Клер Лоримър
Шантал (28)

Двадесет и шеста глава

Декември 1839

Шантал разглеждаше вечерната рокля от светлосива коприна на цветчета, която беше носила на бала, даден от младата кралица Виктория, преди дворът да замине на есенна почивка в Брайтън. Роклята й беше изпратена от Париж от една приятелка на майка й — писателката Жорж Санд.

Бедната Джулия, която не беше поканена на бала в двореца, не се уморяваше да я разпитва, толкова й се искаше да узнае всички подробности. Кралицата, която беше само с една година по-млада от Шантал, й бе направила комплимент за красивата рокля. Шантал беше поласкана, мащехата й също. С широко разтворени от вълнение очи Джулия възпроизвеждаше във фантазията си това важно събитие.

— Щеше ми се и ти да си там, Джулия! — възкликна Шантал. — Съзнавам, че съдбата ме дарява с повече неща, отколкото теб, и нямам право да бъда нещастна. Сигурно ме смяташ за неблагодарна?

Кръглото лице на Джулия изглеждаше загрижено.

— Ни най-малко не те смятам за неблагодарна, миличка — отговори тя. — Но просто не мога да проумея, защо се колебаеш да вземеш в свои ръце щастието си! Знаеш, че Джон те обича с цялото си сърце. Въпреки това непрекъснато отхвърляш предложението му.

Шантал отново въздъхна.

— Тъкмо ти, Джулия, която познаваш Джон толкова добре, колкото и аз, би трябвало да разбереш, че тази женитба няма да ни донесе трайно щастие. Ако Джон наистина настоява да ме направи своя жена, както твърдиш ти, то не е, защото ме обича и желае, а защото се принася в жертва, за да ме върне отново в правия път. Още в детството ми той се грижеше безкористно за мен, а сега… сега съм убедена, че само ме съжалява!

Страните на Джулия почервеняха от възмущение.

— Джон не изпитва към теб съжаление, а любов, Шантал. Сигурна съм, че ти е простил брака с онзи… с онзи мъж. — Джулия поруменя още повече, като си спомни, че Шантал е била в интимни отношения с един португалски пират. Мислеше си какъв късмет е имала, че не е преживяла подобно безразсъдно приключение.

— Но на мен не ми е необходима неговата прошка! — извика Шантал. — Динес беше негодник, той ме измами, но никога не употреби насилие спрямо мен. Ще бъда несправедлива, ако не призная, че аз по своя воля се омъжих за него, Джулия!

Джулия беше поразена.

— Значи не се разкайваш за това, което е станало на острова? — прошепна тя.

— В някои отношения да, но аз вярвам и чувствам, че не всичко, станало между двама ни, е било незаконно. Много съжалявам и ме боли, че Джон, татко и някои други хора, които много обичам, гледат на мен като на лекомислено, дори порочно същество. Мама нямаше защо да ми напомня, че съм загубила онова, което е най-големият дар на невестата за жениха — девствеността си.

— Но щом Джон въпреки всичко ти предлага да се омъжиш за него, Шантал, той явно не държи толкова на тези неща — отговори замислено Джулия.

Тя предполагаше, че и Джон също като нея е осъзнал тази трудно поддаваща се на определение промяна у Шантал. Младата жена изглеждаше помъдряла и доста по-възрастна от двете години, които я деляха от Джулия. Изчезнали бяха спонтанната веселост и невинността, толкова характерни за нея в детството й. Но едно беше безспорно — тя беше по-красива от всякога.

— Аз въобще не вярвам, че Джон ще ми прости някога — поне не дълбоко в сърцето си! — извика Шантал. — Загубих уважението му, а без това не мога да се надявам да бъда обичана от него…

 

 

Годината вече клонеше към своя край; предстояха веселите коледни празници. Морийн беше разпратила двеста покани за големия бал, организиран в Бар Хаус. Един от поводите беше закъснялото отбелязване на пълнолетието на Джон, другият беше отпразнуване на чудодейното спасение и завръщането у дома на Тамариск, Чарлз и Шантал.

