Клер Лоримър
Шантал (17)

Петнадесета глава

Септември — октомври 1838

— Колко е хубаво тук! — С тези думи Тамариск наруши мълчанието, възприето и от двамата като част от техните взаимоотношения.

Бяха изминали осемнадесет дни, откакто морето я беше изхвърлило при Гран Полис. Тя се възстановяваше от страданията и беше вече достатъчно добре, за да лежи навън, под сянката на едно дърво, където Симон сложи шезлонг за нея.

— Щастлив съм, че харесвате градината — каза младият французин на своя спокоен и малко тромав английски. Винаги когато Тамариск го заговаряше, той се изчервяваше нервно, издавайки по този начин, че не е привикнал с компанията на дами. — Моята майка създаде тази градина — допълни той.

И по-рано Тамариск беше забелязала, че когато ставаше дума за Ивон Сен Клер, той започва да заеква. Предполагаше, че смъртта на тази жена е била голям удар за него.

Погледът й се рееше сред дърветата и цветята. Симон й бе казал имената им на местния език. Имаше сладко ухаещи франжипани, сребристи албицири, аленочервени фламбояни, високо растящи пис-пис. Навсякъде цареше разточително богатство на цветове. Имаше и екзотични пълзящи растения като пурпурночервената ипомея, която покриваше голяма част от площите. Перуанският морвел се бе устремил нагоре по стените на къщата в съревнование с бугенвилията. Не беше изненадващо, че в тази райска градина живееха толкова птици и пеперуди. Тамариск вече беше разтворила сърцето си за красотите на острова. Яркочервените птици-кардинали приличаха тъй много на английските червеношийки. На ята от по тридесет-четиридесет те кръжаха около дърветата латания и такамахак, спускаха се до масичката край шезлонга. Птички, дребни като пчели, наричани в тяхната родина Патоа колибри, зелени папагали, пъстри диви гълъби, свраки — всички те изпълваха градината с несекващите си весели песни. Когато Симон забеляза, че Тамариск много се интересува от птици, той й посочи дъждосвиреца, големия свирец, крайбрежната лястовица и рибарите с техните гърбове без пера, които прелитаха над канелената плантация.

— Защо не ми разкажете за майка си? — подкани го тя нежно. — Сигурно е била надарена с качествата на художник, след като е създала този рай.

Симон застина в размисъл. В очите му се четеше гордост, когато заговореше за жената, която явно обожаваше.

— Моята майка беше художничка и обичаше красотата, но и самата тя беше красива — каза той тихо. — Родена е във Франция, където дядо ми като военен е имал висок ранг. На връщане от Москва той загинал, а семейното състояние сериозно пострадало. Това наложило майка ми да се омъжи за човек с много по-ниско потекло.

Мина малко време, преди Симон да продължи по-нататък:

— Баща ми беше заможен търговец от селски произход. Майка ми не го обичала, но когато й направил предложение, била принудена от баба ми да даде съгласието си. Той обещал да покрие всички дългове на дядо ми. По онова време моята майка е била само на петнадесет години.

— Това не е бил щастлив брак, нали?

— Много по-лошо! — отвърна Симон горчиво. — Баща ми беше един недодялан дръвник с грубия вкус и маниерите на селянин. Към това трябва да прибавим неговото убеждение, че на далечните острови в Индийския океан го очаква по-добър живот, защото там расте памукът, с който търгуваше. Той не обърнал внимание на крехката възраст на майка ми, нито на мъката, с която тя се разделила с уюта на своя дом, със семейството си, с родината си. Довел я в Мае, на хиляди мили от Франция. На най-южния край на острова купил парче земя и роби, които да работят на него. Така възникнала плантацията „Корал“. Баща ми имаше толкова егоистичен характер, че засадил памука, преди да построи къща за семейството.

— Да не искате да кажете, че първоначално сте нямали покрив над главата си?

Лицето на Симон помръкна. В гласа му прозвуча горчив упрек, когато продължи:

— Построил една колиба от слама като тези на робите. Около една година живели там почти като животни. Не само лошите условия разбили сърцето на майка ми, както тя сама казваше, но също и загубата на нейните красиви мебели. Тя донесла със себе си всичко, което заможни приятели й подарили за сватбата. Повечето от предметите били унищожени от тукашния климат и от термитите, преди баща ми най-сетне да се накани да построи Шато Корал.

