Клер Лоримър
Шантал (14)

Дванадесета глава

Септември 1838

Три дни вятърът и морските течения носеха спасителната лодка на изток, все по-навътре и по-навътре в Индийския океан. На четвъртия ден вятърът се обърна на запад. Тъмнокожият моряк погледна изпитателно към звездното небе и за пръв път се усмихна. Той посочи морската повърхност, заобикаляща ги отвред.

— Индия — каза той на Шантал. — Сигурно ние намерим земя!

— Но кога? — попита Шантал и се отпусна отново върху меката купчина корабно платно, която й служеше като място за спане. Обикновено седеше на кърмата на лодката, наблюдавайки как силният моряк натиска веслата по цели часове. — Колко дълго още? — попита тя отново, след като не й отговориха.

— Една седмица, две! Никой не знае. Мохамед нас води!

Шантал потисна раздразнението от неговата вяра в силата на пророка. Опита се да се усмихне. На този свой другар, когото наричаше Кафтан, тя дължеше живота си. Бе огромен мъж, изглеждаше, че има неизчерпаема сила. Шантал се опитваше да разбере дали и друг път е бил корабокрушенец, но той знаеше само няколко английски думи. В повечето случаи се разбираха със знаци.

Мъжът търпеливо гледаше отчаянието на Шантал, докато „Валета“ се скриваше под вълните. Когато сълзите пресъхнаха, той пое командването на малката лодка. Посочи й някакъв съд на дъното, който плуваше до подгизналите й поли, и й подсказа с жестове, че трябва да изтребва водата. Почти вцепенена от ужаса и шока, Шантал и не помисли да му противоречи. Така той продължи да й поставя задачи, сякаш се бяха разбрали, че той е капитанът, а тя член на екипажа. До този момент Кафтан показваше голяма сръчност. Привърза един нож към голяма дървена летва и умело хващаше с него риба, която острото му зрение откриваше във водата, докато Шантал не можеше да забележи нищо. Тъй като не съществуваше никаква възможност да запалят огън, а липсваше и подходящо място за готвене, Кафтан й показа как да яде суровото месо. Стомахът й отказваше първоначално храната, но гладът се оказа по-силен и тя свикна. В началото имаха и вода за пиене, понеже валеше като из ведро. Кафтан напълни всеки възможен съд до последната капка, която можеше да побере. Строго разпредели водата и не позволи на Шантал да я използва за миене на ръцете и лицето, които болезнено се бяха напукали от солената вода и вятъра. Улови едно буре с гранясало масло от запасите на потъналия кораб, но не й даваше да го използва за лицето и ръцете си.

— Ти яде! — заповяда той! — Яде!

Най-сетне Шантал разбра защо Кафтан се отнасяше така пестеливо с оскъдните им провизии, които се състояха от една торба корабен сухар, гъмжащ от червеи, няколко парчета сушена риба, гранясалото масло и съдовете с вода. Очевидно той се съобразяваше с възможността седмици наред да не срещнат суша или кораб, който да ги вземе на борда си. Очите на Шантал се изпълниха със сълзи, когато си представи как цяла вечност ще трябва да прекара на тази ужасна потъваща и издигаща се сред вълните лодка.

Спокойното време, настъпило след укротяването на урагана, спомогна Шантал да преодолее морската болест, но примитивните условия в лодката тя понасяше трудно. С изумление наблюдаваше колко безгрижно се отнася Кафтан към всичко. Все пак той се обръщаше, когато на нея й се налагаше да върши естествените си нужди. Тя трябваше да се раздели с копринените си чорапи, за да съединят една счупена дървена летва, която да послужи за мачта. Шантал се страхуваше, че Кафтан ще поиска скъсаната й рокля и долната й фуста, за да направи от тях платно. За щастие за тази цел той успя да извади от морето парче платно от потъналия кораб. Стремежът да оцелее на всяка цена, който бе обсебил мислите на Шантал през първите дни, отслабна, когато й стана ясно, че тяхната лодка единствена е оцеляла. Тя преживяваше отново и отново смъртната опасност, на която бе подложена. Опитваше се да свикне с невероятната мисъл, че са единствените спасили се, че Тамариск и Чарлз не са вече между живите, както и двете прислужнички. Постепенно спокойствието на Кафтан се пренесе и върху нея. Тя нито за миг не си бе помислила, че трябва да се страхува от този груб чуждоземен моряк. Всяка съпротива срещу него би била безполезна, но голямото му силно тяло със здрави мишци не я плашеше, а й вдъхваше доверие и сигурност.

