Клер Лоримър
Шантал (12)

Десета глава

Юли — август 1838

Горещината на жаркото юнско слънце правеше разходката истинско мъчение. Антоан съблече зеленикавия си жакет и го простря на тревата под сянката на голямата липа зад розовата градина. После привлече Шантал до себе си на земята. Знаеше, че на такова голямо разстояние от къщата са защитени от любопитните погледи на зорки очи. Разбира се, не беше много вероятно сър Перигрин или мащехата му да ги шпионират, но можеше да се предположи, че прислугата тайничко ги наблюдава от прозорците, за да не пропусне нещо по-интересно, докато са сами с Шантал, и да може след това да поклюкарства.

Антоан взе ръцете на Шантал, поднесе ги към устните си и целуна нежната като кадифе кожа. През тънката си риза той почувства как тя потрепери. Бавно прокара пръсти нагоре по голата й ръка, после сякаш по невнимание те докоснаха гръдта й през белия муселин на роклята. Дори и без сподавения вик на изненада той можеше да долови колко много я възбужда физическата му близост — бузите й пламтяха така прелестно.

— Шантал — промълви той. — Обожавам те!

Тя спонтанно хвана дясната му ръка и я притисна до сгорещеното си лице. Очите й бяха премрежени от сълзи. Тихо и със запъване тя каза:

— Антоан, имам една ужасна новина! — Спря за малко, после мъчително продължи: — Не ще можем да се радваме още дълго на нашата близост.

Мъжът до нея с усилие успя да потисне гнева, който премина по лицето му.

— Това означава ли, че твоите родители отново ме отблъскват? — попита я той и дръпна сърдито ръката си.

Угрижена, Шантал го погледна. Не бе привикнала да го вижда сърдит, чувстваше се объркана от това.

— О, не, Антоан. Родителите ми не са виновни. Просто стана така, че нашият кораб трябва да излезе в морето по-рано от предвиденото. Отплаваме следващата седмица!

— Следващата седмица! — повтори Антоан. Той бе като ударен от гръм след това съобщение. Ясно си личеше колко е изумен. — Но това не може да бъде!

— Напротив! — прошепна Шантал с очи, пълни със сълзи. — Бях толкова щастлива през изминалите седмици! Радвам се на времето, което ни остава да бъдем заедно. Татко също не може да ни помогне. Чарлз казва, че на един от островите на име Мавриций имало проблеми. Свързано е с търговията с роби. Нашият кораб трябва да вземе един адютант за тамошния губернатор, както и бърза поща от правителството. Чарлз казва, че това е само едно малко отклонение от обичайния курс до Индия, но все пак отплаването се налага да стане по-рано.

— При това положение ти не би трябвало да пътуваш със сестра ти и нейния съпруг! — избухна Антоан. — Не мога да те загубя тъкмо сега, любима! Не отивай с тях, умолявам те! Ще се оженим веднага и ще дойдеш с мен във Франция.

Шантал сведе поглед, опасявайки се, че настойчивата молба в очите и гласа на Антоан може да я разколебае. Силата на неговата страст я караше да се чувства някак неприятно, но след първата им тайна среща той бе събудил у нея един копнеж, който през следващите седмици ставаше все по-силен и смущаващ. Когато тя свиреше на пианото в стаята за музика, той обичаше да застава зад нея и да слага ръцете си върху раменете й. Дори това леко докосване караше тялото й да изтръпва. Изпитваше възбуда, която по странен начин я ужасяваше. Като че ли Антоан притежаваше магическа сила да командва чувствата й само с едно докосване, с един поглед, с дъха си върху шията й. Два пъти я бе целунал по устните и тя почти бе изгубвала съзнание, толкова чудни и непознати бяха усещанията, преминаващи през тялото й. Защо й се замайваше така главата, когато устните му докосваха нейните? Не можеше да проумее защо цяла се разтреперваше и всичко в нея се устремяваше към него. Не беше ли това любовта?

— Не ме ли обичаш? Поне малко? — питаше я непрекъснато той.

Всеки път тя все по-уверено му казваше, че чувствата, които изпитва към него, са любов.

— Шантал, ти не ми отговори! — прекъсна размишленията й неговият глас. — Кажи ми, че няма да ме изоставиш, че ще се съгласиш да станеш моя жена! Не е възможно да се съмняваш в любовта ми. Ще се откажа от всичко на този свят, ако ти настояваш! Обичам те, обичам те толкова много!

Една сълза бавно се търкулна по бузите й, последва я друга, после още една, докато накрая цялото лице на Шантал се обля в сълзи.