Симон обясни на Тамариск, че дървената къща е изградена върху големи коралови блокове, за да се предотврати настъплението на дървоядите. Тамариск беше вече забелязала, че термитите са изградили в стволовете на мъртви дървета своите хълмове мравуняци. Симон й каза, че тези насекоми са ненаситни като скакалци. В момента унищожавали една стара, негодна преса под навеса край къщата.

— Човек понякога забравя, че и този рай не е съвършен! — каза Тамариск с въздишка.

— Докато беше жив баща ми, това не беше никакъв рай — каза Симон мрачно. — Условията за живот на робите ни бяха ужасни. Майка ми правеше за тях каквото можеше, но за баща ми африканците не бяха нищо, освен товарни животни. Особено жените… — Той прекъсна разказа си, поглеждайки Тамариск, но тя не настоя да продължи, а го попита колко роби е имал баща му. На другия край на голямата градина беше забелязала повече от дузина тръстикови колиби.

— Преди десет години, когато памукът се продаваше добре, тук имаше повече от сто работници. По-късно американците започнаха да отглеждат памук на много по-големи площи. В резултат те го продаваха много по-евтино от нас. Както и другите плантатори, баща ми не можеше да печели повече от памука тук, на Мае. Много хора продадоха плантациите си и отидоха на остров Мавриций, където търговията процъфтяваше. Баща ми обаче не искаше да се мести и се захвана с производство на една типична за острова алкохолна напитка — тоди. Местните жители я варят от сока на един вид палма. Получава се много силно питие. Накрая баща ми умря от това.

Тамариск погрешно сметна горчивината в гласа на Симон за израз на болка. Неговата светла кожа бе почервеняла от възбуда, когато продължи с едва сдържана ярост.

— В плантацията нямаше човек, който да не се радва на смъртта на баща ми, а аз повече от всички. Този тип беше унизил майка ми. Няма да ми достигнат думи да ви опиша всичко, което е преживяла. Срамувам се, че съм имал такъв баща.

Тамариск мълчеше. Не знаеше как да утеши чувствителния младеж, който имаше толкова мрачни спомени. Очевидно беше, че е обожавал Ивон Сен Клер.

— Моля ви, разкажете ми повече за майка си — заговори тя накрая. — Сигурна съм, че е била не само добра, но и хубава.

Симон отново се изчерви, но този път не от яд, а от радостно оживление.

— Карате ме да си спомням за нея, мадам. Тя имаше същите малки ръце и нозе, златни коси и лице на мадона! Никоя друга жена не е влизала в тази къща след нейната смърт, преди да дойдете вие. Аз не исках да… Как се казваше… „да очерня“ на английски?

— На моя език би прозвучало: да оскверня паметта й — отвърна Тамариск. Тя погледна седящия до нея млад мъж и попита: — Не се ли чувствате понякога самотен? Не е добре за млад човек да бъде дълго сам. Трябва да се ожените, Симон! На вашата възраст е по-добре да живеете с някого.

— Дори и да имам желание да се оженя, тук, на острова, няма много бели момичета — каза Симон и бързо добави: — Но аз се наслаждавам на уединението си и не държа да общувам много-много с другите заселници. Няма път до главния град, а с пирога са необходими три часа, за да се стигне дотам.

При въпросителния поглед на Тамариск той й описа как изглежда една лодка на туземците.

— Свикнал съм да живея сам — повтори той. — Действително, така ми е по-добре.

— В такъв случай трябва да побързам с оздравяването — пошегува се Тамариск. — Тогава ще замина и ще ви оставя на спокойствие.

От смущение кръвта нахлу в лицето му.

— Тъкмо обратното бих желал, мадам! Едва ли мога да изкажа с думи колко много се радвам да ви приютя под моя покрив. Има толкова много причини за това. Ето, тази заран тъкмо щях да тръгна към плантацията, когато ви чух да пеете. Беше една песен, която майка ми пееше с голямо удоволствие, когато бях малък, една френска мелодия със заглавие „Зелено-зелено“. Тя събуди много щастливи спомени у мен. Питах се, къде ли една английска лейди е научила тази песничка.

