Клер Лоримър
Шантал (24)

Двадесет и втора глава

Май 1839

— Първи май! — обяви Хемиш Макрей. Той стоеше до Джон и наблюдаваше мъжете от екипажа, които поставяха голямото платно. — От тридесет години насам не съм бил в Англия за празника на цветята! Сега хората танцуват около майското дърво и украсяват къщите си с червен глог.

— В нашето семейство е традиция празникът да се посреща в малкото ни имение в Съсекс — въздъхна Джон. — Преди две години Шантал беше коронясана за майска царица като най-красиво момиче в селото. Съмнявам се, че по време на коронацията си кралица Виктория е изпитвала такава голяма гордост като моята малка Шантал…

— Аха! — изръмжа Хемиш, който тъкмо пълнеше лулата си. Той вече беше свикнал с непрекъснатите тиради на Джон за момичето, което беше завладяло сърцето му. Отношенията между двамата мъже бяха толкова приятелски, че капитанът често си позволяваше да дразни младия си спътник със своя сух шотландски хумор. — Много странно име за това красиво младо момиче! — отбеляза той. — Предпочитам Джени или Изабел. Спомням си, че преди много години едно момиче на име Джени искаше да се омъжи за мен. Но не искаше да остана моряк. Да, такъв е животът!

Вече почти три месеца пътуваха по море. Досега всичко вървеше добре. Веднъж попаднаха в безветрие, но за щастие то трая само два дни. Оставаше им само един ден път до Сейшелските острови. На остров Мавриций Хемиш се осведоми при свои колеги моряци как е протекла онази страшна буря, която потопи „Валета“ преди повече от девет месеца. После се отправиха към остров Астов северно от Мадагаскар. Тайно в себе си Джон хранеше надежда, че някои от пътниците на „Валета“ са намерили убежище на същото място като моряците на „Тигър“. С големи усилия успя да скрие разочарованието си, когато търсенето им не даде резултат. Затова решиха да потеглят направо към Мае, главния остров на Сейшелския архипелаг. За това им бяха необходими дванадесет дни. По пътя смятаха да претърсват всеки срещнат остров. Хемиш вярваше, че на Мае ще имат възможност да се снабдят с морски карти на всички острови и островчета.

— Те са най-малко четиридесет — обясни той. — А може би много повече.

— Ще претърсим всеки поотделно — отговори невъзмутимо Джон, въпреки че дълбоко в себе си отлично знаеше, че времето работи срещу тях. Хората от „Тигър“ са имали доста големи количества провизии, няколко овце, кокошки и свине. А беше много съмнително, че в спасителните лодки на „Валета“ са успели да натоварят запаси за повече от два-три дни, да не говорим за седмици или месеци.

Когато наближиха остров Мае, шотландският капитан сметна за свой дълг да насочи вниманието на Джон към факта, че евентуално останалите живи след потъването на „Валета“ сигурно не са могли да стигнат далеч. Според него няколко здрави мъже можели да изминат доста дълго разстояние в лодка с гребла, подпомагани от вятъра и течението, но Джон не бивало да забравя, че още по пътя храната и водата им сигурно са се свършили.

— След толкова дълго пътуване няма да се предам точно сега — отговори с непоколебима упоритост Джон.

— Но не очаквайте твърде много, защото и разочарованието ви ще бъде голямо — предупреди го Хемиш. — Няма да се оставим да ни заблудят, разбира се!

Но очарованието на островите оказа своето въздействие дори върху сухия шотландски капитан и той стана поетичен:

— Поне тази гледка няма да ви разочарова, Джон — продължи той. — Островите са като красиви жени и всеки иска да ги има. Като слушам песните на рибарите, излезли с лодките си в открито море, си мисля, че по-красиви от тях са само звуците на гайдите, които се носят над планинските езера в добрата стара Шотландия.

След тези думи Макрей слезе в каютата си под палубата и скоро се върна с един смачкан лист хартия в ръка, който протегна към Джон.

— Няма по-добро описание от това на един стар англичанин, с когото се запознах преди много години. Той се заселил на острова, след като британците изгонили французите — продължи прекъснатия разговор капитанът. — Бил военнопленник и след като сънародниците му го освободили, решил да изследва острова, преди да се прибере у дома. Влюбил се в този островен свят и си останал тук. Когато дойдох за пръв път по тези места, нямах и понятие какво ме очаква. Затова го попитах защо е останал толкова дълго тук. Думите му трогнаха дори мен, стария морски вълк. Затова си ги записах. Ще ви ги прочета точно така, както ги чух от устата му: „Вземете една Моцартова симфония, прибавете към нея цветовете на дъгата, залейте всичко това със слънчева светлина и го поставете в море от шампанско. Това е страната, обичана от Бога: Сейшелите“.

