Клер Лоримър
Шантал (5)

Трета глава

Август 1837

Докато се ръкуваше с Пери и с Джон, Антоан обръщаше незабелязано очи назад към дъщерята на сър Перигрин. Кой би предположил, че някогашното конте може да даде живот на такава приказно красива дъщеря. Антоан беше омаян от леко поруменялото й лице, докато й подаваше ръка да се изправи от дълбокия поклон. Жените, които познаваше, отдавна не се изчервяваха. Те едва ли някога са били така по момичешки женствени, мислеше си той начумерено. А селските девойки — техните лица бяха така загорели от слънцето и вятъра, че свенливостта им не би се забелязала.

— Не ви ли придружава прислуга, мадам? — попита той Морийн. — Никакви камериерки, никакъв камердинер?

Морийн го погледна изненадано.

— За един ден не ни е необходима прислуга — отвърна тя.

— Но моля ви — каза Антоан, преминавайки, без да ще, на френски. — Не е ли моят дом достатъчно голям, за да ви подслони? Или не отговаря на вашия вкус? Съгласете се, че е доста странно членове на семейството да отседнат в хотел, когато Буланкур е на тяхно разположение?

Морийн улови погледа на Пери, не откри в него и следа от съгласие и каза колебливо:

— Не мислех, че поканата за обед означава да се настаним при теб, Антоан. Във всеки случай, намерението ни беше да посетим утре гроба на баща ти и след това да тръгнем обратно за Англия.

— О, мамо, не бихме ли могли да останем по-дълго във Франция? — извика Шантал. — Толкова е хубаво тук и…

— Шшт, дете мое — намеси се внимателно Пери, забелязал светналите очи на дъщеря си и вълнението в гласа й.

— Би било възможно, мисля… — започна Морийн, но Антоан я прекъсна, обръщайки се към Пери:

— В горите тук може да се ловува отлично, сър. Без съмнение и вие също обичате лова! — добави той и погледна към Джон. — Ако останете за няколко дни, бих могъл да уредя утре лов на диви прасета. Моите най-добри коне са на ваше разположение. Вие яздите още, нали, сър Перигрин?

Антоан беше въвел междувременно своите гости в големия салон — една великолепна, висока зала с изящно украсени колони и ниши. Върху боядисаните в бяло стени висяха картини от стари майстори. Шантал, която се интересуваше много от изкуство, ги забеляза веднага и изтича да ги разгледа отблизо. Столовете, които им предложиха, бяха тапицирани с най-фина материя от близкия град Бове. Прислужник в ливрея поднесе вино и прясно приготвена лимонада. Над ръба на кристалната си чаша Шантал поглеждаше въпросително своите родители.

— Решихте ли вече да не потегляме още утре за Англия? — зададе тя своя въпрос, не можейки да сдържа повече нетърпението си.

Морийн се засмя.

— Ние с удоволствие приемаме твоето гостоприемство, Антоан. Зная, че сър Перигрин и Джон с удоволствие ще дойдат на лова, който ти така любезно предложи да организираш. Може би дори ние с Шантал ще се включим за час-два.

С блеснали очи Шантал се обърна към Антоан:

— Моят баща е най-добрият ездач на света! — обяви тя гордо.

— Простете ми самохвалството, мадмоазел, но трябва да ви кажа, че аз също минавам за съвършен ездач! — отговори Антоан усмихнато. — Може би ще трябва да премерим сили утре със сър Перигрин, за да можете да определите победителя.

— Вие имате предимствата на младостта си — каза Пери. — На моя страна обаче е опитът на годините.

Морийн долови подсъзнателното съперничество между двамата мъже и бързо се намеси.

— Спомням си как ти за пръв път се срещна с моя съпруг, Антоан. Бяхме заедно с Тамариск на езда в Хайд парк. И двамата бяхме на коне, ти — все още малко несигурен върху седлото на първото си пони. Помниш ли, Пери?

— Как бих могъл да забравя, скъпа моя? — отвърна той, поглеждайки бързо Морийн; един поглед, който не убягна на техния домакин. Лицето на Антоан почервеня от гняв, но чертите му не издадоха неговите чувства. Той също трудно би забравил как болезнено го беше унизил този ден сър Перигрин.

— По онова време живеех в къщата си на „Харли стрийт“ — продължи Пери. Нямаше намерение да измъчва Антоан, просто разказваше заради Шантал и Джон. — Беше толкова студено, че решихме да прекратим ездата и да се прибираме, за да изпием по един горещ шоколад.

