Уилям Девъръл
Убийте всички адвокати (28)

28
Сделката

Огъстина прекара почивните дни с Ръсел направо идилично. Отидоха до минералните бани в Харисън. Той й заповяда да се забавлява и да не мисли за предложението му за женитба, но, разбира се, то не излизаше от ума й.

Разходки в гората, екскурзии с наета лодка, вино на свещи, голяма луна над езерото, тайно стискане на ръцете в горещите басейни. Хората им се усмихваха. На звездите в очите им.

В понеделник сутринта, с разтуптяно сърце и глава, все още пълна с Куентин Ръсел, тя отлетя за Виктория, столицата на Британска Колумбия — туристическа забележителност, тук-там с истинска викторианска архитектура, с много имитации от епохата на Тюдорите и неприкрити претенции за английска атмосфера.

На кея за хидроплана я посрещнаха трима души с костюми, водени от някой си мистър Лусиус Понсънби, който се представи като шеф на охранителна фирма „Секюри-Корпс Сървисис“.

— Ще ви наблюдаваме — каза той. — Разбира се, ние сме въоръжени, но ще се стремим да не бием на очи.

— Кой ви изпрати?

— Охраняваме хотелите на мистър Ръсел от единайсет години. Той е наш уважаван клиент и чудесен човек.

Придружиха я до „Топаз“ — шестетажна сграда, обвита в бръшлян, много стара и внимателно възстановена. Наоколо имаше цветна градина с рози, нарциси и минзухари. Управителят на хотела започна да мяучи и кудкудяка около нея. Изрази надеждата си да прекара добре в апартамента „Принцеса Виктория“. С Понсънби я придружиха до единия от двата големи апартамента на втория етаж. Състоеше се от просторна всекидневна, спалня с плюшени завеси и легло с балдахин, широк балкон с изглед към красивото вътрешно пристанище.

Понсънби започна да оглежда помещенията, да наднича под леглата и в шкафовете. Увери се, че вратата към съседния апартамент е заключена. Огъстина се изнерви.

— Не можем да пренебрегнем предпазливостта — обясни той. — Разбрах, че сте много специална гостенка на съдията.

На бюрото имаше преносим компютър, принтер, комбиниран копирен апарат с факс и кашон „Джон Плеър спешъл“ — предоставени по нареждане на съдия Куентин Ръсел. Всичко това се намираше в сянката на букет, от който цветарят вероятно бе спечелил достатъчно, за да се пенсионира.

Олив Климчук я очакваше в трапезарията. Беше на възрастта на Огъстина, руса, дребна, с трапчинки и пълна с енергия. Прегърнаха се и се разцелуваха, после си поръчаха закуска.

Олив й разказа подробностите около делото. Предварителното заседание срещу тримата крадци на бебета щеше да започне тази сутрин. Обвинението бе отделило за него цял месец. Прокурорът щеше да се срещне с тях следобед.

Огъстина не я слушаше внимателно. Чувстваше се, сякаш бе попаднала в някакъв друг свят, не просто усмихнат — блажен.

— Добре ли си? — попита я Олив. — Имам чувството, че си някъде другаде.

Огъстина се съвзе.

— О, не… всичко е наред.

— Предупредих портиера… ако дойде някой и каже, че е Екзекутора, да не го пуска.

— Въобще не мислех за това.

Олив замълча и я изгледа. Огъстина си играеше с една цигара, а друга бе мушната незапалена между устните й.

— Добре, кажи ми какво става с теб.

— Той ми направи предложение.

— Боже мой! — три срички изречени на един дъх.

— Ако имах шапка, щеше да ми падне. Твърди, че е влюбен до полуда в мен.

— Вярваш ли му?

Огъстина не хареса ироничния й тон.

— Струва ми се, че ми даде достатъчно доказателства.

— Долавям нещо обезпокоително. Нещо размекнато и сантиментално в тези поръсени със звезди очи.

— И аз съм влюбена. За първи път.

— Това го каза и миналия път.