 

 

Надвечер на трети май корабът влезе в пристанището на островната столица Етаблисман дю роа. Стръмните, гъсто обрасли с гори хълмове се открояваха на пурпурночервеното небе, по което вече блещукаха първите звездици. Пристанището, което след известно време беше наречено на името на новата кралица Порт Виктория, гъмжеше от плавателни съдове като същински пчелен кошер. Току-що бяха завършили строежа на един четиристотинтонен кораб, а няколко други бяха в процес на изграждане.

— Тук има предостатъчно дървета за строеж на кораби — отбеляза Хемиш, докато по дървената стълбичка към тях се втурна група оскъдно облечени африканци.

Въпреки късния час по тесните улички се тълпеше народ. Имаше разни националности; британци, французи, китайци, индийци и преди всичко африканци.

— Няма достатъчно работа за всички — разясни Хемиш, докато екипажът закотвяше брига. — Когато робите бяха освободени, много от притежателите на плантации напуснаха острова, защото с памук повече не можеха да се печелят пари. Сега бедните негри живеят от ден за ден и вършат всякаква работа, каквато могат да намерят по пристанищата. Пазете вещите си, защото те са в състояние да ви откраднат лявата ръка, докато дясната не внимава!

Задушната горещина беше много по-забележима тук, където не полъхваше хладният морски бриз. Когато Джон последва капитана по крайбрежната улица към къщата на губернатора, току-що изгладената копринена риза скоро залепна за гърба му. Трябваше да съблече жакета си и да го носи на ръка.

Губернаторът, мистър Огъстъс Милиъс, ги посрещна много сърдечно. Радваше се да приеме в дома си посетители, пристигнали направо от Англия. Самият той бил отскоро на Сейшелите, обясни той на Джон, след като нареди на слугата си да поднесе на гостите изстудено френско вино. Нямал нито деца, нито жена, но брат му му правел компания заедно със семейството си през първата година на острова.

— Докато вие и капитан Макрей се освежите малко, аз ще известя на роднините си за вашето пристигане и после ще вечеряме.

Предложиха им малки стаи, доста неудобни. Леглата бяха застлани с чисто бельо и цветнокожите прислужници бяха винаги на разположение. Не е толкова комфортно като у дома, помисли си Джон, но дори фактът, че няколко дни ще спят в легло, а не в койка, беше приятно разнообразие.

Същото важеше и за вечерята, с която ги нагости мисис Милиъс, съпругата на брата на Огъстъс Пол Милиъс. Тя беше сервирана от черни прислужници и беше приготвена от двете племенници на губернатора, Джанет и Фийби. Въпреки че бяха руси и синеоки, те болезнено напомняха на Джон за Шантал. Той непрекъснато ги наблюдаваше как се движат из стаята в красивите си бели муселинени рокли. И двете скришом кокетираха и флиртуваха със симпатичния млад гост, който така неочаквано се появи сред тях. Джон прецени, че момичетата нямат и двадесет години.

Едва след края на вечерята Джон разказа защо е предприел това дълго пътуване до Сейшелите. Домакините мълчаливо го изслушаха, докато подробно описваше съдбоносното пътуване на „Валета“ и накрая изрази надежда, че останалите живи вероятно са достигнали островите на архипелага.

Огъстъс Милиъс замислено се почеса по главата.

— При мен няма съобщение за подобно събитие, но аз съм тук едва от два месеца — проговори той. — Ще се поровя в документите, които остави предшественикът ми Артър Уилсън. За съжаление все още не съм намерил време да прегледам многобройните му бележки. Тукашният климат не е особено благоприятен за мобилизиране енергията на човека. За съжаление, откакто пристигнахме на Мае, не съм много добре със здравето.

— Тогава ще се заемете с архивите едва след като оздравеете — отговори учтиво Джон, въпреки че беше обхванат от трескаво нетърпение да чуе дори най-дребното съобщение. — Смятам, че е най-добре да го отложим за утре.

Когато дамите се оттеглиха, губернаторът покани Джон и капитана да изпият с него по чашка бренди.

— Когато французите опразниха Мае, те изоставиха прекрасните си изби — каза той. — Уилсън получил значителни количества вино и този отличен коняк от предшественика си. Беше така добър да предостави на мен онова, което му беше останало.

Но винарската изба се оказа единственото, за което Огъстъс Милиъс намери похвални думи.