Той я обгърна с ръка.

— Защо плачеш? — попита я, а в гласа му се усещаше страх. — Нещастна ли се чувстваш сега, когато знаеш колко много те обичам?

— О, не, не е от това! — прошепна тя. — Трябва да отида с Чарлз и Тамариск, Антоан! Обещах на баща си и трябва да удържа на думата си.

С ужасяваща внезапност Антоан я остави и скочи на крака. Изгледа я с присвити очи, с издадена напред устна и гневно процеди през зъби:

— Значи той все пак успя да ме надхитри! Бях толкова глупав да повярвам, че ми е позволил да ухажвам дъщеря му. Какъв глупак си бил, Антоан дьо Вал!

Погледна отново плачещото на земята момиче и се почувства някак странно обезпокоен. С усилие потисна яда си.

— Ела, Шантал! Струва ми се, че нямаме основания да мислим за раздяла. Трябва да си наясно, че баща ти е поискал твоето обещание, преди да знае, че ме обичаш. Когато му обясниш всичко и му кажеш, че искаш да се омъжиш за мен, той ще те освободи от обещанието.

Сълзите на Шантал секнаха. Тя го погледна с наново събудена надежда. За един миг думите му изглеждаха като чудодеен изход от общото им нещастие. Скоро обаче тя отново бе обзета от страх и съмнение.

— Но, Антоан, аз не съм сигурна дали искам да се омъжа за теб — изтърси тя по детски откровено. — Как мога да съм сигурна, че те обичам така, както едно момиче трябва да обича мъжа, за когото ще се ожени? Знам само, че не искам да сме разделени за цели две години. Що се отнася до татко, както и по-рано ти казах, една раздяла за две години според него е отличен пробен камък за искреността и силата на нашите чувства.

Застраховал се е от всички страни, мислеше си Антоан. У него се надигна такава омраза към този човек, че би го убил, ако му се представеше възможност.

— Баща ти би станал чудесен пълководец — заяви той горчиво.

Но забеляза с какво недоумение го погледна Шантал и отново се овладя. Още не всичко е загубено, помисли си. Дори и в далечна Индия момичето нямаше така лесно да го забрави. Той щеше да се погрижи за това.

Антоан измъкна златния пръстен с герба на фамилията от пръста на лявата си ръка и се наведе към Шантал. Постави го върху разтворената й длан и затвори ръката й.

— Този пръстен е залог за моята любов към теб — тържествено каза той. — Давам ти обет за ненакърнима вярност. Никога няма да се оженя за друга жена дори ако трябва да чакам петдесет години твоето завръщане. Ти си създадена да ми принадлежиш така, както и аз на теб. Един ден ще ме обичаш, ще се омъжиш за мен, дори и да не го знаеш сега!

Шантал гледаше пръстена, после вдигна очи към Антоан.

— Ще го нося винаги със себе си! — извика тя, въпреки че вътрешно бе разкъсвана от съмнения. Искаше й се да се хвърли в обятията му, да признае любовта си към него и да се съгласи да му стане съпруга. Дълбоко в себе си обаче чувстваше, че един такъв обет нямаше да бъде достатъчно искрен.

„Само да знаех какво представлява истинската любов!“ — мислеше тя с мъка. Може ли човек да е толкова сигурен, както Тамариск, която с такава увереност твърдеше: „Веднага щом срещнеш истинската любов, всяко съмнение ще изчезне!“. Джон по този начин ли я обичаше, без да има никакви съмнения? Ако беше така, той не би изпълнил заканата си и не би напуснал дома, оставяйки я на домогванията на Антоан, сякаш не го интересува ще я загуби или не. Ако наистина я обичаше, щеше да остане и да се бори за нейното сърне — казваше си Шантал. Той изчезна, без да се съобразява с нейните чувства, не обърна внимание на болката, която неговото поведение й причини. По колко различен начин й засвидетелстваше Антоан любовта си! При него никога не липсваха изящните комплименти, нежните думи. Сега дори й даде пръстена си, за да я утеши.

В желанието си да отвърне на тази утеха Шантал го целуна по бузата.

— Ще ти пиша веднага щом стане възможно! — обеща му тя. — Ще си водя дневник, Антоан, за да знаеш всичко за мен, така както е. Ако ти постъпиш по същия начин, няма да се срещнем отново като чужди. О, ако можех да взема със себе си едно твое миниатюрно портретче! Сега обаче едва ли има вече време да се нарисува.

Антоан се разчувства от откровеното признаване на дълбоката й привързаност към него.