Антоан си спомняше всичко също тъй ясно и отново преживяваше яростта, която го беше обзела, когато сър Перигрин откри кражбата на златния си часовник. Колко глупаво се бе държал той, Антоан дьо Вал, в онзи ден. Беше току-що пристигнал в Англия и още твърде млад, за да знае, че един джентълмен като сър Перигрин не прилича на глупците, с които животът го бе срещал до този момент, прекалено мудни и тъпи, за да хванат крадец на местопрестъплението. Антоан прекара първите пет години от живота си във Франция заедно с майка си и дядо си на село. Наблюдаваше как майка му краде стоки от сергиите на пазара в Компиен. Понякога тя отмъкваше парче кадифе, за да му ушие ново костюмче, друг път игла за яка или помада за косата си. Често крадеше храна, някое и друго лакомство, за което беше усетила, че момчето жадува. Като дъщеря на обеднял селянин тя не можеше да си позволи да купува всички тези неща, които според нея се полагаха на единствения й син. От деня на неговото раждане тя бе убедена, че Антоан заслужава само най-доброто. Та нали един ден той щеше да напусне селския двор и да заживее като истински аристократ.

Колко права беше, мислеше си Антоан мрачно. Нейното твърдо убеждение, че един ден баща му, богатият и могъщ виконт Дьо Вал, ще се върне от фронта и ще вземе при себе си своя извънбрачен син, се бе потвърдило. Съседите, дори собственият му дядо считаха всичко това за празни фантазии. Тя обаче нито за миг не се усъмни в бъдещето на своя син. Да краде си беше за нея в реда на нещата. Беше хитра, но твърде проста, за да предупреди Антоан, че кражбата накърнява честта на един джентълмен. За Антоан не съществуваше пречка да задигне часовника на сър Перигрин. Той не го открадна от нужда, а само защото непременно искаше да го има. При това дори не помисли, че може да го хванат. За щастие, когато всичко се разкри, сър Перигрин не съобщи на баща му, а само здравата го напердаши. Антоан никога нямаше да забрави ударите на онези ръце по задните си части. Времето не беше заличило омразата му към човека, който за пръв път го бе наказал с бой. Може би сега, след толкова години, щеше да успее да му отмъсти, мислеше си той. Съблазняването на красивата малка дъщеря на сър Перигрин можеше да се окаже интересно средство за реванш.

Антоан залагаше на обстоятелството, че Шантал няма никакъв опит. Без съмнение беше още девствена. Нямаше да му е трудно; той умееше да омагьосва жените, когато поискаше. Освен това един флирт можеше да се окаже приятно разнообразие, вместо да скучае със своя мълчалив и сериозен несъщ брат.

Антоан се обърна към Джон:

— Въпреки че имаме един и същ баща, сър, струва ми се, че никак не си приличаме.

— Всички смятаме, че Джон прилича много на майка ни. Не мислите ли, сър? — намеси се живо Шантал.

— Може би! — отвърна Антоан и погледна своята мащеха с неискрено възхищение. Тази жена винаги щеше да привлича погледите на мъжете. Като че ли беше вчера, спомни си той; каква ревност и неприязън изпитваше към нея, защото отнемаше вниманието на неговия баща. Тя беше единственото препятствие между него и изключителната обич на баща му. Към своето най-голямо дете той изпитваше дълбока привързаност.

— Как е Тамариск? — осведоми се любезно Антоан. — Тя обещаваше навремето да стане истинска красавица, доколкото мога да се доверя на спомените си.

— Обещанието вече е реалност! — каза Пери.

— Трябва да дойдете в Лондон и да ни гостувате! — извика Шантал. — Би било чудесно, нали, мамо? — Момичето се усмихваше закачливо. — Не можете да отклоните поканата, нали сега ние сме ваши гости!

Без да знае защо, Джон бе изпитал веднага инстинктивна неприязън към несъщия си брат. Шантал очевидно го харесваше. Джон нямаше никакво желание да остане в замъка като гост на този човек. Ето защо се ядоса на майка си, когато тя нареди на Дикън да замине обратно за Компиен и да доведе прислугата с багажа в Буланкур. Особено го ядоса обаче поведението на Шантал. Според него тя се държеше детински и направо неразумно. Говореше твърде много и прекалено разпалено. Показваше повече ентусиазъм, отколкото се полагаше на една млада дама. Тъй като рядко се случваше да й е сърдит за нещо, Джон се чувстваше объркан от раздразнението си. Реши обаче да се погрижи майка му да смъмри Шантал. Тя не бе вече ученичката от манастира, а красива млада жена, притежаваща ослепителната пищност на току-що родена пеперуда. Колко странно, мислеше си Джон, никога досега не съм гледал на Шантал по този начин. Как е възможно едно момиче да се превърне така изведнъж в жена?

Джон не можеше да осъзнае, че Шантал е оценявана и от друг мъж, който тъкмо я наблюдаваше с нескрит интерес. Към това се прибавяше и обстоятелството, че неговият съперник изглеждаше по-добре, имаше шлифованите маниери и увереното държание на зрял мъж. В този момент Антоан се усмихваше очарователно на момичето в отговор на поканата да ги посети в Англия.

— Бих бил очарован! — сподели той, като докосна леко закръглената ръка на Шантал, предизвиквайки най-голям гняв у Джон. Тънките му опипващи пръсти се забавиха за миг при допира с нейната кожа.

