Клер Лоримър
Шантал (32)

Тридесета глава

Февруари 1840

Когато Шантал каза, че Тамариск сигурно е изтощена от дългото пътуване, и настоя да я придружи до някоя от гостните стаи, за да си почине, Антоан не възрази. Но заповяда веднага да повикат Мариан, за да й прислужва.

— Докато подредят стаята ти, ела да се освежиш в моята спалня — прошепна Шантал. Когато Тамариск я последва нагоре по широкото стълбище, тя се опита да я предупреди: — Може би ще се справиш по-добре от мен с онова грозно женище. Аз изгоних Мариан. Тя изпълняваше задълженията си образцово, но съм убедена, че следеше всяка моя стъпка.

Едва бяха влезли в спалнята, когато Шантал се хвърли на врата на сестра си и я притисна буйно до себе си.

— Не можеш да си представиш колко съм щастлива, че двамата с Джон сте при мен! — извика тя. — Но идването ви можеше да доведе до катастрофа. Татко е в голяма опасност и аз…

— Вярвам, че знам причините, поради които напусна Англия! — прекъсна я Тамариск. — Мотивите ти наистина са похвални, но можеше да посветиш в тайната поне един от нас. Кажи ми, Шантал, как смяташ да се отървеш от Антоан? От разговора ни разбрах, че всъщност нямаш намерение да се омъжиш за него.

Шантал отведе Тамариск до дивана. Когато двете седнаха прегърнати, тя развълнувано заговори:

— Антоан ми обеща, че ще получа страниците от дневника като сватбен подарък. Дори ако се наложи да взема участие във венчавката, аз няма да остана дълго в тази къща. Трябва на всяка цена да получа документите. Що се отнася до брака ми, той е сключен под заплаха и няма да бъде признат в Англия. Даже ако нещата не станат така, както си мисля, животът на татко е по-ценен за мен от всичко друго. Антоан не може да ме принуди да живея с него!

Тамариск съчувствено изгледа сестра си.

— Бедното ми дете! — промълви тя. — Не помисли ли, че Антоан може и да не изпълни обещанието си? Нима имаш сериозни основания да вярваш, че ще устои на думата си? Той е безскрупулен тип и аз съм убедена, че подозренията на Джон спрямо него са напълно оправдани. Нищо чудно да затвори и теб като клетата принцеса Дьо Фалоаз!

Шантал неволно потрепери.

— Аз също често се питах дали няма да ме измами — призна тя. — Но винаги отхвърлях тази мисъл, защото вярвам, че той всъщност не иска да навреди на баща ми. Само ме заплаши с това, защото на всяка цена иска да ме направи своя жена. Щом се убеди, че ме е получил, тези документи вече няма да му трябват.

— А не помисли ли, че той ще ги използва, за да те задържи при себе си? — попита Тамариск. — Сигурно не му е убягнало, че ти храниш надежда да се върнеш в Англия.

Шантал въздъхна.

— Знам! Но ще поема този риск. Вероятно няма да имам случай да поговоря насаме с Джон. Затова е много важно ти да му разкажеш всичко, за което сме си говорили. През малкото дни, които остават до сватбата, ще се опитам да убедя Антоан, че изцяло съм запленена от чара му и Джон вече не ме интересува. Джон сигурно ще се натъжи много от държанието ми, затова ти трябва да му кажеш истината. Моля те, кажи му, че го обичам с цялото си сърце. Нека се преструва, че ужасно ревнува от Антоан. Едновременно с това не бива да го предизвиква, защото Антоан е опасен. И още нещо, Тамариск — добави тя и пак въздъхна. — Макар че Джон е против, аз трябва да се омъжа за Антоан и нека той не се опитва да ми попречи. Може би това е единственият ни шанс да спасим живота на татко. Ако Джон ме обича истински, нека не настоява да излагам на риск живота на баща си, само и само да се омъжа за него. Щом се върнем в Англия, ще живея с Джон като негова жена, ако той пожелае. Защото никога няма да се съглася да стана съпруга на Антоан, дори ако си остана такава по закон!

Тамариск кимна.