— Във Франция се носи слух, че един човек на име Луи Дагер работи над някакво откритие, с помощта на което образът на човек за много кратко време може да се копира върху медна плоча. Ще направя запитване докъде се е развила тази техника. Що се отнася до мен, аз не се нуждая от никакъв предмет, който да ми напомня за теб. Образът ти ще е с мен денем и нощем. Ще мога по всяко време да го възкресявам в съзнанието си.

Вчера, когато предстоящата им раздяла изглеждаше още така далечна, тя би възприела с голяма радост подобен комплимент. Сега изпълнените му с любов думи само увеличиха нейното страдание и несигурност. Всички тези обещания за вярност и любов, мислеше си тя, не можеха да бъдат гаранция, че няма да бъде забравена, когато замине за далечната Индия. Във Франция имаше толкова много по-красиви момичета, които копнееха по него. Никой не би оспорвал, че Антоан дьо Вал е интересна партия, че има голяма притегателна сила за нежния пол. Много приятелки на майка й открито говореха за неговия чар и привлекателност. Дороти й бе казала, че в дома няма нито едно момиче от прислугата, което да не е готово да припадне, когато виконтът каже дори само „мерси“.

Защо е толкова плахо това мое сърце, питаше се тя. Винаги съм се гордяла с куража си, но изглежда, нищо не е останало от него. Тя разглеждаше лицето на Антоан. Изпитваше дълбока нежност и желание да го прегърне и да му се покори. Под леко отворената яка на надиплената му риза можеше да види откритата кожа на мъжките му гърди. Ръцете й трепнаха от копнеж да го докоснат. Тялото й инстинктивно се стремеше към него. Ако Антоан бе продължил да й говори за любов, тя сигурно би се предала и би се съгласила да се омъжи за него, стига родителите й да позволят. Но Антоан изцяло бе зает в мислите си с разработването на нови планове. Размишляваше как да подходи при създалата се ситуация. Не бе свикнал да се противят на желанията му. Мисълта, че вече не е господар на съдбата си, го караше да се чувства несигурен, изпълваше го с гняв. За секунди трескавият му дух претегли възможността да отвлече Шантал, насила да я заведе във Франция, преди тя да се качи на кораба за Индия. Знаеше, че с пари може да получи всякаква помощ, за да отнеме от родителите й настойничеството им над нея. Знаеше обаче, че не трябва да разчита тя да приеме подобни действия като романтични и желани. Щеше да рискува да събуди у нея страх и антипатия. А той горещо се стремеше да постигне любовта й. Затова такъв риск не можеше да поеме.

Чувствата му към Шантал го смущаваха. Не можеше да свикне с мисълта, че той, Антоан дьо Вал, който през тридесетте години на своя досегашен живот никога не се бе грижил за друго същество, сега е преследван от страха да не загуби доверието и вниманието на едно младо момиче. При това тя дори не му бе признала, че го обича. Не можеше да си позволи да я обиди, да я подразни, да я стресне, за да не загуби нежната привързаност, с която го даряваше. Реши да не мисли повече за отвличане. Копнееше тя сама изцяло да му се отдаде. За това сега трябваше да чака две дълги години. Тази мисъл трудно можеше да се понесе, но изглежда, друг избор нямаше.

Обхванат от бурен порив на отчаяние, той я грабна в ръце и започна да я целува със страстен копнеж. Тя се поддаде, отвръщайки на целувките му със същата жар. Но слабостта й трая само един миг. Тя се отдръпна от него. От очите й се излъчваше несигурност.

— Не, Антоан! Това ще направи раздялата ни още по-тежка. — Здравият й инстинкт я водеше сигурно в този миг, когато липсата на опит би могла да я тласне в погрешна посока. — Тъй като трябва да си вземем довиждане, нека го сторим бързо, да не удължаваме ненужно страданията си.

Антоан дойде на себе си и пусна момичето.

— Тогава ела, скъпа — каза й той. Взе ръката й и я поведе обратно към къщата. — Зная, че трябва да се примиря с нашата раздяла. Съдбата се отнася ужасно с нас, ограбва ни възможността да изживеем любовта си. Да се надяваме, че добро стечение на обстоятелствата ще ни събере отново заедно, преди да са изминали двете години. Те ми се струват цяла вечност!

— О, аз ще се моля за това! — извика Шантал. — Дори сега някакво чудо може да попречи на предстоящото ми заминаване. Може би ще имаме още мъничко време.