— Ако знаех какви са условията за живот на острова, сигурно щях да си остана в Англия — въздъхна той. — Смаян съм от хаоса, който цари тук. Няма църкви, няма свещеници, няма училища и болници. Погребенията се извършват без всякаква церемония. По изоставените плантации къщите се разпадат, а нивите са покрити с плевели. Преди няколко дни дори ми съобщиха, че из гробището се разхождат свине и изравят трупове. Не се осмелих да разкажа това на бедната си снаха или на племенниците си. Сигурно ще обезумеят от ужас!

— И всичко това в тази благословена от Бога страна! — изръмжа Хемиш, когато двамата с Джон тръгнаха нагоре към стаите си.

Въпреки този обезкуражаващ разказ следващият ден се оказа един от най-вълнуващите в живота на Джон. На обяд губернаторът му подаде един от докладите на предшественика си.

— Мисля, че точно това търсите — усмихна се той. — Ако предположенията ми са верни, имате късмет. Надеждите ви се сбъдват!

Джон едва успя да овладее нетърпението си и посегна към изписания лист. Прочете следното: „Един цветнокож на име Тобиас донесе днес писмо от собственика на плантация «Корал» Симон Сен Клер, в което се съобщава, че на брега на Гран Полис са открити труповете на петима британски моряци. От писмото става ясно, че единствена е останала жива мисис Ебърхард, която е англичанка. Мосю Сен Клер уверява, че ще придружи дамата до Етаблисман дю роа, за да я предаде под моя опека, щом тя се възстанови от тежкото преживяване. Поради гостоприемството и готовността за помощ на господина аз самият не предприех никакви стъпки да се свържа с мисис Ебърхард. Без съмнение тя ще се появи тук в уреченото време“.

— Датата на писмото! — почти изкрещя Джон. — Откога е то, мистър Милиъс? Споменатата дама е сестра ми Тамариск!

— Бележката е от доклада на Уилсън за месец септември — съобщи губернаторът.

— Та това е било преди седем месеца! — промълви унило Джон. — Може би тя отдавна вече не е там…

— Запазете спокойствие, момчето ми! — намеси се Хемиш Макрей. — Не е вероятно сестра ви да е напуснала острова, без мистър Милиъс да е бил уведомен.

— Времето съвпада точно, а аз съм по-сигурен от всякога, че става въпрос за сестра ми Тамариск — проговори по-спокойно Джон. — Няма съмнение в това. Къде е тази плантация, сър? Лесно ли се стига до нея? Нямам представа от географските особености на острова.

Мистър Милиъс изглеждаше скептичен.

— Гран Полис се намира на най-южния нос на Мае — отговори той. — Най-бързо ще стигнете дотам с пирога. Ще трае около четири часа. Ако предпочитате да тръгнете по суша, ще ви трябва каруца и пътуването ще трае най-малко дванадесет часа.

— Защо не тръгнем направо с нашия бриг? — предложи капитанът. — До утре сутринта ще го приготвим за отплаване. Мистър Милиъс и госпожиците могат да ни придружат, ако желаят.

— Моля те, чичо Огъстъс, нека дойдем и ние! — намеси се Джанет. Финото й бледо лице беше зачервено от вълнение. — Няма да досаждаме на капитана, уверявам те!

Фийби се притече на помощ на сестра си, като гальовно облегна главицата си на рамото на майка си.

— Нямам нищо против — отговори Пол Милиъс. — Нали аз ще бъда там и ще внимавам за двете момичета. Смятам, че ще се върнем, преди да се стъмни, нали, капитан Макрей?

По лицето на губернатора пролича облекчение, че не му се налага да придружи гостите в това пътуване по море. С кратко кимване той изрази съгласието си.

— Много добре! — усмихна се Хемиш. — Сега трябва да решите вие, млади човече! — обърна се той към Джон.

На Джон ужасно му се искаше да вдигнат платна и да отплават още днес следобед. Сподели с капитана, че сестра му Тамариск може би е тежко ранена, щом е останала толкова дълго в онази плантация. Но беше напълно възможно и да е напуснала острова.

Капитанът му напомни, че не е вероятно да е заминала без знанието на губернатора. Чиновникът също го увери в това. Един ден повече или по-малко нямаше значение, защото Тамариск гостуваше в плантацията вече почти седем месеца. Освен това ще им бъде приятно да пътуват в компанията на мистър Милиъс и красивите му дъщери, засмя се капитанът. Двете момичета толкова много искаха да дойдат, защо да не изпълнят желанието им!

Следобед капитанът се запъти към пристанището да събере екипажа. По предложение на мисис Милиъс двете момичета разведоха Джон из малкия град. Времето мина весело и за Тамариск бяха купени най-различни подаръци. Момичетата усърдно го уверяваха, че сестра му много ще се зарадва, тъй като на мили разстояние от плантация „Корал“ нямало нито един магазин. Най-после се прибраха в дома на губернатора, натоварени с парфюми, везани пантофи, огърлица от корали, купена от индийските търговци, и бамбуков чадър за слънце, открит в малко китайско дюкянче.