Тя с възхищение наблюдаваше как Кафтан скача в морето и пори вълните, опитвайки се да намери някой предмет или храна, нещо, което да може да се използва по някакъв начин. Веднъж донесе шепа кафяви морски водорасли. Той пръв опита от растението и после даде и на нея. Когато тя отказа, той хвана главата й като на непослушно дете и я застави да преглътне малко от неприятното морско растение, без да се съобразява с протестните й викове.

— Добре, добре! — бе единственото, което каза, когато между отделните хапки от очите й потекоха сълзи.

На петия ден водата бе на привършване. Духаше горещ вятър, от безоблачното небе жаркото слънце безмилостно грееше върху тях. Шантал изпитваше мъчителна жажда. Кафтан също се нуждаеше от вода. Напрежението от гребането го караше здравата да се поти. Той непрекъснато губеше така жизненонеобходимата му влага. Даде знак на Шантал, че ще скача зад борда и взе една празна черупка от кокосов орех. След това морето го погълна. Този път той не изплува веднага, както Шантал бе свикнала, когато той се гмуркаше друг път. Уплашена, тя надничаше през борда на лодката, но от него нямаше и следа. Кафтан плуваше надолу към морското дъно, колкото може по-надълбоко. Знаеше, че с увеличаването на дълбочината намалява съдържанието на сол във водата. Имаше намерение да вземе вода, с която двамата да утолят жестоката жажда. Напълнил дробовете си с въздух, той правеше усилия да слезе все по-дълбоко и по-дълбоко. После махна пръст от дупката на кокосовия орех и водата го изпълни. След това с мощни движения той се издигна обратно към повърхността. Дробовете му заплашваха да се пръснат, когато издиша най-сетне събрания в тях въздух. Той бавно си пое дъх, покатери се обратно в лодката и опита водата, преди да я подаде на Шантал. Както и предполагаше, тя бе много солена, но щеше да им навреди по-малко.

Така двамата оцелели продължиха да пътуват на запад. Нямаха никакви морски карти и не можеха да предположат на какво разстояние от най-близката суша се намират. Кафтан не говореше повече за Индия, а за Африка, която трябваше да е някъде в посоката, която той сочеше. Междувременно една летяща риба падна в лодката и Кафтан я улови; успя да хване и морска костенурка. Шантал заплака от жал, когато той прободе бедното, безобидно животно. Стомахът й се преобърна, щом се опита да вкуси от суровото месо. Стремежът да оцелее обаче я накара да направи усилие и да яде. Това беше разнообразие в дневната им дажба, която се състоеше само от риба. За кратко време се появи и един кашалот. На два пъти съзряха акули. Това бе единственият случай, когато Кафтан показа признаци на страх. Той недвусмислено даде да се разбере, че чудовищата са човекоядци и да ги срещнеш във водата би означавало сигурна смърт.

Горещите, жарки дни се проточваха безкрайно дълги, докато по-прохладните нощи отминаваха бързо. Шантал се мяташе в неспокойни сънища. Бе нападната от кошмари, в които сънуваше морски катастрофи и смърт. Още по-лошо беше, когато сънуваше дома си и после се събуждаше. Копнееше за уюта, за своите родители, за Джон, и не можеше да си представи как ще издържи още едни безкраен ден в подскачащата по вълните лодка.

