Клер Лоримър
Шантал (11)

Девета глава

Юни 1838

Пред вратата на хотела двете момичета спряха, разколебани в правилността на постъпката си. Едва преди десет минути бяха напуснали дома под предлог, че искат да купят нотна тетрадка в един от многото магазини на „Пикадили“. Морийн нареди на един слуга да ги придружи, за да носи покупките им. Веднага след като се отдалечиха достатъчно, Шантал го изпрати до „Риджънт стрийт“ с нареждане да я чака след един час пред часовникарското ателие „Обърт и компания“. Морийн не се изненада, че младите дами настояха да излязат пеш. В тези дни съвсем не бе лесно да се мине през „Пикадили“ с кола. Улицата беше безнадеждно задръстена, откакто толкова много магазини отвориха врати. Множество ръчни колички, както и коли с коне се движеха нагоре-надолу и предлагаха стоки за продан.

— Вече е почти обяд! — отбеляза Шантал и погледна малкия часовник с емайл, който висеше окачен на роклята й. — Антоан ще предположи, че няма да удържа на обещанието си да се срещна с него.

Джулия въздъхна. На кръглото й детско личице можеше да се прочете притеснението, което изпитваше. Опитваше се да не мисли за гнева на леля Морийн, когато открие, че са имали тайна среща с виконта.

— Може би ще е най-добре… — започна тя, но Шантал я прекъсна. В тъмните й очи се четеше решителност.

— Възнамерявам да спазя обещанието си! — каза тя и хвана Джулия здраво за рамото.

Така двете влязоха в сградата, преди решителността им окончателно да се е изпарила. Шантал почувства облекчение, когато съзря Антоан във фоайето на хотела, близо до една мраморна колона. Беше се притеснила, че се е отегчил да чака и си е отишъл. С усилие се удържа да не затича към него.

Както обикновено Антоан беше безупречен. Виолетовите му панталони от сатен бяха привързани с ленти в долния край, изрядно опънати, без всякаква гънка. Върху бялата надиплена риза носеше светъл еднореден редингот с тесни ръкави, чийто маншети и яка бяха обточени с кадифе. Златна игла с перла украсяваше копринената му вратовръзка. В едната си ръка държеше бледорозови кожени ръкавици и бастунче с дръжка от слонова кост. Усмихваше се с неговата малко чудновата красива усмивка, когато се наведе ниско към ръката на Шантал. След това кимна на Джулия и каза с висок ясен глас, за да бъде чут от управителя:

— Моя скъпа сестричке! И ти, братовчедке Джулия! Колко съм очарован, че ме посещавате. Горе в стаите ми ви очакват освежителни напитки. Ще ме придружите ли?

По този начин с обиграна непринуденост Антоан даде възможност на момичетата да погледнат на авантюрата, която бяха предприели, като на нещо безобидно. Изкачвайки се пред него по широкото стълбище, те вече се бяха поуспокоили. Антоан с тих и уверен глас им разказваше за приготовленията в хотела във връзка с предстоящия ден на коронацията. Двете момичета възвърнаха увереността си. Джулия с облекчение забеляза, че прислужниците не бяха изненадани от факта, че две млади госпожици, при това без придружителка, се движат в компанията на мъж. Тя прекара безсънна нощ, докато се чудеше какво биха казали родителите на Шантал, ако научеха за това, което двете бяха предприели тази сутрин. Джулия страшно много се опасяваше да не загуби привързаността на тези хора. Ако зависеше от нея, двете с Шантал нямаше да са тук сега.

Антоан бе наел за престоя си в Лондон няколко приятни слънчеви стаи с изглед към Грийн парк.

— За съжаление тук не всичко е така елегантно, както в моя собствен дом — извини се той и покани с жест момичетата да седнат на канапето. — Вашето присъствие обаче преобрази обстановката. Сега тя е безупречна.

Двете приятелки приеха с удоволствие по чашка мадейра, която Антоан им предложи. Джулия тактично седна по-встрани към прозореца, тъй че Шантал и виконтът да останат необезпокоявани. Начинът, по който Шантал се опитваше да скрие вълнението си, се стори на Антоан очарователен. Тя очевидно намираше държанието си недостатъчно изискано и той правеше всичко, за да разпръсне притеснението й. Много нежно и внимателно той взе чашата й и я постави на масата. После седна до нея на брокатеното канапе и взе ръцете й в своите.

— Нямаме много време! — каза й с тих, настойчив глас. — Затова трябва да ми простиш, моя сладка Шантал, ако онова, което имам да ти кажа, ти се види малко прибързано.

Той хвана една от облечените й в ръкавици ръце, леко повдигна края на ръкава и притисна устни върху меката гореща кожа.

