Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Огнени жени (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chantal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2010)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Клер Лоримър. Шантал

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 1993

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Димова

ISBN: 954-455-011-4

История

  1. — Добавяне

Двадесет и седма глава

Декември 1839 — януари 1840

— Ти винаги си вземала страната на Антоан, защото е красив и те ухажва неуморно!

— А ти винаги си бил против него, защото ти отне титлата на баща ти! При това вината не е негова и ти много добре го знаеш!

Възбудените гласове свидетелстваха за сериозна караница и Морийн с изненада и загриженост вдигна очи към Шантал и Джон. Никога не ги беше чувала да си крещят така.

— Успокойте се! — нареди тя с тон, който не търпеше противоречие. — Ако искаме да обсъдим трезво цялата тази история с Антоан и принцесата, най-добре е да изключим личните си чувства.

Шантал изкриви устни, отиде до прозореца и се вгледа към голата зимна градина навън. Тъмните й очи святкаха от гняв. Мнението на Джон, че тя все още храни романтични чувства към Антоан, я вбесяваше. Той явно смяташе, че тя отказва да повярва на невероятната му история само защото не е забравила как Антоан я ласкаеше и ухажваше. В действителност той продължаваше да се отнася към нея като към бебе. Изглежда, просто не желаеше да разбере, че междувременно е станала жена.

— Поне ти сигурно ще се съгласиш с мен, нали, Пери? — попита Джон. — Всички признаци сочат, че Антоан е виновен.

— Въпреки това нямаме доказателства и тук Шантал е права — отговори Пери. — В тази страна човек е невинен, докато се докаже противното. Не бива да изхождаме от това, че подозренията ни са оправдани, Джон.

— Нека си спомним историята на нещастната Флора Хейстингс! — включи се със спокоен глас Морийн. Когато Джон учудено я изгледа, тя продължи: — Може би двамата с Шантал още не я знаете?

— Джулия ми разказа, че имало някакъв си скандал сред придворните дами — отговори Шантал, която отново беше овладяла гласа си.

— Ако някога е имало случай на напълно необосновани подозрения, то това е този — каза Морийн. — Случаят има политическа основа, Джон. Лейди Флора Хейстингс беше придворна дама на младата кралица, но не се ползваше с благоволението й. Откакто лорд Мелбърн встъпи в длъжност, кралицата се заобиколи само с виги. Това изцяло съответстваше на желанията й. Тя обаче нямаше доверие в лейди Хейстингс, защото я подозираше, че шпионира в полза на сър Джон Конрой. Може би си спомняш — носеха се слухове, че той е любовник на дукесата на Кент. Омразата на Виктория към сър Конрой беше естествено следствие от отношенията между майка й и този благородник. През цялото й детство той се разпореждал с кралския двор. Щом стана кралица, Виктория се премести в Бъкингамския дворец и се разбунтува срещу властта на сър Джон. Искаше не само да избяга от него, но и да сложи край на непрекъснатите спорове с майка си. Тогава тя не знаеше, че лейди Флора симпатизира на Конрой.

От тук нататък историята разказа Пери.

— През януари същата година тръгна слух, че коремът на лейди Флора подозрително се закръгля. Сигурно си представяш какъв скандал избухна, Джон, когато се разпространи клюката, че дама от най-тесния кръг около кралицата е забременяла. Та нали придворните дами са нещо като олицетворение на морала на нацията! Младата кралица обвини лейди Флора, но когато тя й представи медицинско свидетелство, че е девствена, Виктория трябваше отново да я удостои с милостта си.

— Това стана през февруари — продължи Морийн. — Семейство Хейстингс искаше да изтрие петното от името си и се погрижи вестниците да разпространят тази афера. Кралицата и придворните бяха подложени на непрекъснати атаки. Разбираемо е, че общественото мнение се насочи срещу тях. Бедната лейди Флора се разболя през май, през юни никой не я видя в двореца и само след месец тази достойна за съжаление жена почина. Преди да умре, нареди да й направят аутопсия. Изясни се, че е страдала от тумор в черния дроб. Както разбираш, Джон, нещата не са винаги такива, каквито изглеждат. Много хора горчиво се разкайваха за прибързаните си и напълно необосновани подозрения спрямо лейди Флора.