Тримата млади хора се разбираха отлично. Джанет и Фийби бързо преодоляха първоначалната си плахост и засипаха Джон с въпроси за сестра му, за дома им в Англия и не на последно място за Шантал. Тъй като и двете бяха във възрастта, в която главите на младите момичета са пълни с романтични чувства, те бяха дълбоко впечатлени от твърдото решение на Джон да претърси, ако се наложи, целия свят, но да открие момичето, на което принадлежеше сърцето му.

— Няма никаква вероятност да си намерим такива предани обожатели тук, на Мае! — обърна се развеселено Фийби към Джон. — Повечето притежатели на плантации са напуснали острова. Няма даже и свещеник, с когото бихме могли да пофлиртуваме.

Двете момичета знаеха твърде малко за френския плантатор, който беше съобщил на губернатора за спасяването на Тамариск. Фийби беше узнала от майка си, че го смятат за отшелник. Откак чичо им беше сменил стария губернатор, мосю Сен Клер не беше се появявал в столицата, за да се представи.

Мисълта, че Тамариск от седем месеца е в компанията на този напълно чужд човек, тревожеше Джон. Той едва се удържаше да не даде заповед за незабавно заминаване.

Капитанът се върна навреме за вечеря и обяви, че корабът ще бъде готов за отплаване утре рано сутринта.

На следващия ден „Русалка“ излезе от живописното малко пристанище. Свеж бриз издуваше платната и корабът се плъзгаше по блестящата тъмносиня водна повърхност с постоянна скорост от осем възела. За кърмата бяха привързани корабната лодка и една пирога. Макрей беше узнал, че дори при спокойно море не може да се приближи до брега на Гран Полис, защото имало силни течения и многобройни подводни скали и рифове. Затова възнамеряваше да хвърли котва в открито море и да слезе на брега с лодката.

Пътниците на борда на „Русалка“ се възхищаваха на красивата гледка. Бригът пое курс на югоизток, запазвайки скоростта си. Всички останаха на палубата и с възхита наблюдаваха обраслите с палми брегове. Зад тях се издигаха високи планини, гъстата растителност на които достигаше до самото море. Около кораба кръжаха птичи ята и се спускаха ниско над малките рибарски лодки на местните жители. Топлите крайбрежни води бяха толкова богати на риба, че островитяните трябваше само да хвърлят мрежите си.

Бяха минали около два часа, когато капитанът показа на спътниците си крайбрежието на Гран Полис. Недалеч от тях имаше плажна ивица, посипана с пясък, без стърчащи скални блокове. Само след двадесет минути пирогата без произшествия достигна брега. Двама моряци останаха да я пазят, Джон, Хемиш, Пол Милиъс и двете момичета тръгнаха пеш към плантация „Корал“.

Без да подозира приближаването на посетителите, Тамариск береше цветя в градината за украса на къщата. Изтегнат в един градински стол, Симон лежеше в сянката на огромно дърво и с любов наблюдаваше гъвкавите й движения. Не след дълго Нарцис щеше да ги повика за обяд, но засега двамата се наслаждаваха на блаженото спокойствие на своето уединение. Скоро щяха да настъпят най-горещите часове на деня. Тогава дори птиците замлъкваха и се скриваха в короните на дърветата.

Тамариск първа чу непознатите гласове. Стреснато се изправи и се вслуша. Странното й държание привлече вниманието на Симон.

— Кой ли идва, мила? — промълви той. Засенчи очите си с ръка и учудено се вгледа в групата хора, които тъкмо влизаха в градината откъм отсрещния й край.

Тамариск стоеше неподвижно с кошницата цветя в ръце. Обхвана я странно предчувствие. Макар че нямаше причина да се страхува, тя усещаше, че непознатите, които и да бяха те, представляват заплаха за живота й със Симон в Шато Корал. Опита се да приеме с разума си това болезнено предчувствие, докато посетителите все повече се приближаваха. Помисли, че сънува, когато фигурата на един от мъжете все повече приемаше очертанията на малкия й брат Джон.

— Не може да бъде! — прошепна тя. Лицето й побеля и кошницата се изплъзна от ръката й. Обърна се към Симон. Загрижеността, изписана по лицето му, се превърна в тежка мъка, когато чу шепота на Тамариск: — Симон, мисля, че това е брат ми Джон!

Симон пое дълбоко въздух и отново обърна очи към мъжете и двете момичета, които междувременно бяха стигнали доста близо до тях. Ако един от тях наистина беше братът на Тамариск, това неизбежно означаваше само едно: раздяла. А Симон не се боеше от нищо на света толкова, колкото от загубата на любимата жена.

