Клер Лоримър
Шантал (8)

Шеста глава

Август 1837

Морийн наблюдаваше нещастното лице на кина си. Болеше я, че не може да му спести удара, който нейното разкритие му нанесе.

— Бих искала да мисля, че съм се заблудила, но видях с очите си документа за женитбата на баща ти с Бланш Мерлин — каза тя. — Когато казах на Антоан, че не съм открила никакво доказателство в кметството на Компиен, макар и с известно нежелание той ми даде своя препис от документа. Страхувам се, че повече не може да има никакво съмнение. Те са се оженили в Тулон.

Джон пое дълбоко дъх. Значи беше вече ясно, че е извънбрачно дете без право на претенции за името на своя баща. Това означаваше, че не ще може да остави и на своите деца благородническа титла.

— Сега не мога да й предложа да се омъжи за мене! — извика той сподавено.

Морийн го погледна слисано.

— Да се омъжи за теб? — повтори тя думите му. — За кого говориш Джон, за Джулия Лейд ли?

Със зачервено от гняв лице Джон се обърна и закрачи из стаята, обзет от дълбоко разочарование.

— Естествено, не за Джулия, мамо! Знаеш много добре, че не изпитвам към нея никакви чувства. Говоря за Шантал. Аз я обичам. Искам… Исках да я попитам дали би желала да се оженим. Разбира се, не веднага, а когато сме вече малко по-възрастни… — Той спря да говори и погледна майка си със свито сърце. — Какво толкова странно има, та ме гледаш, сякаш съм си изгубил ума? — попита я с недружелюбен тон.

Морийн си спомни думите на Пери и се опита да се овладее. Той я бе предупредил за промяната на чувствата, които Джон изпитва към Шантал. Беше изтъкнал, че няма пречки за една евентуална женитба. Тя обаче приемаше двамата само като брат и сестра.

— Знае ли Шантал какво изпитваш към нея? — осведоми се тя със загриженост.

Джон поклати глава.

— Както изглежда, тя няма време да помисли за мене, откакто сме във Франция — каза той сърдито. — Напълно е омагьосана от моя несъщ брат, а той не крие, че я намира прелестна, което никак не ме учудва. Надявах се един ден да направя Шантал виконтеса Дьо Вал. Сега брат ми ще може да се порадва на тази привилегия.

— Стига глупости, Джон! — прекъсна го Морийн. В зелените й очи проблесна гняв. — Не желая да слушам повече подобни безсмислени приказки! Дали обичаш Шантал или не, е едно, а дали тя е влюбена в Антоан — друго. Дори и тя да го желае, нито аз, нито вторият ти баща бихме се съгласили да разрешим една такава женитба. Не искам повече да чувам за това, Джон. Наистина е абсурдно. Във всеки случай след един-два дни напускаме Франция. Вече уведомих Антоан за намеренията ни. Баща ти прати един прислужник да ангажира за нас кабини в кораба за Дувър. Надяваме се вдругиден да сме на борда. Едва когато Компиен е вече зад нас, ще можем да сме сигурни, че Шантал повече никога няма да се срещне с Антоан. Това навярно ще те направи малко по-щастлив.

Чертите на Джон се отпуснаха мигновено. Той постави ръце на раменете на майка си и нежно я притегли към себе си.

— Толкова съжалявам, че се държах глупаво! — каза й той. — Моля те, прости ми. Беше много егоистично от моя страна: ти също страдаш. Зная как държеше на паметта на баща ми. Сега…

— Сега предпочитам да не говорим повече за него — прекъсна сина си Морийн. — Обичах го и вярвам, че и той ме обичаше. Дори прекалено много, за да рискува да ме загуби. Сигурно много е страдал, че ме е измамил. Беше човек на честта. Бих желала и занапред да го считам за такъв. Сега се налага да се разделим. Вечерята ще започне всеки момент, а трябва да се преобличаме.

Обстоятелството, че Морийн, Пери и Джон тази вечер се появиха на масата по-късно от обикновено, даде на Антоан възможност за разговор на четири очи с Шантал. Когато тя влезе в малкия салон, той побърза да се приближи. Забелязвайки, че е сама с него, Шантал се усмихна срамежливо. По изключение Антоан не й отправи веднага комплимент, въпреки че в роклята от бял сатен с дълбоко деколте и с поли, повдигнати от двете страни и украсени със сребърна дантела, тя бе наистина очарователна. Косите й бяха фризирани на множество къдрици, а върху кадифената кожа на шията й блестеше тънка сребърна верижка. Едно цвете от филигранно сребро с вграден в него изящен диамант украсяваше корсажа й. Обици във формата на капка проблясваха под тъмната й коса, в която на диамантена шнола бе закрепено цвете от сребърни нишки.