— Снощи у вас — продължи той, радвайки се на нейната невинност, която отново пролича в плахото трептене на миглите й, — нямах никаква възможност да ти говоря за страстта, която от една година гори в моето сърце. В писмата си не се решавах да ти пиша за това. Страхувах се, че ще ме разбереш погрешно и ще прекъснеш нашата кореспонденция.

Наблюдаваше как руменината по бузите й се усили, почувства се окуражен, понеже усети, че близостта му очевидно силно я смущава. Продължи уверено:

— Сигурно си забелязала, че изпитвам силни чувства към теб, скъпа Шантал. Преди да те видя за пръв път, не знаех какво е любов. Мислех си, че подобна страст е за другите смъртни. Бях убеден, че такова нещо никога няма да ми се случи. Сега зная защо преди не съм обичал истински никоя жена. Аз съм чакал теб. Повярвай, Шантал, това е самата истина. Усещам го със сърцето си. Ти си жената на моя живот! Бих искал да станеш моя съпруга.

Въпреки че това любовно обяснение не идваше напълно неочаквано, настойчивостта, с която то бе направено, донякъде обърка Шантал. Не можеше да има съмнение в искреността на Антоан. Тя усещаше, че трябва да му отговори със същата откровеност.

— Предложението ти е чест за мен — каза тя. — Страхувам се обаче, че не съм много наясно със собствените си чувства. Аз просто не зная дали искам да се омъжа за теб, Антоан. Мисля, че те обичам, но…

— Но не ме познаваш достатъчно добре, за да си сигурна — завърши Антоан мисълта й.

Той не бе разочарован от отговора й. Все пак тя не го отблъскваше. Само по себе си това бе основание за надежда.

— Трябва да призная, че ние почти не сме имали възможност да се уверим, че си подхождаме — продължи той, успокоявайки я. — Но не смяташ ли, любима, че това е добра причина да се сгодим според всички правила? Ако и ти мислиш сериозно за женитба с мен, бихме могли да спечелим съгласието на родителите ти. Ще си осигурим възможността да се виждаме за в бъдеще, когато пожелаем. Ако след време прецениш, че чувствата ти към мен не са достатъчно силни, за да станеш моя съпруга, ще бъде много просто да развалим годежа, нали? Мисля обаче, че постепенно ще ме обикнеш, дори сега да не изпитваш никакви чувства към мен.

— Но аз изпитвам чувства към теб! — каза бързо тя. — Една женитба обаче е много сериозна стъпка. Не съм сигурна дали моята привързаност е онази любов, която една жена трябва да изпитва към бъдещия си съпруг.

Антоан погледна крадешком към Джулия и като се увери, че не ги подслушват, се наклони по-близо към Шантал. С тих, треперещ глас той й пошушна:

— Твърде млада и невинна си, за да познаваш силата на страстта. Аз бих могъл да събудя у теб такава радост и удоволствие, че не би се съмнявала дълго в чувствата си.

Шантал потръпна, усещайки натиска на ръцете му. Странни усещания преминаха през тялото й. Сърцето й заби още по-бързо, когато устните му погалиха бузата й. Тя знаеше, че би се поддала на странния порив, който я бе обзел, и би се оставила да я целуне, ако не беше Джулия.

Антоан наблюдаваше как трепкат миглите й, как се повдигат и спускат от вълнение младите й стегнати гърди. С известна фриволност той прокара пръсти по нежно заобленото й рамо. Усети дремещата страст в девственото й тяло. Не би било трудно да я съблазни, помисли си със злорадство. Това момиче бе узряло за любов, въпреки че не го съзнаваше. Не беше обаче нито моментът, нито мястото за това. Антоан отново се изуми от обзелото го нежелание да я съблазни. Той искаше тя да го пожелае с душа и тяло, искаше любовта й.

— Трябва да си вървим! — каза Шантал внезапно и погледна часовника си. Сега гледаше Антоан почти със страх. — Можеш ли да ме посетиш у дома? — помоли тя. — Заблуждаваш се, като мислиш, че мама и татко няма да те посрещнат с радост. Ако знаеха ти какво… какво изпитваш… аз какво чувствам… — запъна се тя, после продължи по-спокойно: — Родителите ми не биха намерили за оскърбително едно предложение за женитба от твоя страна!

Шантал погрешно изтълкува ироничната усмивка, която се появи на лицето му, като израз на недостатъчно самочувствие. Тя също му се усмихна.

— Несъмнено се подценявате, сър! — каза тя. — Убедена съм, че родителите ми ще посрещнат като добре дошъл един жених с такова обществено положение!