— Нима искаш да кажеш, че не бива да осъждам Антоан, мамо? Че писмото, което получих, е творение на нечий болен мозък? — промълви несигурно Джон. Мислеше, че поне майка му ще сподели подозренията му спрямо Антоан, дори ако Пери и Шантал са на друго мнение.

— Не зная, Джон — отговори спокойно Морийн. — Вярно е, почеркът е на образована дама, а не на някоя побъркана слугиня. Въпреки това ми се струва, че тази дреболия няма да промени мнението на полицейския префект. Ти също ще се съгласиш, Джон, че показанията на Антоан звучат достоверно. Без съмнение той напълно е убедил префекта в тяхната истинност.

— Смятам, че си полудял, Джон! — намеси се възбудено Шантал. — Ако подозренията ти се окажат верни, това означава, че принцесата, която е била над четиридесет, се е омъжила за повереното й момче, а тогава Антоан е бил на не повече от двадесет. Защо го е направила? Нали е била богата и независима?

— Може би го е обичала — отговори спокойно Джон. — Ти също го смяташе за красавец, нали?

Шантал почервеня от гняв, но преди да му отговори, думата взе Пери.

— Напълно съм съгласен с майка ти, Джон. Нищо не можем да направим. Принцесата или Мари, или която и да е била тя, е мъртва и няма да се съживи. А що се отнася до Антоан дьо Вал, най-добре е да забравим за него! Не ми се вярва да имаме удоволствието да го видим отново.

Дори да им се беше удало да изтрият образа на Антоан от съзнанието си, той самият нямаше намерение да потъне в забрава. Цялото семейство се слиса, когато две седмици след завръщането на Джон от Париж, в един леденостуден януарски ден, той позвъни на вратата на Бар Хаус.

Както винаги беше облечен безупречно — тъмносини мериносови панталони и подходящ по цвят жакет с яка и маншети от кадифе. Без нито един признак на умора от прекосяването на Ламанша и пътуването в зимния студ, Антоан чаровно се приведе над ръката на Морийн.

— Надявам се, ще ме извините, че се явявам неканен — произнесе учтиво той. — Когато научих от писмото на Джон, че скъпата ми сестра Тамариск и мадмоазел Шантал по чудодеен начин са възкръснали от мъртвите, не можах да се стърпя и пристигнах лично, за да ви изразя най-сърдечните си пожелания.

Той се поклони пред Пери и се обърна към Шантал. Пое ръката й и дълго се вглежда в очите й.

— По-красива си от всякога — прошепна той и притисна устни до ръката й. — Нямам думи да ти опиша радостта си, когато узнах, че все пак не си слязла в царството на русалките.

Когато Шантал нервно изтегли ръката си, Антоан с усмивка прибави:

— Трябва непременно да ми разкажеш за приключенията си, Шантал, но преди това желая да изразя почитта си към вас, скъпа мащехо!

За пръв път в живота си Морийн загуби ума и дума. Когато портиерът донесе визитната картичка на Антоан, тя инстинктивно понечи да извести на заварения си син, че не е вкъщи. Погледна Пери с няма молба за помощ. Той почувства нежеланието й и каза:

— Той е син на Жерар, мила моя. Предоставям на теб да решиш да го поканим ли или не.

Морийн никога не забравяше, че на смъртното си ложе Жерар я беше помолил да се грижи за обичния му син. Антоан беше плът и кръв от Жерар и, въпреки цялото си недоверие и омраза, Морийн не можеше да му затвори вратата.

Въобще не й дойде на ум, че ще бъде опасно за Шантал, ако покани в дома си младия мъж. Двете бяха водили дълъг, доверителен разговор и момичето нито веднъж не беше споменало името на Антоан, нито беше изразило желанието да му съобщят за спасението й. Шантал като че ли напълно беше забравила съществуването му.

— Не желая да ви бъда в тежест — каза Антоан. — Тъй като възнамерявам да остана в Лондон до сватбата на кралицата със симпатичния принц Албърт, отседнах отново в хотел „Поултни“. Надявам се, ще ми окажете честта да вечеряте там с мен?