— Налага се спешно да разговарям с теб насаме! — каза й Антоан. Той взе ръката й, облечена в бяла ръкавица, и внимателно я поведе след себе си към градинската тераса. — Не знам дали твоите родители вече са те осведомили за положението, но не ни остава много време.

— След завръщането ни от лова не съм ги виждала — каза Шантал и смръщи разтревожено чело. — Нещо случило ли се е, сър?

Преди да й отговори, Антоан прекоси с нея терасата и двамата слязоха по стъпалата, водещи към поляната. Тук под един огромен бук той поспря и взе отново ръцете й в своите.

— Страхувам се, че се случи нещо лошо! — каза той. — Тъй като твоето семейство още не те е осведомило, налага се аз да сторя това. Щях да съм по-спокоен, ако можех да поднеса новината по-внимателно, но крайно малкото време не ми позволява.

След като се увери, че тя го слуша внимателно, със спокоен и уверен глас той й каза с какво нежелание му се е наложило да създаде неприятности на майка й. Тя така упорито е настоявала той да докаже правата си над титлата виконт, че бил принуден да й покаже копие от документа за женитбата на баща му. Това естествено, продължи Антоан, предизвикало голям шок. Морийн и нейният син са се почувствали оскърбени от него, тъй като именно той е станал причина за унижението, на което са били подложени. Ето защо Морийн е решила веднага да заминат обратно за Англия.

Лицето на Шантал изразяваше разочарование и възмущение.

— Но това е крайно несправедливо! — извика тя. — Не изпитвам ни най-малко желание да напусна Буланкур. Не е твоя вина, че ти си наследник на баща си, а не Джон.

Думите на Шантал окуражиха Антоан да продължи.

— Моето сърце също е съкрушено, че гостуването ти тук трябва така изведнъж да бъде прекъснато — каза той. — Това означава, че нашето приятелство отива към своя край още преди да е започнало. Ако имахме шанса да прекараме и следващите дни заедно, нямаше да ти говоря по този начин — каза й той с леко треперещ глас, гледайки я внимателно в очите. — Бих изчакал, докато бъда сигурен, че не си безразлична към мен.

Очите на Шантал се разтвориха широко.

— Бих искала да знаеш, че вече изпитвам чувства към тебе.

Антоан се усмихна.

— Караш ме да се чувствам най-щастливият мъж на земята! — После усмивката му се стопи и той загрижено попита: — Нали не ме упрекваш, че съм истинският виконт Дьо Вал?

Очите на Шантал заблестяха.

— За мен титлата не е от значение, Антоан. Аз ценя най-вече характера на човека и… и до този момент успях да видя у теб само положителни неща.

Антоан се приближи към нея така, че телата им почти се докоснаха.

— А аз открих в теб цялата чистота и сладка магия, които една жена може да дари някому. Затова мисълта, че след завръщането си в Англия може би ще ме забравиш, ме изпълва с отчаяние. Имам намерение следващата година да пътувам до Англия за коронясването на младата кралица. Бихме могли заедно да се порадваме на празненствата. Ще ми позволиш ли да те потърся, или отдавна ще си ме забравила?

Шантал не можеше да си поеме дъх. Тя бе толкова щастлива, че не съумя веднага да намери верните думи, за да изрази чувствата си.

Преди да е успяла да каже нещо, Антоан продължи:

— Бихме могли да си пишем, но се съмнявам, че твоите родители ще позволят една такава размяна на писма.

Шантал дишаше учестено.

— Какво лошо биха намерили в това? — попита тя. — Няма за какво да се упрекваме. Но ти би могъл да пишеш до Джулия Лейд — предложи тя с известно колебание. — На нея мога да имам пълно доверие.

— Разбираш ли, че по този начин ще мамиш родителите си? — попита Антоан учудено; такава постъпка не отговаряше на характера й.

— При никакви други обстоятелства не бих ги измамила! — отвърна Шантал замислено. — В този случай обаче те са несправедливи спрямо теб, като те укоряват за нещо, за което не носиш никаква вина. Несправедливо е също, че те отблъскват и не са съгласни с нашето приятелство само защото имаш законни претенции към титлата на своя баща. Не си ограбил Джон, понеже тази титла никога не му е принадлежала. Мисля, че ако някой е виновен, то това е баща ви, а не ти.