Антоан пусна ръцете й и се изправи. Лицето му бе отново безизразно, когато отбеляза:

— По-скоро ти, моя малка Шантал, подценяваш обстоятелството колко много се измъчвате, че въобще ме има. Разбираемо е все пак, че лейди Уайт е така огорчена от неприятното произшествие — моето раждане, след което титлата е преминала към мен, вместо да се падне на нейния син. Ако това не е достатъчно за антипатията й към мен, фактът, че баща ми се е оженил за майка ми и с това е направил брака й невалиден, може би я изпълва с омраза.

Шантал дълбоко въздъхна. Тя не можеше да приеме логиката на неговите разсъждения.

— Въпреки това татко не би могъл да те обвинява за нещо, за което не си виновен — аргументира се тя. — Ще ми позволиш ли да му съобщя твоето желание да ме посетиш? Той не може да ни откаже да се опознаем по-добре. Ще се съгласи с мен, че трябва да проверя чувствата си, преди да се сгодим!

Антоан едва се удържа да не издаде своята антипатия към сър Перигрин. Та нали Пери беше този, който преди двадесет години го бе хванал на местопрестъплението и го бе наказал. Антоан се беше заклел да си отмъсти, но за да спечели ръката на Шантал, бе готов да отложи отмъщението си. Самата мисъл да моли сър Перигрин с шапка в ръка го изпълваше с гняв. Беше убеден, че и той сигурно си спомня за случая. Нямаше ли да го третира като обикновен джебчия, дошъл да му отнеме дъщерята? Освен това той сигурно обичаше единственото си дете и едва ли щеше да гори от желание да ожени дъщеря си за един французин. Да я остави да замине в чужбина, далеч от бащината закрила.

Въпреки своите съмнения Антоан каза:

— Е, добре, щом искаш, говори с баща си! Ще е по-добре обаче засега да не споменаваме женитбата. Той би намерил предложението ми за неразумно и прибързано. Ако разбере колко сме близки, тайнствеността на досегашните ни отношения би го разсърдила.

Шантал кимна.

— Не се страхувай, Антоан! — каза нежно тя. — Ще запазя нашата тайна. Ще направя всичко възможно да убедя татко колко щастлива ще бъда, ако разреши да ме посещаваш у дома. Заедно бихме могли да се радваме на толкова много неща. Ще ти покажа градината. Сега, когато розите са цъфнали, е прекъсна. Трябва да видиш също моите рисунки, ще ти посвиря на пиано, ако искаш…

Тя спря да говори, когато Джулия се приближи.

— Вече е късно, Шантал! — каза тя плахо.

— Скъпа Джулия! Пренебрегнахме те най-безочливо! — извика Шантал и прегърна стремително приятелката си. — Гарантирам ти, че беше за добро. Още днес следобед ще говоря с татко и ще го помоля да разреши Антоан да ме посещава, когато си иска. Да се надяваме, че няма да има повече тайни срещи, за да не ти се налага да подлагаш на изпитание съвестта си.

— Ела, Шантал! — каза Джулия с въздишка на облекчение. — Крайно време е да се връщаме обратно в къщи.

Антоан искаше да изпрати младите дами до дома им, тъй като бяха дошли без придружител, но Шантал отклони това предложение.

— О, съвсем наблизо сме. Освен това татко или мама могат да погледнат от прозореца и да разберат, че не сме били на разходка и на покупки.

— Тогава ще извикам файтон! — каза решително Антоан. Изведнъж му бе станало ясно колко неразумно е две госпожици да се движат из улиците на Лондон без придружител.

— Това може би ще е най-доброто! — присъедини се и Джулия.

Шантал избухна в смях.

— Посред бял ден не ни застрашава никаква опасност. Най-много да срещнем някой познат на мама, който да й каже. Ще се движим с дискретно приведени глави, тъй че никой да не ни познае.

Антоан обаче с право не искаше и да чуе за подобно нещо. Той изпрати момичетата до изхода и махна на един файтон. Джулия отново въздъхна с облекчение, когато възрастният, побелял кочияш подкара конете към дома им. Но спокойствието й не продължи дълго. Зад тях се разнесе звънът на пожарна камбана. Заедно с всички останали файтони и колички файтонджията им отби встрани, за да направи път. Пешеходците се спираха и гледаха към приближаващата пожарникарска кола.

