Клер Лоримър
Шантал (4)

Втора глава

Август 1837

— Погледни, папа! Дърветата тук са по-красиви дори от нашите у дома!

Сър Перигрин Уайт съзерцаваше пленителното младо лице на дъщеря си с бащинска снизходителност. Това дете беше за него самия, а и за всички, докоснати от златните лъчи на щастливия му темперамент, като едно изворче на радост. Никой не можеше да избяга от нейния чар. Изглежда, Шантал умееше да вижда света само от добрата му страна. Нейната възторжена радост от живота и приключенията бяха заразителни за всеки, който се изпречеше на пътя й.

— Гората на Компиен от векове е кралски ловен парк — обади се Морийн, която седеше до него в каретата. — Предлага на ловеца прекрасни възможности да практикува своя спорт, а на бедните дава препитание. През есента тук събират букови жълъди, които пресоват, за да добият олио.

Морийн се наведе през прозореца и извика на личния си прислужник да кара по-бавно. Дори и в този ранен сутрешен час едва се дишаше. Сянката на големите дъбове и буки осигуряваше тъй необходимата прохлада на пътниците, седящи в каретата с четири коня.

Морийн, която и в шестото десетилетие от живота си изглеждаше все така красива, гледаше към своя съпруг и се усмихваше на доведената си дъщеря Шантал. Колко красиво беше детето в тази рокля от бледорозова коприна, чиято голяма като пелерина яка беше обшита с розови панделки и цветчета. Лицето на момичето бе обрамчено от копринено боне, чийто лентички, вързани под брадичката, приличаха на цъфнали розови листенца. Шантал беше на седемнадесет години и по всичко личеше, че ще стане красива жена.

Възпитанието в манастира се оказа подходящо за момичето, Морийн бе убедена в това. Шантал не беше никак лесно дете, мислеше си тя. От своята майка южнячка беше наследила буен, импулсивен и чувствен характер, а от баща си — вкуса към приключенията. Шантал имаше нужда от строгата дисциплина, която й налагаха монахините.

Морийн насочи поглед към младия мъж, който седеше до момичето. Той тайно беше влюбен в Шантал. Джон, любимото й момче, синът, с когото тя можеше да се гордее, мислеше си Морийн. Външно той приличаше на нея. От починалия си баща беше наследил достойнствата на неговия характер — чувство за дълг, искреност, влечение към историята. Джон беше не само страстен спортист, увличаше се също от археология, история, архитектура. Към семейството си изпитваше гореща привързаност. Разбираше се отлично с хората. Изглеждаше твърде млад за своите двадесет години, не много самоуверен, но решителен и донякъде своенравен. Въпреки младостта си не позволяваше на никого да го изблъсква встрани. Само подчертаната му толерантност го възпираше да не бъде прекалено догматичен, когато взимаше решение и твърдо го отстояваше.

Морийн отново се обърна към съпруга си. През последните години косата му се беше прошарила, но той все още изглеждаше чудесно. Въпреки че си спомняше с дълбока обич виконт Дьо Вал, тя съзнаваше, че за Пери е далеч по-добра съпруга. До този момент те бяха във всяко отношение идеална двойка. Пери знаеше как да се отнася към нея. Умееше да я разсее с глас, да я накара да изпитва желание за любов, когато си мислеше, че е вече уморена за подобни лудории. Отнасяше се с търпение, когато тя се държеше неразумно, но никога не позволяваше при някое спречкване да му се налага, дори когато тя имаше право. Бяха не само най-добри приятели, но и силно привързани един към друг дори и сега, след петнадесет години. Морийн му беше толкова благодарна… Благородната му постъпка да я придружи дотук, до Компиен, бе само една от прекрасните страни на неговия внимателен, деликатен характер. Той знаеше колко я тревожи обстоятелството, че никой не полага грижи за гроба на покойния Жерар дьо Вал, особено в годишнината от неговата смърт. Откритието, че синът на Жерар се е върнал във Франция и живее в Буланкур, беше напълно неочаквано и за двамата, и те го приеха само отчасти с радост. Нито тя, нито Пери харесваха странното, винаги сърдито момче, което Жерар един ден беше довел със себе си в Англия, когато то беше още на пет години. Морийн беше опитала да се грижи майчински за Антоан не само защото беше син на Жерар; тя се противопоставяше на всякакво предубеждение спрямо момчето. Жерар го беше създал с едно селско момиче в своите имения във Франция. По времето, когато го доведе в Англия, Джон още не беше роден, а Жерар копнееше за потомство и наследник. Той боготвореше детето, отгатваше в очите му всяко желание, за да го изпълни незабавно, и Морийн напразно го предупреждаваше, че е необходима строга дисциплина, за да бъде преодоляна очертаващата се липса на всякакви задръжки у момчето. Тя изпита облекчение, когато Жерар се реши да го даде под покровителството на една дама във Франция. Съжаляваше само, че той избра за тази цел принцеса Дьо Фалоаз. Принцесата бе известна с влечението си към момчета, слух, на който Жерар отказваше да повярва. Той настоя да изпрати Антоан при нея. Дори и след раждането на сина им Джон, съпругът й редовно посещаваше детето до самата си смърт. Морийн не видя повече Антоан, след като той напусна тяхната къща.