Само ден преди отплаването изглеждаше, че чудото е на път да се осъществи. Започна буря. Силният вятър и градушката изпочупиха много прозорци. „Таймс“ съобщи, че „от небето падат ледени парчета, а то е тъмно като в зимна нощ“.

— Да се надяваме, че не е зла поличба! — каза изпълнена със страх малката Дороти, докато слагаше в куфара последните рокли на Шантал.

Въпреки че предишната нощ бе плакала в съня си и мислеше, че раздялата с Антоан ще й разбие сърцето, Шантал бе замаяна от вълнение, когато стъпи на дървената стълба на големия кораб с неговите свити платна и усърден, постоянно зает с нещо екипаж. Наоколо бе пълно с моряци, които приготвяха кораба на Нейно Кралско Величество за отплаване в открито море. Капитанът и офицерите наглеждаха работата. От почит към ранга на Чарлз, който бе контраадмирал, капитанът лично ги приветства като пасажери на борда. Той им представи корабните офицери, след това ги заведе до своята каюта, която за времето на пътуването отстъпваше на Тамариск и Чарлз. Въпреки че в сравнение със собствената им спалня изглеждаше малко, помещението бе комфортно обзаведено. Оръдията бяха дискретно скрити с басмени завеси. Двете прислужнички, Дороти и Елзи, бяха настанени в съседната каюта, служила на капитана за дневна, а Шантал получи едно по-малко помещение, което всъщност бе предназначено за първия офицер.

Морийн и Пери, които се качиха на борда, за да се сбогуват със заминаващите, се оглеждаха с особен интерес.

— Ако не бях сигурна, че климатът в Индия няма да ми понесе, бих пътувала с удоволствие и аз, Чарлз! — каза Морийн.

С тиха радост тя тайничко наблюдаваше пламналото от вълнение лице на Шантал. Пери бе покъртен от сълзите на дъщеря си миналата вечер, страхуваше се, че раздялата с Антоан наистина й е разбила сърцето.

— Беше чудесна идея да изпратим Шантал с Чарлз и Тамариск — говореше му Морийн. — Няма да се изненадам, ако бързо забрави Антоан и дари с вниманието си младия лейтенант, който трябваше да й отстъпи каютата си.

Изглежда, Пери не я чуваше.

— Дай боже, пътуването да мине безопасно и щастливо. — Без да има логично обяснение, той се чувстваше притеснен при мисълта, че единственото му дете трябва да прекоси океана, да отиде на другия край на света.

— Капитан Ансън е изключителен човек. Имам му пълно доверие — каза Чарлз успокоително. — Не всеки капитан е така уважаван от своя екипаж — допълни замислено той. — Тези нещастници под негова команда са му напълно предани. Някой не толкова човечен капитан би могъл да превърне живота им в ад, да разреши на офицерите си да ги наказват и измъчват — но не и той.

— Не трябва да се страхуваме за децата си! — опитваше се Морийн да разсее Пери, когато бавно се прибираха към дома си. — Чарлз няма да позволи любимата му съпруга да страда от лишения. Ще се съгласиш с мене, че капитанът е изключително приятен човек, скъпи.

Както Чарлз бе предрекъл, капитан Ансън се оказа приятен спътник. Той бе обичан в еднаква стенен както от екипажа, така и от пасажерите. През първата седмица всички понасяха пътуването сравнително добре. На борда бяха взели доста животни за месо, а и не бе минало много време, та да гранясат маслото и сиренето. Храненето се оказа от особено значение за пътниците, тъй като нямаше какво друго да правят, освен да се хранят или да се разхождат по палубата. Шантал често заставаше на мостика и наблюдаваше рулевия, който управляваше големия кораб през океана. Понякога с Дороти гледаха как моряците се катерят по главната мачта. Почти им се завиваше свят, когато, увиснали по мачтите високо горе над главите им, те прибираха платната.

Тамариск зорко следеше Шантал. Бяха вече цял месец в морето, а докато достигнат остров Мавриций, щеше да мине още един. Там трябваше да слязат на брега, та „Валета“ да вземе прясна храна на борда. През това време нищо не можеше да се случи на Шантал, тъй като очите на младия лейтенант не я изтърваваха нито за миг.

— Томас Ловъл е много отзивчив човек — забеляза Тамариск. — Съвсем очевидно е, че те харесва, Шантал. Няма ли поне малко да отвърнеш на неговото възхищение? Чарлз каза, че той е много способен офицер. Аз самата го намирам за доста привлекателен.