Тя страдаше ужасно от слънчеви изгаряния и стомашни болки, които бяха последица от храната. Непрекъснато бе жадна. Езикът й се беше подул, а устните й се напукаха. Слънцето изгаряше така безпощадно, че покривалото от корабно платно, което Кафтан й бе стъкмил, едва ли представляваше някаква защита. От жегата Шантал беше непрекъснато в полусън и той трябваше често да я предупреждава да не заспива на слънце. Без непрестанните му напомняния би заспала така дълбоко, че нямаше да й достигне енергия отново да се събуди. Постепенно започна да мрази Кафтан по един съвсем неразумен начин и без особени основания. Неговото безразличие към тежкото им положение, спокойствието, с което прие преминаването на една фрегата на около миля от тях, за която явно останаха незабелязани, я отчайваха.

— Та те биха могли да ни спасят! — косеше се Шантал, докато от очите й се стичаха сълзи на разочарование. — Но тебе не ти пука, нали! Приятно ти е да играеш ролята на капитан на тази ужасна лодка. По цял ден раздаваш заповеди и си правиш каквото искаш! Това ти дава самочувствие за власт и сила! О, мразя те! Мразя те!

— Воля на Аллаха! — отвърна той, видимо незасегнат.

Не мина много време и Шантал се почувства виновна. Тя съзнаваше, че е наскърбила човека, който правеше всичко възможно, за да спаси живота и на двамата.

Липсата на сладка вода бе основният им проблем. Кафтан се гмуркаше по няколко пъти дневно. Бе започнал да отслабва физически все повече и повече. Не му се удаваше да се гмурка на достатъчна дълбочина, за да носи по-малко солена вода. Все по-често излизаше на повърхността и изливаше съдържанието на кокосовия орех обратно в морето, след като го бе опитал. На Шантал не й убягваше изплашения израз на лицето му и разбираше, че отново трябва да си припомнят страха от смъртта. Кафтан по-добре от Шантал знаеше, че няма да живеят още дълго. Отслабналото му тяло отказваше все по-често да го слуша и гмуркането ставаше все по-трудно. Заради английската богиня, която Мохамед бе оставил под негова закрила, трябваше непрекъснато да влиза в морските дълбини, въпреки че рискът бе толкова голям. Но можеше ли да знае по какъв начин ще умре… Не му беше направило впечатление, че лодката е близо до кораловите рифове, които обграждаха един от Сейшелските острови. Затова и не мислеше за опасните акули, които се срещаха в по-плитки води, когато отново се гмурна за питейна вода. Шантал лежеше под покритието от корабно платно и не можа да види тъмните сенки, които последваха Кафтан, когато изчезна в морските дълбини.

В своята замаяност тя едва по-късно забеляза, че го няма прекалено дълго. Обзе я усещането за катастрофа. С последни сили тя се изправи и погледна над ръба на лодката. Първо забеляза празния кокосов орех, който се клатушкаше по блестящата повърхност на водата. Едва след това видя червения цвят, който морето бе придобило на някои места край лодката. Постепенно осъзна какво можеше да означава това. Почувства ужаса като удар с нещо тежко. На няколко метра разстояние видя гръбната перка на акула, пореща водата. Отвори уста да извика от уплаха, но успя само пресипнало да изкряска. Гласните й струни отказаха да й служат.

Цяла минута тя се взираше в доказателствата за страшната смърт на Кафтан. После закри лицето си с ръце и падна, обхваната от ужас, в лодката. За щастие под въздействието на смазващата горещина тя потъна в дълбок сън. Сънуваше Англия, своите родители, ездата с Джон сред зелени гори, покрай реки, в които се плискаше студена вода. Присъни й се и Антоан и отново почувства как се прехласва, когато той я целуна. Както винаги връхлетяха я и кошмари. Видя как вълните поглъщат „Валета“. Кафтан се опитваше да доплува до лодката, борейки се с вълните за живота си, а акулата малко по малко го настигаше. Вихър от пламъци обхвана голото й тяло, нажеженото слънчево кълбо се наклони над нея. Тя смътно разбра, че настъпва нощта и отново заспа дълбоко, този път без сънища.