Шантал с любопитство наблюдаваше през прозореца. Голямата червена кола, теглена от четири едри коня, напредваше стремително към тях. Мъжете с каски в нея удряха месингови камбани, за да предупреждават минувачите. Старият кон на техния файтонджия нервно трепкаше с уши, докато тълпата с блъскане се опитваше да си пробие път, за да види пожарната. Въпреки че животното бе свикнало с глъчката по лондонските улици, блъсканицата и шумът се оказаха прекалени за него. Когато колата на пожарникарите профуча край тях, конят се спусна след нея. Ужасът му даваше такава сила, че бе невъзможно кочияшът да го удържи. Той само безпомощно дърпаше поводите и не можеше да направи нищо. Вътре във файтона двете момичета се блъскаха насам-натам; уплашени, те се бяха прегърнали здраво. Струваше им се, че старият човек всеки момент може да падне от капрата. За щастие пожарът не беше далеч. При един склад в Блекфриърс пътуването приключи. Конят бе потънал в пот, дишаше тежко, пръхтеше и трепереше целият, когато файтонджията слезе и го хвана за юздата. Джулия бе готова да се разплаче, докато бузите на Шантал горяха от вълнение.

— Ела бързо, Джулия — извика тя, докато слизаше от файтона. — Пожарникарите вече развиват маркучите!

С голямо любопитство Шантал гледаше пламъците, обхванали горящия склад. Мъже, жени и деца бяха се наредили в дълга верига и си подаваха кофи с вода в безнадеждно усилие да потушат огъня. Тясната улица бе изпълнена с дим. От отсрещната страна пристигна втора пожарна. Огнеборците потопиха маркучите в реката. Само след половин час те вече контролираха огъня. Шантал и не по-малко любопитната й приятелка се бяха смесили със зяпачите. Когато най-сетне се огледаха за файтона, установиха, че старият кочияш е изчезнал заедно със своето возило.

— О, Шантал, какво ще стане сега! — извика Джулия с очи, пълни със сълзи.

— Просто ще вземем друг файтон! — отвърна Шантал с увереност, която бързо се стопи, когато се огледа, търсейки кола. Междувременно забеляза опушеното лице на Джулия, бързо се погледна и разбра, че ако не откриеха място да се измият преди завръщането си, щеше да е невъзможно да скрият от майка й своята авантюра. Сякаш в отговор на мислите й един глас до нея попита:

— Да не сте се загубили, малките ми?

Думите бяха произнесени на чист кокни. Шантал се обърна към жената, която ги бе заговорила. Деколтето едва прикриваше гърдите й, бе ярко гримирана и изглеждаше много вулгарно. На Шантал веднага й хрумна, че тя може би е от онези актриси със съмнителна репутация. Знаеше, че при нормални обстоятелства не би трябвало да разговаря с подобна персона. В този момент обаче всяка жена й се струваше по-дружелюбна и по-сигурна от който и да е от разпуснатите мъже, които ги бяха заобиколили.

— Нашият файтонджия е изчезнал, а трябва да се върнем в „Сейнт Джеймс“ — каза Шантал с всичкия авторитет, на който бе способна. — Бихте ли ни помогнали? Аз естествено ще ви платя за това!

Жената се ухили. Тя не се съмняваше, че ще й се плати.

— Разбира се, че ще ви помогна, деца! Кой знае какво би си помислила майка ви, ако можеше да ви види в това състояние. Вие май сте офейкали, а?

— Това не ви засяга! — остро отвърна Шантал. Тя бе ядосана от хитрия начин, по който тази жена искаше да използва ситуацията. — Във всеки случай бихме искали да се измием, преди да тръгнем за в къщи. Има ли наблизо хотел, до който да ни заведете?

Жената отново се ухили. При това ярко начервените й устни се разтегнаха в грозна гримаса.

— Тук няма хотели, моя мила! — закиска се тя. — Можете да се измиете в моята стая, ей там долу, в края на улицата. Ще ви струва една-две лири, но затова пък е чисто, мога да ви уверя.

Шантал се колебаеше. Не бе сигурна дали да приеме предложението. Джулия я подръпна за ръкава.

— Моля те най-сетне да си тръгваме за вкъщи! — шепнеше й тя. — Направо съм ужасена! Сигурна съм, че това е улична жена!

— Едва ли ще ни навреди! — отвърна й Шантал шепнешком. — Освен това държа да скрия от мама нашето малко приключение. Иначе ще ни забранят да излизаме повече сами, а аз съм твърдо решена да се видя отново с Антоан. Независимо какво ще се случи!

Все пак тя не можеше да пренебрегне предупреждението на Джулия, че тази жена вероятно е проститутка. Това означаваше, че продава тялото си на мъже за пари. Тамариск й бе говорила за тези неща. Да посетят стаята й бе прекалено голям риск. Можеше дори двете с Джулия да бъдат предложени на мъжете.

Ужасена от собствената си фантазия, Шантал се отскубна от мръсната ръка, с която жената я бе хванала за ръкава.

