Клер Лоримър
Шантал (22)

Двадесета глава

Октомври 1838

— Ще ми позволите ли да запитам дали дамата Тамариск, чието име толкова често споменавахте в треската си, е вашата съпруга? — попита капитан Клифтън мъжа, който лежеше в каютата му на борда на кораба „Джейсън“.

Чарлз Ебърхард обърна глава по посока на гласа, чийто тембър му беше много добре познат. Бяха минали четиринадесет дни и нощи, откакто той и героичните моряци на „Валета“ бяха намерени. Чарлз все още беше като замаян от страшния удар по главата, когато върхът на мачтата се беше стоварил върху него с цялата си сила. Капитан Клифтън му съобщи, че без помощта на моряците със сигурност е щял да се удави, защото при удара не само е загубил съзнание, но е и ослепял. Мъжете го вързали за една плаваща бъчва и в продължение на тридесет и шест часа се носили по морето, докато слънцето сипело безмилостните си лъчи върху им и жегата била адска.

„Джейсън“, който пренасял британски затворници за Австралия, също се отклонил от курса си при тази страшна буря. Мъжът на наблюдателницата открил изтощените корабокрушенци, носещи се безпомощно по успокоилото се междувременно море.

От време на време Чарлз идвал в съзнание. От първите си дни на борда той помнеше единствено загрижения глас на капитана. Освен това имаше смътен спомен, че корабният лекар многократно го бе преглеждал. В съответствие с длъжността си този мъж имаше грижата на кораба да се спазват установените за транспорта на затворници правила. За нещастие лекарят не успя да открие причината за ослепяването на Чарлз; затова и не можа да препоръча някакво специално лечение, освен пълен покой. Беше наредил да не се дава на болния нито алкохол, нито тютюн. Капитан Клифтън успя да смекчи нарежданията му, когато Чарлз възстанови силите си.

— Лекарят казва, че зрението ви вероятно ще се възвърне, сър. По думите на моряците вие сте бил улучен от силен страничен удар по главата. Вероятно това е повредило очния нерв. Но за да се установи размерът на нараняването, е необходима консултация с очен специалист. Боя се, че извън Европа надали ще се намери такъв.

Понякога Чарлз имаше чувството, че вижда цветове и очертания в каютата на капитан Клифтън. Но скоро мракът отново го поглъщаше и той не беше сигурен, че зрението му постепенно се възстановява. Страхуваше се да не остане сляп завинаги. Това не само означаваше, че веднага ще го освободят от служба във флота, но и — което го измъчваше още повече — че никога няма да види лицата на жена си и децата си. Не беше чудно, че в дългите си трескави нощи толкова често споменаваше името на Тамариск. Отчаянието му щеше да се смекчи, ако поне знаеше, че тя е оцеляла след бурята. Не беше загубил надежда, защото помнеше, че Тамариск носеше ценната спасителна жилетка. Но тъй като самият той падна през борда, преди „Валета“ да потъне, не знаеше нищо за по-нататъшната й съдба. Имаше някакъв малък шанс капитан Ансън да я е отвел в някоя от спасителните лодки, ако изобщо им е останало време да ги спуснат на вода.

Чарлз се усмихна на капитан Клифтън. По гласа разбираше, че събеседникът му е на средна възраст, дори по-стар. Представяше си своя спасител като силен, широкоплещест моряк, защото стъпките му кънтяха тежко в малката кабина. По начина му на говорене и по безукорните маниери Чарлз беше познал джентълмена.

— Да, Тамариск е името на жена ми — отговори на капитана той. — Вероятно екипажът на „Валета“ ви е съобщил, че с нас пътуваше и сестрата на жена ми. В Бомбай аз трябваше да поема службата си като военноморско аташе. — Усмивката изчезна от лицето му. — Само да знаех, че са живи, веднага щях да оздравея! Колко време ще мине, докато стигнем сушата? В кое пристанище отиваме, капитане?

— Поехме курс към Порт Джаксън на източното крайбрежие на Австралия — отговори капитан Клифтън. — На борда имам сто тридесет и трима затворници. Половината от тях са жени и деца. Скоро една жена ще роди. Значи ще отведа в Австралия един човек повече.

Чарлз го слушаше с интерес.

— Моля да ме извините, капитане, но ще ви задам един личен въпрос — продължи той. — Кое ви накара да поемете командата на този затворнически кораб? Не предпочитахте ли кариера в кралската флота?

— Отговорът е много прост. Ще ви обясня всичко, стига да не ви досаждам. Бях много млад, когато се скарах с баща си и избягах от къщи, за да стана моряк. Скочих на първия кораб, който отплаваше от Англия в открито море. Така станах юнга на затворническия кораб „Съри“, който караше двеста затворници мъже за Австралия. Това беше през 1814 г. и аз бях едва седемнадесетгодишен.