Бяха минали почти пет месеца, откакто „Русалка“ пристигна благополучно в родното пристанище. Семейството отново беше заедно, но изминалите месеци не бяха щастливи за Шантал. Причината за тъгата й беше Джон. По време на обратния път той се отнасяше с нея любезно и внимателно. Но новите им отношения бяха сковани, липсваше им онази безгрижна привързаност, толкова характерна за детските им години. Джон вече не беше по-големият брат, който я превъзхождаше, който мило я дразнеше и нежно я обичаше. Когато двамата разговаряха, той се държеше на разстояние и винаги беше затворен в себе си. Никога не споменаваше името на Динес да Гама и случилото се на острова.

Едва когато семейството отиде на кратка почивка в Брайтън, Джон внезапно и без предупреждение изненада Шантал с предложение за женитба.

— Обичам те. Винаги съм те обичал! — каза й той, но дори не направи опит да я докосне. Даже не хвана ръката й. — Искам да изживея живота си с теб и да се грижа за теб, Шантал. Ще се омъжиш ли за мен?

После със смущение се загледа след нея, когато тя избухна в сълзи и избяга от стаята.

Докато слизаше с Джулия по голямото стълбище, което водеше в балната зала, Шантал размишлявате дали пък нямаше да отстъпи на настояванията му да се омъжи за него, ако тогава я беше последвал. Какво ли щеше да стане, ако я беше прегърнал и целунал, ако я беше притиснал силно до себе си, за да почувства тя, че е решен да я притежава? Щеше ли тогава да преодолее съмненията и лошите чувства относно истинските причини за поведението му?

Шантал прекара много безсънни нощи в размишления. Тамариск беше направила опит да й разясни чувствата на Джон. Беше й казала, че на самолюбието му е бил нанесен страшен удар.

— Той те обожаваше, Шантал, и те беше въздигнал на пиедестал. Ти седеше на трона като истинска царица и олицетворяваше за него самото съвършенство. Когато обаче разбра, че и ти си само човек и правиш грешки като всички хора, той не можа веднага да се примири с това и да види идеала си разрушен. Но най-после свикна с истината и откри, че те обича също така пламенно, както и преди. Ти не би трябвало да поставяш под въпрос любовта на Джон, а твоята собствена. Ти обичаш ли го?

Този въпрос дълго време измъчваше Шантал. Тя уважаваше Джон, възхищаваше се от него, имаше нужда да го усеща до себе си. Но на остров Коативи беше познала и другата страна на любовта. Ако Джон я желаеше също така страстно като Динес, значи чувствата му към нея бяха дълбоки и истински. Но той никога не се издаваше. Дори пред Тамариск, а в никакъв случай пред Джулия Шантал не можеше да признае своето вътрешно раздвоение, когато мислеше за възможен брак с Джон. Знаеше, че живот без страстна физическа любов никога няма да я задоволи.

Шантал потърси с очи Джон. Погледът й се плъзна по меката извивка на устните му, по очертанията на стройните му бедра, проследи непринудените му жестове. Представи си ръцете му върху гърдите си. При тази мисъл сърцето й заби по-силно и тялото й потрепери от сладко вълнение. Но в този миг Джон се приближи и я покани да поиграят карти. После я попита желае ли чаша вино и очарованието на мига се изпари. Шантал за кой ли път се запита, как така Джон твърди, че я обича, като по никакъв начин не й показва, че я желае. Отговорът беше само един: той просто не искаше да я докосва, защото преди него я беше любил друг.

Тази вечер танците бяха в големия салон. Морийн беше ангажирала оркестър. Джон сигурно щеше да я покани да танцуват и тогава, ще не ще, трябваше да я прегърне. Щом я усети в обятията си, може би няма да успее да скрие истинските си чувства. Поне да ме целуне, помисли си Шантал и отново изпита лекия гъдел на възбудата. Ускори крачките си и двете с Джулия влязоха в грамадното помещение, осветено от кристални полилеи. Навсякъде бяха поставени големи вази и купи с цветя.