Тамариск се усмихна.

— Майка ми също обичаше да ми я пее — на мен и на моя баща, който беше французин. И за двама ни тази мелодия е свързана със сантиментални спомени. Дали ще се върна някога в Англия, Симон? Ужасявам се при мисълта, че децата ми може да вярват, че съм се удавила като техния баща.

— Не трябва ни най-малко да се съмнявате в това. Изпратих един от моите работници с писмо при английския губернатор. Съобщавам му, че сте намерили подслон при мен, а също и за смъртта на четиримата моряци, които са ви придружавали. Тяхното идентифициране стана възможно, тъй като знаех името на вашия кораб — „Валета“. Без съмнение той ще изпрати съобщение още със следващата поща за Англия.

Тамариск постави ръка върху рамото на младежа.

— Колко мило от ваша страна, Симон — каза тя с благодарност. — Когато събера достатъчно сили, самата аз ще им пиша.

— Преди всичко трябва да си починете и да оставите природата да излекува раните ви — предупреди я Симон.

 

 

Едва към края на октомври здравето на Тамариск се възстанови напълно. Мислеше си за дома, колко студени са вечерите там по това време на годината, докато на този приказен остров времето е все като в разгара на лятото.

— Трудно е да се разграничат сезоните тук, на Мае — сподели тя със Симон.

Те седяха на верандата пред Шато Корал. Симон носеше кремави панталони, бяла спортна риза и копринен жакет. Тамариск беше облякла светлосиня муселинена рокля, принадлежала някога на майка му. Нямаше значение, че беше по модата от началото на века. Въобще на този остров някои неща не играеха никаква роля. Времето течеше много по-бавно и ритъмът на живот се определяше единствено от природата. Симон и неговите работници изпитваха недостиг на време само когато трябваше да прибират реколтата, иначе под палещото слънце всеки изпълняваше задълженията си, без да бърза. Работниците пееха креолски песни, а ръцете и краката им се движеха в такт с ритъма. В някои отношения това бе идилично съществуване, но Тамариск знаеше от многото разкази на Симон, че по времето на майка му в плантацията нещата са изглеждали различно. Страховитият мосю Сен Клер с неговото ужасно отношение към робите, с вечното му пиянство, което го карало да изнасилва робините и да подлага на побои мъжете, беше направил от това райско кътче истински ад. Сред робите, страдащи от постоянното недояждане и побоите, смъртността била много висока. Не било позволено на жените след раждане да се лекуват по техните племенни обичаи. Така много от тях умирали от отравяне на кръвта или от родилна треска. Нарцис, която бе преживяла всичко това сподели с Тамариск, че старият Сен Клер бил безмилостен човек. Не му трепвало окото да продаде роб, бил той мъж, жена или дете. За него единствено важно било цената да е добра. Особено скъпо се продавали децата, стига да били здрави, понеже се предполагало, че имат пред себе си дълъг живот на работници. За родителите раздялата с децата им била нещо като духовна смърт, която им отнемала желанието да живеят. Много хора се разболявали и умирали с разбити сърца. Нарцис не криеше, че бащата на Симон е бил за тях като дявола. Затова пък сина обичали почти като бог. Животът им коренно се променил при Симон, сподели тя с Тамариск. Той се отнасял към тях със същото уважение, както към другите хора, наказвал ги само когато наистина заслужавали. Грижел се семействата да не се разделят. Децата, родени в плантацията, можели спокойно да мислят за бъдещето си, без да се страхуват, че ще бъдат продадени. Старата африканка беше интересен извор на информация за оздравяващата Тамариск. Докато шеташе из къщата, тя отговаряше охотно на всичките й въпроси, като се усмихваше с беззъбата си уста.

Постепенно Тамариск започна да свиква с диалекта на местните жители. Храната се готвеше обикновено с масло, извличано от кокосовия орех. Африканците се изхранваха главно с риба, сладки картофи и захарна тръстика, която носеха от съседната плантация. Ядяха също и месо от морски костенурки, когато им се удаваше да уловят някоя на брега. Много рядко след буря морето изхвърляше някой кашалот. От време на време колеха кози, което внасяше известно разнообразие в храната им. Мъжете сами произвеждаха тютюна си от листата на едно растение, което тук бе диворастящо, както и много други в този тропически климат.