— Не мога да одобря това приключение — подчерта тя. — Мисля, че и Джон ще каже същото. Все пак смятам, че трябва да предприемем този последен опит да спасим Пери. Ще направя всичко, което зависи от мен, за да те подкрепя. Ще се опитам да убедя и Джон да се съобразява с решението ти.

Джон се разтревожи много заради ужасния риск, който поемаше Шантал. Радостта му от това, че тя го обича, беше вгорчена от преголямата му загриженост за нея. По негово мнение опасност заплашваше и тримата и инстинктът му заповядваше да отведе двете жени от Буланкур колкото се може по-скоро. Но тъй като знаеше, че Шантал няма да тръгне без фаталните документи, които уличаваха баща й, Джон реши сам да ги потърси. Изхождаше от факта, че Антоан крие тайните си документи някъде в замъка, но сградата беше огромна и в нея имаше толкова възможни скривалища, та Джон се уплаши, че ще трябва да търси пет месеца вместо пет дни. Когато се зае с тази важна задача, той с нарастващо огорчение установи, че някой слуга винаги се навърташе близо до него и наблюдаваше всяка негова крачка. Джон беше сигурен, че Антоан е разгадал намеренията му и е наредил непрекъснато да го следят.

Но случаят реши не Джон, а Тамариск да открие вратата към тайната стая само два дни след пристигането си. В нея Антоан съхраняваше документите си, както и запаса от опиум. Причината, поради която Тамариск отиде в библиотеката, беше съвсем невинна. Искаше да си потърси книга за четене, докато Шантал пробваше сватбената рокля. Посегна към някакъв том в един от високите шкафове, подхлъзна се на излъскания под, падна и си удари главата в една от каменните колони, които украсяваха камината.

В първия миг Тамариск не забеляза, че шкафът с книги вляво от нея бавно се отдръпна навътре. Но когато се изправи на крака, зеещият пред очите й отвор я смая. Без да се замисли, тя направи няколко крачки напред, за да види накъде води тази тайнствена врата.

Помещението зад вратата беше тъмно, без прозорци и миришеше на гнило. На голия под бяха наредени обковани с желязо сандъчета. Стана й ясно, че това тайно помещение може да бъде прегледано основно само с помощта на запалена свещ. Тамариск знаеше, че в много английски аристократични къщи съществуват подобни тайници. Използваха ги предимно контрабандистите като сигурни скривалища за пренасяните стоки. Те служеха и за убежища на преследваните по религиозни или политически причини. Затова не се изненада особено от съществуването на тази стаичка, а по-скоро почувства любопитство да разбере как е успяла да натисне скритата пружинка и да отвори тайната врата.

Тъй като се беше ударила в камината, най-разумно беше да започне търсенето именно оттам. Когато обаче започна да опипва скулптурните изображения на капитела, вратата на библиотеката се отвори и една жена влезе.

Беше Бланш Мерлин. Ако беше изпълнила съвестно указанията на Антоан да следи всяка крачка на гостенката, Тамариск нямаше да остане сама в библиотеката повече от минута. Отначало Бланш не забеляза, че вратата към тайната стая е отворена. В този миг Тамариск натисна тайната пружина и шкафът с книги безшумно се върна на предишното си място. Когато вратата се затвори с леко щракане, слугинята разбра, че по някакъв начин Тамариск е разкрила тайната.

Инстинктът й обаче я възпря да реагира веднага.

— Търсите ли нещо, милейди? — осведоми се тя с глас, който беше също така безизразен като лицето й.

— Влязох да потърся нещо за четене — отговори виновно Тамариск с тон на дете, хванато да краде бонбони. — Посегнах нагоре, подхлъзнах се и паднах. Вероятно главата ми се е ударила в каменната колона, защото загубих съзнание и дойдох на себе си едва преди секунди. Вижте, на пода много ясно личат следите от обувките ми!

Тамариск също беше чула тихия шум на затварящата се врата. Можеше само да се надява, че прислужницата ще повярва на измислиците й и няма да заподозре, че е видяла тайната стая.