— Потърсете ни един файтон, мила госпожо. Искам веднага да се прибера у дома — каза й тя, изваждайки една златна монета от чантичката си.

— Не мога да ви оставя тук сами, нали така, млади госпожици, за да търся файтон? — каза тя лукаво. — Дай ми още една жълтичка, лейди, и ще остана да ви пазя, докато пратя някое момче за кола.

Шантал бе сигурна, че й искат повече, отколкото е необходимо. Но въпреки това жената им предлагаше сигурност, а наоколо мъжете с интерес следяха разговора. Тяхната защитница се обърна и им извика нещо на своя неразбираем жаргон. Те бавно се отдръпнаха. Шантал не знаеше, че си имат собствени закони. Те уважаваха правото на жената над нейната плячка. Шантал не можеше да знае също, че до пристигането на файтона уличните крадци ги бяха обрали и по-късно щяха да разделят всичко с блудницата. Момичетата откриха загубите си едва когато с въздишка на облекчение сядаха във файтона.

— Не е чак толкова страшно! — утешаваше Шантал потъналата в сълзи Джулия. — Ще ти възстановя гривната, а татко ще ми даде пари, ако се нуждаем. Сега е по-важно да се вмъкнем през входа за прислугата и да не допуснем Доркас да ни види, а само Дороти.

Тя знаеше, че Доркас със сигурност ще съобщи на господарката си за изпоцапаните момичета. Дороти, тъкмо обратното, щеше да ги изведе по стълбището нагоре и да им помогне при измиването и преобличането, преди някой да е забелязал нещо.

Двете имаха късмет. Беше вече почти три часът и прислужникът тъкмо застилаше масата за обед, когато те влязоха в къщата през задния вход. С надежда да зърне ухажора си, пощенския раздавач, Дороти се мотаеше край вратата.

— Всемогъщи боже! — извика тя, загубила ума и дума при вида на почернените им лица.

Шантал сложи пръст пред устните си. Тя вече не се страхуваше. Облекчение и възбуда едновременно се четяха в очите й.

— Иди в кухнята и разиграй някаква сцена, докато се промъкнем по задната стълба догоре.

Ухилена до уши, Дороти последва нареждането на своята господарка. Шантал хвана Джулия за ръка и двете се шмугнаха като две черни газели в стаята на Шантал, където се чувстваха сигурни и защитени.

Тамариск и Чарлз седяха в задната част на Уестминстърското абатство сред множество от десет хиляди души в очакване да се появи младата кралица, чиято коронация трябваше да започне всеки момент. В мислите си обаче Тамариск бе твърде далеч от предстоящата церемония.

— Никак не е чудно, че Шантал не вярва в предубежденията на Пери и на мама спрямо Антоан — пошушна тя на Чарлз. — Тя още не бе родена, когато баща ни се появи в Лондон с едно момиче, за съществуването на което ние нищо не знаехме. Мама и аз положихме много усилия да бъдем мили с него, но не можеш да си представиш колко малко заслужаваше то да бъде обичано!

Чарлз се бе сгорещил, но изглеждаше много представителен в бляскавите си одежди. С много нежност той погледна жена си. Нейната непрекъсната загриженост за щастието на другите бе едно от качествата, заради които така много я обичаше.

— Спомням си, че съм чувал от леля Лиза как малкият бил изключен от Итън. Приписвали му някакви кражби. Беше много неприятна история!

— С течение на времето може да се е променил. За годините, прекарани с принцеса Дьо Фалоаз в Новия свят, не се знае нищо.

— Той сигурно ще се върне в родината си след края на тържествата тук. Освен това и ние ще отпътуваме само след един месец за Индия — каза й Чарлз за успокоение.

— Сигурен ли си, скъпи, че нямаш нищо против да вземем с нас и Шантал?

Чарлз я увери за кой ли път, че намира идеята за отлична. Тъй като собствените им деца трябваше да останат в Англия, бе добре Шантал да прави компания на Тамариск, докато той изпълнява своите задължения в морето. Към това трябваше да се прибави и обстоятелството, че момичета за женене бяха винаги добре дошли в тази така отдалечена част на Британската империя. Шантал можеше да очаква безгранично внимание от страна на служещите там ергени.

— В Индия Шантал няма да има никакво време да тъгува за мосю Антоан — отбеляза студено Чарлз.

Разговорът им бе прекъснат от нарастващия шум отвън, който стана оглушителен, когато процесията наближи. Хората в църквата обърнаха глави към големия отворен портал. Възклицанията на възбудените граждани заглушаваха дори фанфарите. Чарлз, почти с една глава по-висок от Тамариск, можеше да наблюдава церемонията. С присъщото си внимание той съобщаваше на жена си имената на влизащите сановници.