Огъстина се замисли. Как можеше приятелката й да е толкова отегчена от живота… Не, по-скоро черногледа.

— Е, ти даде ли му отговор?

— Още не.

— Слава Богу.

— Защо „слава Богу“?

— Мисля… — Олив затърси подходящата дума, — че е опасно.

— Много хубаво. Обичам опасностите.

— Ще поговорим за това, но не му е дошло времето, а и мястото е неподходящо. — Бяха започнали да приказват съвсем силно.

— Не се ли обажда у теб гордостта на изоставената? — попита Огъстина.

— Глупости! Няма никаква гордост.

Другите посетители започваха да се обръщат към тях. Огъстина угаси цигарата и веднага запали друга.

— Безпокоя се за теб — каза Олив тихо. — Извинявай, скъпа, но да се омъжиш за Куентин Ръсел е смахната идея. Сериозно. Той е рецидивист Дон Жуан. Не е за теб. Все едно, не искам да говорим за това сега. Имаме да защитаваме клиенти.

Огъстина не беше сляпа. Олив, с борбената си натура, се бе примирила с по-лошия вариант — дерматолог, лекар, плешив и възпълен, както си го спомняше от сватбата. Заможен, но не богат — а Олив обичаше да има пари.

Да върви по дяволите, каза си Огъстина. Напук на теб, Олив, ще се омъжа за него.

Изведнъж, след като взе решението, настроението й се промени — почувства се смела, силна, като птица, полетяла към върха. Отговорът е „да“, ваша светлост. Докато смъртта ни раздели.

 

 

Адреналинът на любовта й даде сили и никога не се бе чувствала по-добре в съда, отколкото през този ден. Направи скандал, когато научи, че едното око на мистър Джагър е насинено от друг затворник във фургона на път за съда.

Ужасеният й тон ядоса обвинителя — сприхав млад човек, на име Бъди Свабо. Той се опита да омаловажи проблема, като превърне всичко в шега, но само влоши положението. Съдията реши да изнесе едно представление за пред публиката — химикалките на журналистите дращеха трескаво — и строго се накара на приставите, отговорни за безопасността на затворника.

Олив гледаше като гръмната как Огъстина омагьосва стария съдия Енбър. Успя да го превърне в котенце.

Но в залата имаше хора, на които чарът й не бе подействал — млади майки и бащи. Лица, набраздени от болка и гняв. Четири деца все още не бяха открити.

Огъстина поиска заседанието да се отложи с един ден, докато се вземат всички мерки за сигурността на клиентите й. Съдията се съгласи. Утре обвиняемите щяха да искат да се смени съдията — да се отстрани Енбър, злобният стар заядливец, когото наричаха Татко Присъда, и да се назначи някой съдия от Върховния съд.

В стаята за свиждания Огъстина убеди без проблеми благодарния мистър Джагър да подпише чек от 50 000 долара първоначална вноска за услугите й. Клиентите й бяха уплашени — обвинението официално искаше тримата да получат доживотни присъди и шансовете им да ги получат бяха деветдесет и девет на едно.

— Искам да се разберем — каза тя. — Няма да разговаряте с никого, освен с мен.

— Умеем да държим устите си затворени — кимна Джагър.

Тя ги окуражи с някакви неясни думи — успокоителното на неоправданите надежди.

— Ще видим с какво разполага обвинението. Може би положението не е чак толкова лошо. — Но не се самозаблуждаваше.

Все още обзета от еуфория, Огъстина влезе при Олив и Бъди Свабо в заседателната зала. Той извади папките си и им ги даде да ги прегледат — няма нищо за криене, уважаеми, клиентите ви вече са осъдени. Огъстина го заяде за несполучливия му опит да се пошегува днес сутринта.

— Не нужно да се подигравате. Мислите, че давам пет пари, задето някой си е цапардосал Джагър? Вероятно е имал деца. Аз имам пет. Мислите, че не съм живял в ужас за тях? Гарантирам ви, че тези мръсници няма да излязат от затвора, докато са живи. Трябва да ги обесят!