— Желае ли милейди да полегне? — Гласът на Бланш не издаваше нищо от действителните й опасения. — Ще донеса на милейди малко коняк. Той ще ви помогне да преодолеете уплахата от падането.

Тамариск се почувства по-спокойна и реши, че е разпръснала подозренията на слугинята. Престори се, че се олюлява от слабост и се остави жената да я изведе от стаята и да я придружи до спалнята й.

Засега Бланш Мерлин се задоволи с това, че Тамариск е на сигурно място в леглото си. Тръгна бавно надолу по стълбата с намерение да потърси сина си. Трепереше от страх, защото много добре знаеше какъв изблик на ярост ще се излее върху главата й. Антоан не допускаше никой да пренебрегва задълженията си и щеше да побеснее при вестта, че майка му е оставила Тамариск да се измъкне незабелязано от стаята си.

Със своята селска хитрост Бланш винаги намираше изход; и този път трескаво затърси възможност да се изплъзне от неприятната ситуация. Само след минути й хрумна как да избегне признанието за грешката си. Изразът на напрегнат размисъл изчезна от мършавото й лице и отстъпи място на коварна усмивка. Обърна се и бързо тръгна обратно по пътя, по който беше дошла. Спря пред вратата на Тамариск, сведе глава и напрегнато се ослуша. Отвътре проникваше мъжки глас и Бланш моментално разбра, че при Тамариск е дошъл Джон. Така си и мислеше! Без да губи време, Тамариск съобщаваше на брат си как е открила тайната стая.

Нека си въобразяват, че всичко е наред, каза си Бланш. Лесно щеше да предизвика смъртта им. Трябваше само да внимава да не пострада и Шантал. Само ако падне косъм от главата й, Антоан ще се разбеснее и съвсем ще забрави да й благодари за това, че го е освободила от двама потенциални неприятели.

Първата мисъл на Бланш беше да ги отрови с хлороформ. Тази химическа субстанция беше открита само преди няколко години. Стефано я беше използвал с успех при принцесата, преди да я удави в Сена. Той сигурно знаеше откъде да го набави. Но Стефано беше предан на господаря си с душа и тяло и най-вероятно щеше да му съобщи за намеренията й. Втората възможност беше да сипе отрова в яденето, но Бланш се боеше, че на масата и другите ще опитат от него, например Шантал или, което беше още по-лошо, самият Антоан.

Но тя беше твърдо убедена, че ще успее да се изплъзне от необходимостта да признае пред Антоан небрежността си. Затова отново започна да подслушва, този път от малката стаичка, прилепена до спалнята на Тамариск. Оттук се чуваше всичко. Бланш ни най-малко не се съмняваше, че скоро ще й хрумне нещо, което да спаси сина й от надвисналото нещастие.

Тамариск не беше особено развълнувана от приключението си. Джон подчерта, че е много странно, дето Мариан не я е попитала за отворената врата. Междувременно Тамариск достигна до извода, че грозната стара жена я е наблюдавала, когато е направила откритието. Нито тя, нито Джон се съмняваха, че слугинята веднага ще уведоми господаря си. Но следобедът и вечерята минаха, без Антоан да заговори за това. Държанието му не изглеждаше променено. Когато и на следващата сутрин не се случи нищо, Джон дръпна Тамариск настрана и прошепна:

— Постепенно започвам да мисля, че сме се тревожили безпричинно. Вероятно онази жена все пак е повярвала в историята ти. Във всеки случай не бива да отлагаме повече. Кажи на Шантал да измисли нещо, за да отдалечи Антоан от замъка днес следобед — например да му предложи да я заведе в Компиен. Но не й казвай нищо за плановете ни, за да не ни предаде неволно, ако Антоан започне да й задава въпроси. Ако не знае нищо за намеренията ни да претърсим основно тайника, ще се държи много по-непринудено.

Тамариск кимна. За нея беше сравнително просто да поговори насаме с Шантал. Джон обаче беше зорко наблюдаван от Антоан и не си позволяваше дори да погледне момичето.

След обяда Джон и Тамариск седнаха в библиотеката и се задълбочиха в партия шах. Все още играеха увлечено, когато се появиха Шантал и Антоан да се сбогуват преди отиването си в града.