Единствената тревога на Симон беше тайното производство на местната ракия, която въпреки забраната му мъжете продължаваха скрито да варят. Симон знаеше, но си затваряше очите.

Междувременно Тамариск научи имената на много от работниците на Симон. Матиас, Жером, Фабие, Гаспар, Мозес, Вемба, Фигаро, Жоликор, Жустин, Зефир, Волан — това бяха някои от мъжете, които се трудеха в плантацията заедно с Тобиас. Азор Лафльор и Бабет бяха имената на две от жените. Нарцис имаше дъщеря, която се наричаше Роз Прентаниер. Тя искаше да се омъжи за Жером, но на острова нямаше свещеник, който да извърши бракосъчетанието. Всички работници в плантацията бяха римокатолици. Майката на Симон беше настояла да се кръстят. Нарцис казваше, че много съжалява, задето дъщеря й не може да бъде венчана от свещеник. За нея беше важно децата й един ден да отидат на небето. Тамариск постави веднъж въпроса пред Симон, както бяха седнали на чаша студено вино от избата на Шато Корал. Това вино беше едно от малкото неща, които той с удоволствие бе възприел от баща си.

— Съзнавам, че е така, мадам. За мене също е важно новото поколение селскостопански работници да израстват като християни. Поставих въпроса пред губернатора, когато ми беше на гости. По-късно той ми изпрати отговор по Фигаро, че е уведомил британското правителство, но едва ли е в състояние да направи нещо повече.

Симон с неудоволствие спомена губернатора. Страхуваше се Тамариск да не се сети, че е време да отиде до града, за да уреди завръщането си в Англия.

Отгатнала сякаш мислите му, тя каза:

— Симон, аз вече цели три месеца съм ваша гостенка!

Тя два пъти бе писала на майка си, за да й съобщи, че е на сигурно място и здравето й се подобрява. Нямаше обаче никаква възможност да разбере дали писмата й са пристигнали. В действителност първото писмо бе откраднато заедно с няколко скъпи пакета на борда на кораба, който трябваше да го отнесе през Кейптаун в Лондон. Второто писмо лежеше още в някакъв чувал на вълнолома на пристанището, където едно от момчетата небрежно го бе захвърлило, след като не успя да намери кораба, за който бе предназначена пощата.

— Вече съм съвсем добре, Симон! — продължи разговора им Тамариск. — Не мога да отлагам повече завръщането си при моето семейство.

— Моля ви, не си отивайте! Останете толкова дълго, колкото ви е възможно! — каза Симон с тих, но напрегнат глас. — Хората, които са били готови да ви чакат две години, докато сте в Индия, едва ли ще понесат трудно едно забавяне от няколко седмици. С всеки изминал ден сте все по-добре със здравето, но за тримесечното пътуване обратно до Англия се нуждаете от повече сили.

Напълно съзнателно той премълчаваше истинската причина за нежеланието си да я пусне. Нейната компания щеше да му липсва, при това толкова много, че въобще не се решаваше да мисли за времето след нейното отпътуване. Откакто свикна да споделя живота си с една красива и интелигентна жена, беше осъзнал колко самотно е било съществуването му до този момент. Беше омаян от нейната женственост. Доставяше му радост да чува шумоленето на полите й, когато тя влизаше в някоя стая. Очарован наблюдаваше сръчността на ръцете й, когато подреждаше цветя във вазата. Цялата къща беше пълна с аромат на цветя. Тя четкаше златните си коси, докато те започваха да блестят като слънчева светлина, изпълваща всяка стая на къщата. Гласът й беше нежен и мелодичен. Най-много му допадаше, когато тя говореше на майчиния му език с вълшебния си английски акцент.