Когато се събуди, съзря непознат мъж с тъмни коси и маслинено мургаво лице, който седеше на едно бюро и се занимаваше усърдно с някаква книга. Шантал лежеше безсилна и наблюдаваше как дългите му пръсти, обсипани с пръстени, отгръщат страница след страница. Тя бе сигурна, че сънува, и не се зачуди много от присъствието на мъжа. Вероятно е чуждестранен морски офицер, мислеше си тя, понеже въпреки широката риза, чиято яка лежеше свободно разтворена, го взе за капитан на кораб. Макар че бе все още почти в безсъзнание, мислите й се насочиха от непознатия към койката, в която лежеше. Ясно почувства клатенето на кораб, потропването на дървена летва и мекото плискане на вълни о борда на съд, който стои на котва в спокойни води.

— Можете ли да ми кажете къде съм, сър? — попита тя.

Дори за нейния слух гласът й прозвуча повече като пресипнал шепот. Мъжът долови някакъв шум и се озърна. После се вгледа в нея с най-зелените очи, които някога бе виждала. Под тъмните присвити вежди изглеждаха като смарагди. Те така я привлякоха, че Шантал почти не забеляза орловия нос, широката уста и късата черна островърха брадичка.

— Говорите английски? — чу го да казва, а суровото му лице бе огряно от усмивка, когато стана и дойде до леглото, на което Шантал лежеше. Беше толкова висок, че трябваше да се наведе, за да не си удари главата в напречната греда на тавана на каютата. — А говорите ли португалски?

С изключителни усилия Шантал успя да поклати глава.

— Е, добре, ще се разбираме на вашия език. Как се казвате? — попита той.

Изглежда, не му убягна, че Шантал се опитва да навлажни устните си с език, понеже веднага плесна с ръце, за да извика прислужник. Една млада негърка се втурна тичешком в каютата. Африканският й произход можеше да се забележи веднага по богатството на буйните й къдрави коси. Кожата й бе черна като абаносово дърво, имаше нос с широки ноздри. Над дългата пъстра памучна пола тялото й бе голо. Шантал, неприятно изненадана, се изчерви, виждайки как пълните заострени гърди на момичето се поклащат насам-натам при всяко движение.

— Сеньор? — попита прислужничката и откри два реда блестящи зъби в широка усмивка.

— Донеси вода! — заповяда той. — И бързо!

Когато момичето се отдалечи, за да изпълни нареждането му, той каза:

— Нарича се Замби. Кръстих я така, понеже родината й е крайбрежието на Мозамбик. Говори само неразбираемия си майчин език и малко португалски, който научи от мен. Измъкнах я от един кораб с роби.

— Значи африканското момиче ви е робиня? — попита Шантал дълбоко възмутена. — Това е противозаконно.

Бляскавите зелени очи на мъжа се смееха, когато отговори:

— Според английското право не е робиня! Но не всички народи по света желаят да се съобразяват с вашите закони. Не трябва да се тревожите за доброто на Замби. Тя е моя предана прислужница, напълно доброволно при това. Много от нещастниците на кораба, превозвани, за да бъдат продадени в Америка, бяха вече измрели, когато стъпих на борда. Замби вижда в мене своя спасител.

— Кажете ми, моля, кой сте, сър! — Тя бе съвсем объркана от новите си впечатления.

— Динес Гимараес Паоло да Гама. Португалец съм, а това е моят кораб. Кръстил съм го „О Байладо“, понеже така красиво танцува сред вълните.

Усмивката му изчезна, когато попита:

— А вие, сеньорита? Мога ли да попитам за името ви?

— Аз съм Шантал, дъщеря на сър Перигрин Уайт. Бях на път за Индия със сестра ми и нейния съпруг, контраадмирал Ебърхард, на борда на кораба на Нейно Кралско Величество „Валета“. — Когато си спомни за урагана, който бе преживяла в морето, тя затвори очи. По бузата й бавно се стече една сълза, но тя ядосано я изтри. Израненото й, покрито с мехури лице, изглежда бе намазано с някаква мазнина.

— Кокосово масло — обясни й Динес да Гама кратко, докато следеше с интерес всяко нейно движение. Разбираше, че момичето не помни всичко за събитията от последните два дни, след като я бе намерил в спасителната лодка, на която случайно се бе натъкнал. Лицето й бе така обгоряло, че екипажът му я взе за избягала робиня, но не от африкански произход, тъй като косата й бе твърде дълга и гладка. Чертите на лицето й бяха правилни въпреки силното отичане на устните и клепачите. Когато забелязаха, че младата жена е още жива, мъжете я занесоха в трюма на кораба и наредиха на Замби да направи всичко необходимо за нейното спасяване. Помежду си моряците дори се пазаряха кой да я изнасили пръв, ако оживее.