Шантал беше облечена в рокля от бял бродиран сатен с широки надиплени ръкави според повелите на тогавашната мода. Потъмнялата й от тропическото слънце кожа вече беше по-светла. Косите й бяха фризирани по последна мода „а ла Клотилд“. Бяха разделени на път по средата и навити на кок на тила. За деветнадесетия си рожден ден беше получила от баща си диамантена гривна, която носеше за пръв път тази вечер. Знаеше, че изглежда като принцеса, но не беше сигурна, че Джон ще я хареса така.

Докато Шантал помнеше в подробности преживяванията си на Коативи, за Джон те бяха нещо, потънало окончателно в миналото. Беше твърдо решен да забрави. Само понякога в съзнанието му се връщаше образът на полуголото, босо, потъмняло от слънцето момиче, което тича към него по белия крайбрежен пясък. Той все още изпитваше яростна ревност и горчива омраза срещу онзи висок, силен и красив пират, който я беше притежавал. Не само насън го измъчваше споменът за голите гърди на Шантал, едва прикрити от дългите коси. Когато се озовеше в близост до нея, той отчаяно се опитваше да прогони спомена от главата си. Нарочно избягваше всяка физическа близост, защото се боеше да не се издаде. Беше решил едва след сватбата да покаже на Шантал колко я обича. Тя никога не биваше да се съмнява, че в сравнение с португалския пират, който я беше унизил, той изпитваше към нея най-голямо уважение.

— Дай й малко време да свикне отново с нормалния живот — посъветва го Пери, когато Джон му съобщи, че Шантал е отклонила предложението му за женитба. — Разбирам нетърпението ти, Джон, но по-добре е да не прибързваш. И двамата сте още толкова млади. Няма защо да бързате!

Вече бяха минали осем месеца, откакто окончателно бяха напуснали Сейшелите. Джон се молеше и тази вечер да не получи отказ. Великолепният бал може би щеше да я настрои романтично. Когато прегърне Шантал и се понесе с нея във вихъра на валса в блестящата, осветена от хиляди свещи бална зала, той непременно ще я попита пак. Дано най-сетне да е разбрала, че двамата си принадлежат, и то завинаги.

Но съдбата беше решила друго. Онова, което Джон и Шантал така нетърпеливо очакваха, не можа да се осъществи.

Бяха пристигнали само първите гости и семейството тъкмо ги поздравяваше, когато до Джон дискретно се приближи един прислужник и му подаде писмо, поставено на сребърна табла.

— Написано е „спешно“, сър — прошепна мъжът. — Сметнах, че веднага ще пожелаете да го прочетете. Пред входа за слугите едно момче очаква отговор. Мисля, че идва от Франция.

Джон се извини на близките си и се отдръпна настрана, за да прочете писмото. Съдържанието му беше толкова смайващо, че той едва си пое дъх. Отиде бързо при семейството си, но междувременно бяха пристигнали нови гости, които очакваха да бъдат приети от домакините. Джон разбра, че ще му бъде невъзможно да поговори насаме с майка си или Пери. Почувства, че очите на Шантал са отправени към него, докато тя благовъзпитано се покланяше на една възрастна дама. За момент забрави колко спешно беше повикването. Никога не беше му изглеждала толкова красива както в този момент. Въпреки това не му оставаше друг избор, освен да я напусне.

Джон се обърна с нежелание и се постара да излезе незабелязано от балната зала. Надяваше се никой да не забележи изчезването му и повика двама прислужници. Единият трябваше да потърси личния му камериер, а другият да нареди на кочияша да впрегне конете и след половин час да бъде готов за тръгване. Когато се появи камериерът, Джон му нареди да приготви подходящо пътническо облекло за пътуване до Париж.

— Ако е възможно, трябва да прекося Ламанша още рано сутринта — каза Джон. — Затова побързайте, Дженкинс!

Слугата беше свикнал да не проявява изненада дори при най-необикновени заповеди и поръчения и спокойно се зае с подготовката. Извади дебелото палто от боброва кожа, изработено при Макинтош, подплатените с кожа ботуши и достатъчно бельо. Джон бързо свали вечерния си костюм, макар че само преди час беше употребил толкова усилия да подбере най-хубавото, което имаше.