Тамариск долавяше възхищението на своя домакин. Тя не можеше да не забележи с какви усилия той се опитва да скрие, че много я харесва. Не си представяше обаче, че би могъл да я обикне. За разлика от него тя напълно съзнаваше несъответствието във възрастта им. Все пак ги деляха почти двадесет години. Тя го обикна, разбира се, но това беше привързаността на по-възрастна сестра към по-младия й брат. През първите дни на тяхното запознанство Симон се държеше сдържано и пестеше думите си в нейно присъствие, но постепенно преодоля стеснителността си и се показа като интелигентен и чувствителен човек. Тамариск усещаше колко самотен е той и се опитваше да го развесели и при най-малкия повод. Доставяше й голямо удоволствие, че напоследък той изглежда все по-щастлив. Тя също бе станала по-жизнерадостна и въодушевена. Бе преодоляла сътресението от загубата на съпруга си, на сестра си, на бедната вярна Елзи. Споменът не болеше вече толкова силно. Англия, семейството и домът й изглеждаха като част от някакъв друг свят. В началото мислеше, че никога няма да намери покой. Сега рядко я нападаха кошмари, в които й се привиждаше потъващият „Валета“. Елзи наричаше такива сънища „чудовища“: нейната баба й разказвала, че кошмарите са женски чудовища, които нападат спящите животни и хора и те имат усещането, че някой ги души. Споменът за камериерката, с която беше израснала, извикваше сълзи в очите на Тамариск.

Но докато тялото й напълно се възстанови, душевните рани не бяха съвсем зараснали. Може би като следствие от разговора й със Симон за предстоящото завръщане в Англия в малките часове на следващия ден тя отново беше обхваната от въртопа на ужаса, който мислеше, че е преодоляла. Нарцис не спеше вече пред вратата й, както в първите дни след спасението й. Чувствайки се оздравяла, Тамариск беше освободила старата негърка. Сега бе съвсем сама в тъмната стая. В плен на кошмара, по-страшен от всичко, което беше сънувала досега, тя се мяташе в леглото, безсилна да се освободи от лапите му. Без съмнение бурята отвън, която превиваше палмите, правеше всичко в съня й да изглежда още по-истинско.

Пометените от бурния вятър предмети дрънчаха по каменната настилка из двора. Кокосови орехи падаха с трясък върху дървените капаци на покрива. Стенанията на Тамариск се превърнаха в писъци. В съня си тя отново се намираше на „Валета“ малко преди корабът да потъне. Части от счупената мачта я удряха по главата. Тя стоеше като закована на палубата и наблюдаваше как към главата на Чарлз в странно забавено темпо пада една от напречните върлини на голямата мачта, смазва го и помита Шантал и Елзи в морето. „Чарлз, пази се!“ — крещеше тя, но гласът не й се подчиняваше. Обхваната от смъртен ужас, тя скочи, вкопчвайки се в завесите на леглото. „Чарлз, внимавай! Пази се!“ Този път гласът й отекна в стаята.

Симон, чиято стая се намираше на другия край на къщата, беше буден от напора на бурята отвън. Когато чу виковете на Тамариск, опипом потърси халата си, метнат на края на леглото. Не можеше да предположи какво е предизвикало страха й; тя никога не бе показвала, че се бои от честите за този остров бури. В най-южната част на Мае едва ли имаше животни, от които човек би могъл да се уплаши. Най-много някой прилеп от онези, които населяваха дълбоките гори на острова, да се е заблудил и да е проникнал в къщата. Когато Симон стигна до стаята на Тамариск, разбра, че тя отново сънува кошмар. Тихо отвори вратата и пристъпи към леглото. Тя стенеше и се мяташе насам-натам. Той нежно сложи ръка на челото й. С другата леко разтърси рамото й, за да я събуди. Унесена, Тамариск видя само сянката на мъж, който се навежда над нея. Веднага след това почувства как ръцете му я обгърнаха. Това ръцете на Чарлз ли бяха, запита се удивена, или може би някой от моряците в лодката я дърпаше.

— Спокойно, спокойно! — мълвеше тих глас. Ръцете нежно я люлееха, като че ли бе дете. — Шшт, не се плашете! Аз съм, Симон! При мен сте на сигурно място.