Замби бе тази, която откри, че момичето не е никаква робиня. Не само че кожата под окъсаните й дрехи бе бяла и нежна, но около врата й висеше златно синджирче с окачен на него пръстен, който Замби поиска да запази за себе си. Всичко това тя съобщи на господаря си. Динес да Гама веднага отиде при корабокрушенката, за да я види със собствените си очи. След като се увери, че може би става дума за личност с благороден произход, той нареди да я пренесат в неговата каюта. След двете седмици, прекарани в открито море, Шантал изглеждаше така, че той не можеше да разбере дали е красива или грозна, но острият му поглед не можеше да не забележи тънките, деликатни ръце и нежните нозе, фината кожа и красивите гърди. Предполагаше, че е още девствена. Любопитството му ставаше все по-силно, откак часове наред съзерцаваше момичето в своята койка. Ето че най-сетне дойде на себе си и той откри изпод подутите и зачервени клепачи тъмното очарование на нейните очи. Осъзна, че я желае, и като капитан на този кораб ще наложи предимството си пред останалите.

Динес да Гама бе на двадесет и седем години и бе мъж в разцвета на силите си. Като осми син на обеднял португалски благородник той се бе отдал на пиратството. Надяваше се по този начин да се сдобие лесно със състояние. Нямаше намерение да работи като селянин, а баща му не разполагаше със средства, за да му осигури образование. Последните пет години се подвизаваше из моретата, ограбваше кораби от всякаква националност и бе присвоил товари с голяма стойност. Награбеното складираше на един малък остров от Сейшелския архипелаг. Не по-голям от десет квадратни километра, островът беше на около триста километра от главния остров Мае. Не съществуваше опасност да бъде открит от рибари или търговци. Заграден с коралови рифове, той можеше да бъде достигнат само с плоскодънна лодка, която, носена от прииждащите вълни, да премине над рифа. Островът бе необитаем и Динес бе спокоен, че никой няма да открие богатата му плячка, докато не дойдеше време да се върне в родината си и да заживее като заможен благородник. Междувременно приключенията и играта на нерви, присъщи на опасния живот, който водеше, му доставяха удоволствие. Командването на кораба и предвождането на тези коравосърдечни мъже, от които се състоеше екипажът му, го ангажираха напълно. Животът му би бил още по-приятен, ако тази млада англичанка станеше негова любовница. Засега тя не съзнаваше, че е напълно във властта му. Динес се питаше дали ще му се противопостави. Самата мисъл за това караше кръвта му да закипи.

Когато Замби най-сетне успя да накара Шантал да преглътне една лъжица лимонов сок, той с разочарование установи, че тя отново е заспала. Върна се обратно на стола си и наблюдаваше как Замби отстрани широката нощница от тялото на Шантал с намерение да намаже отново с кокосово масло изсушената й кожа. Гледката на черните ръце върху бялото тяло на момичето го възбуди още повече и веднага след като Замби приключи със задълженията си, той я повика при себе си. Усмихната, младата негърка седна в скута му и започна да го милва. Той се наслаждаваше на ласките й отпуснато и с цинично безразличие. Не би се учудил, ако му кажеха, че в очите на робинята той е бял бог, за когото тя доброволно би дала живота си, стига той да пожелаеше това. След кошмара на безкрайните изнасилвания от френските моряци на онзи кораб, от който Да Гама я беше освободил, Замби можеше да изпитва към господаря си само обич и благодарност. Освен това бе възхитена от светлата му кожа, която той й позволяваше да докосва.

Замби отдавна се прости с надеждата да види отново семейството си, въпреки че Динес веднъж в момент на добро настроение обеща да я свали на африканския бряг, когато през май минат наблизо. Тя нямаше желание да се разделя вече с белия мъж. Считаше се за негова жена и ако нещо я натъжаваше, това бе обстоятелството, че нямаше дете от съвместния им живот. Очевидно, мислеше си тя, бели и черни нямаха възможност да създават поколение, също като черната пантера и белия гепард в джунглата на нейната родина.