Младият французин бавно се надигна. Реши да приеме нещата с достойнство. Не усещаше вина заради връзката си с Тамариск, може би единствено за това, че беше я разубеждавал да се върне при семейството си. През изминалите идилични седмици беше успял да прогони от съзнанието си мисълта, че щастието му не може да бъде трайно и че щом Тамариск се върне в Англия, тя ще го забрави! Стигна дотам в егоизма си, че не й позволяваше да говори за децата си, макар че много добре знаеше колко копнее за тях и как й се иска да ги види отново. Ако ги нямаше децата, той непременно щеше да я убеди да остане завинаги на острова и да се омъжи за него.

Симон мълчаливо очакваше приближаващите посетители. Най-младият от тримата мъже внезапно се втурна към Тамариск. Лицето му грейна от радост и той високо извика името й. Симон видя как Тамариск се хвърли в обятията на брат си. С огромна любов и радост двамата се прегърнаха.

— Това е същинско чудо! Ти си жива и се чувстваш добре. А ние те мислехме за мъртва! — извика Джон. — Просто не мога да изразя каква радост изпитвам, че те виждам отново, мила сестричке! — И той отново я прегърна.

Преизпълнена с радост, Тамариск се обърна към Симон и с щастлива усмивка каза:

— Това е брат ми Джон, а това, скъпи Джон, е Симон Сен Клер, който предано се грижи за мен, откакто морето ме изхвърли на южния бряг на плантацията му. На него дължа живота си!

Джон пристъпи напред и здраво стисна ръката на Симон. На лицето му се появи израз на искрена благодарност.

— Моето семейство и аз сме ви вечно задължени, сър! — промълви той. — Позволете да ви представя приятелите си. Това е мистър Пол Милиъс, а двете млади дами са неговите дъщери, мис Джанет и мис Фийби. Този господин е капитанът на кораба, Хемиш Макрей.

С безизразно лице Симон церемониално се поклони и стисна ръце на всички.

— Вие положително имате да си кажете много неща. Моля, седнете тук. В това време аз ще отида в къщи да съобщя на икономката си, че ще имаме гости за обяд.

Двете момичета развълнувано се отпуснаха на сухата, топла морава, докато баща им, Хемиш, Джон и Тамариск седнаха на градинските столове. Неспособни да скрият радостната си възбуда, Джанет и Фийби си шепнеха толкова високо, че Тамариск улавяше всяка дума.

— Не намираш ли, Фийби, че този мосю Сен Клер изглежда много добре? — попита дяволито Джанет, по-голямата от двете.

По-малката сестра се изкиска и с кимане на глава допълни:

— И е много по-млад, отколкото предполагах.

Сякаш студена ръка докосна сърцето на Тамариск. Тя скришом отправи поглед към двете момичета в бели муселинени роили, към хубавите буйни коси, привързани с лъскави панделки. После очите й се впиха в лицето на Джон. Младият й брат беше тъмнокос, красив, а на възраст беше горе-долу колкото тях. За пръв път от седмици насам Тамариск болезнено осъзна своята възраст — и тази на Симон. Тези млади хора бяха почти деца, но тя принадлежеше към поколението на Пол Милиъс, който седеше до нея с доволна усмивка на лицето и гордо наблюдаваше красивите си дъщери.

Какво ли ще си помислят двамата с Джон, ако узнаят за любовта ми със Симон? Тази мисъл накара Тамариск да се изчерви. За щастие Джон не забеляза смущението й. Той сложи ръка на рамото на сестра си и с любов заговори:

— Толкова неща имаме да си кажем! Но първо най-важната новина, която имам да ти съобщя. Ти сигурно си смятала, че при корабокрушението на „Валета“ всички са загинали. Но сега се приготви да чуеш една наистина невероятна вест. — Джон почувства, че Тамариск потрепери и здраво обгърна раменете й. — В деня на отпътуването ми от Англия — продължи той, — в Бар Хаус посрещнахме неочакван гост, добре дошъл за всички ни. Боя се, че тази вест ще те разтърси, макар че е много приятна — завърна се твоят съпруг Чарлз!

Ако Тамариск не беше седнала, тя щеше да се свлече в безсъзнание на земята. Лицето й побеля като платно.

— Но аз го видях… Той беше… Джон, та аз видях със собствените си очи как мачтата го блъсна и той полетя през борда! Видях го…

Тя млъкна и Джон побърза да напъха една възглавничка под главата й. Тамариск се облегна назад и впи очи в по-малкия си брат, който тихо повтори:

— Чарлз е жив и е в добро здраве! Наистина мачтата го е ударила много лошо. Но моряците от „Валета“ го видели, вързали го за една бъчва и така го задържали над водата, докато след два дни всички били прибрани от минаващ край тях затворнически кораб.