В стремежа си да не издаде обхваналата го ревност Джон внезапно обяви:

— Аз заминавам заедно с Дикън обратно за Компиен. — Забелязвайки изумлението на Морийн, той добави: — Някой трябва да уреди сметката; стопанинът на хотела сигурно ще се разтревожи от продължителното ни отсъствие.

— В такъв случай, позволи ми да ти предложа най-добрия си кон, скъпи братко! — предложи Антоан, без да се замисля. — С прислужниците и с целия багаж пътуването в каретата ще бъде твърде неудобно.

Като не намери думи да отклони това толкова любезно и тактично предложение, Джон остави Стефано да го отведе до конюшните на замъка, където си избра един от най-красивите коне, които някога бе виждал. Щом скочи върху седлото на великолепната кафява кобила, доброто му настроение мигом се възвърна. Докато се отдалечаваше от Буланкур и препускаше към близката гора, у него се появи усещането, че оставя зад себе си не изключително красивия и величествен замък, а по-скоро едно място на унинието, на злото. Когато стигна Компиен обаче, той напълно беше възстановил вътрешното си равновесие. В добро настроение се разплати с хотелиера и почака, докато Дикън и прислугата стягаха багажа за път.

С прекрасната кобила на Антоан беше лесно за Джон да изпревари претоварената карета и да стигне далеч преди нея до гората. Обнадежден и самоуверен, той си мислеше за радостното си детство, прекарано заедно с Шантал. Знаеше, че тя го обича и уважава, макар да беше само с три години по-голям. Единствено привързаността й към баща й бе по-силна и по-нежна. Тези дълготрайни взаимоотношения щяха да му бъдат полезни, когато майка му разрешеше да разкрие своите чувства на Шантал. Един ден тя щеше да разбере истинската същност на това френско конте Антоан. Нямаше наистина никакви основания да изпитва ревност. Слънцето приятно грееше в гърба му. Отпуснат, той си тананикаше една весела песничка, яздейки под пъстрата сянка на дърветата. Изведнъж му се стори, че долавя стремителното движение на сърна сред гъсталака. В същия миг прогърмяха два изстрела, веднага след това трети и после четвърти… Около минута по-късно от сянката на по-дребните дървета изскочи нещо. Не бе обаче никаква сърна, а едно момче на около десет години. То падна съвсем близо до него и за малко не пострада от копитата на коня.

Трънливите клони бяха изподрали лицето, ръцете и краката на нещастника. Раните силно кървяха. Изпод кръвта и мръсотията Джон можа да види едно силно зачервено лице.

— Помощ! Помощ! — задъхваше се то.

Джон слезе от коня и го завърза за един по-нисък клон. После хвана момчето за ръка.

— Не бой се! — каза той.

Ужасът на момчето беше очевиден, но Джон не разбираше причината. В храсталака се чу силен шум. Уплашен, конят изцвили и в същия момент двама мъже, въоръжени с пушки, изскочиха от гората. Бяха огромни здравеняци. Носеха широки кафяви жакети и панталони от кожа като тези на дървосекачите, които живееха около леса. Брадатите им лица бяха зачервени от тичането. Единият от двамата пристъпи — напред и с небрежен жест свали шапката си. После извика на жаргон:

— Искаме малкия тарикат!

— Малкият тарикат! — повтори Джон остро и сложи ръка върху рамото на преследвания. — Това не е никакъв тарикат, а едно дете!

— Какво търси в гората тогава? — грубо отвърна мъжът. — Дайте ни го тук!

Джон пристъпи напред и каза ядосано:

— Как смеете да ми заповядвате! Навярно не знаете с кого разговаряте!

Очите на мъжа се присвиха.

— Какво ме интересува кой сте. Аз изпълнявам заповедите на моя господар, а той е наредил да стрелям по всеки, който е навлязъл в неговия имот!

Момчето се разплака, хвана се за краката на Джон като човек, чийто живот виси на косъм. Междувременно Джон бе осъзнал сериозността на положението. Щеше да мине поне още половин час, а може би повече, преди Дикън да пристигне. Ако двамата преди това убиеха него и момчето и заровеха труповете им, верният Дикън нямаше да намери и следа от престъплението. В една толкова голяма гора като тази край Компиен няколко човека спокойно можеха да изчезнат. Двамата негодници изглеждаха достатъчно кръвожадни за едно такова престъпление. През ума му мина мисълта, че само трябва да им предаде уплашеното до смърт момче, за да избегне надвисналата над него самия опасност. Такава малодушна постъпка обаче не отговаряше на характера му.

— Господинът, когото току-що споменахте, сигурно е мосю Дьо Вал, нали? — осведоми се Джон със студен, хладнокръвен тон.

— Дори и да е виконтът, какво ви интересува? Предайте момчето или сами ще го вземем.

— Вие може би не знаете какъв съм на вашия господар? — каза Джон, хващайки детето по-здраво. То така трепереше, че тънките му крака едва го държаха. — Аз съм виконт Джон дьо Вал, неговият природен брат! Когато той научи за случая, вие двамата ще бъдете бити с камшик за наказание.