— Деканът на Уестминстър е първи — каза той. — Веднага след него идват дворцовите възпитатели. По-възрастният господин, който носи червената кадифена възглавничка, е ковчежникът.

— Този там трябва да е лорд-канцлерът на Нейно Величество — бъбреше Тамариск, повдигнала се на пръсти. — Погледни само как блестят на светлината рубиненият пръстен и мечът върху възглавничката.

Между лорд-канцлера и Кентърбърийския архиепископ крачеха редица висши сановници, следвани от принцесите от кралско потекло — Мери и София, сестрите на Джордж IV.

— Никога досега не бях зървала принцесите — сподели Тамариск с Чарлз. — Но като дете съм виждала крал Джордж много пъти.

Празникът започна. Младата кралица понесе дългия ритуал с подобаващо достойнство. Когато в самия момент на коронацията слънчев лъч неочаквано падна върху нея, осветявайки изпъстрената с множество брилянти диадема и те един след друг заблестяха, присъстващите видяха в това добра поличба. Разнесоха се възгласи на радост, които се смесиха накрая с националния химн. След това насъбралото се множество я аплодира възторжено, размахало кърпи. Развеселен, Чарлз сочеше на жена си как при този ентусиазъм някои коронки и диадеми застрашително се килнаха, други изпопадаха на земята. Изведнъж графът на Съри, ковчежникът на кралския дом, извади пълна шепа със сребърни медали, отсечени специално за спомен от коронацията, и ги разпръсна след насъбралото се множество. Момчета от хора, перове и генерали се наведоха, без да обръщат внимание на етикета, и взеха да опипват пода, за да отнесат със себе си по един от тези възпоменателни знаци. Редът бе възстановен, когато хорът отново зае мястото си и над тълпата се разнесе старият химн „Това е денят на господаря“.

По-късно същата вечер Тамариск и Чарлз разказваха в тесен кръг от любопитни слушатели събитията от деня. С широко отворени очи Шантал и Джулия внимаваха да не пропуснат дори един-единствен детайл. Те можаха да видят процесията от едно удобно местенце на „Пал Мал“, когато тя се бе отправила по обратния път към Бъкингамския дворец.

— Към края на церемонията Уелският епископ прелисти две страници вместо една, без да забележи грешката си. Сигурно е казал на кралицата, че празникът е към края си, тъй като тя се оттегли към параклиса „Свети Едуард“, за да си почине и освежи, и трябваше да я доведат отново.

Пери се засмя.

— Дано чужденците не са забелязали нашата не твърде изрядна английска организация.

Чарлз разказа за един друг гаф на празненството.

— Когато горкият лорд Роул заедно с останалите перове се изкачваше към трона на кралицата, за да поднесе своята клетва за вярност, се спъна в наметката си, падна и се затъркаля надолу по стълбите. Прави му чест, че въпреки своите деветдесет години отново се заизкачва, за да изпълни дълга си. Тълпата, и ние включително, аплодирахме, докато той стъпка по стъпка се придвижваше нагоре по стъпалата.

— Кралицата се наведе към него и му подаде ръка, за да не допусне бедният стар джентълмен да падне отново — продължи да разказва Тамариск на очарованата Шантал.

— Беше ден с много противоречиви преживявания — добави Чарлз. — Най-малкото, още веднъж бе доказано прословутото чувство за хумор на англичаните. Чух от лорд Минто, че на чужденците, които са видели произшествието с лорд Роул, било казано, че част от привилегиите на тази благородна фамилия е да им се възлага една „допълнителна роля“ при поднасяне на клетвата.

— Колко жалко, че не можах да присъствам! — въздъхна Шантал. — Един ден и моята сватба ще бъде в абатството; ще се омъжа за някой принц или дук и… — Тя изведнъж прекъсна мисълта си, беше си спомнила, че има намерение да се омъжи за френски виконт, което изключваше възможността да я вземе принц или дук.

— Имаш ли вече някой принц предвид? — попита Пери със смях.

Беше забелязал изчервяването й. За негова изненада, тя се изчерви още по-силно и не му подхвърли някой от своите готови отговори.

Без да каже дума, Джон стана рязко. Чашата с вино падна и тъмночервената течност се разля по бялата дамаска на покривката.

— Мисля, че мога да отговоря на този въпрос. Шантал сама се издаде — каза той с остър тон. — Тя се надява да се омъжи за човек, който е с по-нисък ранг от един дук или принц. Прав ли съм, Шантал, ако кажа, че очакваш предложение от един обикновен виконт?

Никой не обърна внимание, че Джулия прави усилия да си поеме дъх. Шантал се бе изправила и стрелкаше с гневен поглед Джон.