— О, Симон! — извика Тамариск. Изпита безкрайно облекчение, че не е на борда на „Валета“, а тук, в Шато Корал. Ужасите на съня все още я преследваха. — Моля те, не ме оставяй! — помоли го тя. — Сънувах… Беше ужасно… Толкова ме е страх…

Докато вълнението й постепенно утихваше, тя се притисна към силното тяло на мъжа до себе си. В тъмнината то беше за нея сигурна опора. Не можеше да предположи как ще подейства физическата й близост на младия мъж. Тя не обърна внимание, че тънката й нощница, овлажнена от пот, лепнеше по тялото и очертанията на заоблените й гърди и тъмните зърна се открояваха толкова ясно, като че ли бе гола. Светлината на една светкавица огря стаята, последвана от оглушителен гръм. Инстинктивно Тамариск се вкопчи още по-силно в Симон. Потискайки вик на болка, той зарови лице в меките й гърди. Така те прекараха дълго време, докато светкавиците бляскаха и гърмежите разкъсваха нощта, накрая поройният дъжд с грохот заваля от тъмното небе. Тамариск и Симон трепереха. Той, обхванат от дива страст, а тя — дълбоко развълнувана. Беше забравила съня. Съзнаваше само, че е в ръцете на мъжа, който бе такъв добър приятел, а сега се държеше като любовник. Всичко изглеждаше така невероятно. Вместо да се отдръпне, както често й се случваше с Чарлз, тя имаше желание да се притисне още по-близо до Симон. Не разбираше как е могла да се страхува от страстта на мъжете, а от него не изпитваше нито срам, нито страх. Тя докосна красивата глава, която лежеше на гърдите й. Погали нежно бузата на Симон, като че ли той имаше нужда от утеха, а не тя.

— Прости ми! — шепнеше той. — Чух те да викаш и помислих, че…

— Шшт! — прекъсна го тя нежно. — Радвам се, че си тук. Не мога да остана сама. Стой при мене, моля те!

Почувства как дишането му се учести, тялото му се напрегна и разбра, че той има намерение не да я утешава, а да я притежава. В съзнанието й изникнаха спомени от миналото. Колко често бе отстъпвала пред желанието на Чарлз, но не защото го искаше, а от съчувствие. Знаеше колко много я обича той. В такива моменти изтърпяваше със затворени очи онова, което ставаше с нея, като се опитваше да не мисли. Правеше усилия да потисне страха си и доброволно да даде на мъжа си любовта, която той очакваше. Но онзи страх се появяваше всеки път, когато Чарлз я обладаваше. Бе един от най-големите проблеми на техния брак. Чарлз не можеше да се приближи до леглото й, без тя да си спомни за онзи звяр от Генуа. Мъжът й безуспешно се беше опитвал да отстрани страха й. Затова той рядко лягаше при нея. След раждането на последното им дете напълно се отказа от съпружеските си права. Разбирането на проблема й от страна на Чарлз само заздрави семейството им. С всяка изминала година тя все повече го обикваше, изпитваше към него една, макар и не страстна, но силна и трайна привързаност.

С невероятно удивление разбра, че не изпитва никакъв страх, въпреки че мъжът до нея недвусмислено показва копнежа си. Усещаше само, че той се страхува, но не разбираше защо.

— Не се страхувай! — прошепна му тя, макар наоколо да нямаше никой, който да ги чуе. — Всичко е наред, Симон, не ти се сърдя.

Симон Сен Клер беше ужасен от самия себе си, че изпитва такава непреодолима страст към тази жена, която неочаквано се бе появила в живота му. По-скоро би умрял, но никога не би се държал зверски като баща си, мислеше си той, докато се опитваше да потисне желанието си да я целуне. Майка му не успя да скрие от него, че мосю Сен Клер злоупотребява с жените на своите роби, без да държи сметка за възрастта им. Между тях имаше деца, които едва ли бяха достигнали пубертета и които той принуждаваше да взимат участие в неговите пиянски оргии. Майките плачеха и умоляваха господаря да пощади дъщерите им.