— Значи с вас сме връстници! — извика Чарлз. — През четиринадесета година тъкмо ме произведоха старши лейтенант, след като участвах в две битки срещу янките по американското крайбрежие. Трябва да призная, че войната остави у мен доста неприятни спомени…

— Точно същото важи за опита, който натрупах на борда на „Съри“ — отбеляза сухо капитан Клифтън. — Обзалагам се, че нашият капитан, един садистичен дявол на име Джеймс Патерсън, беше един от най-жестоките типове в целия ни търговски флот. По време на пътуването по междинните палуби винаги бяха оковани с вериги не по-малко от сто шестдесет и пет нещастници. Тия хорица едвам дишаха, а под палубите имаше толкова вода, че дори плъховете се давеха.

— Ако не го бях чул от вашите уста, трудно щях да повярвам в подобна жестокост — каза Чарлз. — Сигурно е било по-лошо, отколкото на борда на робски кораб. Аз самият залових един такъв и просто ми липсват думи да ви опиша ужасната гледка на онези клети негри, полумъртви от глад, болни и навързани един за друг като добитък!

— Точно същото беше и със затворниците! — прекъсна го Джек Клифтън. Със смръщени вежди той си припомни ужаса на първото си пътуване по море. — Всички мъже, смятани за опасни, бяха оковани с железни вериги и постоянно лежаха или стояха прави. Останалите бяха разпределени по междинните палуби със свързани ръце и крака и само по двадесет от тях бяха извеждани за кратко време на горната палуба да си поемат въздух. Нищо чудно, че много скоро на борда се появи тиф.

— В това тясно пространство сигурно скоро е избухнала епидемия — отбеляза Чарлз.

— Точно така — отговори капитанът. — Вместо да изолира заболелите, Патерсън остави заразените затворници при здравите. Много бързо треската се прехвърли и сред екипажа. Аз имах късмет и се отървах, но когато „Съри“ почти достигна австралийския бряг, вече бяхме загубили двама офицери, лоцмана, корабния лекар, осемнадесет моряци и бог знае колко затворници. Капитан Патерсън беше на умиране и командването беше поето от третия офицер Томас Рейн, много почтен човек.

— Наистина ужасно — промълви Чарлз. — Надявам се, че виновните все пак са си получили заслуженото?

Джек Клифтън мрачно кимна.

— Макар че умря, преди да сме влезли в пристанището, капитан Патерсън заедно с корабния лекар беше обвинен за смъртта на всички тези хора. Но историята все пак има щастлив край. Томас Рейн показа отлични качества като капитан и командването на „Съри“ завинаги премина в негови ръце. Върнах се в къщи като първи подофицер. После с него направихме още две плавания и отново превозвахме затворници, но при променени условия. Рейн доказа, че е възможно без бруталност да се отведат до местоназначението им дори и най-закоравелите престъпници. За да запази дисциплината на борда, вместо строги наказания той раздаваше награди за добро поведение.

— И аз предпочитам този метод — усмихна се Чарлз.

Капитан Клифтън кимна.

— После аз сам поех кораба „Джейсън“ и пътувах по същия курс като Томас Рейн. Щом се почувствате по-добре, сър, с удоволствие ще ви разведа из кораба си и ще видите колко са доволни пътниците ми. Учим ги да четат и пишат и вечер често ги извеждаме на палубата да пеят и танцуват. Екипажът ми и аз сме горди от постигнатото; досега нямаме смъртен случай, защото винаги им даваме добра храна и лимонов сок против скорбута. Здравословното състояние на пасажерите ми е отлично.

Чарлз слушаше с огромен интерес, защото самия той се стремеше с цялото си същество към подобряване условията за работа и живот във военноморския флот. През следващите три седмици той отлично опозна Джек Клифтън и двамата станаха добри приятели. Когато корабът най-после влезе в Порт Джаксън, капитанът настоя да придружи Чарлз и корабния лекар при губернатора на британската колония. Искаше да бъде сигурен, че го оставя в добри ръце и че колкото се може по-скоро новината за щастливото избавление на Чарлз Ебърхард ще замине за Англия.

Двамата мъже със съжаление се сбогуваха и капитан Клифтън обеща да посети Чарлз при следващото си идване в Лондон.