— Сигурно ще играем чак до завръщането ви, миличка! — каза Тамариск с толкова висок глас, че Антоан непременно да чуе думите й.

Но той явно ни най-малко не се интересуваше как ще прекарат времето си гостите му. Ако беше зле настроен към тях, поне не го показваше външно. Освен това до такава степен се зарадва, че Шантал търси компанията му и желае двамата да отидат в Компиен сами, че въобще не се замисли над възможните опасности.

Когато Тамариск и Джон се увериха, че са сами, Тамариск изтича при камината и забързано взе да опипва колоните. Джон чакаше мълчаливо. С всяка минута тревогата и нетърпението му нарастваха. Най-после Тамариск намери мястото, натисна го леко и можа да отвори вратата. Джон с почуда видя как една голяма част от шкафа с книги бавно се завъртя. Веднага запали свещта, която беше донесъл, и тръгна пред Тамариск към мрачното помещение.

От нетърпеливото очакване сърцето му се качи в гърлото. Той коленичи на каменния под и се зае да отваря капака на обкования с желязо сандък с едно длето, което също беше донесъл със себе си. Както беше предположил, всички сандъци бяха заключени с катинари. Железните шарнири не искаха да поддадат. Джон беше толкова погълнат от работата си, че нито той, нито Тамариск забелязаха как вратата на библиотеката тихо се открехна и някой се промъкна към тайния механизъм. Едва когато тежката врата, прикрита отпред с книжен шкаф, хлопна, двамата скочиха. Осъзнаха, че са хванати на местопрестъплението. Бледа като платно, Тамариск обърна очи към брат си.

— Хванаха ни в капан! — прошепна ужасено тя.

Джон също беше изплашен до дън душа, но не искаше да покаже тревогата си. Той вдигна свещта по-високо и претърси с поглед кръглото помещение, което дори нямаше отдушник. Не виждаха никаква възможност за бягство, защото стените, както и куполовидният таван бяха изградени от дебели каменни блокове. Длетото не можеше да се справи с тях.

— Сигурно има някаква възможност да се отвори вратата отвътре — каза Джон, като се стараеше гласът му да звучи убедително. — Трябва да претърсим навсякъде, Тамариск. Може би ще открием нещо.

Тамариск почувства успокоение от тази разумна забележка. Дишането й стана по-равномерно.

— Аз ще търся отляво, а ти започни отдясно, Джон — предложи тя. — Така няма да пропуснем тайната брава, ако въобще съществува такава.

Двамата веднага се заеха с претърсването, забравили за сандъците. Пръстите им бавно опипваха кръглите стени, но след малко Джон изпусна свещта и в стаята се възцари пълен мрак. Той веднага намери огнивото си и отново запали свещта.

— Но тя няма да гори дълго — прошепна с безпокойство младежът. — Може би трябва да използвам последната светлина, за да проверя съдържанието на сандъците. А ти продължавай да опипваш стените, Тамариск! Дори ако не намерим изход, рано или късно все ще се появи някой. Дотогава трябва да съм разбрал какво е скрито тук. Сигурно е извънредно важно, иначе Антоан не би го съхранявал така грижливо.

Тамариск се съгласи с него, макар че първоначалното й любопитство беше отстъпило мястото си на непрекъснато нарастващ страх. Но тя се постара да се овладее и си каза, че след връщането си в замъка Шантал непременно ще попита къде са роднините й и че Антоан в никакъв случай няма да ги остави да умрат в тази дупка, каквото и да е решил да прави с тях. Но любопитството й се събуди отново, когато Джон, забравил положението, в което бяха изпаднали, възбудено се провикна:

— Тамариск, намерих документите, които търсим! Това свидетелство доказва, че през 1830 година Антоан наистина се е оженил за принцеса Дьо Фалоаз в Ню Йорк. — Той продължи трескаво да разлиства книжата. — Не намирам нищо, което да доказва, че баща ни е сключил брак с майката на Антоан. Но тук — това е завещанието с последната воля на баща ни! Миналото най-после се разкрива пред очите ни, Тамариск. Баща ми пише за Антоан като за „мой първороден син“, а за мен се казва следното: „… моят законен син Джон, по право наследник на титлата ми“. Чуй, Тамариск, тук се дават разпореждания за „жената Бланш Мерлин, която ми роди първия син“. — Джон зачете на висок глас: — „… че моят син Джон трябва да съблюдава поетите от мен задължения към споменатата Бланш Мерлин като свои и винаги да помни факта, че тази жена няма законни претенции към мен. Докато е жива, нека той с чест изпълнява задълженията си към нея.“

— Това е написано в завещанието, Тамариск! Той никога не се е женил за нея! — извика Джон.

— А това е последното доказателство за безскрупулността, с която ни измами Антоан — проговори възмутено Тамариск. — Слушай, Джон, трябва да се измъкнем оттук, защото не само животът на Пери е в опасност. Шантал също е заплашена. Освен това мама никога няма да узнае, че баща ни не я е измамил, ако не успеем да избягаме от този затвор. Трябва да намерим някакъв изход!

Но през краткото време, в което свещта догаряше, двамата не намериха ключ за тайната врата. Пламъчето затрепка и угасна. Джон и Тамариск разбраха, че няма да излязат оттук. Нямаха храна и вода, а Джон се боеше, че и въздухът скоро ще свърши. Тъй като вече познаваха съдържанието на тайните документи, не беше много вероятно Антоан да ги извади от този гроб.

Джон се отпусна на земята до Тамариск и я обгърна с ръце. Опита се да й вдъхне смелост, като заговори, че Шантал непременно ще намери начин да ги освободи. Но още докато казваше това, се сети, че Шантал не знае нищо за тайната стая, нито за пружината, скрита на камината.

Когато Шантал се върна от Компиен, тя не се разтревожи особено много от отсъствието на близките си. Тъй като знаеше, че възнамеряваха да търсят нещо важно, тя предположи, че се намират в някое от многобройните помещения на замъка. Антоан обаче се осведоми с неприкрито любопитство за гостите си. Шантал ужасно се уплаши да не ги завари в някоя стая, където присъствието им няма да му е приятно.

Но когато Джон и Тамариск не се върнаха по стаите си, за да се преоблекат за вечеря, Шантал за пръв път почувства страх. Макар че не можеше да понася Мариан, тя позвъни за нея с надеждата да узнае от слугинята нещо за Тамариск. Но никой не се отзова на звънеца.

Шантал вече беше свикнала да прави тоалета си сама. Скоро изтича надолу по стълбата към големия салон. Антоан я очакваше. По лицето му вече не се четяха възхищение и привързаност. В гласа му се усети дори известна студенина, когато покани Шантал да седне до него.

— Доколкото разбрах, милите ми роднини не се намират в замъка. Ще бъдеш ли така добра да ми съобщиш причината за отсъствието им, Шантал?

— Да ти съобщя ли! — извика с почервенели страни Шантал. — Аз самата имах намерение да те попитам дали знаеш нещо!

— Нищо не ми е известно — прекъсна я Антоан. — Меко казано, поведението им е крайно неподходящо. Като гости в моя дом би трябвало да ми казват, когато решат да отсъстват по-дълго време. Естествено, ще почакаме с вечерята. Да се надяваме, че не са отишли много далеч.

— Никой ли не ги е виждал? — попита изплашено Шантал. — Толкова слуги има в замъка… — Гласът й пресекна. Знаеше, че Джон имаше някаква тайна цел и искаше да останат сами.

Антоан стана и закрачи напред-назад из стаята. След малко отново седна до Шантал. Не беше сигурен, че Джон и Тамариск са я посветили в плановете си да претърсят тайната стая. Разяряваше го мисълта, че предложението на Шантал да отидат в Компиен вероятно е било само хитрост, за да го отдалечат от замъка. От друга страна, страхът за близките й изглеждаше напълно искрен. Ако знаеше за съществуването на тайника, тя непременно щеше да го спомене в този миг, каза си Антоан.