Майката на Симон не можеше да направи нищо срещу този едър безскрупулен мъж, който не се спираше и пред убийство, ако робите покажеха непослушание. Методите му за изтезание бяха зверски. Ако някой извършеше провинение, нареждаше да го завържат на земята, да прикрепят към ръцете и краката му сноп съчки и да ги запалят. Така човекът постепенно изгаряше жив. Много пъти майка му се опитваше да се застъпи заедно със сина си, но пияният й съпруг ги биеше и двамата и се заканваше да ги смаже от бой, ако се бъркат в неговите работи. Симон се беше заклел никога да не се поддава на долните инстинкти, които предполагаше, че се крият и у него. Беше прекратил всякакви контакти с другите бели жители на острова. Що се отнася до черните момичета, той не последва нито веднъж примера на останалите плантатори да си вземе цветнокожа любовница. Не си беше позволявал да докосне черно момиче, а те често му се усмихваха подканващо; с удоволствие биха се отдали на красивия си господар. Той обаче позволяваше само на Нарцис да посещава дома му. Тя беше негова бавачка, когато майка му се разболяваше и не можеше да се грижи за него. Нарцис беше толкова възрастна, че отношенията им не можеха да бъдат изтълкувани превратно. По този начин Симон отстрани всяка възможност за изкушение, а когато младото му здраво тяло се разбунтуваше срещу неестественото въздържание, беше достатъчно само да се сети за баща си и решителността му се възвръщаше.

Тамариск усети как той се отдръпва от нея и бързо го притисна.

— Не ме оставяй, Симон! — помоли тя. — Ако си отидеш, сигурно отново ще започна да сънувам. Остани още малко!

— Е, добре, щом имате нужда от мен, ще остана толкова дълго, колкото искате — каза й той някак официално, с пресипнал глас.

Протегна ръка и запали свещта върху нощната масичка. Едва сега Тамариск осъзна колко оскъдно е облечена. Нощницата й беше паднала от раменете и беше разголила гърдите й. На меката светлина Симон я видя почти гола пред себе си. Тя не разбираше колко млада му изглеждаше и как го нараняваше по този начин. Русата й коса с влажни от пот къдрици обрамчваше лицето й. Слабото й тяло трепереше още от преживяното в съня.

— Прощавай, че те събудих — каза тя плахо и оправи нощницата си. — Сънувах страшен кошмар! Ти бе много мил с мен. След малко ще съм по-добре…

Ослепителна светкавица озари стаята. Тамариск спря на средата на изречението. Веднага след това се разнесе оглушителен гръм и тропическата буря се разрази с пълна сила. Тамариск изведнъж се почувства отново на борда на „Валета“ в стихията на урагана. Изкрещя от страх и се хвърли на врата на Симон. Той усети, че въпреки топлата нощ тялото й трепери. За да я успокои, легна до нея. Бушуващата стихия скоро отстъпи пред бурята, която вилнееше в главата на Симон.

— Обичам те — каза той. — Ти не би могла да ме разбереш. Аз те желая, моя скъпа Тамариск. О, боже, прости ми тези скверни думи.

Сега Тамариск бе обхваната от спокойствие, докато той трепереше. Усещаше как вибрира тялото му и разбра на какви душевни терзания е подложен. По същия начин и Чарлз я бе прегръщал в първите дни на брака им. Той също не криеше желанието си да я притежава и никога не беше сигурен дали е желан. Тя нежно целуна Симон по челото. Той я погледна. В очите му се четеше безгранично възхищение.

— Не мога да ти обясня как копнея за теб, как те желая. Обичам те. Но ти ще ме отблъснеш! Как се срамувам! Прости ми, моля те, прости ми, Тамариск!

— Шшт, Симон, няма за какво да ти прощавам! — каза тя. — За това, че си в моята стая, че лежиш в моето легло, съм виновна аз. Разбирам какво става в теб! Но знаеш ли на колко съм години? Ти се нуждаеш от младо момиче, не от мен!

— Щом мислиш така, значи не ме разбираш! — извика той. — Ти си всичко онова, което харесвам в една жена. Ти си неописуемо чаровна. Обичам те, Тамариск, обожавам те!

Тамариск тихо лежеше и милваше косите му. В главата й обаче бе ужасна бъркотия. Трябваше да си признае, че е поласкана от обстоятелството, че този млад мъж я боготвори. Откакто Чарлз все по-рядко настояваше да се любят, тя си бе наумила, че сигурно е загубила младежкия си чар. Тя държеше, колкото и да е странно, мъжът й да изразява любовта си с думи на обич и възхищение, а в същото време се радваше, че не й се налага да отговаря на страстта му. Спрямо Симон не се чувстваше задължена да изпълнява желанията му, затова реагираше съвсем различно. Откри, че с удоволствие докосва лицето му, че има желание да прегърне нежно тялото му. Дори инстинктивно се досети защо той се колебае, защо се плаши от собствените си чувства.