— Знаеш ли подробности около сватбата на кралицата? — осведоми се любопитно Шантал.

Откакто през ноември съобщиха, че кралицата ще се омъжва, непрекъснато се носеха слухове около датата на сватбата й с бедния, но красив немски принц.

— Узнах от добре информиран източник, че кралицата ще обяви датата в деня на откриването на Парламента, т.е. следващата седмица — отговори Антоан. — Мисля, че тържествата ще започнат само след няколко дни. При последното си пътуване случайно прекарах няколко дни в компанията на бащата на Албърт, стария Кобургски херцог, и благодарение на него съм в течение на светските клюки. Нямах щастието да се срещна с младия принц, защото той не живее при родителите си.

Морийн не прояви признаци, че е забелязала опита на Антоан да я впечатли с връзките си в обществото. Някога тя самата познаваше възхитителната и любезна херцогиня Луиза фон Кобург, с която херцогът се беше развел. От нея беше узнала, че херцогът е непоправим прахосник и богатството му е почти изчерпано от разсипничеството му. След развода бедната жена нямаше право да вижда синовете си, но се утешаваше, че принцовете Албърт и Ернест се възпитават в дома на своя настойник, един любезен, учен и чувствителен човек. Според разказите й той беше много по-добър „баща“ за принцовете, отколкото необузданият херцог, който уж беше приятел на Антоан.

Морийн не можеше да преодолее антипатията си към Антоан. Защо не мога да го понасям, питаше се мрачно тя. Външно младежът толкова приличаше на баща си, че присъствието му болезнено й напомняше за Жерар. И все пак би предпочела да не беше идвал. Вместо това много й се искаше до нея да е Джон, но той случайно отсъстваше и тя сметна за свой дълг да покаже на Антоан писмото на Камий.

Отиде до бюрото си и отключи чекмеджето, в което беше прибрала писмото на принцесата. Подаде го безмълвно на Антоан и впи очи в него.

Лицето му не изрази и най-малка изненада, когато взе писмото и бегло го прегледа.

— Джон ми писа за него от Париж — проговори спокойно той.

Когато очите му срещнаха погледа на Морийн, те бяха пълни с невинност. Също както когато беше дете и ме лъжеше, помисли си тя.

— Естествено, написала го е бедната Мари — продължи спокойно Антоан. — Сигурно я помните от времето, когато живеех с Камий в Лондон, скъпа мамо. Отношенията между слугиня и господарка още тогава бяха необичайни. Разбира се, не бива да забравяме, че Камий е отраснала с Мари. Когато след години пътувахме заедно из Северна и Южна Америка, тя се отнасяше с нея по-скоро като към приятелка и за всичко й се доверяваше. Бедната Мари не успя да преодолее смъртта на господарката си. Домашният ни лекар в Компиен твърди, че душевноболните възрастни жени нерядко се вживяват в ролята на обичано от тях лице. Докато Мари живееше под моя покрив, той често я посещаваше и правеше всичко да помогне на бедната жена. Но естествено, срещу душевните болести няма лек, макар че на Джон му е много трудно да го проумее.

Антоан говореше толкова убедително, че дълбоко в себе си и Морийн, и Пери се запитаха дали все пак не са сгрешили в преценката си за него. Шантал, която открай време беше убедена, че Джон и мащехата й се отнасят с предубеждение към Антоан, беше напълно уверена в невинността му. Със спокойна любезност, която според нея беше най-подходяща при тези обстоятелства, тя каза:

— Трябва да простиш фантазиите на Джон! Той не иска да ти причини зло.

Тази забележка се стори дори на самата нея пресилена и напълно неуместна. Затова почти не се изненада, когато Антоан невъзмутимо отговори:

— Смятам, че той ми желае злото във всяко отношение. — По лицето му нямаше и следа от усмивка. — Ако Джон не беше мой брат, веднага бих го призовал да се отрече от обвиненията си, които са, меко казано, ужасяващи. Но аз съм по-възрастният от двамата и затова умея да се владея по-добре. Надявам се, че той също ще се научи да не се влияе толкова от чувствата си. Междувременно всички ние трябва да се опитаме в негов собствен интерес да забравим обидните му думи. Не желая да се дуелирам със собствената си плът и кръв, още по-малко с човек, който ти е толкова скъп, Шантал!