След като свърши, той продължи да диша тежко още известно време. Огъстина реши, че този човек е донякъде повърхностен и че е прекалено впечатлен от чувството за собствената си мисия.

Свабо стовари на масата пред тях купчина листове.

— Ето с какво ще ги осъдя… Подслушани телефонни разговори. По-добри от самопризнание. В ръцете ми са. — Той се ухили злобно. — И никакви споразумения, скъпи мои. Откажете се от тях, ако искате да спечелите малко време. Аз не бързам за никъде… Положението им само ще се влошава, ако решите да протакате.

„Никакви споразумения — повтаряше Свабо, като някаква мантра. — Никакви сделки с търговците.“

Огъстина и Олив излязоха с купчината транскрибирани телефонни разговори, тръснаха ги в ръцете на двамата телохранители и се върнаха в хотел „Топаз“. Понсънби и хората му влязоха в апартамента преди тях, огледаха всичко и обявиха, че ще са във фоайето и ще следят за подозрителни физиономии.

Двете си поръчаха чай и вино и се излегнаха върху огромното легло с документите. От време на време някоя от тях пропъшкваше. Срещу клиентите им имаше достатъчно доказателства, за да удавят хипопотам.

Тримата обвиняеми бяха провеждали дълги телефонни разговори, които изобилстваха от думи като „стока“ и „продукт“ — смразяващи кръвта, но с пределно ясен смисъл. Родителите се наричаха „първоначални производители“, купувачите бяха „пазар“. Самите търговци се занимаваха със „сделки“ на неназована стока.

Огъстина скоро се умори да търси нещо, за което би могла да се хване, и се загледа през прозореца.

Олив я погледна.

— Май пак заплува в облаците.

Досега — а вече наближаваше пет — не бе станало дума за съдия Куентин Ръсел.

Огъстина изведнъж се почувства отчаяна и празна — трябваше да чуе гласа му, да свери часовника си с реалността.

Отиде в съседната стая и му се обади. Докато му описваше интересния ден, спомена за Бъди Свабо и непрекъснатото му опяване „никакви сделки, никакви сделки“. Ръсел я прекъсна:

— Но ти можеш да го принудиш да се съгласи на всякаква сделка.

Каза само това, но Огъстина изведнъж разбра какво има предвид.

— Ще ти се обадя по-късно — обеща тя и затвори.

Отиде при Олив, която вече обличаше палтото си.

— Седни малко. Дойде ми една чудовищна, ужасна, злокобна идея!

— Да?

— Клиентите ни знаят къде са останалите четири деца, нали?

— Моят не. Твоите може и да знаят.

— Разбира се, че знаят.

Олив Климчук също се сети. В края на краищата, нямаше какво да губят.

 

 

Сделка наистина можеше да има, но трябваше да действат бързо, преди да бъдат открити останалите осиновители. Четирите бебета щяха да са техния коз.

Отидоха в съда и веднага влязоха в килиите при обвиняемите. Огъстина им обясни, че заслужават доживотна присъда, но ако играят умно, могат да се измъкнат с далеч по-малко наказание. Може би пет до седем години, пускане с изпитателен срок след третата.

— Това ще стане, ако знаем къде е пласиран продуктът, така ли? — попита мистър Джагър.

Продукт — каква гадост.

— Точно така — кимна Огъстина.

— Може би знам къде са.

След това двете отидоха в кабинета на Бъди Свабо. Стратегията — Огъстина Сейдж щеше да играе доброто ченге, а Олив Климчук — лошото. Олив щеше да нанася ударите, а Огъстина да превързва раните и да омагьосва Свабо с мощното си любовно излъчване.

— Какво ще кажеш за осемнайсет месеца? — попита Олив. Твърде директно, помисли си Огъстина.

— Извинете ме, но ще умра от смях.

— Бъди — намеси се Огъстина, — между нас казано, бихме могли да помогнем на тези родители.