Като че ли отгатнала мислите на Морийн, Шантал леко се наведе и сложи нежно ръка на рамото й.

— Мамо, разкажи ми повече за човека, с когото след малко ще се срещнем. Откакто чух, че ще видим несъщия брат на Джон, съм обхваната от любопитство, което самият Джон не иска да удовлетвори!

— Защото за този французин зная толкова малко, колкото и ти — каза тихо Джон. — Бях едва на три години, когато той напусна Англия. Оттогава не съм го срещал, понеже той живееше при настойницата си, а не с нас.

— Малко може да се каже за него — намеси се Пери. Гласът му звучеше по-меко, когато разговаряше със своето семейство. — Когато вашата майка и аз видяхме Антоан за последен път, той беше много красиво дете и приличаше на дядо си по бащина линия. Мисля, че има тъмните очи на баща си. Спомням си добре, че беше момче със забележителна външност, но възпитано много зле.

— Като тебе, Шантал! — каза Джон. — Никой не може да ти откаже на някой каприз.

Забележката на Джон не я разсърди, напротив, тя се разсмя от сърце.

— Дори мама и татко да ме глезят понякога, същото не може да се каже за манастира — отвърна тя и добави с въздишка: — Колкото и да обичах монахините, задето се отнасяха така добре с мен, все пак се радвам от сърце, че вече се свърши с вечното „прави това, не прави онова“. Не е ли вълнуващо, Джон! Още през първото си пътуване в чужбина да бъда гостенка на един френски виконт. Звучи много по-интересно от английски виконт.

— Не вярвам, че Антоан може да претендира за тази титла — прекъсна я Морийн. — Доколкото зная, един извънбрачен син според законите на Франция не може да наследи титлата на своя баща. Това означава, че Антоан няма право да се нарича виконт. Благородническата титла принадлежи на Джон.

На лицето на Джон се изписа не по-малко изумление, отколкото на лицето на Шантал.

— За първи път го чувам, мамо! — каза той. — Никога не си ми говорила за това. Винаги съм смятал, че след смъртта на виконт Дьо Вал титлата наследява най-възрастният му син.

Сега и Пери се намеси в разговора.

— Ние не сме абсолютно сигурни, че имаш неоспоримо право върху титлата, Джон. Както знаеш, баща ти почина съвсем неочаквано. Изглежда, че не е оставил завещание. Вероятно документите, които удостоверяват раждането и по-късното признаване на Антоан от неговия баща, се намират в замъка Буланкур. Старателното му претърсване обаче, както и това на семейната къща в Англия не дадоха никакъв резултат.

— Аз съм убедена, че Жерар не е носил със себе си документи обратно в Англия — каза Морийн на Джон, — но това не е толкова важно. Той искаше да направи Антоан свой наследник не защото обичаше теб по-малко, а понеже той е първороден син. Титлата обаче не би могъл да му предаде. Като извънбрачно дете той ще може да получи само една шеста от наследството. Тъй като знаех колко много Жерар държеше Антоан да живее в Буланкур и да управлява имотите на фамилията Дьо Вал, сметнах за необходимо да пиша на адвоката си, че ти по всяка вероятност никога няма да оспорваш претенциите на Антоан към Буланкур, ако той желае да се настани и да живее там.

— По онова време ти беше прекалено млад, за да можем да потърсим и твоето мнение по този въпрос — добави Пери.