— Дори и да е така, Джон, това не те засяга — каза тя ядосано.

— А може би ме засяга! — започна Джон, но Морийн с жест го накара да замълчи. Тя погледна Шантал право в очите и каза с хладен тон:

— Струва ми се, че в тази къща се разиграват някои неща, за които ние с баща ти нищо не знаем. Последвай ме, моля те, в малкия салон. Там ще бъдеш така добра да ми изясниш какви са всички тези глупости.

Шантал беше ужасена, че е дошъл моментът да признае за тайната си среща с Антоан. Тя направи усилие да овладее нервите си и тръгна след мащехата си. Джон я последва. Неговият гняв като че ли се бе уталожил, изглеждаше, че страда, задето е станал причина Шантал да бъде разкрита. Джулия, която го следваше по петите, имаше още по-нещастен вид, съзнавайки своя дял от вината. Когато всички заеха места и прислугата напусна залата, Шантал каза със студен ясен глас:

— Имах намерение в определен момент да говоря с татко за моето бъдеще. Но ми се струва, че ще бъде погрешно да крия повече срещата си с Антоан от последната седмица. Вместо разходката по „Пикадили“, както бях обявила, аз разговарях с Антоан в неговия хотел! — Тя си пое дълбоко дъх и смутена видя презрителното изражение върху лицето на Морийн, когато бе произнесено името на Антоан, но решително продължи: — Бих споделила с вас, но двамата с татко не оставихте у мен никакво съмнение за отрицателното ви отношение спрямо Антоан. Винаги съм считала това за несправедливо. Въпреки че не смятах да действам против вашите намерения, не виждах нищо лошо в един разговор с него. Напротив, стори ми се глупаво да откажа на неговата покана. Не е необходимо да се опасявате за каквото и да било. Антоан се държи изключително благовъзпитано. Същото се отнася и за мен. Той няма намерение да ви пренебрегва, а напротив, моли за вашето разрешение да ме посещава.

Шантал забеляза, че Морийн и баща й тайно се спогледаха. Упорството й придоби болезнен израз.

— Защо е нужно да отхвърляте молбата му? — извика тя. — Що се отнася до характера му, нямате ни едно уважително основание. Вие сте против него само защото измести Джон, но това не е по негова вина, а намеренията му към мен са най-искрени. Той желае да се ожени за мен.

Морийн понечи да каже нещо, но Пери побърза да вземе думата.

— А ти, Шантал, готова ли си да приемеш този млад мъж като свой бъдещ съпруг? — попита той, с усилие овладявайки гласа си. Като видя несигурността в очите на дъщеря си, той стана, отиде до стола й и нежно положи ръка върху рамото й. — Не го познаваш добре, за да си сигурна в чувствата си — тихо каза той. — Затова, предполагам, би желала първо да го опознаеш по-отблизо и да провериш своето отношение.

Шантал скочи и се хвърли на врата на баща си.

— Знаех си, че ще ме разбереш, татко! — извика тя. — Антоан няма лоши намерения, сигурна съм. Дори не ви се сърди, че не го харесвате, само страда от това, понеже много ви цени. Може ли да ме посещава, татко? Моля те!

— Ако той още веднъж пристъпи прага на този дом, аз ще си отида!

Всички погледнаха към Джон. От Джулия се изтръгна сподавен вик на ужас, заглушен от високия глас на Шантал.

— Колко отвратително от твоя страна, Джон! — извика тя. — Би трябвало да знаеш колко много държа да уважаваш Антоан. Също толкова, колкото бих искала мама и татко да го приемат! Той ти е несъщ брат, а човек би могъл да си помисли, че го считаш за враг!

— Това може би е вярно! — отвърна Джон измъчено, избягвайки погледа на Шантал. — Но не мога да си променя мнението за него, дори и да ме молиш за това. Не мога да го понасям. Нямам му доверие. Ако бях в състояние да му забраня да те ухажва, бих го сторил като мое задължение!

— Тогава се радвам, че не си ти този, който определя как да живея! — сряза го Шантал. — По най-ужасен начин си предубеден към един невинен човек!

— О, Шантал! — протестира Джулия уплашено. — Не говориш сериозно. Ти не би се радвала, ако Джон си отиде оттук!

— Защо не? — отвърна Шантал заядливо. — Не познаваш добре чувствата ми, Джулия. Не ме интересува какво ще стане с един толкова ограничен човек.

С разбито сърце и дълбоко накърнена гордост Джон се поклони на майка си. С един последен, изпълнен с болка поглед към любимото момиче, той напусна салона. Джулия избухна в сълзи и се затича към градината. Без да пророни нито дума, дълбоко разстроена, Морийн излезе след сина си. Пери с въздишка взе ръката на дъщеря си и я заведе до канапето.