Шантал си помисли за синеокия светлорус млад офицер, но само за миг, после каза:

— Като приятел го харесвам, но голямото му внимание към мен не ми е много приятно. Той е толкова млад, Тамариск, или поне така ми се струва, след като съм била в компанията на Антоан. В сравнение с него ми изглежда непохватен и безпомощен като ученик.

Тамариск въздъхна със свито сърце. Знаеше, че майка й, а и Пери се надяват, че ще забрави Антоан, когато е достатъчно далеч от него. Тамариск бе още млада и разбираше колко привлекателен може да бъде мъж като Антоан в очите на едно момиче на възрастта на Шантал, а всъщност и за жена на нейната възраст. Ето защо не я учудваха романтичните чувства на Шантал към този човек.

— Мислиш ли си понякога за скъпия Джон? — попита я Шантал с любопитство. — Надявах се да се завърне у дома, преди да напуснем Англия, за да ни пожелае приятно пътуване. Разбира се, не е могъл да знае, че датата на заминаването ни е променена.

Шантал сложи ръка на рамото на Тамариск и пусна кадифената жилетка, която шиеше за баща си, да падне в скута й.

— През последните седмици си мислех много за Джон — призна тя. — Нямах намерение да го наранявам, Тамариск. Доколкото си спомням, винаги съм го обичала, възхищавала съм се от него. Не предполагах, че чувствата му към мен са се превърнали от братска обич в любов на обожател — каза тя, свила вежди. — Дори и сега ми е трудно да си го представя по този начин.

— Може би мама не беше права да крие от теб истинската ти самоличност и това, че Джон не ти е брат — каза Тамариск. — Мисля, че се страхуваше да не те натъжи.

Шантал въздъхна.

— Може би щеше да е по-разумно, ако знаех за обстоятелствата около моето раждане. В интерес на истината, не бях ужасена, когато тези неща ми бяха разкрити. Татко ми каза, че рождената ми майка е била красива и любяща жена и че трябва да почитам паметта й. Мисля, че някак инстинктивно винаги съм се чувствала различна от останалите момичета в училище. Скъпа Тамариск, щеше ли да си смутена или объркана, ако ти кажеха, че си незаконно дете?

Тамариск обаче също не сметна за правилно да каже, че тя самата не е същинска дъщеря на лорд Билбърд Бари, както си мислеха хората, че Жерар дьо Вал и майка й са имали любовна връзка далеч преди да могат да се оженят, и тя е дете на тази любов. Шантал почиташе своята мащеха и я считаше за човек с големи добродетели. Тя смяташе, че Морийн е водила винаги един безупречен живот без каквито и да било грехове. Ако сега разбереше истината, можеше да реши, че и тя не е необходимо да обръща голямо внимание на своята безупречност и морал.

Шантал си бе намерила интересно занимание през време на пътуването с кораба. Искаше да издялка върху една дъска герба на фамилията Дьо Вал. От пръстена, който носеше окачен на шията си, тя прерисува хералдическия знак в увеличен мащаб върху хартия. По-късно с удоволствие прекарваше много часове над своята дърворезба. След десет седмици в открито море тя трябваше да остави работата си; корабът „Валета“ се плъзгаше по вълните, носен от вятъра, и навлизаше в малкото пристанище Порт Луис на остров Мавриций. Температурата на въздуха се бе покачила много, тъй като бяха близо до екватора. Шантал и Тамариск не се решаваха да излязат на слънце без чадърчета. Предупредиха ги да бъдат много внимателни. Един от по-младите офицери на кораба вече бе получил слънчев удар. Когато слязоха на сушата, Тамариск настоя той да бъде пренесен в резиденцията на губернатора, за да може тя да се грижи за него. За нещастие здравословното състояние на губернатора, сър Уилям Никълъс, съвсем не беше добро. По тази причина той изпрати съпругата си да поздрави гостите. Дружелюбната дама не скри облекчението си, че адютантът на губернатора е пристигнал толкова навреме.

Резиденцията бе построена от камък и сравнена с теснотията на кораба, изглеждаше направо просторна.

Шантал и Тамариск бяха очаровани от възможността отново да се къпят в прясна вода и да гледат от прозорците си зеленината на палмите и ярките тонове на безбройните пъстри цветя, които растяха на тропическия остров. С нетърпение очакваха разходката из града.

По улиците цареше голямо оживление. Можеха да се видят множество необикновени лица — една пъстра тълпа от китайци, индийци и африканци.

— Но това е истинска райска градина! — възторжено извика Тамариск, докато погледът й се рееше над преливащите цветове на градините, към синьото небе над тях и тюркоазното море в далечината.