— Може би постъпих зле, като не им съобщих веднага истината, когато самият аз я открих. Не исках да ги наранявам. Не сметнах за необходимо да го сторя и по-късно, когато навърших пълнолетие — отбеляза Антоан.

— Постъпил си много деликатно — отвърна Шантал. Нейните симпатии, както се беше надявал, бяха изцяло на негова страна. — Когато свикнат с истинското положение на нещата, майка ми и Джон, сигурна съм, няма повече да те упрекват.

— С помощничка като теб може би ще успея да възстановя единството на семейството — каза Антоан и очарован забеляза как бузите й порозовяха от неговия комплимент.

Обещанието й да отговори на писмата му още звучеше в ушите му, затова той не обърна внимание на Джон, който унило ги наблюдаваше, когато влизаха обратно в салона, хванати под ръка. Не усети ни най-малка ревност, когато Шантал се затича към младия мъж и по най-естествен начин стисна ръцете му с думите:

— Моля те, скъпи Джон, не бъди така сърдит, иначе с твоето лошо настроение ще развалиш тази чудесна вечер!

Антоан вече знаеше, че е постигнал първото от своите намерения. Един ден това момиче щеше да му принадлежи. Беше посял семето на бъдещата си победа и нямаше да остави да му отнемат удоволствието от вкусването на нейните плодове.

Тази увереност го изпълваше и по-късно през нощта, когато Стефано му донесе писмото, което Шантал беше написала до Джулия.

— Госпожицата е предала това писмо на един от прислужниците с молба да го изпрати със следващата пощенска кола — каза камериерът. — Помислих си, че виконтът може да се заинтересува…

— Много благодаря, Стефано! — прекъсна го Антоан. — Добре си направил. Можеш да си вървиш — допълни той, когато камериерът колебливо продължаваше да стои с гръб към вратата.

Останал сам в покоите си, Антоан разглеждаше красивия почерк на Шантал. После отстрани печата с един тънък нож за хартия. Без да бърза, той зачете написаното, след това внимателно сгъна писмото отново. Получателката му никога нямаше да разбере, че е било прочетено от друг. С педантична прецизност, достойна за художник, той възстанови целостта на восъчния печат.

Вече не можеше да има никакво съмнение, че момичето е в плен на неговия чар. Ако трябваше да се съмнява в нещо, това бяха неговите собствени чувства. Откритието, че Шантал има вече определено място в неговия живот, го потискаше. Откакто бе дошла, не му се мислеше за нищо друго. Приятелите от Париж, гладиаторите, неговата затворничка в кулата, двамата мъже в тъмницата нямаха повече никакво значение. Чувстваше се безпомощен, поставен в една необикновена ситуация. Най-много се страхуваше, че момичето може да го отблъсне. Никога преди това не го бе интересувало, дали някоя жена има добро мнение за него или не. Вземаше винаги онова, което му харесваше. Сега беше друго — той самият искаше да се хареса на Шантал, въпреки че не виждаше каква полза би могъл да извлече от това. Тя бе още почти дете, без влияние, титла или богатство, доколкото знаеше. Нямаше нищо, което би могъл да придобие, освен нея самата.

— Възможно ли е да я обичам? — питаше се Антоан навъсено и с известен цинизъм. — Аз, който презирам жените?

Но Шантал не беше като останалите; той никога не бе срещал подобно същество преди. Тя не познаваше лукавството, фалша, алчността и кокетството. От друга страна, опитът с жените му подсказваше, че тя е добре възпитано, умеещо да се въздържа момиче, но също тъй е и огнена натура с горещо сърце, с пламенност и идеализъм. Ако изглеждаше плаха, това се дължеше на липсата на опит и знания за мъжете. Невинността й можеше да я изложи на големи изпитания. Детинското й доверие в хората можеше да стане причина да не съзре навреме грозяща я опасност. При тези мисли Антоан трябваше да си признае, че беше готов да я защитава на всяка цена, при това не само от лошите намерения на други хора, но и от самия себе си. Вече не бе обзет от желание да я съблазни. По-скоро възнамеряваше да я притежава за цял живот, да я направи своя съпруга.

Антоан, самозваният виконт Дьо Вал, за първи път беше хванат в мрежата на любовта. Това необикновено чувство го беше объркало; дори бе забравил, че не е вече свободен. Той имаше съпруга.