— Разбира се, нямах никакво намерение да накърнявам законните ти права над имението Буланкур — продължи Морийн. — Не беше и възможно да го направя. Но знаех, че при навършване на пълнолетие ти ще бъдеш един изключително богат млад мъж. Твоят дядо ти е оставил цялото си състояние, Джон. То е много голямо, понеже към него принадлежат и непрекъснато увеличаващите стойността си имоти в Йоркшир в Лондон. Бях убедена, че след години ще се присъединиш към решението ми, за да не остане твоят несъщ брат без всякакви средства.

— Ти наистина ме познаваш добре, майко! — отговори Джон без всякакво двоумение. — Дори само от обстоятелствата около раждането му брат ми вече е бил твърде ощетен. Нека живее спокойно в дома на своя баща. Но не е ли все пак неправилно да носи титлата виконт, когато нито законът, нито аз самият мога да му я прехвърля?

— Съгласна съм с това — подкрепи го Морийн. — Ще говоря с Антоан по този въпрос. Вероятно селяните го считат за виконт по право, въпреки че Антоан едва ли държи на това. Скоро ще разберем…

С широко отворени очи Шантал гледаше ту майка си, ту Джон, докато пред нея се разкриваха тези смайващи подробности от миналото.

— Да предположим, че нямаше никакво друго състояние, Джон, и решиш да претендираш за имението на Дьо Вал, та ти не можеш да живееш във Франция, твоята родина е Англия!

— Тъй като още не съм видял Буланкур, не мога да кажа дали бих живял там или не — отвърна Джон с тих, сериозен глас. — А както знаеш, Шантал, всъщност аз съм наполовина французин. Ако Буланкур е толкова красив, колкото мама го описва, с удоволствие бих намерил тук, във Франция, своята втора родина.

— Сега мога да кажа, че се радвам, задето това имение принадлежи на несъщия ти брат — каза Шантал. — Не бих била щастлива, ако ти живееше далеч от нас, Джон. Въобще не си представям нашия дом без теб!

Лицето на Джон грейна.

— Не допускаш сериозно, че искам да живея сам във Франция, нали, глупава кокошчице? — каза той. — Ако реша да се нанеса в Буланкур, ще се наложи да ме придружиш като моя икономка.

Шантал се засмя.

— До женитбата си ти ще се нуждаеш от жена, която да ти води домакинството. Едва когато Джулия ти стане съпруга, ще престанеш да използваш горката си сестра за придружителка.

Лицето на Джон почервеня. Очите му заискриха.

— Не зная колко пъти да ти повтарям, Шантал, но нямам ни най-малкото намерение да се женя за мис Джулия, дори и да е твоята най-добра приятелка. Нито на нея, нито на теб мога да доставя това удоволствие — каза той сърдито.

Джон с нетърпение чакаше деня, в които родителите на Шантал щяха да я признаят за достатъчно зряла, за да може да й каже, че тя съвсем не е неговата малка сестричка, а извънбрачна дъщеря на втория му баща. Тогава и само тогава той щеше да й разкрие, че нищо не може да попречи на тяхната женитба и че биха могли да живеят заедно до края на живота си. Това бе тайното желание на Джон. Той не можеше да си представи да обича и да се ожени за друго момиче.

Шантал изглеждаше сломена.

— Зная, че Джулия е едва на шестнадесет години — въздъхна тя. — Но вече е много красива и с всеки изминал ден все повече се разхубавява. Нали така, мамо? Освен това тя е много благоразположена към теб, Джон. Би могла един ден да ти стане любяща съпруга!

— Може би Джон именно затова се интересува толкова малко от твоята млада приятелка — отбеляза Пери с разбиране. — Един мъж обича да половува малко, преди да повали дивеча.

Той погледна към Морийн и двамата се усмихнаха. Те си спомниха колко години трябваше да минат, преди Пери да хване своя дивеч. Когато той срещна Морийн за първи път преди тридесет години, тя отхвърли предложението му за женитба, въпреки че беше вдовица. По онова време тя живееше с непоколебимата вяра, че Жерар дьо Вал е жив, въпреки че той беше изчезнал в обхванатата от водовъртежа на войната Европа. Пери бе почти съкрушен, когато убеждението на Морийн се оказа вярно и тя се омъжи за неговия съперник след завръщането му от Русия. Девет години трябваше да минат, за да може да се ожени за Морийн една година след трагичната смърт на Жерар при злополука.