Когато забеляза, че лицето на сестра му постепенно възвръща цвета си, Джон реши да разкаже и по-малко приятната част от случилото се.

— След тежкото сътресение Чарлз бил дълго време в безсъзнание и за съжаление пострадало и зрението му. Но лекарите ни уверяват, че има добри шансове за пълно оздравяване. Естествено, когато го видях, той не беше в особено добро разположение на духа. Освен болката от раните го измъчваше ужасно и страхът, че ти си мъртва, Тамариск. Но не беше загубил надежда. Знам, че с радост би тръгнал с мен, ако състоянието му позволяваше. Какво не би дал да тръгне да търси теб и Шантал!

— Значи не си намерил Шантал! — прошепна Тамариск.

Главата й бучеше. Чарлз беше жив! По същия чудодеен начин като нея той беше преживял корабокрушението и вече се намираше на сигурно място в родината. През всичките тези месеци, прекарани в Шато Корал, нито веднъж не беше й минало през ума, че съпругът й също се е спасил. Беше твърдо убедена, че е овдовяла. Едва днес узна истината: Чарлз беше жив. А през цялото това време тя и Симон…

Хемиш Макрей, който внимателно наблюдаваше Тамариск, видя, че тя отново побледня като мъртвец и побърза да я изтръгне от мрачните й размишления, като съчувствено промълви:

— Да ви донеса ли чаша вода, мадам? Добрата вест също може да разстрои човека.

— Не, благодаря! — отговори с усилие Тамариск. После пое дълбоко въздух и се опита да възвърне самообладанието си.

Вестта, че любимият й съпруг е оживял след страшната катастрофа, беше повече от радостна. Но тази вест, както и идването на Джон означаваха, че на интимностите със Симон трябваше незабавно да се сложи край. Тамариск почувства, че въпреки всичко тя съвсем не е готова да прекъсне рязко и веднъж завинаги продължилата седем месеца островна идилия. Мисълта, че Симон никога вече няма да я прегръща и да шепне нежни думи в ухото й, както и представата, че миналата нощ двамата за последен път са се насладили на близостта на телата си, бяха непоносими за нея.

За да овладее напиращите сълзи, Тамариск заразпитва Джон как я е открил в тази усамотена плантация. Новината, че семейството не е получило нито едно от писмата й, я порази. Попита Джон дали Чарлз знае нещо за участта на Шантал.

— За съжаление нищо! Но фактът, че те открихме тук, на Мае, изпълва сърцата ни с нови надежди — отговори Джон. — Знаем, че архипелагът се състои от множество острови. Щом ти си успяла да намериш място в една от спасителните лодки, защо и Шантал да не е направила същото. Имам намерение да претърся поотделно всеки остров с помощта на капитан Макрей. Ако Шантал е още жива, аз непременно ще я намеря!

Джанет поднесе на Тамариск плетената кошница с подаръците, купени предишния ден.

— Нашият чичо Огъстъс ни каза, че мосю Сен Клер не е женен — каза тя. — Затова помолихме брат ви Джон да купи за вас някои чисто женски неща.

Докато Тамариск разопаковаше подаръците, тя разказа на Джон някои подробности за собственото си спасение. С колеблив глас спомена за грижите, които Симон беше положил за нея. По-силно от всеки друг път осъзнаваше, че е останала твърде дълго в плантация „Корал“, и сама се улови, че си търси извинения.

— Възнамерявах съвсем наскоро да отида в столицата, за да подготвя завръщането си в Англия — заекна тя, завършвайки разказа си с тази полуистина.

За щастие Джон не забеляза вълнението й и усмихнато отбеляза:

— Сега ще се върнеш у дома на „Русалка“ заедно с мен и капитан Макрей. Но първо ще претърсим останалите острови.

В това време се върна Симон и съобщи, че обядът е поднесен. Той все още не знаеше, че съпругът на любимата му е жив. Вярваше, че е вдовица и не усещаше разкаяние за странната си връзка с нея. Въпреки това неочакваното появяване на брат й го накара да осъзнае, че Тамариск и той са престъпили всички общоприети морални норми. Запита се дали тя ще запази в тайна истината за връзката си с него пред семейството са, или ще реши да им се изповяда. Очите му търсеха нейните, но Тамариск избягваше погледа му.

Двете момичета скочиха и се изправиха пред него.

— Никога не съм била в дома на плантатор — каза Джанет. — С удоволствие бих разгледала къщата ви мосю Сен Клер.

— Не сте ли много самотен толкова далеч от столицата и от другите европейци, сър? — попита сестра й.