За негово голямо огорчение самоуверените физиономии на мъжете се разтеглиха в присмехулна гримаса:

— Вие сте значи виконт Дьо Вал, изящни господине! — каза единият с нескрит сарказъм. — Това ние би трябвало по-добре да знаем — допълни той, обръщайки се към своя другар. — Вие за глупци, които не познават собствения си господар, ли ни смятате?

Джон се почувства съкрушен. Както изглеждаше, Антоан наистина си бе присвоил титлата. Ядосан, той отново доби кураж.

— Стига приказки! — извика. — Махнете пушките, иначе ще накарам да ви пребият от бой! Момчето остава тук, при мене.

Мъжете се спогледаха, пообъркани от безстрашието, с което младият англичанин им се противопостави. Мястото не беше част от земите на виконта, въпреки че при подобни обстоятелства това обикновено нямаше никакво значение. Всеки нарушител, който си позволяваше да приближи оградата на римските руини, не трябваше да бъде оставян да се върне у дома си и да разказва какво е видял. Заповедта беше достатъчно ясна. Гласът на този англичанин, изпълнен с авторитет, по някакъв странен начин възпираше двамата мъже да го нападнат.

С пълното съзнание, че неговият собствен живот и този на момчето са в смъртна опасност, Джон обмисляше по-нататъшното си поведение. Човекът, който стоеше по-близо до него, бе висок, едро скроен мъжага с гъста брада и хлътнала челюст. Масивните рамене и здравите мишци подсказваха, че би могъл да смаже някого само с една прегръдка. Неговият съучастник, който не изглеждаше толкова силен, имаше зло, страховито изражение. Дебнещите му очи придаваха на цялата му осанка нещо заплашително. Джон знаеше, че без оръжие няма никакъв шанс срещу двамата, освен ако не ги обезоръжеше по някакъв начин. Почувства, че трепери от вълнение, докато в съзнанието му се очертаваше план за действие. Той предполагаше, че двамата са все пак тъпаци, иначе отдавна да му бяха отнели детето въпреки застъпничеството му. С привидно спокойствие той им каза:

— Изглежда, не сте обърнали внимание, че моите прислужници с целия ми багаж пътуват след мен. Нима допускате, че един гост на Буланкур ще пътува без придружители? Всъщност аз вече чувам каретата…

При тези думи той се обърна и се загледа обратно по пътя, по който бе дошъл. С престорен израз на облекчение, той постави ръце във формата на фуния пред устата си и извика:

— Еее-хей, Дикън, насам!…

Така добре го изигра, че дори и момчето се обърна, както и двамата дървари. В същия момент Джон направи една голяма крачка и изтръгна от стоящия по-близо мъж пушката му. Вдигна оръжието и се прицели в другия.

— Пусни оръжието на земята, иначе ще ви застрелям и двамата!

Повече от страх, отколкото от смелост дърварят не изпускаше пушката от ръцете си. Пръстът му потръпна на спусъка и той щеше за малко да стреля, ако в същото време момчето не беше решило, че е дошъл моментът да избяга. То се стрелна към близкия шубрак; тънките му, бързи крака го отнесоха мигом сред буйната растителност. Джон отново използва ситуацията по най-добрия начин. Когато дърварят с готовата за стрелба пушка се обърна, за да се прицели в отдалечаващото се дете, той изтръгна оръжието от ръцете му. Сега и двамата здравеняци се оказаха беззащитни. Въпреки сериозността на ситуацията, Джон не можеше да не се засмее, виждайки изненаданите и объркани лица на своите пленници. Те очевидно не можеха отведнъж да разберат как така бързо обстоятелствата се бяха обърнали срещу тях.

С облекчение Джон чу, този път наистина, приближаващата карета. Само след няколко минути Дикън застана до него. С две-три думи Джон му съобщи за станалото и му нареди да вземе дебело въже от каретата и да завърже с него двамата мъже за някое дърво.

— Така ще можете по-добре да беснеете, докато аз стигна до замъка и разкажа на брат си за вашето нагло поведение — рече им Джон. — Надявам се да ви даде да разберете, макар че се съмнявам наистина да сте негови служители и да изпълнявате заповедите му.

Достигайки Буланкур обаче, Джон не можа веднага да открие Антоан. Когато разказа на Пери и майка си за своето приключение, беше предупреден да говори за събитието с по-голяма тактичност. Ако Антоан дьо Вал като възрастен бе останал такъв, какъвто го познаваха като дете, беше много вероятно наистина да е издал заповед да се стреля по всички, дръзнали да навлязат в неговите земи, дори и по деца. Някога ей така, просто за да минава времето, той измъчваше по-младите прислужници, защото знаеше, че от страх да не ги уволнят те няма да му се противопоставят. От такива садистични забавления до малтретиране на деца има само една крачка.

Джон гледаше озадачен майка си.

— Значи ли това, че трябва да отмина с мълчание едно такова поведение? — попита той с недоверие.