— Симон! — каза тя. — Бил ли си някога с жена?

Той поклати глава.

— Никога! — призна си, след това допълни с тиха въздишка: — Аз не съм животно като баща си. Аз съм човек, дори и да не ми се удава да потискам желанията на тялото си.

— О, Симон, скъпи мой! — погали го нежно Тамариск. — Нямах никаква представа колко силно са ти повлияли преживяванията от твоето детство. Сигурна съм обаче, а и майка ти би потвърдила, че няма нищо грозно и животинско в това да желаеш една жена. То е част от природата на мъжа. Ти си мъж, Симон, и би било ненормално, ако не пожелаеш някоя жена.

„Удоволствието без привързаност винаги е грозно — бе казал Пери веднъж. — Но когато човек се наслаждава на любовта с истинско чувство на привързаност и взаимно уважение, е щастие!“ Това си спомни Тамариск, докато чувстваше как тялото й се изпълва с нежен копнеж, какъвто не беше изпитвала от времето, когато беше още момиче. Тя се наведе и целуна Симон, първо по челото, а след това по устните.

Е, така да бъде, помисли си тя и положи ръката на Симон върху гърдите си. Ще се погрижи неговата първа среща с любовта да бъде колкото е възможно по-красива.

Беше престанало да вали. Въздухът беше изпълнен с ухание на цветя. Свещта припламна и угасна, но сиянието на тропическата луна освети стаята. Все повече звезди изгряваха на нощното небе.

— Тази нощ да е като звезда, която огрява на хората деня! — цитира Тамариск тихо. После свали нощницата си и позволи на Симон да погълне с очи голото й тяло.

— О, Тамариск! Любов моя! — извика той, докато обсипваше лицето, ръцете и тялото й с все по-страстни целувки. — Сладко мое сърце!

— Сърце мое! — повтори Тамариск тихо.

Романтичното вълшебство на тази нощ я бе омагьосало така силно, както и Симон. Тя се взря дълбоко в очите му и с усмивка го остави да обгърне с ръце шията й, целувайки я пламенно по устата. Страстта на Симон възбуди и нейното желание. С готовност му се отдаде. Обзе ги чувство на спокойствие, докато се движеха в ритъма на естествената хармония. Тамариск извика от удоволствие, когато двамата заедно достигнаха върха.

Тя лежеше неподвижна и се наслаждаваше на усещането, че Симон е още дълбоко в нея. Удивена си мислеше за чудото, което току-що се бе случило. Искаше да покаже на Симон тайните на любовта, а тя самата откри за пръв път нейната красота. Тялото й още пламтеше от най-прекрасното от всички усещания. В изблик на спонтанна благодарност тя страстно целуна любимия си. Той отвори очи и я дари с поглед, изпълнен с нежност и обожание.

— Никога няма да забравя тази нощ — каза той. — О, Тамариск, моя красива, любима Тамариск. Как да ти се отблагодаря?

— Не говори така, Симон! Аз също няма да забравя тази нощ. Нали ще останеш при мен до сутринта? Ако ме оставиш, ще се почувствам самотна.

— Как можеш да се съмняваш? — каза Симон. — Не бих се решил да те оставя, дори и да искаше.

— Тогава да заспим прегърнати — предложи тихо Тамариск. — Когато се събудим сутринта, бихме могли отново да се любим, ако искаш.

— Сутринта?! — повтори Симон. — Нима трябва толкова дълго да чакам?

Тамариск се засмя в тъмнината. Беше подценила силите и младостта на своя ненаситен любовник. Желаеше го, както и той я желаеше, и нямаше да го отблъсне.

— Нека тогава поотложим съня — каза тя, докато ръцете му я обгръщаха. — Да си побъбрим още малко и после…

Устните на Симон бяха леко отворени, когато я погледна.

— Значи ли това, че ще ми позволиш да те любя още веднъж тази нощ? — запита я по детски наивно.

Не беше необходимо да я пита втори път.