— Това е извънредно великодушно от ваша страна! — намеси се за пръв път в разговора Пери. Само Морийн усети леката подигравка в гласа му. — Всички ние сме безкрайно облекчени, че вие не замисляте нещо лошо срещу нашия син.

— Всъщност аз възнамерявах да му го кажа сам — отговори Антоан. — Бихте ли му предали да ме потърси в хотела, когато му е удобно? Имам искреното желание отново да се сприятеля с него — въпреки всичко.

— Ще предам желанието ти на Джон, но се боя, че не мога да обещая той да те посети — каза Морийн.

— Аз все още не губя надежда, мадам — промълви Антоан и чаровно се поклони на сбогуване.

Шантал беше примирително настроена и придружи Антоан до антрето. Когато двамата излязоха, Морийн бързо се обърна към Пери. В очите й се четеше тревога.

— Ще ми се да имах повече доверие в Антоан и подбудите му — въздъхна тя. — Защо дойде тук? Не ни помоли да се срещне отново с Шантал, но аз съм сигурна, че чувствата му към нея са непроменени.

— Как така? — попита с нежна ирония Пери. — Кой инстинкт те кара да виждаш неща, които аз не забелязах?

— Смей се, смей се, Перигрин Уайт! — укори го Морийн. — Но на мен не ми убягна как различно звучеше гласът му, когато се обръщаше към нея. Беше толкова нежен и мек. А какво друго би го довело в Лондон, ако не намерението отново да поиска ръката на Шантал? Да не би желанието да види нас, единствените си роднини? Това пък съвсем не го вярвам!

— Щом той непрекъснато те тревожи, най-добре е да го забравим — предложи Пери. — Самият аз не виждам причини за безпокойство, защото съм убеден, че сърцето на Шантал окончателно се е обърнало към Джон, колкото и да се карат двамата. Антоан дойде твърде късно. Вече не може да я очарова както в детството й. Животът й даде добър урок. Откакто разбра докъде може да я доведе импулсивната й природа, тя започна да разсъждава доста по-трезво.

— В обятията на един престъпник! — усмихна се Морийн. После стана, обви с ръка кръста на Пери и облегна глава на рамото му. — И с мен стана същото, когато се подчиних на скандално известния Гидиън Морис!

— Аз също си спомних за това, когато Шантал ни разказа за своя пират — потвърди Пери. — Но той я измами, Морийн, а аз никога не съм те лъгал. А и при нея не е имало женитба по любов, както при нас!

— Нима наистина мислиш, че накрая Шантал ще се омъжи за Джон?

— Убеден съм в това — отговори Пери. — Точно съпротивата й показва колко са силни чувствата й към него. Не съм забравил с каква сила ти се бунтуваше срещу мен!

Преценката на Пери за душевното състояние на Шантал беше много близо до истината. Внезапната поява на Антоан само засили увереността й, че никога не го е обичала. Романтичните вълнения, които погрешно беше смятала за любов, означаваха само, че тялото й се пробуждаше и тя започваше да вижда у всяко мъжко същество потенциалния любовник. Да ти се възхищават, да те целуват и милват — това беше толкова вълнуващо, че в своята невинност и наивност Шантал го смяташе за любов. Красотата на Антоан също допринасяше за това, но Шантал вече знаеше, че любовта обхваща едновременно духа и тялото. По време на месеците, прекарани на острова с Динес, тя беше научила много неща. Между двамата никога не беше съществувала духовна близост. Само по време на любовния акт двамата се сливаха в едно.

Днес обаче, размишляваше Шантал, сърцето й вече не биеше по-силно от комплиментите на Антоан, нито пък се разтреперваше, когато й целуваше ръка. Не сърдечната привързаност, а изостреното й чувство за справедливост я караше да защитава Антоан срещу нападките на Джон.