Динес освободи Замби с махване на ръка и отново се приближи до койката. Шантал говореше в съня си. Чу името Тамариск и се учуди защо Шантал бе обзета от треската на страха, когато спомена това чуждоземно име. В съня подутото лице на Шантал бе загубило магията си. Динес повдигна рамене и се върна към мислите си, като се питаше дали ще успее по-късно вечерта да слезе на острова.

Ако Шантал знаеше истинската съдба на Тамариск, щеше да е пощадена от ужасните кошмари. Както и Шантал, тя намери спасение в една лодка, но от другата страна на потъващия кораб. Четирима моряци я прибраха от бурното море, в което спасителната й жилетка предотврати незабавното й удавяне. Поради огромните вълни никой от седящите в лодката не можа да съзре спасилите се в другата лодка. Точно както и Кафтан, моряците със сетни сили се стремяха да се отдалечат от „Валета“, за да не бъдат увлечени от водовъртежа след потъването. Само че те за съжаление гребяха в обратна посока. След няколко минути между двете лодки имаше разстояние от една миля. Тази, в която седеше Тамариск, разполагаше с по-големи запаси от храна и вода. Четиримата гребци я движеха по-бързо. След десет дни течението и вятърът им помогнаха да приближат суша — те видяха остров Мае. Моряците ликуваха. Въпреки че не знаеха къде се намират, морските птици и тъмните очертания на планините на хоризонта ги окриляха. Бяха напълно изтощени от лишенията. Недостигът на храна и вода беше изсмукал силите им. Екваториалното слънце ги жареше така, че едва потапяха греблата. Виждаха кораби в северна посока и предполагаха, че се насочват към някакво пристанище, но в действителност силното течение носеше лодката на запад, към скалистия бряг на острова.

Въпреки дружелюбието на моряците, които бяха щедри към нея при разделянето на храната и водата, Тамариск беше в много по-тежко състояние от Шантал. Без резервите на младия организъм, с които сестра й разполагаше, Тамариск едва преодоля удара от смъртта на своя съпруг, загинал пред очите й. Бе загрижена за съдбата на децата си, в случай че и тя загинеше в морето. Знаеше, че Пери и Морийн ще ги обградят с обич, но все пак мисълта да ги остави сираци я изпълваше с ужас. Страдаше жестоко от морска болест и малките дажби едва ли можеха да й помогнат. Когато най-после видяха земя, тя вече не разбираше защо моряците викат от радост. Така и не усети връхлитащата опасност, когато лодката изведнъж се удари в скала.

Именно това състояние спаси живота на Тамариск. Лодката беше приближила брега, носена от прибоя, който я бе подхвърлил към скалите. Почти безчувственото й тяло падна зад борда сред бялата пяна на разбиващите се вълни, докато пробитата лодка се пълнеше с вода. Моряците отчаяно се стремяха да се откъснат от скалите, от грозящата ги опасност. Една втора вълна грабна лодката, отдалечи я от смъртоносния бряг само за да я запрати с още по-голяма сила в скалите. Екипажът все така стискаше отдавна изпочупените гребла, но мъжете нямаха никакъв шанс да се спасят. Малко по-късно лодката бе върната от отлива в открито море, там се преобърна и погреба моряците под себе си. Тамариск не потъна, понеже в широките й фусти се бе насъбрал въздух. Същата огромна вълна, която грабна лодката и я строши в скалите, понесе Тамариск странично към брега и я затъркаля по кораловия плаж. Вълната се отдръпна, а след това настъпи началото на отлива, така че следващите вълни само докосваха краката й. Силното екваториално слънце обливаше с лъчите си незащитената й глава, изсуши косите и дрехите й и стопли безчувственото тяло. Така тя лежа там два часа, все още в безсъзнание, и не можа да види телата на загиналите моряци, разпръснати по плажа. Не знаеше за разкъсаните, натрошени кървящи тела, около които пълзяха огромни раци и към които се устремяваха хищни риби. Тя само тихо стенеше в делириума на своите кошмари, които щяха да я държат във властта си още цели десет дни.