— Естествено, не, скъпи мой! — отвърна Морийн. — Но Буланкур принадлежи на Антоан, а онези мъже са негови служители. Не бива да позволяваме авторитетът му да се поставя под въпрос. Твоята намеса до този момент е вече много опасна. Като си помисля само на какъв риск си се изложил!… Много съм обезпокоена.

— Въпреки това право на Джон е да постави този въпрос пред Антоан — намеси се Пери. — В края на краищата той е спасил живота на детето и има пълното основание да попита по чия заповед тези мъже са се решили да вдигнат оръжие срещу един джентълмен.

Когато Джон най-после намери случай да попита несъщия си брат, Антоан беше вече осведомен от камериера Стефано за произшествието. Беше имал време да подготви своя отговор. Той просто отвърна, че ще се заеме със случая. Това бе всичко, което Джон можа да направи, за да се отърси от ужасните си опасения.

— Защо не харесвам сина на Жерар? — въздъхна Морийн, докато Доркас, възрастната камериерка, закопчаваше роклята на своята господарка.

— Разбирам чувствата ти, скъпа — каза Пери. Той кръстоса дългите си крака, обути в тесни панталони, облегна се назад в креслото и загледа с възхищение фигурата на Морийн, нейната тънка талия, която винаги с удоволствие прегръщаше. — И аз трудно го понасям, но трябва да призная, че е станал много представителен мъж.

— Не споря, че изглежда изключително добре — каза Морийн. — Аз просто му нямам доверие, Пери! Защо иска да останем в Буланкур? Тук всички прислужници го наричат виконт. Рано или късно ще му се наложи да обсъди с мен спорния въпрос. Не мога да си представя, че държи много на този разговор.

Пери смръщи вежди. Челото му се набръчка още повече.

— Признавам, че и аз се чудя на това! — съгласи се той с Морийн. — Антоан би трябвало да знае, че нито френското, нито английското право допускат едно извънбрачно дете да наследи благородническа титла. Титлата виконт принадлежи без съмнение на Джон.

Морийн взе едно колие от смарагди, което Доркас й подаваше, и го сложи на шията си. Скъпоценните камъни отиваха чудесно на дълбоко изрязаната й рокля с набрани ръкави и изящна златна бродерия върху нежната зелена коприна.

— Загрижена съм за Джон — каза тя. — Днес той се държа съвсем различно от друг път — като непохватен ученик на гости през ваканцията. Той е на деветнадесет години и е добре запознат с нормите на етикета. Въпреки това днес следобед не пророни дума, нито направи опит да се включи в разговора. Може би крие от нас някаква своя болка, нещо тайно го измъчва?…

Пери се засмя.

— Дълбоко се съмнявам в това, скъпа моя. Той просто не харесва начина, по който Антоан се опитва да оплете моята хубава малка дъщеря.

Морийн се обърна и се втренчи в Пери. Наблюдавайки внимателно лицето му, тя се опитваше да разбере сериозно ли говори. След като се увери, че е така, тя освободи Доркас. Още щом камериерката напусна стаята, Морийн каза разпалено:

— Да не би да твърдиш, че Джон изпитва ревност! Та Шантал е негова сестра! Той не би могъл да очаква, че едно толкова красиво младо момиче ще бъде пренебрегвано от мъжете!

Пери въздъхна.

— Мисля, че дойде време всички ние да погледнем истината в очите, Морийн! Джон не е брат на Шантал и тя не е негова сестра. Те са свързани само покрай нашата женитба, това е всичко. Ако един ден двамата решат да се оженят, аз няма да имам нищо против.

На лицето на Морийн се бе изписало огромно изумление.

— Каква абсурдна представа за нещата имаш, Пери! — каза тя. — Аз не бих допуснала подобна мисъл! Дали са роднини или не, те са израснали заедно като брат и сестра. — В погледа й се долавяше несигурност. — Знаеш, че обичам Шантал като своя собствена дъщеря, Пери. Нейната привързаност към Джон винаги е надхвърляла възхищението на по-малката сестра към по-големия брат.

Пери се изправи и нежно прегърна жена си.

— Нямаме основания да се тревожим, любов моя! — каза й с уверен глас. — Ревността, която забелязах в поведението на Джон, може да е израз на инстинкта му за закрила, който той винаги е проявявал спрямо Шантал. Не бива да се измъчваме за неща, които сигурно никога няма да се случат. Вместо това трябва да вземем предвид възможността красивият Антоан да завърти главата на малката невинна Шантал. За нея, разбира се, е приятно и ново преживяване да й се възхищават така открито. Този млад човек сигурно й прави впечатление със своя богат опит, с любезността си. Без съмнение е поласкана от обстоятелството, че един мъж на неговата възраст се интересува от нея. Той трябва да е с над десет години по-възрастен.

— Щеше да е по-добре, ако характерът му беше така безупречен, както външността му — отбеляза Морийн.

— Нека оставим чувствата на Шантал засега настрана. Трябва по-напред да се уточним как ще постъпим спрямо Антоан по въпроса за благородническата титла на семейство Дьо Вал — каза Пери.