Тази история Шантал обичаше най-много от всички разкази на своя баща. Никога не се уморяваше да слуша, когато Пери разказваше как се върнал в Англия и Морийн била най-сетне свободна да се омъжи за него. Звучеше като истинска приказка, в края на която влюбените най-после се намират. Имаше моменти, когато и Морийн признаваше на Пери, че животът й с него й изглежда като вълшебна приказка, толкова щастлива беше. Що се отнасяше до чувствата й към дъщерята на Пери, тя трябваше да си признае, че постепенно беше започнала да изпитва по-голяма привързаност към нея, отколкото към Тамариск, родната си дъщеря. На подобни признания Пери реагираше винаги с усмивка.

— Ти и Тамариск сте прекалено еднакви, за да можете да живеете дълго време заедно под един покрив — казваше Пери.

Колкото повече опознаваше Тамариск, толкова по-сърдечни чувства изпитваше той към дъщерята на Морийн. Дори раждането на любимото му дете Шантал не ги промени. А дъщеря му беше за него източник на постоянна радост. Растеше тъй прелестна, като фигурка от майсенски порцелан. Гласът й беше звънлив и музикален. Нейните маниери, чувствата й разкриваха вроден финес и изисканост. Когато се смееше или пееше, от нея струеше огненият й южняшки темперамент. Колко много харесваше той тези нейни качества! Шантал още не знаеше, че му е извънбрачно дете, тя вярваше, че Морийн е нейна родна майка. Не подозираше нищо за младата неаполитанка, която се беше грижила за ранения й баща край хълмовете на Потенца. Тази история Пери щеше да й разкаже едва когато тя станеше зрял човек. Дотогава Морийн и Пери считаха за правилно да я държат настрана от немного приятните страни на битието.

Някой ден Пери сигурно щеше да й разкаже и за своето безрадостно детство. В онези години той бе принуден да краде, за да преживяват двамата с майка му, която беше заклеймена и дамгосана като вещица. Сигурно след време щеше да разкаже на дъщеря си и за периода, когато се подвизаваше като разбойник по пътищата на име Гидиън Морис, за главата на когото бе определена награда. Различните му начинания го бяха направили с течение на времето достатъчно богат, за да може като джентълмен да заеме достойно място в обществото под името сър Перигрин Уайт. Вглеждайки се в невинното лице на дъщеря си, Пери усещаше, че не е дошло още време за подобни разкрития.

— Нека я оставим още няколко години да се порадва на безгрижно детство — настояваше той пред Морийн. Детето беше познало досега само обич и дружелюбие, то нямаше представа за царящото по света зло. Шантал дори не подозираше, че съществуват хора като Антоан дьо Вал — красиви като ангели, но зли и покварени. Дано Бог отреди, мислеше си Пери, Шантал да се ожени един ден за порядъчно, добро и любвеобилно момче като Джон. Да не й се налага дори да поглежда към бездната, в която толкова много хора са пропаднали.

Пери и Морийн не предполагаха, че Шантал знае вече за съществуването на Антоан дьо Вал. Елзи, камериерката на Тамариск, не беше могла да сдържи своята лекомислена бъбривост. Тя беше разказала на Шантал как бащата на Джон пристигнал една вечер към края на януари, по време на снежна буря. Със себе си водел очарователно русо момче, което представил на прислугата като дете от първия си брак с една италианка.

— Този малък французин бе всичко друго, но не и ангелчето, за което човек можеше да го помисли. Да пази Бог! — подчерта Елзи своето отношение. — Нито майка ти, нито гувернантката на лейди Тамариск или който и да е друг можеха да се справят с него. Въпреки това виконтът не виждаше нищо лошо в това момче. То бе обаче истински малък сатана. Всички си отдъхнахме, когато постъпи в интерната.

За по-нататъшния живот на Антоан Шантал не можа да научи нищо повече. Елзи не знаеше какво е станало с него. Джон също, изглежда, нямаше представа, както и тя самата.

Ето че позаглъхналото й любопитство сега отново беше разбудено. След малко тя щеше да застане пред онова момче, вече млад мъж, несъщия брат на Джон. „Не след дълго ще мога да узная дали той е поне наполовина толкова красив и така зъл, колкото Елзи ми го описваше“, мислеше си Шантал.