По време на вечерята жената на губернатора поохлади ентусиазма им.

— След забраната на робовладелството основната задача на съпруга ми беше да се погрижи за налагането на този едикт — каза им тя. — Но старите ни приятели, французите, си затварят очите винаги, когато им е изгодно, въпреки че официално приемат премахването на търговията с роби. Тук сме на около петстотин морски мили от френски Мадагаскар. Същото разстояние ни дели и от източното крайбрежие на Африка. Морето между тях гъмжи от пирати и търговци на роби. Усилията на сър Уилям да държи настрана тези хора от нашия остров възбудиха недоволство. Казано съвсем открито, няма да съжаляваме, ако съпругът ми бъде освободен от поста си.

Чарлз кимаше с разбиране. Беше му известно, че една голяма част от английската флота бе хвърлена срещу търговците на роби. На офицерите и екипажите не оставаше време да свършат каквато и да е друга работа, защото бяха заети с патрулиране из морето. Самият той веднъж беше на военен кораб, когато бе засечен един съд, претъпкан с нещастни измъчени чернокожи, които трябваше да бъдат продадени в Америка като роби. В последната минута пиратите изхвърлиха в морето незаконния си товар. За нещастие всичко стана толкова бързо, че много от негрите не можаха да бъдат спасени. Чарлз не обичаше да си спомня за тези събития. Изпитваше покруса, че толкова много невинни хора по света страдат по ужасен начин.

Цели два дни те разглеждаха острова с файтона на сър Уилям. Слънцето грееше на безоблачното небе. Горещината и влагата едва се издържаха. Когато на третия ден се наканиха отново да се качат на борда на „Валета“, излезе лек ветрец, който разлюля листата на палмите и накара корабните платна да заплющят. На хоризонта постепенно се появиха облаци.

— Не след дълго ще завали дъжд — обяви сър Уилям, чието състояние се бе подобрило дотолкова, че можа да изпрати гостите си до кея. — Този южен вятър здраво ще ви тласка напред! Приятно пътуване!

След като се посъветва с Чарлз, капитан Ансън даде заповед да опънат платната и да насочат кораба по курс север-северозапад. Очакваше се скоро да прекосят екватора, но до Бомбай пътуването щеше да продължи още няколко седмици. Въпреки че „Валета“ обикновено се движеше с около осем възела, свежият вятър сега го тласкаше пред себе си така, че той пореше развълнуваното море с почти дванадесет възела. Два дни след като бяха напуснали Мавриций, се появиха низходящи ветрове, които предизвикаха загриженост както у капитан Ансън, така и у самия Чарлз. Метеорологичните условия се бяха променили. Екипажът намали повърхността на платната и всички с тревога наблюдаваха небето. Ансън и Чарлз прекрасно знаеха, че в това полукълбо ураганът е често явление. Ако попаднеха в щорм, при който скоростта на вятъра можеше да достигне до сто и шестдесет мили в час, имаше опасност корабът да потъне в разбеснялото се море.

— Вече сме се отклонили от курса — каза капитан Ансън, поглеждайки на картата. — Едва ли можем да направим нещо друго, освен да изчакаме да премине бурята.

Докато Тамариск и Шантал се опитваха да обуздаят в каютата под палубата изпадналите в истерия камериерки, капитанът, Чарлз и екипажът правеха всичко възможно да удържат кораба по курса във все по-усилващия се вятър. Свиха най-задното платно и намалиха голямото. Чарлз слезе при дамите да предупреди, че палубата е залята. Съществуваше опасност да се стигне до наводняване на каютите и трюма.

На Тамариск й направи впечатление, че въпреки моряшката мушама Чарлз е мокър от глава до пети. Напрегнатото му държание и изражението на лицето издаваха, че е разтревожен от състоянието на нещата.

— Пази се, скъпи — каза тя и го целуна по бузата, солена от морската вода, преди той отново да се качи на палубата. — Не се грижи за нас, ние ще се оправим.