Когато се оттегли в спалнята си, Шантал внимателно прочете бележчицата, която Антоан пъхна в ръката й на излизане. Ако не беше изричното му предупреждение да я запази в тайна, тя непременно щеше да я покаже на баща си и мащехата си.

— Въпросът е на живот и смърт и се отнася до семейството ти — беше намекнал тайнствено Антоан. — Не казвай никому, Шантал! Даваш ли честна дума?

Шантал моментално си помисли, че споменатата от Антоан опасност заплашва Джон. Тъй като нямаше време да размисли, тя само кимна в знак на обещание.

Листчето на Антоан не съобщаваше нищо, което да разбули тайната: „Абсолютно необходимо е да поговорим на четири очи, Шантал. Притежавам документ, който е в състояние да унищожи семейството ти. Смятам, че е време да узнаеш мотивите за известни деяния. Моля те, ела сама в хотела, когато ти е удобно“.

Шантал инстинктивно почувства нужда да се посъветва с Джон. Но веднага отхвърли тази идея. Дори ако не беше обещала да мълчи, оставаше проблемът, че Джон никога не проявяваше разум и деловитост по отношение на Антоан. Ако Антоан възнамеряваше да опази семейството й от някаква ужасна заплаха, както твърдеше, тогава включването на Джон по-скоро би попречило, отколкото да помогне.

Мнението й се затвърди още повече, когато Джон се прибра. Щом узна за посещението на Антоан, той толкова се разгневи, че дори Пери не успя да го укроти.

— Значи този човек пак влезе в къщата ни и прави мили очи на Шантал! — крещеше яростно Джон. — Не позволявам това, мамо! Не биваше да го пускаш да влезе. В писмото си изрично го предупредих, че не е добре дошъл в дома ни!

Въпреки че дълбоко в себе си Шантал почувства задоволство при този изблик на ревност, тя не искаше да му позволи да й предписва как да се държи. Затова хладно проговори:

— Решението на кого да позволя да ме ухажва се взема не от теб, Джон!

Дълбоко засегнат и смутен, Джон гневно я изгледа.

— Ти изобщо не държиш на моето мнение, нали, Шантал? — извика той. — А беше време, когато винаги се доверяваше на преценката ми. Сега обаче ми се струва, че имаш очи само за престъпници като Антоан и оня… оня пират!

Намекът за Динес накара Шантал да поруменее. Толкова се стараеше да го забрави и всеки ден се молеше Джон също да изтрие окончателно от съзнанието си тази част от живота им. Тя избухна в плач и избяга от стаята.

Джон мрачно се загледа след нея.

— Струва ми се, че Шантал приема зле всяка моя дума — промърмори огорчено той. — Не вижда ли колко искам да бдя над нейното щастие?

— Може би смята, че трябва да имаш по-голямо доверие в нейната собствена преценка за нещата — намеси се спокойно Пери. — Това, че веднъж е проявила лекомислие, не ти дава право непрекъснато да й го припомняш. Ние, мъжете, смятаме, че стоим по-високо от жените, но те не понасят, когато поставяме под въпрос интелигентността им. Непременно трябва да разбереш това, Джон, преди да пристъпиш към свещеното тайнство на брака. Впрочем ти нараняваш не само Шантал, а и собствената си майка.

Джон веднага се укроти и пристъпи към Морийн.

— Прости ми необмислените думи, мамо — промълви той. — Естествено, аз не мога да ти нареждам как да се отнасяш с Антоан. Но просто не мога да го понасям и нямам никакво доверие в него!

— Аз също! — отговори Морийн. — Но Пери е прав, Джон. Не бива да принуждаваш Шантал да живее по твои правила. Тя е по-малко търпелива към теб от майка ти.

Тази вечер, както и на следващата сутрин, Шантал беше тиха и вглъбена в себе си. Семейството отдаде това на караницата с Джон. В действителност обаче тя беше прекарала безсънна нощ, блъскайки си главата над безбройните предположения около писмото на Антоан. Шантал нежно обичаше семейството си. Дори мисълта, че над него е надвиснала заплаха, беше в състояние да я уплаши.