Той даде заповед да отложат вечерята с един час и остана да наблюдава как тревогата на Шантал все повече се засилва. Всеки пет минути тя поглеждаше към дървения часовник над камината и непрекъснато го питаше къде ли биха могли да бъдат близките й.

Антоан умело се преструваше, че няма и понятие. Когато след завръщането от Компиен майка му съобщи, че Джон и Тамариск са затворени в тайната стая, той побесня от гняв, че тя не е предотвратила разкриването на скривалището. Но Бланш беше подготвена за този гняв.

— Ти самият не заподозря нищо лошо, когато остави двамата най-спокойно да си играят шах в библиотеката! — припомни му тя. — Аз се подчиних на заповедта и непрекъснато ги следях през ключалката. Един от двамата случайно е открил тайния механизъм и е отворил вратата. Но не можах да ги видя, чух само, когато със сила се опитваха да отворят сандъците. Едва тогава проумях какво става, промъкнах се в библиотеката и бързо затворих вратата. Ти едва ли би ги пуснал на свобода, ако знаеше, че се бъркат в работите ти! — Когато Бланш забеляза, че първият гняв на Антоан се е поуталожил, тя коварно продължи: — Сигурна съм, че те не ме забелязаха, Антоан. Сега можеш да ги освободиш, без да заподозрат каквото и да било. Ще им кажеш, че вратата се затваря от само себе си.

Антоан моментално разбра, че майка му е действала правилно. Не можеше да си позволи да освободи Джон и Тамариск, защото знаеха тайните му. Двамата трябваше да умрат. Но първо трябваше да помисли как да разсее подозренията на Шантал. Лично той малко се тревожеше от смъртта на брат си и сестра си, но мисълта за мъката на Шантал го потискаше. Не искаше да я вижда нещастна, но нямаше друг избор. Двамата бяха осъдени да умрат, защото представляваха смъртна опасност за него. Нямаше как да предотврати тъгата на любимата си.

Когато двамата седнаха да вечерят, той я изгледа с истинско съчувствие.

— Опитай се да хапнеш нещо — промълви той. — Несъмнено всичко скоро ще се изясни.

Но Шантал не можеше да яде. Страх стискаше гърлото й. Антоан изглеждаше искрено обезпокоен. Въпреки това тя беше убедена, че той по някакъв начин е свързан с изчезването на Джон и Тамариск. Вечерята мина в пълно мълчание. Когато най-после свършиха, Антоан беше решил да й разкаже най-правдоподобната история. Шантал щеше да му повярва — поне за известно време. А той беше твърдо решен да я залъгва поне до деня на сватбата.

— Ако желаеш да поседиш в салона, Шантал, аз ще отида лично да разпитам за тях. Не мога да понеса да те гледам толкова потисната.

— Благодаря ти, Антоан! — отговори Шантал. — Боя се, че им се е случило нещо. Джон и Тамариск непременно щяха да се сетят, че се тревожа и да ми изпратят вест, ако са решили да се задържат някъде по-дълго.

След по-малко от четвърт час Антоан се върна в салона и съчувствено заговори:

— Права беше, като каза, че брат ти и сестра ти няма да те оставят да се тревожиш от отсъствието им. — Той седна до нея и хвана ръцете й. — Току-що уволних един от младите слуги, защото забравил да ти предаде вест от Тамариск. — Почувства, че ръцете на Шантал потрепериха и продължи, без да му мигне окото, да разказва измислицата си: — Доколкото разбрах, днес е пристигнал пратеник от семейство Дюбоа с вест за Джон. Той се запознал с тези хора преди известно време и често им гостувал в Бове. Слугата ми каза, че дук Дюбоа внезапно починал. Тъй като дукесата била осведомена за пребиваването на Джон в моя замък, тя помолила двамата да я подкрепят в дълбоката й скръб. Джон и Тамариск решили веднага да заминат с каретата на пратеника, за да утешат дукесата и дъщерите й. Сигурно са се задържали в Бове доста дълго. Тамариск е наредила да те предупредят, че е възможно дори да нощуват там, но ще се върнат навреме за нашата сватба.