Когато негърът се наведе над нея, откритието, че жената със златните коси е още жива, го изпълни със суеверен страх. Въпреки това той я вдигна и отнесе на няколко крачки нагоре по плажа, под сянката на една от палмите, които обграждаха брега. Веднага след това побягна толкова бързо, колкото позволяваха дългите му черни крака, през ниските храсти към плантацията, където вярваше, че ще намери помощ.

Мъжът, за когото негърът работеше, седеше на верандата на своя дом — Шато Корал — в бамбуков стол.

Въпреки че би изглеждала малка според европейските стандарти, къщата бе една от най-големите на остров Мае. Нейният притежател се казваше Симон Сен Клер. Живееше там съвсем сам след смъртта на баща си. Беше французин по рождение, дете от неравния брак между майка аристократка и търговец на памук от селски произход. От майка си той бе наследил стройното тяло, чувствителността и естественото благородство. С изключение на инстинктивния селски усет към природата и земеделието, нищо у него не напомняше баща му. На двадесет и една години, противно на всички зли предсказания, той се бореше да съхрани плантацията „Корал“. Това поначало би било загубена битка, ако малкото останали в нея някогашни роби не работеха така усърдно. Неговото отношение към цветнокожите работници както на полето, така и в дома му бе като на баща към своите деца. Когато видя уплашеното лице на своя майстор Тобиас, той го попита приятелски какво се е случило.

Остров Мае бе станал британско владение преди четиридесет и четири години. Въпреки това господарите говореха с някогашните си роби на френски. Тобиас съобщи новината на Симон, като се опита с малкото познати френски думи да опише сцената на плажа, на която се беше натъкнал, отивайки да налови риба за вечеря. С недоверчиво удивление Симон слушаше за смазаните трупове. Рядко се случваше кораб да се заблуди край тази най-южна част на Мае. Дори рибарите избягваха скалите край Гран Полис и описваха широка дъга в стремежа си да ги заобиколят. От повечето плажове на Мае можеха да бъдат спускани лодки във водата, при това без особени усилия. Не беше опасно да се излезе и по-навътре в морето. Пристанището на Мае се намираше на северозападния бряг. Само там бе вероятно да се срещнат моряци, за каквито съобщаваше Тобиас. Доколкото знаеше, наоколо на цели мили разстояние живееха само той и неговите селскостопански работници.

Що се отнасяше до полуудавената жена със златните коси, за която говореше Тобиас, той прие това повече като някаква халюцинация на стария негър. Но Тобиас бе толкова развълнуван, че Симон се принуди да отстъпи пред настояването му и колебливо стана от стола. Той го последва надолу по хълма, под канелените дървета и край чаените храсти, където наклонът свършваше. Неколкостотин метра по-нататък се намираше плажът, обграден с палми.

Когато видя безжизненото тяло на Тамариск, Симон бе по-дълбоко развълнуван и от Тобиас. Косите й покриваха лицето като разпиляно злато. В миг те извикаха в съзнанието му спомена за покойната му майка. Бяха изминали повече от дванадесет години, откакто Ивон Сен Клер се бе удавила и той, момче на четиринадесет години, бе намерил тялото й на същото това място. Баща му Роже Сен Клер енергично отхвърляше възможността да се е самоубила, но нейната камериерка се кълнеше, че господарката й имала намерение да се раздели с живота. Не много умно тя сподели именно с момчето това си убеждение и по този начин само увеличи страданието му. С чувството за нещо вече преживяно, Симон се наведе и докосна шията на Тамариск, за да долови пулса. Тобиас наблюдаваше плахо господаря си.

— Дама още живее! — каза той. — Ние носим нея към къща, да?

Като в сън Симон гледаше към труповете на моряците, разпръснати по плажа. Разкривените им крайници се движеха гротескно нагоре-надолу от вълните. После той се обърна към живите и проследи с поглед как едрият африканец вдигна Тамариск, като че ли беше дете, и пое с нея нагоре по склона към Шато Корал.