Елзи нареждаше безспир, че идва краят на света, и никой не можеше да заспи. Тамариск и Шантал четяха на смени със спокоен глас от капитанската библия. В ранните сутрешни часове една огромна вълна запрати в морето един от офицерите. Викът „Човек зад борда!“ едва можа да се чуе сред грохота на разбиващите се о палубата вълни и рева на вятъра в такелажа. Три часа по-късно друга вълна разби няколко от люковете на каютите, изпотроши всичко, което бе от дърво, и наводни пода. Пребледнели от страх, Тамариск и Шантал се бяха вкопчили в дървените парапети на койките в каютата и безпомощно гледаха личните си вещи, плуващи насам-натам по наводнения под. Двама моряци, мокри до кости, влязоха в каютата. Очевидно бе, че едва се държат на крака от умора, но трябваше да помогнат на дамите да укрепят останалите прозорци. На въпроса на Тамариск единият от тях отговори, че „Валета“ действително е сред ураган. Товарното отделение било вече пълно с вода. Цялата украса от дърво и ламарина по палубата била изтръгната и отнесена от вълните зад борда. Той още не бе успял да опише всички поражения, когато дойде следващото нещастие. Фалшбордът от дясната страна на кораба бе разрушен, последваха го и перилата на палубата.

Чарлз слезе при жените. Изглеждаше много загрижен, когато обяви, че „Валета“ е силно засегната.

— Никога през живота си не съм виждал толкова големи вълни. Поставили сме всяка свободна работна ръка на помпите.

Той даде на Тамариск една спасителна жилетка, изработена от непромокаема кожа, и обясни как да я надуе чрез една сребърна тръбичка.

— Поставянето е много просто — каза той и показа как да се сложи с помощта на две каишки през раменете и една трета между краката, за да не се измъкне.

— На капитан Ансън е, но той настоява да я дам на теб. Тя може да те задържи няколко часа над водата.

Тамариск погледна съпруга си с пребледняло от ужас лице. Нямаше никакво намерение да пробва странното приспособление.

— Дай я на Шантал — каза тя. — По-млада е и ако една от нас двете…

— Не, Тамариск! — прекъсна я остро Чарлз. — Не Шантал, а ти носиш голямата отговорност да оцелееш. Ти имаш четири деца, които ще останат сираци, ако се случи най-лошото.

— Чарлз, не мога!

— През целия ни съвместен живот не съм настоявал за нищо — прекъсна я Чарлз отново. — Този път не те моля, а изисквам, Тамариск. Става дума за доброто на децата ни. Когато бъде дадена заповед да се напусне корабът, трябва да сложиш спасителната жилетка.

Преди Тамариск да може да отговори, маслената лампа, висяща на стената, падна със съскане във водата, която пълнеше каютата. Отведнъж настана тъмнина.

— Наистина ли всичко е загубено, Чарлз? — спокойно попита Тамариск. — Ще потънем ли? Кажи, аз не се страхувам от истината.

— Боя се, че положението е много сериозно! — отвърна Чарлз тихо, за да не чуят моряците или прислужничките песимистичната му прогноза. — При това време е невъзможно да се каже точно какъв е размерът на щетите, но според мен не съществува никаква надежда да спасим кораба.

Той се обърна да излезе, но жена му го хвана за рамото.

— Не отивай на палубата, Чарлз! Ако трябва да потънем, нека поне бъдем заедно.

Той нежно отстрани ръката й.

— Бъди сигурна, че няма да ви оставя тук долу сами, ако се наложи да напуснем кораба. — Усмихна й се окуражително. — Ще те предупредя навреме, обещавам!

Това предупреждение обаче дойде твърде скоро. Един от по-младите офицери, чието лице бе побеляло от страх, се втурна в каютата с новината, че дамите трябва веднага да облекат палтата си и да излязат на палубата.

— Опитваме се да спуснем лодките! — обясни той с треперещ глас.

Елзи избухна в сълзи и Тамариск остро й се скара:

— При всичката тази солена вода наоколо липсва само твоят поток от сълзи — каза тя с отчаян хумор. — Вземи си палтото, Елзи, и ме последвай.

Изведнъж забелязаха, че Дороти не се вижда никаква. Шантал намери момичето в своята каюта. Тя тъкмо стягаше големия куфар.

— Остави всичко тук! — заповяда Шантал. Надяваше се страхът в гласа й да не се забележи. — Ако трябва да се качим в лодките, моите вечерни рокли и нощници едва ли ще са необходими, нали?

Виждайки ужаса в очите на момичето, тя го хвана за ръка и го поведе по коридора и по дървената стълба. Горе я посрещна порой от леденостудена солена вода, който едва не я събори. Крясъците и виковете на моряците бяха заглушени от воя на развилнялата се стихия, която връхлиташе такелажа на кораба. Когато стъпи на люлеещата се палуба, която ту се спускаше в бездната, ту отново се издигаше над вълните, Шантал веднага забеляза Тамариск и Елзи, хванали се за едно спасително въже, мокри от глава до пети. Тамариск бе последвала указанието на съпруга си и бе сложила спасителната жилетка. Самият Чарлз никъде не се виждаше.