Чарлз постепенно възвръщаше зрението си. Почивката, спокойствието и тишината в дома на губернатора бяха благотворни за него и в края на първия месец в Порт Джаксън смущенията в зрението вече бяха само частични. Часове наред виждаше нормално, но при някое рязко движение пред очите му отново се спускаше мъгла. Лекуващият го лекар настоя да почива поне още две седмици, докато се осмели да предприеме дългото пътуване по море.

Чарлз скоро изгуби търпение и едва изчака благоприятната възможност да отплава за Ливърпул на борда на един бърз клипер. Пътуването трая само сто и два дни и мина при хубаво време, но когато корабът най-сетне влезе в родното пристанище, очите на Чарлз отново отказаха. Много рядко виждаше ясно и периодите на слепота ставаха все по-дълги. Корабният лекар се опита да го отклони от дългото и опасно пътуване с кола до Лондон и най-после успя да го убеди, че за него ще е от полза да избере влака.

Веднага след пристигането на кораба ангажираха личен прислужник за Чарлз, който да го придружи до Лондон. Във влака Ливърпул-Манчестър запазиха купе в първа класа. Наредиха му удобно легло, за да има спокойствието и тишината, от които се нуждаеше. Веднага изпратиха по телеграфа вест в Бар Хаус, за да съобщят на семейство Уайт за предстоящото му пристигане. В Манчестър Чарлз трябваше да се прехвърли на влака за Лондон. Прекара една нощ в луксозния градски хотел и на 20 февруари продължи пътя си. Не знаеше, че в това време шуреят му Джон стяга багажа си, за да се отправи към Бристъл, откъдето щеше да излезе в открито море с курс към Индийския океан. Когато телеграмата пристигна и Джон узна, че Чарлз е на път към Лондон, той веднага реши да отложи пътуването си с двадесет и четири часа. Фактът, че Чарлз съобщаваше само за собственото си завръщане, отекна болезнено в сърцата на Джон и домашните му. Ако имаше надежда за подобно чудодейно спасение на Тамариск и Шантал, Чарлз веднага би им съобщил. Вътрешно изпълнени с отчаяние и болка, те обсъдиха събитието помежду си и се опитаха да се примирят с очакването, че ще чуят от него само лоши новини за изчезналите си близки.

Потиснатият Джон придружи майка си и Пери до гара Ейстън, където щеше да пристигне влакът на Чарлз. През изминалите два месеца неотстъпно го крепеше надеждата да замине за Сейшелските острови и да търси изчезналите. Беше предприел всичко необходимо, за да осъществи намерението си. Наистина Пери и Морийн непрекъснато му повтаряха, че почти няма надежда и не е вероятно „Валета“ да е имала същата съдба като „Тигър“, но Джон усещаше как надеждата му расте именно с тези всекидневни занимания.

Пери беше най-добрият му съюзник. Първият проблем на Джон беше да набави достатъчно пари за опасното си начинание. Пери беше този, който му напомни, че без усилия и със значителна печалба може да продаде железопътните си акции.

Джон беше само на една година, когато почина дядо му. Сър Джон Дейнсфийлд му остави като на свой единствен наследник тъкачниците в Йоркшир. В началото Морийн вложи печалбата от тях отново в семейните предприятия. Закупиха нови фабрики с най-модерни машини и печалбите се увеличиха. По предложение на Пери част от капитала беше вложена в закупуване на железопътни акции, както му беше препоръчал приятелят му Марк Брунел. Наистина, песимистите предричаха, че това революционно транспортно средство едва ли ще се хареса на широката публика, но стана точно обратното.

— Твоите и моите дялове днес струват поне десет пъти повече от първоначалната си продажна цена — обясни Пери.

След женитбата си Пери беше продал къщата на „Харли стрийт“. Получи добра печалба, тъй като кварталът бързо се разрастваше. Сега предложи тези пари на Джон, за да даде и той своя дял в предстоящото търсене.

Отначало Джон не пожела да приеме такава голяма сума, но Пери настоя. „Ако парите могат да допринесат за връщането на единственото ми дете, това ще бъде най-доброто, което са сторили досега“, каза той.

И тъй като бързо събра необходимите средства, Джон веднага замина за Бристъл да потърси подходящ кораб. Не мина много време и откри малък бриг на име „Русалка“. Корабът беше собственост на едни бристълски търговец и до издаването на закона за забрана на търговията с роби беше служил за превозване на негри. Оттогава бездействаше в пристанището и търговецът с радост го продаде на Джон на умерена цена. Джон даде обява и скоро намери капитан на брига. Капитан Хемиш Макрей беше шотландец и имаше двадесетгодишен опит в източните морета. Твърдеше, че познава Индийския океан много по-добре от Ламанша.