Високите сенчести дървета, под които каретата пътуваше, постепенно се разредиха. Скоро щяха да пристигнат в имението на семейство Дьо Вал. Шантал радостно извика, когато пред нея за пръв път се откри великолепният замък Буланкур.

— Майко, погледни колко е красиво!

Строителството на замъка започнало още през тринадесетото столетие. Той беше изграден на възвишение, за да могат неговите обитатели навреме да откриват приближаващите врагове. Сградата беше заобиколена от дълбок защитен ров. Стръмните каменни зидове блестяха златисти под бледото утринно слънце. Водата в защитния ров искреше на светлината на настъпващия ден. Когато приближиха, Шантал видя жълти, бели и розови водни лилии да плуват по повърхността.

— Това е по-скоро крепост, отколкото замък — коментираше Джон. Неговите школувани в тънкостите на архитектурата очи оценяваха достойнствата на величествената постройка. — Нямах представа, че Буланкур е толкова голям.

— Аз също — призна си Морийн. — След последното ми пребиваване тук са направени множество големи пристройки. Колко са красиви градините!

Кръглите лехи, гъсто засадени с мушкато, невен и бегония, изглеждаха като малки островчета сред море от добре поддържани, ниско окосени поляни. Те създаваха великолепно впечатление на фона на обраслите с дива лоза зидове и на венеца от буки, дъбове и кестени наоколо. Омагьосани, посетителите не можеха да откъснат поглед от тази красота.

Едновременно горд и развеселен, Пери наблюдаваше пламналото лице на дъщеря си, докато каретата трополеше по големия дървен мост. Пред малката портиерска къщичка един прислужник ги спря. Явно ги очакваха, защото веднага ги пуснаха, щом си казаха имената. Мъжът им посочи тесен път, покрит с калдъръм, който минаваше под една каменна арка и водеше нагоре към замъка.

Шантал се наведе през прозореца на каретата. С блеснали очи тя наблюдаваше усърдното шетане на прислугата из двора. Един коняр тъкмо изкарваше буен жребец от обора. Млади прислужнички пълнеха железни ведра от помпи със странната форма на змийски глави. От техните уста в съдовете се лееше вода с малко ръждив оттенък. Една перачка им се поклони, въпреки огромния кош с току-що изгладено пране, който носеше на главата си. Две момчета в зелени престилки, които метяха прашната, нагорещена калдъръмена настилка, спряха своята работа и се подпряха на метлите от крушови клони, за да наблюдават каретата, която Дикън тъкмо спираше. Голямата дъбова врата се разтвори тутакси и един прислужник в ливрея забърза към тях. Шантал се приведе към ухото на Джон и му пошушна злорадо:

— Ако се съди по изражението му, този човек не е много впечатлен от нашата карета.

— Не ме интересува неговото мнение — отвърна Джон. — Досега не бях виждал толкова грозно и отблъскващо лице!

Но Шантал вече не го чуваше. Когато понечи да слезе след майка си от каретата, погледът й попадна на висок, строен млад мъж, който с широко разтворени ръце се спускаше надолу по стълбите. Безупречно облечен в тъмносин редингот и тесни панталони, той се поклони изящно пред тях.

— Добре дошли в Буланкур — поздрави той с едва забележим френски акцент.

Подаде ръка на Шантал да слезе от каретата. Когато тя му се поклони, неговото красиво, сериозно лице се озари ненадейно от усмивка, тъй пленителна, че Шантал усети как сърцето й замира.

— Вие сте повече от добре дошла, мадмоазел! — приветства я той, подавайки й отново ръката си — изящна и отрупана с пръстени. Шантал го погледна право в очите, които й се сториха по-черни от всичко, което бе виждала. Те се открояваха върху неговото бледо, слабо лице с орлов нос и фино очертани устни.

Шантал потисна порива да се обърне към майка си и да я попита защо никой не я бе подготвил за изключителната красота на техния домакин. Лицето му с тези леко очертани скули й напомняше едно изображение на архангел Гавраил в манастирското училище. Възхищението й от младия мъж беше безгранично. Но не по-малко очарован беше Антоан дьо Вал, когато видя тъмноокото момиче със златиста кожа, което, свенливо усмихнато, стоеше пред него със светнало лице.