— Нека да обсъдим проблема със самия него — предложи Морийн. — За мен би било по-добре Джон да не присъства на този разговор. Ще го помоля след вечеря да излезе с Шантал на разходка в парка.

Вечерята се проточи, но Джон беше много доволен, че ще може да отнеме Шантал от вниманието на Антоан, изпълнявайки молбата на майка си. Двамата вървяха по постланата с каменни плочи алея към лехите с рози. Джон реши да я предупреди, да й обясни колко опасно е да се държи така мило с непознати мъже.

— Сигурен съм, че не го правиш с цел да кокетираш — каза той с едва доловим укор. — Въпреки това и най-невинният флирт с Антоан би могъл да създаде недоразумения.

В тъмните очи на Шантал веднага се появи изненада и загриженост. Джон много рядко й отправяше укори. Тя беше още по-наранена, понеже не разбираше с какво е предизвикала неговото неодобрение.

— Съжалявам, ако с моето поведение съм събудила гнева ти — каза тя, видимо дълбоко разкаяна. — Но наистина, скъпи Джон, не мога да разбера защо ме обвиняваш, че флиртувам. Може би говорих повече от необходимото на масата? Мама винаги е казвала, че съм непоправима бъбривка.

Джон гледаше доверчивото младо личице с изписания на него въпрос и си помисли съкрушен, че би трябвало да си прехапе езика и да остави Морийн да обясни на Шантал тези неща. На Джон, разбира се, му беше ясно, че като се смееше на шегите на Антоан и флиртуваше с него, Шантал не предполагаше колко много го окуражава.

— Може би просто малко си се поувлякла — каза й той и обгърна раменете й с ръка, както често бе правил по време на тяхното детство, когато след някое скарване отново настъпваше мир. Притегли я нежно към себе си, а тя сложи глава на рамото му.

Шантал се успокои, доволна, че той не й е сериозно сърдит.

— Вероятно страхът ми от твоето приятелско отношение към Антоан се дължи на недоверието, което изпитвам към него — каза Джон непредпазливо.

Той почувства как тя се вцепени и повдигна глава от рамото му.

— Ти не мислиш сериозно, че той би допуснал нещо да се случи на онова дете, нали, Джон? — попита Шантал.

Въпреки че се възхищаваше от начина, по който Джон се беше застъпил и бе спасил момчето, тя беше убедена, че той се е намесил, без да е наистина необходимо. Когато баща й по-рано вечерта й съобщи за произшествието и похвали Джон за неговата находчивост и смелост, първата й мисъл бе, че нейният скъп Джон е могъл да бъде убит при това стълкновение. От една страна, тя беше изпълнена с възхищение от себеотрицанието, с което той беше рискувал собствения си живот, но същевременно се съмняваше, че двамата дървари са действали по нареждане на Антоан. А мислейки си за самия Антоан, Шантал не се сдържа и попита брат си:

— Как е възможно да не харесваш един толкова весел и дружелюбен брат? — попита тя. — Никой не би ни посрещнал по-гостоприемно, с такова уважение и почит.

Джон трябваше да направи усилие, за да не повтори мнението си още веднъж. Той бе убеден, че дърварите преследваха момчето, за да го убият, и действаха по нареждане на Антоан, Доказателства за това обаче нямаше и Шантал лесно би могла да го обвини в предубеденост. Та той съдеше един човек, водейки се единствено от инстинкта си.

— Ние знаем толкова малко за моя брат — каза Джон. — Мисля, че мама никога не е изпитвала привързаност към Антоан, но за това не бива да бъда упреквана. Тамариск ми е разказвала, че по онова време, когато още е тичал по къси панталонки, Антоан е бил непоносимо дете, ужасно разглезено от баща си.

Шантал въздъхна.

— Разбираемо е защо мама е била въздържана в чувствата си. Той просто й е отнемал вниманието на съпруга й — размишляваше тя на глас. — Но това е било преди двадесет години, Джон! С течение на времето детето се е превърнало в един изключително приятен мъж. Аз лично намирам виконта очарователен. Сигурна съм, че и други хора мислят така.

Джон мълчеше. Със загрижен поглед той се взираше в Шантал. Потръпвайки леко, съзря в златистия оттенък на кожата, в блясъка на тъмните й очи южняшката кръв на нейната майка. Как ярко се проявяваха тези черти в моментите, когато Шантал се смееше или се гневеше! Младежкото й, девствено тяло издаваше спящата у нея пламенна чувственост.

— В едно нещо можеш да бъдеш сигурна, Шантал — каза Джон по-остро. — Антоан не е виконт. Той няма никакво право на тази титла. Тя принадлежи единствено на мен.

За негова изненада Шантал избухна във весел, звънлив смях.

— Това значи е причината за твоето лошо отношение спрямо Антоан! — извика тя, после с малко по-сериозен тон добави: — Що се отнася до благородническата титла, мога да разбера чувствата ти, тъй като се основават на истината.