— За мен океанът е като шотландско езеро, по повърхността на което се издигат няколко островчета — каза той на Джон, когато двамата седнаха да пият по чаша в една от пристанищните кръчми. — Познавам всички острови от Сейшелския архипелаг, бил съм и на Мае. Не е трудно да се стигне дотам.

Джон веднага усети симпатия към червенокосия брадат шотландец. Този мъж говореше направо и откровеността му будеше доверие, а Джон смяташе това за най-важното качество на един корабен капитан. Макрей се изказа за „Русалка“ с весела подигравка:

— Това корабче още мирише на ония клети дяволи, които е карало в Америка — каза той. — Ще ни трябват пари, а и доста време, докато го приведем в добър вид.

— Парите нямат значение — отговори Джон. — Но времето напира.

Той вече беше обяснил на капитана защо се впуска в такова дълго пътуване по море и шотландецът съчувствено беше кимнал с глава.

— Няма да си пилея времето! — обеща капитанът. — Ако плащаме добре на хората си, те ще работят двойно по-бързо.

Думите му се оказаха верни, защото само след седмица „Русалка“ вече лежеше в сухия док. Дърводелци, бояджии, механици и всякакви други работници се заеха с него. Платнарите ушиха напълно нов комплект платна. Двама ковачи облицоваха изцяло кила му с медна ламарина.

При всяко от седмичните си посещения в Бристъл Джон установяваше, че ремонтът напредва с бързи темпове. В момента двамата с Хемиш Макрей съставяха списък на необходимите провизии.

— Като стар морски вълк аз не пия нищо друго, освен уиски! — заяви шотландецът, когато Джон започна да пресмята колко бъчви ром ще им бъдат необходими. Моряците изискваха дневна дажба от поне четвърт пинта, но Хемиш Макрей не признаваше нищо друго, освен силното питие на своята родина.

— Новата желязна цистерна в трюма би трябвало да е достатъчна за запасите ни от питейна вода — отбеляза Джон. — А що се отнася до уискито ви, капитан Макрей, вземете на борда колкото си искате!

Джон не пестеше пари за провизии. Въпреки високата цена той закупи голямо количество говеждо, затворено в ламаринени кутии, което не се разваляше толкова лесно при дългото пътуване по море.

Списъкът с продуктите съдържаше пшеничено брашно, ориз, стафиди, захар, сливи, канела, джинджифил, пипер, карамфил, олио, масло, холандско сирене, оцет, сухар и овесено брашно. Джон накара да сготвят на рагу дузина агнешки плешки и да ги запечатат в глинени гърнета с пласт талк. Важен пункт в списъка беше лимоновият сок — отлично средство против скорбут. Една от най-големите му покупки беше дестилационният апарат, за който го беше посъветвал Марк Брунел. Самият той беше изобретател и знаеше, че д-р Алфонс Номади е създал апарат, който превръща морската вода в прясна питейна вода.

— Можете да бъдете сигурен, че с този уред ще произвеждате от шест части морска вода една част сладка — обясни на Джон мистър Брунел.

Хемиш никога не беше ползвал подобен уред, но много капитани от военноморския флот го вземаха на борда си за моментите на безветрие. Често се случваше в продължение на стотина дни да не задуха вятър. Затова подобни мерки на предпазливост не бяха излишни. Джон се радваше, че така може да успокои майка си и да я увери, че е сторил всичко необходимо, за да се предпази от опасностите на дългия път по море.

Отказът на Морийн да му вдъхне кураж за това опасно начинание тежеше на Джон, докато Пери не му обясни, че поведението на майка му не се дължи на липса на интерес към търсенето на Тамариск и Шантал, а главно на голямата й загриженост за живота на сина й.

— Ти винаги си бил любимото й дете — обясни търпеливо Пери. — Вече беше загубила надежда да има син. Когато ти се роди, тя беше доста възрастна и раждането ти беше същинско чудо за нея. Малко по-късно в семейството се появи тиф и ти едва не умря. А сега, когато Тамариск и Шантал ги няма при нас, ти оставаш единственото й дете и тя те обича с цялото си сърце. Надявам се, сега разбираш по-добре защо при мисълта за опасностите, които те заплашват, тя е изпълнена с ужас и страх?

Тези думи окончателно помириха Джон с майка му и той се опита, доколкото беше по силите му, да й даде повече сигурност.

Най-после „Русалка“ беше напълно оборудван за пътуване по море и по думите на Хемиш Макрей беше най-красивият бриг, обикалял някога Седемте морета. Екипажът беше събран и запасите бяха подредени под палубата. Ако Чарлз не се беше завърнал толкова внезапно и с кой знае какви новини за корабокрушението на „Валета“, Джон и капитан Макрей веднага щяха да вдигнат котва. Сърцето на Джон натежа от лоши предчувствия, когато каляската спря пред впечатляващата нова фасада на гара Ейстън.