Още на сутринта си каза, че всяко отлагане е безсмислено, и реши веднага да потърси Антоан и да поиска отговор на загадката. Облече дебело, подплатено с кожи палто и нахлупи качулката дълбоко над очите си. После незабелязано се измъкна от къщи и тръгна пеш към хотел „Поултни“.

Антоан я очакваше. Не беше се измамил в предположенията си, че неизвестността ще накара Шантал веднага да го потърси.

Когато узна за потъването на „Валета“, той потърси утеха в хаос от разюздани забавления. Повярва, че завинаги е загубил своя ангел-хранител и реши изцяло да отдаде душата си на дявола. Игрите в амфитеатъра станаха още по-изтънчено жестоки. Сред стените на замъка се вършеха такива страшни неща, че дори най-верните му приятели, свикнали с необуздания му нрав, се усъмниха в здравия му разум.

Но нищо не можеше да заличи спомена за Шантал. Затова Антоан потърси забрава в опиатите. Отдавна се занимаваше с вноса им във Франция. Когато двама млади парижани починаха в Буланкур под въздействието на отровата, той престана да взема наркотици, макар че единствено те му помагаха да забрави за известно време момичето, което толкова силно желаеше. Тя беше единственият човек в света, към когото беше усетил нещо като любов.

Когато получи писмото на Джон и узна, че Шантал е жива, Антоан веднага реши, че тя трябва да стане негова и никой няма да му попречи да я притежава. Съдбата му даваше още един шанс и той нямаше да го пропилее в дребнави колебания. Ако Шантал не пожелае да се омъжи за него по своя воля, той ще намери пътища и средства да я принуди. Антоан отиде в тайната стая, където пазеше личните си документи и всички опасни неща. Без особени трудности намери пожълтелите от времето листове. Макар че бяха от преди двадесет години и бяха оръфани, написаното се четеше ясно въпреки избледнялото мастило. С доволна усмивка той скри документите във вътрешния джоб на жакета си и замина за Англия.

Но когато Шантал се изправи пред него и свали качулката на палтото си, когато черната коса се разпиля върху белите кожи и тя му се усмихна със зачервени от януарския студ страни, Антоан почувства, че твърдата му решителност се топи като сняг на слънце. Беше подценил въздействието на красотата й. Когато се надигна да я поздрави, коленете му трепереха. Усмивката, с която се опита да й каже добре дошла, се превърна в жалка гримаса.

— Очаквах те! — промълви той и целуна ръката й в зимната ръкавица. — Знаех, че веднага ще ме потърсиш. Позволяваш ли да те отведа в стаята си, за да поговорим на спокойствие?

Шантал нервно издърпа ръката си.

— Не може ли да поговорим тук? — попита тя.

Не искаше да остава насаме с него. Вярно, че не споделяше недоверието на семейството си, но в никакъв случай не желаеше да поднови близкото си приятелство с този човек.

— Надявах се да предпочетеш дискретната атмосфера на салона ми — настоя меко той. — Тук винаги съществува опасност да ни подслушват. Не мислиш ли?

— Е, добре — съгласи се колебливо Шантал.

Въпреки че думите му не издаваха нищо от вълнуващите го чувства, тя инстинктивно усещаше заплахата по тона на гласа и израза на очите му. Беше сигурна, че намеренията му спрямо нея не са се променили.

Установи с облекчение, че не й предложи ръка, когато тръгнаха един до друг по широкото стълбище. Но в мига, в който влязоха в салона, мрачните й предчувствия се потвърдиха.

Не успя да свали дори палтото и ръкавиците си, когато Антоан заговори с пресекващ от вълнение глас:

— Не те примамих тук по някакъв фалшив повод, Шантал. Трябва да знаеш, че все още силно желая да станеш моя жена. Обичам те, както никога и никого не съм обичал и няма да обичам. Не, не ме прекъсвай! — добави той, когато чу как тя недоволно си поема дъх. — За теб е важно да познаваш чувствата ми, за да разбереш каква роля да играеш.