Само за десет минути се преоблече и седна до бюрото си. Набързо надраска няколко реда до майка, си и приложи към тях току-що полученото писмо.

— Ще изляза през входа за прислугата — съобщи на камериера си Джон. — Не желая пристигащите гости да забележат заминаването ми. Погрижете се лейди Уайт да получи писмото ми, колкото може по-скоро.

Точно половин час по-късно вече препускаха по безлюдните улици в посока към Дувър. Страшният студ на декемврийската нощ проникваше и във вътрешността на каретата. Джон се обърна към момчето, което седеше до него.

— Как ти е името, синко? — попита той.

— Пиер, мосю! — отговори пратеникът.

Беше напълно объркан от вълнение и гордост, тъй като никога дотогава не беше се возил в карета. Луксозно обзаведеното превозно средство и удобните кадифени седалки му направиха голямо впечатление. На всичкото отгоре седеше редом с такъв високопоставен английски господин!

— Разкажи ми подробно как ти предадоха писмото — каза на френски Джон, тъй като момчето не разбираше дума английски. — Опитай се да си спомниш всяка подробност.

— Писмото ми беше дадено от една луда, мосю! Не искам да бъда неучтив, но видът й… О, просто не мога да ви я опиша! В очите й святкаше истинска лудост. Но много странно, тя все пак говореше като дама от доброто общество. Даде ми това… — Момчето показа на Джон златен пръстен с гравиран орел. — Истинско злато, проверих го! — каза то, сякаш още не можеше да повярва. — Даде ми и пет златни монети и обеща да ми даде още пет, когато ви доведа в Париж. Каза: „Съобщи на английския господин, че въпросът е на живот и смърт!“.

— Май е точно така — промърмори Джон. Ни най-малко не се съмняваше, че писмото е лично от принцеса Камий дьо Фалоаз.

Отлично разбираше, че момчето я е сметнало за луда, защото и самият той беше убеден — или поне почти убеден в това, когато остави тази жена на съдбата й в замъка Буланкур. Но сега вече нямаше съмнение, че тя е наистина принцесата, за която се представяше, а не камериерката й Мари, както твърдеше Антоан дьо Вал.

„Успях да се измъкна от затвора и мога да представя доказателства за своята самоличност! — пишеше тя. — Елате бързо, моля ви, защото животът ми е в опасност! Антоан ще претърси навсякъде, за да ме намери. Като доказателство, че съм напълно с ума си, изпращам пръстена и печата на първия ми съпруг. Ако бях бедната Мари и го бях откраднала, в никакъв случай нямаше да го извадя на бял свят.“

Адресът беше в един от бедните квартали на Париж, непознат на Джон. Но той беше уверен, че няма да се забави, защото момчето до него познаваше града като петте си пръста. Джон му обеща още една златна монета, ако го отведе по най-краткия път до жилището на принцесата. Пратеникът беше син на беден кърпач, който имаше дюкянче на същата уличка, където живееше „лудата“. Къщата била мръсна стара дупка с лоша слава и в нея гъмжало от плъхове. Никоя дама не би живяла там.

— Май е била напълно откачена и не е знаела къде се намира — добави ухилено момчето.

В последно време Джон почти не се сещаше за нещастната жена, която гниеше в затвора на замъка Буланкур. Главата му беше препълнена с тревоги около собствения му живот и не му оставаше време да се замисли за злата съдба на тази душевноболна жена. Сега горчиво се обвиняваше за равнодушието си. Ако успее да изобличи Антоан в лъжа по отношение на Камий, то нищо чудно брат му да е измислил и историята за първата женитба на баща им.

Джон почувства нетърпелива възбуда, докато каретата летеше в нощта. Ако онази жена наистина можеше да представи доказателства, че е принцеса Дьо Фалоаз и Антоан я е държал в плен, тогава цялата сграда от лъжи, построена от неговия несъщ брат, щеше да се срути с гръм и трясък.

Твърдението на графинята, че Антоан се е оженил за нея, можеше също да се окаже вярно, колкото и невероятно да изглеждаше. Тогава всички ще разберат, че той е безчестен мошеник и Джон лесно ще разкрие плетеницата от лъжи около привидно законните му претенции за титлата виконт Дьо Вал.