Държейки Дороти с едната си ръка, Шантал търсеше с другата нещо, за което да се хване, докато се опитваше да се добере до Тамариск. Преди да успее да достигне сестра си, откъм десния борд върху палубата връхлетя огромна вълна. Застинала от ужас, Шантал видя как младият офицер, стоящ до Тамариск, бе отнесен от стена зеленикава вода. После корабът тежко се наклони на една страна и той се затъркаля безпомощно по палубата. Изправяйки се отново, „Валета“ рязко повдигна бакборда си и мъжът бе захвърлен сред кипящото море. Шокът бе толкова голям, че Шантал не можеше въобще да осъзнае мащабите на катастрофата. В този момент крясъците на Тамариск я изтръгнаха от вцепенението.

— Чарлз, внимавай! Чарлз! — Виковете й едва ли можеха да се доловят сред воя на вятъра. Те не достигнаха до мъжа й, който стоеше горе на мостика. Изглежда, Чарлз не чу и зловещия трясък, когато над главите им се пречупи главната мачта. Като в някакъв сън Шантал видя как заедно с увитите около прътовете платна тя се наклони към кърмата, точно върху Чарлз, който не усещаше смъртната опасност. Тамариск отново изкрещя, но в следващия миг една от напречните върлини се наклони рязко и удари Чарлз, който падна на пода под омотания такелаж. Корабът отново се люшна към десния борд и цялата маса от платна, дебели въжета и натрошено дърво повлече Чарлз безмилостно в морето. Вече нямаше никакво съмнение, че корабът не ще издържи на урагана. Всички платна бяха безвъзвратно загубени. С изпочупените си мачти на фона на оловното небе корабът на Нейно Кралско Величество беше ужасяваща, призрачна гледка. Завъртайки се около десния си борд, той застана напряко на вълните. Водни грамади с височината на кули и с корони от бяла пяна се разбиваха в палубата. Всичко бе безнадеждно загубено. Хора, животни, оръдия, дървен материал бяха пометени. Всички живи същества, незасегнати от връхлитащото ги корабно имущество, за броени минути изчезваха в бурното море.

Жестоката смърт на Чарлз порази Тамариск като гръм. Тя не усети как един моряк, повлечен от стихията, се хвана за нея, премръзналите й ръце пуснаха дебелото въже, за което се държаха, и двамата с преплетени ръце и крака се затъркаляха като в някакъв страшен танц на смъртта по палубата, докато една солена вълна не ги отнесе със себе си.

Застинала в ужас, Шантал наблюдаваше хаоса около себе си, чуваше виковете и стоновете, докато корабът все повече и повече потъваше. Дори не съзнаваше, че и Дороти е изчезнала.

Един тъмнокож моряк я сграбчи за ръката, но Шантал не разбираше, че се опитва да привлече вниманието й върху спасителната лодка, прехвърлена зад борда, танцуваща върху вълните непосредствено до кораба. Морякът й извика нещо, но тя не го разбра. Тогава той я грабна като вързоп под мишница и скочи в морето.

Шокът от ледената вода й отне за няколко секунди съзнанието. Когато дойде отново на себе си, морякът тъкмо я вдигаше в лодката. Тя смътно почувства как ключът за греблото й ожулва кожата на ръката и рухна на дъното. Палтото и полата й бяха така напоени с вода, че не можеше да се задържи на крака. Тя с усилие се изправи на колене. Ръцете й докоснаха грубата повърхност на корабния борд. „Валета“ потъваше сред вихъра на стихията. Капитан Ансън ясно можеше да се различи, застанал върху наполовина потопената във вода палуба.

Тласкан от силата на отчаянието, морякът се опитваше да отдалечи спасителната лодка от потъващия кораб, за да не бъдат увлечени от водовъртежа. Водата обливаше голите му рамене, напрегнатите до скъсване мускули. Дори само изписаният на лицето му страх бе достатъчен на Шантал, за да усети в каква смъртна опасност се намират. Огромните вълни подхвърляха малката лодка като коркова тапа насам-натам и всеки миг можеха да я запратят на дъното.

— Да ни пази Бог! — шепнеше Шантал със затворени очи пред лицето на приближаващата смърт. Когато отвори очи обаче, „Валета“ бе изчезнал, а задъханият матрос бе престанал да гребе. Изведнъж вятърът утихна и Шантал слушаше как вълните почти игриво се плискат в малката лодка. За нейно щастие тя не знаеше, че се намират в самия център на вихъра. Най-страшното все още им предстоеше.