— Чудовищата ще получат доживотен затвор и толкова! Никой съд няма да им даде и секунда по-малко.

— Струва ми се, че трябва да поговорим и със съдията.

— Защо?

— Бъди, не мисля, че ни чу добре — каза Огъстина с мек тон. — Казах, че е възможно да помогнем на четири семейства отново да получат децата си.

— И смятаме да повдигнем въпроса в съда — добави Олив.

Свабо изглеждаше ядосан.

— Не разбирам какво говорите. — Но след миг изражението му бавно се промени. — Вие… вие… шантажиращи пепелянки! Искате да изтъргувате бебетата срещу присъда от осемнайсет месеца… — Той пое дъх и изкрещя: — Дявол да го вземе! Няма да има никаква сделка!

— Не мога да повярвам, че не искаш да се съгласиш — каза Огъстина. — В края на краищата репутацията ти няма да пострада. Година и половина не е малко наказание, ако злото е премахнато.

— Никакви сделки!

Олив сви рамене и се обърна да си върви.

— Мисля, че ще трябва да разясним позицията ти на пресата. Хайде да отидем при съдията.

— Чакайте! — извика Свабо. Кръвта бе започнала да пълзи нагоре по лицето му. Огъстина видя, че разсъждава за последствията. — Искам да съм наясно… Те знаят къде са четирите деца, така ли?

— И са готови да съобщят имената на незаконните осиновители. Това ще са няколко червени точки за теб, Бъди. Ще те представим в чудесна светлина… Ще кажем, че ти си ни го предложил… че идеята е била твоя.

Това бе най-умната част от плана им — не само да му направят четка, но и да избегнат вниманието на Екзекутора. Да направят така, че нещата да изглеждат като победа за обвинението.

— Това е шантаж! — възкликна Свабо.

— Ще се разберем ли? — попита Огъстина тихо.

— Ще се обадя на заместник главния прокурор… колкото да се посмеем. — Заместникът на главния прокурор беше най-висшият съдебен служител в провинцията. — Няма да се хване на тази въдица, за нищо на света. Осемнайсет месеца… ще се пръсна от смях!

— Искаме да стане днес — каза Олив.

— Веднага?

— Веднага. Днес или сделката отпада.

Свабо влезе в съседната стая и след петнайсетина минути се върна поуспокоен, което Огъстина прие за добър знак. Той се прокашля.

— Ще обсъдят предложението. Ще се свържат с главния прокурор. — Длъжността на главния прокурор беше изборна и Огъстина знаеше, че в края на краищата решението ще е политическо. — Искат малко време. Два дни.

— Днес или никога — отсече Олив. — Не е почтено да чакаме. Някои от тези деца вече са забравили истинските си родители.

Свабо се втренчи кръвнишки в тях и неочаквано каза:

— Седем години. Това е абсолютният минимум.

Огъстина не промени добродушното изражение на лицето си. Изведнъж се почувства много спокойна. Заместник главният прокурор бе дал зелена светлина — вече обсъждаха подробностите.

— Няма да стане — каза Олив.

Огъстина се държеше по-сговорчиво.

— Добре, може би има място за спор. Но не много. Ще попитам клиентите си, дали ще могат да издържат… да кажем две години.

— И дума да не става — заяви Свабо.

Играеха си с него като с уловена риба. Олив — нетърпелива и упорита, Огъстина — спокойна и обнадеждена. Когато най-накрая Олив заяви, че ще си тръгне, ако обвинението не се съгласи на окончателните, неподлежащи на обсъждане две години и половина, прокурорът отново отиде до другата стая, за да се обади по телефона, без да престава да мърмори нещо под нос.

Забави се доста време. Огъстина се притесни, че може би рибата се е откачила от кукичката.

— Олив, не трябваше да ни поставяш натясно. Нали се съгласихме на пет години?

— Това е покер, скъпа. Той знае, че у нас са асата.

— Не вярвам на ушите си — каза Свабо, когато се върна. — Приемат три години.

Олив не трепна.

— Притисна ни до стената… Е, Огъстина?