С всеки отминаващ час нетърпението на Джон нарастваше. Най-после стигнаха Дувър, но там трябваше да чакат с часове, докато корабът се отдели от брега на разсъмване. Беше почти обед, когато Джон и младият французин Пиер достигнаха целта си.

Мръсната полусрутена къща със затворени капаци на прозорците точно съответстваше на описанието на момъка. Плющеше дъжд и улицата изглеждаше също така пуста като къщата, пред която спря каретата. Но само след минута ги наобиколиха няколко мърляви хлапета с хлътнали от глад лица. Когато Джон нетърпеливо задърпа железния звънец, към групата се присъединиха и мъже. Тъй като никой не отваряше, Джон се обърна към първия попаднал пред очите му човек и се осведоми как може да влезе вътре.

— Мадам не отваря на никого — гласеше лаконичният отговор. — Не и след онова, което се случи!

Мина доста време, преди Джон да успее да измъкне подробности от зяпачите. Трудно беше да ги накара да се разговорят, затова измъкна шепа монети от джоба си. Така чу хиляди подробности, много от които си противоречаха. Най-после успя да разбере какво е станало. Преди два дни — ден след като Камий беше изпратила отчаяния си зов за помощ — извадили трупа й от Сена. Не намерили никакви документи или вещи, по които да я разпознаят, но съседските хлапаци се сетили, че това е „лудата“, която отседнала в бордея. Собственицата на сградата била отведена в полицията да опознае трупа. Съобщила на префекта, че жената се представила под името принцеса Дьо Фалоаз и по-рано живеела в замъка Буланкур. Никой не вярвал на безумните й слова. Въпреки всичко префектът лично заминал за Компиен да разпита виконт Дьо Вал. Той отговорил подробно и задоволително на въпросите му. А това не означава нищо друго, каза си Джон, освен че Антоан е разказал пред префекта същата история, както и пред него — че старицата не е принцесата, а нейната камериерка.

Джон сметна за свой дълг да връчи на момчето възнаграждението, обещано му от принцесата. Повече от всякога беше убеден, че мъртвата наистина е била Камий. В писмото си тя сякаш предусещаше смъртта си. Джон съжали, че е оставил писмото на майка си и не може да го покаже в полицията.

Въпреки това реши да потърси префекта и да му съобщи подозренията си, че тук става въпрос не за самоубийство, а за убийство.

Префектът беше дребен мъж с остър поглед и червен нос, на който бяха кацнали очила в златни рамки. Държанието му беше изпълнено с уважение, но хладно. Когато Джон разкри подозренията си, полицаят стана явно враждебен.

— Аз съм напълно доволен от показанията на виконта — отговори студено той и остро прибави с поглед над очилата: — Честно казано, мосю, изненадан съм, че вие, толкова близък роднина на виконта, го обвинявате в подобни ужасни престъпления. Осмелявам се да твърдя, че подозренията ви са напълно неоснователни. Няма никакъв повод да се смята, че жената е била убита. По тялото й не бяха открити рани. Сигурно е, че се е удавила. Ако виконтът е желаел смъртта й, през изминалите години е можел много лесно да се освободи от нея, нали? Във всеки случай аз се срещнах с него в дома му и слугата ме увери, че в последно време господарят му не е идвал в Париж.

С нарастващо нетърпение, което дори не се стараеше да прикрие, префектът изслуша разказа на Джон защо Антоан е държал принцесата в затвор — за да я принуди да му разкрие скривалището на скъпоценностите си. Но преди префектът да си отвори устата, младият човек вече знаеше, че той смята тази история за също така невероятна, както и самото убийство.

— Много внимателно претърсихме стаята, в която беше отседнала мъртвата — заяви префектът. — Но в нея нямаше абсолютно нищо! Жената беше останала без грош. Нищо чудно, че бедната душа е сложила край на живота си.