Страхуваше се да не чуе от устата на Чарлз, че Шантал и Тамариск са загинали в открито море, защото това щеше с един удар да унищожи всичките му надежди да ги намери.

Чарлз не беше в състояние да разсее лошите му предчувствия. „Валета“ със сигурност е на дъното на океана, обясни мрачно той, но все пак са били предприети опити да спуснат на вода спасителните лодки. Вероятно имало и други оживели. Чарлз беше горчиво разочарован от факта, че родителите на съпругата му нямат сведения за съдбата й. След като Морийн го настани в удобното легло на голямата стая за гости, той проля сълзи на изтощение.

— Бих могъл да се примиря с това, че ще прекарам остатъка от живота си в слепота — промълви той. — Но не мога да понеса мисълта, че никога вече няма да държа в прегръдките си моята мила Тамариск.

— Не желая да чувам подобни песимистични думи! — каза Морийн и нежно го погали по главата. В очите й беше изписана такава твърдост, че Пери би се зарадвал, ако можеше да я види. — След всичко, което ни съобщи, Чарлз, аз съм убедена, че слепотата ти няма да продължи цял живот. В Порт Джаксън оздравяването ти доста е напреднало, а и тамошният лекар те е предупредил, че трудното пътуване по море ще ти се отрази зле. Утре ще изпратя да повикат най-добрия очен лекар в Лондон. А колкото до страховете ти за съдбата на Тамариск и Шантал, в никакъв случай не бива да губим надежда, че и двете са оцелели след катастрофата. Но сега се опитай да поспиш, скъпи Чарлз.

Чарлз посегна опипом към ръката й и топло я стисна.

— Никога не ти е липсвал кураж — промълви той. — Твоята непоколебимост ми вдъхва нова надежда. Но пък се страхувам, че присъствието ми е тежък товар за вас. Още утре ще си отида в…

— Нищо подобно няма да направиш, скъпи Чарлз — прекъсна го Морийн. — Пери и аз решихме да те задържим при нас в Бар Хаус. Бедната ти леля Лиза не е добре. Баронесата е на деветдесет и две години. Надявам се, разбираш, че шокът от нещастието й дойде твърде много. Тя е на легло и разсъдъкът й е доста помътен. Щом състоянието й се подобри и ти се възстановиш, аз ще се опитам внимателно да й съобщя, че си се спасил и си в добро здраве. Тогава ще можеш да се върнеш у дома с децата.

В следващите дни Морийн предано се грижеше за здравето на зет си. Тя изпълни обещанието си и повика един отличен очен лекар, за да чуе диагнозата му. Известният учен заяви, че не е в състояние да определи точната причина, но е убеден, че ударът, засегнал главата на Чарлз отстрани, е увредил очния нерв.

— Изследванията ни все още не са доказали значението на тези нерви за състоянието на очите — обясни той на Морийн. — Но аз лично имах случай, при който пациентът беше ослепял след падане от кон. Пълен покой в затъмнено помещение спомогна за частично възстановяване на зрението му. След още шест месеца излекуването беше окончателно. Тъй като вашият зет също възвръща зрението си, макар и само от време на време, аз се надявам, че постоянните грижи и абсолютният покой ще ни доведат до желания резултат.

Морийн съобщи на Джон и Пери мнението на специалиста.

— Следователно ти вече нямаш причини да отлагаш пътуването си, скъпи Джон — заключи с въздишка тя. — И без това Чарлз не може да те придружи, дори ако го изчакаш седмица или две. По мое мнение не бива да споменаваме пред него за предстоящо ти отплаване, защото силното му желание да потегли с теб ще попречи на оздравяването му.

— Ще поговоря с Чарлз сутринта преди отпътуването си — каза Джон. — Но ще го попитам само за точното място на корабокрушението. Мисля, че все още има надежда, мамо. Тамариск е носела спасителна жилетка, а Шантал… Е, Чарлз не е видял как водата я изхвърля през борда. Може би преди потъването на кораба все пак са били спуснати на вода спасителните лодки.

Морийн с нежност прегърна сина си.

— Надявам се да излезеш прав, скъпи мой. Няма нужда да ти повтарям, че ще се моля за тях също така горещо, както и за теб.

Когато след два дни Джон се качи на борда на „Русалка“ и Хемиш Макрей му докладва, че бригът е готов за отплаване, той не мислеше толкова за сестра си Тамариск, колкото с цялото си същество се стремеше към момичето, с което беше изпълнено сърцето му — Шантал.