По време на обяда, приготвен набързо от Нарцис Симон забеляза, че както Джанет, така и Фийби често го поглеждат скришом и се състезават помежду си, за да привлекат вниманието му. Внезапно младежът си представи колко самотен ще бъде домът му след неизбежното отпътуване на Тамариск. Само ако можеше да намрази брат й, който му отнемаше любимата жена! Но вместо това Симон с изненада установи, че води любезен и приятелски разговор с Джон. Почувства се дори поласкан, когато Джон се приведе към него и с усмивка отбеляза, че интересът на двете млади дами явно изцяло се е концентрирал върху домакина.

Тамариск също чуваше кокетния смях на момичетата и забелязваше, че те засипват Симон с въпроси за живота му в плантацията. Колкото и да се противеше срещу тази мисъл, истината беше една — тя ревнуваше и се чувстваше виновна. Ревнуваше от младостта, гладките лица, трапчинките и смеещите се очи на момичетата; но много по-страшно беше чувството й за вина. Тя нямаше право да насърчи Симон да се влюби и не биваше да оставя интимната им връзка да трае толкова дълго, че той да стане изцяло зависим от нея. Самата тя бе започнала да го обича и отчаяно се нуждаеше от близостта му. Мисълта за предстоящата раздяла беше толкова болезнена, че очите й се напълниха със сълзи.

Чувстваше се виновна и заради това, че след пристигането на Джон мислите й се въртяха само около връзката й със Симон, а не около спасението на Чарлз и неизвестната съдба на Шантал. Джон говореше изключително за Шантал и за любовта си към нея. Фактът, че беше намерил сестра си, само затвърдяваше решението му да продължи да търси любимото момиче.

Хемиш Макрей усети нетърпението на Джон и предложи да се върне в столицата и да набави морски карти с точното местоположение на околните острови.

— С малко повече късмет още утре сутринта ще можем да подновим търсенето — каза той и Джон кимна в знак на съгласие.

— Естествено, вие ще се върнете с нас, баронесо — допълни Пол Милиъс. — Сигурен съм, че брат ми и съпругата ми с радост ще ви приемат у дома, докато брат ви и капитанът са в морето.

Тамариск скритом погледна към Симон и прочете в очите му същия ужас от внезапната раздяла, който изпитваше и самата тя. Трябваше да му каже, че Чарлз е жив, иначе той щеше да настоява да я придружи в Англия, както беше предложил преди време.

— Нужни са ми един или два дни, за да се приготвя — отговори спокойно тя. — Има толкова хора, на които дължа благодарност и с които бих желала да се сбогувам. Мисля, че е несправедливо да напусна толкова прибързано Шато Корал.

Симон въздъхна с облекчение. Беше му прилошало при мисълта, че Тамариск ще се съгласи с предложението на мистър Милиъс.

— Щом Тамариск желае да остане още малко, защо и вие не останете в плантацията като мои гости? — попита спонтанно той със смелост, която слиса и самия него. — В къщата има достатъчно гостни стаи и за мен ще бъде удоволствие да ви забавлявам в рамките на скромните си възможности.

Докато мъжете обмисляха предложението, момичетата не скриваха радостта си. Те запляскаха с ръце, изтичаха при баща си и го помолиха да приеме предложението на мосю Сен Клер.

Пол Милиъс се обърна към Джон:

— Вие какво ще кажете? — попита той. — Аз с удоволствие бих прекарал известно време в това чудесно място.

— Аз ще се върна сам в столицата и ще намеря картите — обеща капитан Макрей. — Утре ще дойда да ви взема. Така няма да загубим време.

— Това е чудесна идея — отговори Джон и нежно докосна рамото на сестра си. — Тъкмо ще си поговорим за всичко, нали? Сигурен съм, че с нетърпение, очакваш да чуеш как са децата. И естествено, искаш да узнаеш всички подробности около спасението на Чарлз и завръщането му у дома.

Тамариск почувства, че погледът на Симон въпросително се спря върху нея, но не се осмели да вдигне очи. Тайно се беше надявала да бъде сама с него, когато той ще узнае, че съпругът й е жив. Разбираше колко смутен и объркан ще бъде младият човек и с големи усилия потисна желанието си да стане и да го прегърне пред очите на всички.

Тамариск и Симон имаха късмет, че разговорът на масата беше много оживен и мълчанието им не направи впечатление. Обядът се проточи още цял час. Едва след това двамата можаха да останат сами.

Капитан Макрей се върна обратно в столицата. Джон и членовете на семейство Милиъс бяха отведени по стаите им, за да си починат. Тамариск се прибра в стаята си и зачака Симон. На сърцето й беше тежко и тя почти не се зарадва, когато той най-после почука на вратата.