— Въпреки това, когато е дошла в Париж, тя е имала пари! — възрази Джон. — Платила е на някого да я докара в града, защото не е дошла пеша, нали! А този някой сигурно е поискал първо да си получи парите. Освен това е трябвало да плаща за стаята, а не забравяйте и петте златни монети, дадени на пратеника, както и обещаните му още пет. Подобна щедрост съвсем не е присъща на човек, който няма пукната пара!

Французинът само сви рамене. Аргументите на Джон не го интересуваха.

— Кой може да каже какво ще направи в следващия миг една душевноболна? Може би е продала всичко, каквото е имала, само и само да осъществи безумното си намерение да ви повика в Париж.

— Или пък е успяла да вземе скритите си пари, които са й откраднали, преди да я убият — настоя Джон. — Не можете да докажете противното, мосю префект!

— Не е мое задължение да доказвам каквото я да било — отговори с подчертано равнодушие префектът. — Ако желаете да продължи разследването около смъртта на тази жена, трябва вие да намерите доказателства, мосю. Самият аз се задоволявам с убеждението, че това е самоубийство на луда жена, която си е въобразила, че е високопоставена дама. С това случаят е приключен.

Джон реши да пренощува в Париж. Нае луксозен апартамент в хотел на „Шан-з-Елизе“ и след вечеря се отпусна в едно кресло пред камината. Загадъчната смърт на принцесата го беше потресла. Вече разсъждаваше по-спокойно, отколкото по време на посещението си при префекта, и разбираше защо собствената му история изглежда толкова невероятна. Никой не се съмняваше в честността на виконт Дьо Вал, който беше почтен и уважаван човек.

Следователно Джон не можеше да обвини префекта, че е останал глух към подозренията му. Доскоро и самият той се съмняваше в историята на Камий. А когато за пръв път я срещна в замъка Буланкур, и той като префекта повярва в лъжите на Антоан. Защо ли днес беше твърдо убеден, че писмото е написано от принцесата, разсъждаваше Джон. Защо смяташе, че бедната жена е била напълно с ума си и се е страхувала за живота си, когато му е писала? Страховете й се оказаха напълно основателни.

На Джон много му се искаше да отиде в Компиен и да изобличи Антоан. Но подозрения, неподкрепени с доказателства, надали щяха да смутят спокойствието на брат му. Значи сега нищо не можеше да се направи.

Но на сутринта Джон промени намеренията си и реши да не напуска Франция, без да е съобщил на Антоан за подозренията си. Нека поне знае, че съм разбрал за ужасните му дела, помисли си Джон и се приготви да му пише.

В писмото си той не просто намекваше за възможността Антоан да е убил принцесата за своя собствена изгода, не, той без увъртане го обвиняваше за смъртта на жена му.

„Писмото на Камий разпръсна и последните ми съмнения в това, че тя се бои за живота си. Ако умра, то ще бъде от неговата ръка, пишеше тя. Нямам доказателства за подозренията си, затова трябва да се откажа от намерението си да те предам в ръцете на правосъдието. Но във всеки случай в бъдеще не ще можеш да злорадстваш, че си извършил престъпление, което никой не подозира. Ако си виновен и въпреки това успееш да се изплъзнеш от заслуженото наказание, ще те накаже Бог. Но ако си невинен, аз ще имам непростим грях към теб. Каквато и да е истината, мисля, че за в бъдеще е най-добре да се откажем от всякакво общуване помежду си. По тази причина те моля никога вече да не пристъпваш прага на Бар Хаус. Сигурен съм, че майка ми, вторият ми баща, Тамариск и Шантал ще ме подкрепят и никой няма да те посрещне с добре дошъл в нашия дом.“

Ако Джон беше имал време да помисли, той никога не би написал това писмо. Но все още беше твърде възбуден, а след безплодното посещение при префекта писмото беше смекчило до известна степен чувството му за собствено безсилие. Той дори не го прочете втори път, а го изпрати още преди да тръгне за Кале. Едва по-късно осъзна каква страшна грешка е допуснал. Беше съобщил на Антоан две извънредно важни неща, за които той дори не подозираше: Камий беше написала писмо, с което го обвиняваше; а Шантал не беше загубена завинаги, както предполагаше досега Антоан.