— Съгласна.

— Прокурорът иска да спечели политически дивиденти от това — отбеляза Свабо. — Трябва да ни дадете малко време, за да уредим нещата. Искаме клиентите ви да подпишат декларации, трябва да открием децата. Няколко дни.

Олив погледна Огъстина, която кимна.

— Днес е вторник — каза тя. — Да им дадем до четвъртък.

— Но трябва да се признаят за виновни днес — обади се Свабо. — И ако изпеят песничката си както трябва, а това означава да ни съдействат изцяло, ще получат три години. — Той поклати глава уморено. — Освобождаване с изпитателен срок след една година. След това ще ги депортират. Това е все едно да дадеш на тези копелета медал.

— Тогава да се разберем и със съдията — предложи Олив.

В кабинета на съдия Енбър освен него бяха секретарката му и някаква стенографка. Беше раздразнителен.

— Не обичам тези срещи извън съдебната зала — заяви той. — Имайте предвид, че всичко казано ще влезе в официалния протокол.

— Искаме да поговорим за присъдата — обясни Огъстина.

— Добре, можете да си спестите усилията. Ако смятате да обсъждаме някаква сделка с присъдата, не искам да слушам. За това е предварителният процес.

— Не, ваша светлост — каза Огъстина. — Искаме да ни изслушате. Мистър Свабо ще ви обясни, че обвинението иска тригодишна присъда.

— Не, не, не! Не желая да слушам!

Тя не му обърна внимание.

— В замяна за тази присъда, обвиняемите ще разкрият местонахождението на откраднатите деца.

— Не искам да слушам! — Лицето на Енбър почервеня и той се впусна в поучителна реч. — Млада госпожо, не мога да допусна който и да било да се меси в работата ми. Гордея се с независимостта на съдебната институция и ако искате да се застъпите за тези копелета пред мен, ще трябва да стигнете много, много далеч, преди да ме убедите да не им лепна максимума.

— Ваша светлост — обади се Олив спокойно, — ако съдът не е готов да издаде тригодишна присъда, нашите клиенти ще откажат да сътрудничат.

Съдията доби прединфарктен вид.

— За коя се смятате, млада госпожо?

— Клиентите ни желаят да уведомим средствата за масова информация, че са направили това предложение — изстреля в отговор Олив. — Решихме, че трябва да ви го съобщим.

Огъстина се намеси, преди съдията да успее да отвори уста.

— Ако всичко мине добре, ваша светлост, тези деца ще спят в собствените си креватчета след ден-два. — Тя улови лакътя на Свабо. — Всичко е съгласувано с главния прокурор, нали Бъди?

— Главният прокурор е съгласен, ваша светлост — потвърди Свабо кисело.

Настъпи тишина.

— Разбирам — кимна Енбър. — Съдът ще накаже обвиняемите морално и със словесно бичуване.

 

 

След това двете прекараха по един час насаме с клиентите си. Полицейските служители изчакаха от Сиатъл да пристигнат хора на ФБР, след което всички влязоха в една стая за разпити. В продължение на два часа обвиняемите разказаха всички подробности. Присъстващите се заклеха да не разгласяват чутото, докато не бъдат издадени призовки за незаконните осиновители в Щатите.

Следобед тримата се признаха за виновни пред съдия Енбър, който отложи заседанието до четвъртък. Обясни, че му било нужно време, за да премисли наказанията за тези жалки отрепки, признали се за виновни в такова неподлежащо на описание, зловещо престъпление. Това кратко изказване, предизвика одобрителен шепот в залата.

Огъстина и Олив се разделиха доволни и двамата телохранители придружиха Огъстина до чартърния хидроплан, с който щеше да се прибере във Ванкувър.

— И недей да правиш нищо, докато не поговорим, нали? — каза Олив.

— Нищо?

— Не казвай „да“ на Ръсел.

През целия ден не бяха намерили време за този разговор. Огъстина всячески избягваше темата, тъй като мнението на Олив вече не я интересуваше.