Вместо да я вземе веднага в обятията си, както обикновено правеше, младият човек се спря насред стаята и безмълвно се вгледа в жената, която беше любил с такава нежна всеотдайност.

— Кажи ми, Тамариск! — заговори направо той. — Правилно ли разбрах думите на брат ти? Съпругът ти е жив?

Тамариск кимна. Противоречивостта на собствените й чувства стягаше гърлото й и тя не можа да проговори. Симон не направи опит да се доближи до нея.

— Както виждам, тази вест много те е зарадвала — продължи горчиво той. — Без съмнение сега се разкайваш, че си се любила с мен.

— Не, Симон, не! — проплака Тамариск и скочи от мястото си. Отиде при него и взе лицето му между ръцете си. — Никога няма да съжалявам за месеците, прекарани с теб, мили мой. Трябва да ми повярваш — те бяха най-хубавите в живота ми!

Симон веднага се укроти и вдигна очи към бледото й лице. Ръцете му бавно я обгърнаха.

— Значи все пак ме обичаш! Обичаш ме поне мъничко! — прошепна той.

— Винаги ще те обичам, и то много повече от твоето „мъничко“ — отговори тихо Тамариск. — Но сега не е моментът да се самозаблуждаваме, Симон. В името на нашата любов искам да бъда откровена с теб. Обичам и Чарлз. Той е мой съпруг и баща на децата ми. Дължа му много години на топлина и уют. Сега, когато знам, че е жив, не искам да бъда невярна съпруга. Докато вярвах, че съм вдовица, не намирах нищо лошо в нашата любов. Но сега е време да се върна при него и при нашите деца.

С болезнен вик Симон скри лице в косите й.

— Как ще живея без теб? — прошепна той.

Тамариск нежно галеше главата му. Но когато заговори, в гласа й прозвуча горчивина:

— Ще намериш ново щастие, мили мой. Сега, когато вече си мъж и преди всичко не се страхуваш да бъдеш такъв, няма защо да продължаваш с отшелническото си съществуване. Ще намериш нови приятели и няма да бъдеш самотен без мен, както сега си мислиш.

И тя внимателно се освободи от прегръдката му. Страхуваше се да не се поддаде на желанието си за последен път да изпита с него сладостите на любовта. Знаеше, че за доброто на Симон и не на последно място от уважение към Чарлз не бива да си го позволява. Скоро щеше да замине с Джон за Англия. И двамата трябваше да се примирят и да се опитат да забравят.

— Симон! — произнесе Тамариск с толкова променен тон, че младежът стреснато вдигна очи. — Опитай се да разбереш какво сътресение преживях при внезапното появяване на брат ми. Искам сега да ме оставиш сама. — Тя обърна лице настрани, защото не искаше той да прочете по лицето й лъжата, която толкова естествено се беше изплъзнала от устните й. — Вече не съм млада като теб, мили мой! Твърде често пренебрегваш този факт.

Струваше й голямо усилие да го укори по този начин, но много добре знаеше, че е в негов интерес да се държи така, сякаш вече не я интересува любовта му.

— Винаги си се отнасял с великодушие към моята напреднала възраст. — Тези думи с голяма мъка излязоха от устата й. — А аз винаги съм се старала ти да не забележиш колко остро осъзнавах тази разлика във възрастта. Не, Симон, не отричай… — побърза да го прекъсне тя, когато той понечи да се възпротиви. — Толкова те обичах, че много пъти скривах от теб изтощението си. Някой ден ще разбереш, че силата на младостта все някога свършва, ще разбереш също защо се опитвах да те убедя, че разликата във възрастта не позволява да се оженим. Не можех безкрайно, да се преструвам, че годините не ми личат и не ме засягат. Несъмнено тази раздяла, макар и принудителна, е най-доброто и за двама ни.

Тамариск с мъка се удържа да не погледне нещастното, напълно объркано лице на любимия си. Тайно в себе си тя се молеше най-сетне успешно да е посяла семената на съмнението в душата му. Надяваше се, че той вече си задава въпроса, дали пък не е пропилял любовта си по една неподходяща жена. Ако успееше да отклони мислите му от себе си, той по-леко щеше да преодолее загубата.

Но когато следобед Тамариск видя как Симон протегна ръка на Джанет, за да й помогне да стане от креслото, и се усмихна към сияещото, изпълнено с очакване моминско лице, жестока ревност прониза сърцето й. Опита се да се пребори с тази слабост и разбра, че трябва да събере всичките си сили, за да доведе започнатото докрай. Все едно каква беше цената, която трябваше да плати — последният й подарък за Симон щеше да бъде именно разкъсването на връзките на любовта, които двамата никога не биваше да завързват.