— Хубава каша забърка — каза той със загадъчна усмивка. — Не си спомням да е имало подобна сцена в нашето семейство от времето, когато в детската стая ти хвърли нощното гърне по бедния Джон, понеже не искаше да те целуне за лека нощ.

Въпреки сериозното положение, в което се намираше, Шантал не можа да не се засмее.

— Нали не вярваш, че Джон наистина ще си отиде, татко? Джулия бе съвсем права като каза, че ще ми е много мъчно!

— Добре зная, че е така! — каза Пери. — Сега обаче настъпи моментът, когато трябва да ти кажа какво всъщност става тук. Трябва да те извадя от заблуждението, в което си изпаднала поради неумението си да съзреш, да усетиш някои неща. Джон те обича, Шантал! Не като брат, а както един млад мъж обича момиче, за което би искал да се ожени. Нямаше ли никаква представа за това?

Виждайки как дъщеря му с широко отворени очи едва си поема въздух от изумление, Пери внимателно продължи:

— Още миналата година той искаше да ти открие чувствата си, когато самият той си бе дал сметка за тях. Майка ти смяташе обаче, че е твърде млад да се обвързва. Искахме да дадем и на теб възможност да се порадваш на младостта си без мисъл за брак.

— Бедният ми Джон! — бяха първите думи на Шантал; след това тя допълни замислено: — А аз си мислех, че жизнерадостното ми другарче в игрите от детството постепенно се превръща в един глуповат досадник. При това той през цялото време…

— Да, той се разкъсваше от любов, която майка му бе забранила да признае. Виждаш ли, моя малка чучулиго, да си възрастен в никакъв случай не е толкова лесно, колкото изглежда. Когато вземаш решение за бъдещето си, трябва да помислиш и за любовта на Джон. Да прецениш от какво естествено са чувствата ти към него!

Шантал гледаше втренчено баща си. В очите й имаше и объркване, и несигурност.

— Толкова ми е трудно да видя в Джон кандидат — каза тя раздвоена. — Той винаги е бил любимият ми брат и аз наистина го обичам, но…

— … Но не така, както мислиш, че обичаш Антоан? Нали?

Шантал се изчерви.

— Чувствата ми към Антоан са съвсем различни — каза тя невинно. — Трудно е да се обясни, татко, но когато държи ръцете ми, аз треперя от страх и възбуда. Освен това трябва да ти призная, че ми бе много приятно да ме целуне. — Спомняйки си за това, тя докосна бузата си. Почувства облекчение, като видя, че баща й не изглежда възмутен от признанието й.

— Усещанията ти са съвсем естествени — каза Пери спокойно. — Не може да се отрече, че Антоан е изключително привлекателен мъж. Въпреки това, скъпа моя, когато изпитваш влечение към един добре изглеждащ обожател, това не означава непременно любов. Искам да научиш още много неща за този млад мъж, преди да вземеш решение. Един брак е изключително сериозна работа.

Шантал се притисна до баща си.

— Би трябвало по-рано да говоря с тебе, татко — извика тя, изпълнена с разкаяние. — Сега трябва да отида и да чуя какво говорят Джон и мама за неговото бъдеще. Нямам никаква представа, дали искам да се оженя за Антоан или не. Зная само, че искам да го видя отново, но не тайно, не без твоето съгласие. Ще позволиш ли да ме посещава, татко? Ще се опиташ ли заради мен да го харесваш?

— Ще направя всичко, за да мога да го видя с твоите очи — обеща Пери. — Междувременно трябва да ти напомня, скъпа, за твоето обещание да придружиш Тамариск и Чарлз в Индия. Би било грозно от твоя стана да се откажеш от пътуването си с тях. За една-две години ще се разделиш с мъжа, който ти е на сърцето. Но ако истински се обичате, чувствата ви само ще станат по-силни. Ако ми обещаеш да отпътуваш с Тамариск, независимо какво ти предложи Антоан, ще убедя майка ти да се съгласи той да те посещава толкова често, колкото благоприличието позволява.

— За това мога да ти дам честната си дума! — извика Шантал без колебание, с грейнали очи. — Едва ли мога да се надявам някога да направя такова пътешествие до толкова далечна страна. Дори Антоан не би могъл да ме възпре от това приключение! Не бива да се страхуваш, че ще променя решението си!

Доволен от последните й думи, Пери отиде да потърси Морийн. Вярваше, че ще може да утеши Джон поне с това, че Шантал още не е готова окончателно да се обвърже с Антоан. Ако всичко вървеше както трябва, тя щеше да замине за Индия, преди окончателно да е загубила сърцето си.