— Прислужниците, дърварите, стопанинът на хотела — всички се обръщат към моя брат с титлата виконт — измърмори Джон.

— Може би го считат за истинския виконт, понеже живее в Буланкур. В мое присъствие той не се е представял по този начин.

— Навсякъде може да се види гербът на баща ми! — продължи Джон. — Сребърните подноси, спалното бельо, дори хартията за писма са украсени с него.

Шантал прехапа устни, за да не се засмее отново.

— Ти правиш от мухата слон! — смъмри го тя. — Естествено, че гербът на баща ти ще е навсякъде. Буланкур е бил негов роден дом. Замъкът и сега е на Дьо Вал.

Джон откъсна една от дългостеблените бледожълти рози в края на алеята, която водеше към слънчевия часовник. Махна бодлите от цветето и го поднесе на Шантал. Цветът беше окъпан от вечерната роса. Шантал ахна от радост и зарови нос в цветните листенца.

— Тук, в Буланкур, всичко е така красиво — каза тя. — Защо да си разваляме прекарването с твоите подозрения и лошо настроение.

— Моля за извинение, ако съм скучен! — отвърна Джон. — Трябва да знаеш, че не съм единственият, който няма доверие на симпатичния Антоан. Точно в този момент мама разговаря с него във връзка със завещанието на баща ми. Затова ме помоли да те доведа в парка. Настояваше да обсъди този проблем с него насаме.

— Надявам се всичко да се уреди по най-добрия начин — каза Шантал загрижено. — Чаках удобен момент да ти кажа колко се възхищавам на смелото ти държание днес следобед, Джон! Татко ми каза, че нищо добро не е очаквало онова момче, ако ти не си се бил застъпил така самоотвержено за него.

Настроението на Джон започна да се подобрява. Ласкателството на Шантал го успокои. Докато бавно продължаваха да вървят нататък, той беше обхванат от нейния оптимизъм. Надяваше се, че Пери и майка му са уредили междувременно спорния въпрос за благородническата титла.

Зад стените на замъка обаче нещата не вървяха толкова добре. Антоан стоеше с гръб към камината. С непроницаем поглед той наблюдаваше мащехата си и Пери, седнали в красивите кресла срещу него. Чертите на Морийн издаваха неприкрит гняв. Лицето на съпруга й беше безизразно. Антоан си мислеше, че и неговите чувства са добре прикрити, но малките червени петна по високите му скули издаваха на онзи, който добре го познаваше, че само с изключително самообладание успява да прикрие вълнението си. Говореше спокойно, но гласът му въпреки учтивия тон бе леденостуден.

— С риск да стана досаден, мадам, ще повторя, че във всяко отношение съм наследник на баща си и имам съответните доказателства за това. Освен това не мога да допусна предсмъртната му воля относно моите права да бъде оспорвана от вас.

Очите на Морийн блеснаха гневно.

— Аз също повтарям, че всичко това засяга сериозно и нас — каза тя, застрашително повишавайки тон. — Синът ми Джон още не е пълнолетен. Като негова настойница аз съм длъжна да защитавам интересите му. Освен това ти пренебрегваш едно много важно обстоятелство, Антоан. Аз бях женена за твоя баща и съм длъжна и пред неговата памет да се погрижа желанията му да бъдат изпълнени.

Тук Пери се намеси за пръв път. Той се изправи и застана зад Морийн. Сложи успокоително ръце върху раменете й и се обърна към Антоан:

— Ако вашият начин на действие е в съгласие със закона, сър, то бъдете така любезен да представите на съпругата ми доказателства. Твърдите, че разполагате с такива. Ще бъде въпрос на минути да донесете тук въпросния документ, което едва ли би ви затруднило. Защо да помрачаваме иначе толкова приятната семейна среща?

Антоан изгледа продължително мъжа, когото така много мразеше. Претегли наум доколко опасно беше да го направи свой неприятел и постепенно се успокои. Беше си спомнил, че няма защо да се страхува от сър Перигрин, колкото и влиятелен и несломим да изглеждаше той. Знаеше достатъчно за него, за да постави живота му в опасност. Само трябваше да предаде известна информация на властите. Той сигурно беше един от малцината, които знаеха истинското име на съпруга на Морийн, познаваха миналото му на разбойник по пътищата. Антоан прикри под свъсените си вежди задоволството, че притежава такъв силен коз; все още нямаше намерение да го използва. Очевидно неговата мащеха и Пери бяха забравили, че той знае всичко за онзи период от техния живот.

Привидно спокоен, Антоан направи един малък поклон пред Морийн.

— Както изглежда, вие желаете, мадам, да ме принудите да говоря за неща, които иначе бих отминал, без да ги споменавам — каза той с въздишка. — Въпреки нежеланието ми, ще се наложи да чуете някои обстоятелства, от които със сигурност ще ви заболи. Съжалявам!

Морийн го слушаше, намръщила вежди. Изпълненият със съчувствие тон на Антоан не й бе убягнал. Тя гордо вдигна глава:

— След като чух предупрежденията ти — каза остро тя, — моля те да продължиш! — Особено чувство на щастие я обхвана, когато усети върху раменете си успокояващите ръце на Пери.