— Каква роля да играя — повтори като ехо Шантал. — Боя се, че не разбирам намеренията ти, Антоан. Естествено, аз съм поласкана от чувствата ти, но…

— Няма „но“, Шантал! — Гласът на Антоан прозвуча спокойно, но настойчиво. Той я покани да седне в креслото срещу него, без да направи опит да я докосне, и я изчака да заеме мястото си. После уверено продължи: — Виждаш ли, аз просто не мога да си представя живота без теб. Когато узнах, че си загинала и че вече няма надежда, всичко загуби смисъла си. Затова съм сериозен до смърт, като ти казвам, че искам да се оженя за теб. Тогава се надявах и днес също се надявам, че ти ще се научиш да ме обичаш. Но дори ако това се окаже невъзможно, аз съм твърдо решен да те направя своя жена.

— Твоето нахалство ме учудва! — извика възмутено Шантал. — Говориш, сякаш моите желания нямат никакво значение!

— Те са от огромна важност за мен! — увери я Антоан. За пръв път по лицето му се изписа страстно желание. — Шантал, аз ще те направя щастлива! Ще сложа в краката ти целия свят! Всичко, което имам, ще бъде твое. Ако не искаш да живееш в замъка Буланкур, двамата ще обиколим света. Ще отидем където поискаш. Кажи ми за какво мечтае сърцето ти и аз ще го изпълня.

Шантал пое дълбоко дъх и се опита да овладее нарастващото си безпокойство. Думите на Антоан бяха толкова страстни и така неподходящи в този момент. Не разбираше ли, че тя не може да отговори на любовта му? Силата на чувствата му я уплаши, още повече че досега той винаги се държеше спокойно и овладяно.

— Не мога да се омъжа за теб, Антоан — отговори спокойно и решително тя. — Съжалявам, че трябва да те нараня. Разбирам, че очакваш от мен същите чувства като преди отпътуването ми за Индия. Но междувременно любовта ми се насочи към друг. Аз обичам Джон!

С последните думи Шантал възнамеряваше само да възпре Антоан от по-нататъшни уверения в любов. Но когато ги произнесе, внезапно проумя, че говори абсолютната истина. Тя обичаше Джон! Винаги беше обичала само него; не беше го разбрала досега, защото виждаше в негово лице само брата. Но именно Джон беше този, за когото беше копняла на острова. Толкова й се искаше да беше преживяла с него онова вълнуващо приключение. Единствено заради него се срамуваше от „брака“ си с Динес. Да можеше само и той да я обича със същата страст като него!

— Ти няма да се омъжиш за Джон! — проникна в съзнанието й гласът на Антоан. Той беше студен и заплашителен. — Виждаш ли, скъпа моя, аз не позволявам да ме лъжат. Или ще се омъжиш за мен, или баща ти ще отиде на бесилката!

Шантал беше толкова потресена, че дъхът й спря. Смъртнобледа от ужас, тя впи очи в Антоан.

— Разумът ли си загуби, Антоан? Не говориш сериозно, нали? Баща ми… Не разбирам… Какви са тия глупости?

Антоан я гледаше почти съжалително.

— Предполагам, ти нищо не знаеш за миналото, Шантал — заговори той. — Разбираемо е, че досега родителите ти нищо не са ти казали. Но ето че дойде мигът, когато трябва да погледнеш фактите в очите. Името на баща ти не е сър Перигрин Уайт, както си мислиш. Истинското му име е Гидиън Морис. Някога е бил известен разбойник по пътищата на Англия. Богатите господа, ограбени от него по време на пътуванията си, и то неведнъж, а по няколко пъти, най-после се съюзили и обявили награда за главата му на стойност от хиляда гвинеи. Без съмнение много от тях още са живи и с радост биха видели баща ти на бесилката, макар че тия дела са извършени преди тридесет години.

Лицето на Шантал стана толкова бледо, че Антоан се уплаши младата жена да не припадне. Но постепенно цветът се възвърна по страните й и тя хапливо проговори:

— Не вярвам на тия фантазии. Не камериерката Мари е била луда, а ти, Антоан дьо Вал, си загубил разума си!

Лека усмивка пробягна по загриженото лице на Антоан.