Шантал облекчено въздъхна. На пръв поглед историята на Антоан изглеждаше правдоподобна. Мина доста време, преди да се усъмни в думите му. Когато се връщаха от Сейшелите, Джон й разказа за дук Дюбоа и семейството му. Описа й колко са добри и мили тези хора въпреки бедността си и я помоли да покани дъщерите им в Англия, за да може по този начин той да спази обещанието си.

По-късно вечерта, когато се оттегли в спалнята си, Шантал обмисли всичко най-подробно. Отвори набързо гардероба на Тамариск и видя, че сестра й не е взела нито дрехи, нито бельо. Дори подплатеното с кожи палто и шапката бяха по местата си. Навън цареше леден февруарски студ. Никой не можеше да излезе без топли дрехи.

Тревогата й неимоверно се усили. Тя дълго лежа будна, мислейки за многото слаби места, които откриваше в казаното от Антоан. Струваше й се невероятно пратеникът на семейство Дюбоа да е дошъл с карета, а не на кон. А и откъде хората в Бове знаеха, че Джон и Тамариск се намират в Буланкур? Ако бяха минали оттам, когато бързаха да пристигнат в Компиен, те сигурно щяха да споменат за посещението си. Страхът й още повече се засили, като се сети, че дукесата сигурно има роднини, съседи и много по-близки приятели от Джон и може да се обърне към тях за съчувствие и подкрепа. Дори ако наистина е помолила Джон за помощ, не е било необходимо Тамариск да го придружава. Защото Тамариск предполагаше, че сестра й е в опасност и не би я оставила сама, за да утешава някакво чуждо семейство.

Шантал бързо разбра, че Антоан й е разказал измислена история. Следователно той знаеше мястото, където се намираха Тамариск и Джон, иначе нямаше причини да я лъже. Шантал жестоко се самообвини за доверчивостта си. Как можа да повярва, че някой от добре дресираните слуги ще забрави такава важна вест? Също така невероятно беше, че никой друг от персонала не е забелязал пристигането на пратеника и внезапното заминаване на близките й.

Шантал бързо запали свещта на нощната си масичка. Седна в леглото със свити колене, опитвайки се да си припомни дума по дума сутрешния си разговор с Тамариск.

„Тази сутрин направих важно откритие в библиотеката — тези думи на сестра й прокънтяха в ушите й. — Разказах на Джон и той се съгласи с мен, че краят на загадката е близо. Няма да ти кажа нищо повече, защото ако Антоан започне да те разпитва, ще е по-добре да не знаеш истината. Достатъчно е да знаеш, че двамата с Джон имаме нужда от няколко часа. Затова измисли нещо, което да отвлече вниманието на Антоан…“

Вероятно са ги заловили, докато са търсели решението на проблема, заключи Шантал. Къде ли бяха сега? Дали в кулата, където е била затворена принцеса Дьо Фалоаз? Ако утре поиска да претърсят целия замък от тавана до избата, дали Антоан ще се съгласи?

Поне Тамариск да ми беше казала какво смятат да правят, проплака в душата си Шантал. Очите й се напълниха със сълзи, защото напълно осъзнаваше собствената си безпомощност. Вече не можеше да разчита на подкрепата на близките си. Хрумна й, че е по-добре да избяга, да вземе един кон и да препусне в нощта към Бове. Семейство Дюбоа непременно ще й помогне да се върне в Англия. Там ще помоли баща си да вземе нещата в свои ръце. Той знаеше по-добре от нея как да постъпи.

Докато премисляше тази възможност за бягство, Шантал ясно осъзна, че не може да се махне оттук. Ако Джон и Тамариск наистина са пленници на Антоан и тя го напусне, гневът и отмъщението му щяха да се стоварят върху тях. Освен това страниците от дневника все още бяха у него и животът на баща й продължаваше да бъде в опасност.

Време е да покажеш, че си поне малко смела! — окуражи се самата Шантал. Твърде дълго се беше опирала на други хора и се беше оставяла да я глезят. Вече не беше дете. Щом майка й се е справила с опасностите в Русия, а сестра й е изтърпяла всички унижения в Италия, значи и тя ще събере достатъчно смелост да се опълчи срещу самотата и страха си тук, във Франция.