Антоан прокара пръсти по пепеляворусата си къдрава коса и въздъхна многозначително.

— Направо казано, мадам, поех титлата на моя баща, понеже единствен имам право на нея — каза той. — Както изглежда, вие не знаете, че той се е оженил за моята майка в деня, в който е разбрал, че тя е бременна. Естествено, не е бил длъжен да го стори. Направил го е само за да узакони така дълго чакания от него син. Не бих си позволил да го съдя сега, толкова години след смъртта му, но ще призная, че не е постъпил честно спрямо вас, щом не ви е съобщил за тази своя женитба, когато по-късно отново сте се срещнали. Каква зла участ! Вие сте била най-сетне свободна да се омъжите за него, а той не е бил вече в състояние да ви направи своя съпруга. Липсвала му е смелост да ви открие истината и е предпочел риска да сключи двоен брак. Разчитал е, че никой никога не ще узнае за бракосъчетанието му с моята майка. Съжалявам, че тъкмо аз се налага да ви запозная с тази ужасна истина. Зная, колко много ще ви натъжи това разкритие.

Морийн закри уста с ръка, като че искаше да сподави вика си. Пери притисна раменете й по-здраво и каза:

— Вие, разбира се, имате доказателства за това.

Очите на Антоан се смееха презрително.

— Аз не разчитам на лъжи, сър — каза той.

— Значи можете да ни представите доказателство? — настоя Пери.

Антоан повдигна рамене.

— Бих могъл, наистина, но въпросните документи се намират на съхранение у моя адвокат. Ще отнеме няколко дни да бъдат донесени тук на ваше разположение. Ще позволите да предположа, мадам, че не бихте поставили под съмнение думата на един виконт.

Морийн прехапа устни. Треперещите й, сгърчени ръце лежаха в скута й. Тя беше напълно объркана. Историята на Антоан звучеше твърде достоверно. Тя премисляше трескаво отминалите събития. Ясно си спомняше изумлението на Жерар, когато научи, че има син. Дали не я е залъгвал?… Същия ден Бланш Мерлин дойде в Буланкур, за да настоява синът й да бъде признат от баща си. Никога не се бе усъмнила в изненадата и радостта на Жерар, когато той за първи път видя своя син. Това не би могло да бъде игра, както и настойчивото желание на селянката да осигури правата на детето си. И сега Морийн не можеше сериозно да се съмнява в искрените чувства на Жерар.

— Аз не вярвам, че Жерар се е оженил за твоята майка — беше единственото, което тя можа да каже.

Антоан отново повдигна рамене.

— Аз също бях изненадан, мадам! — отвърна той студено. — Ясно ви предупредих, че тази новина ще бъде удар за вас. Веднага щом премислите внимателно всичко, няма да ви остане нищо друго, освен да признаете, че имам право.

Лицето на Антоан не подсказваше, че той е засегнат от аргументите й.

— Какво друго би направил при тези обстоятелства? — заяви той неумолимо. — Трябва да му е било ясно, че никога няма да се съгласите с ролята на негова любовница. Срещата с майка ми е била инсценирана от него. Убедил я е, че е в неин интерес да се представя за жена, спрямо която е извършена неправда. Срещите с адвоката са били осъществени с единствената цел да осигури достатъчна финансова издръжка за мен и моята майка. С това е успял да я отпрати да живее настрана от Компиен, като по този начин е избягнал една възможна среща между вас.

Морийн застина в мълчание. Започваше да се съмнява в своите разсъждения. Версията на Антоан беше ужасно правдоподобна. Възможно е всичко да се е случило тъкмо така, както той го описа. О, Жерар, мислеше си тя в мълчание, спомняйки си как от детството до зрялата му възраст чувствата му към нея бяха измествали всичко друго — отговорностите към близките му, задълженията към неговите имоти. Как си могъл да ме мамиш така? Антоан дори и по този въпрос имаше обяснение. Жерар наистина знаеше, че тя не би живяла с него като негова любовница; беше му го заявила още преди години. Тъй като я обичаше, той не е искал в никакъв случай да я загуби.

Почти със сълзи на очи тя се обърна към Пери.

— Ела, скъпи. Ние се оттегляме. Утре ще можем отново да говорим по тези въпроси. Тази вечер изслушах достатъчно неприятни неща.

— Съжалявам, мадам — каза Антоан благовъзпитано и пристъпи, за да отвори вратата. — Толкова ми е мъчно, че първата вечер под моя покрив не протече така весело, както бих желал.

Той се поклони формално на Пери, който с едно студено „лека нощ“ отвърна на поклона. За частица от секундата погледите им се срещнаха. По-възрастният мъж сякаш долови в погледа на Антоан скрит триумф. Той се наслаждаваше на всяка минута от този разговор, мислеше си Пери, когато, без да каже нито дума повече, последва Морийн и напусна залата.