— Никога не съм разсъждавал по-трезво — каза той. — Нима сериозно смяташ, скъпа Шантал, че ще повдигна толкова сериозно обвинение срещу баща ти, ако нямам доказателства за вината му? Естествено, можеш да питаш и самия него, ако желаеш. Но не смятам това за нужно, нито пък за желателно. Ще ми позволиш ли да ти покажа нещо?

С тези думи той извади от джоба си двата пожълтели листа хартия, които беше донесъл от Франция. Преди повече от двадесет години ги беше откъснал от дневника на Тамариск, който тя си водеше в детските си години. Когато избяга с Лий Дартън, тя го забрави и спалнята си. Не знаеше, че десетгодишният тогава Антоан е открил скривалището и тайно е чел дневника й.

Когато Морийн се втурна да гони дъщеря си, Антоан показа дневника на баща си. Там беше описано любовното приключение на Морийн с някогашния разбойник по пътищата, а той беше същият, който беше известен днес под името сър Перигрин Уайт и беше неин съпруг. Това разкритие едва не разруши брака й, тъй като Жерар дьо Вал не беше в състояние да скрие ревността си. По-късно Тамариск горчиво се самообвиняваше. Тя унищожи изобличителния дневник, но никога не намери липсващите страници за Гидиън Морис и любовта му към майка й. Не можеше да предположи, че Антоан ги е откраднал от бюрото на баща си.

Шантал прочете два пъти написаното с детския почерк на сестра си Тамариск и тихо, едва чуто, проговори:

— Може да го е написал съвсем друг човек…

— Не, написано е от Тамариск — прекъсна я Антоан. — Свободна си да я разпиташ за дневника й. Можеш да принудиш и баща си да ти признае грабежите.

— Точно това ще направя! — извика Шантал. — Дори ако обвиненията ти се потвърдят, в което не вярвам, ти не можеш да се възползваш от тези сведения. Какви причини имаш да желаеш смъртта на баща ми?

— Но аз не желая смъртта му — отговори спокойно Антоан. — Ще оставя миналото на мира, освен ако ти не ме принудиш да действам, Шантал. Доколкото знам, освен майка ти, Тамариск и аз никой не подозира кой всъщност е баща ти. Тайната беше грижливо опазена. Тези писания са единствените, които могат да му навредят. Те ще бъдат моят сватбен подарък за теб, Шантал. Щом станат твое притежание, тайната ще бъде запазена за вечни времена.

— Но това е… това е изнудване! — прошепна Шантал.

— Шантаж — призна Антоан. — Грозна дума, Шантал. Нека по-добре обсъдим предложението ми като част от сватбената клетва.

— Никога няма да се омъжа за теб! — изкрещя Шантал и скочи на крака. — Ти наистина си толкова покварен, колкото твърди Джон.

Антоан спокойно седеше в креслото си.

— Ако наистина съм зъл човек, твоята задача е да ме промениш — промълви той. — Но нима е грешно да обичаш толкова силно една жена, че заради нея да си готов дори да убиеш и ако се наложи, да преобърнеш целия свят с главата надолу? Никой мъж не може да те обича така, както аз, Шантал!

— Твърдиш, че ме обичаш, а си готов да унищожиш баща ми. Нали знаеш, че той е всичко за мен!

— Но няма да ми се наложи да го унищожа, така ли е? — попита хладно и самоуверено Антоан. — Няма да ми дадеш повод за това. Ти ще се омъжиш за мен, Шантал. Все пак това е по-добре, отколкото да гледаш как баща ти се люлее на бесилката.

Той хвърли поглед към побледнялото лице на Шантал и нежно продължи:

— Разбирам, че днешните разкрития са твърде тежки за теб и ти е необходимо време да се примириш с фактите. Давам ти една седмица, Шантал. След седем дни очаквам да ми съобщиш решението си. Желая да замина с теб за Франция, преди да изтече месецът.

И сега Антоан постъпи мъдро, като не направи дори опит да я докосне. Шантал изплака от ужас, грабна палтото и ръкавиците си и без да се облече, избяга от стаята. Вече не можеше да понася ангелската усмивка на този демон.