Клер Лоримър
Шантал (31)

Двадесет и девета глава

Февруари 1840

Затворената карета профуча по улиците на Компиен и прекоси градския площад. Високо в кулата на великолепното кметство малки механични фигури удряха по грамадна камбана, за да обявят часа.

Каретата мина покрай замъка, пресече парка и достигна голямата гора, чиито дървета се издигаха голи в студения зимен ден. Шантал седеше мълчаливо до Антоан. Мислеше само аз това, че преди повече от три години Джон е минал по същия този път. С нарастващ страх си припомни срещата му с двамата секачи на Антоан, които бяха стреляли по дете. Дълбоко в душата й вече се затвърдяваше убеждението, че Антоан е луд. Но това беше много опасно, защото външно той изглеждаше напълно нормален.

По време на пътуването между двамата най-често цареше мълчание. Дори сега, когато вече наближаваха замъка Буланкур, Антоан изглеждаше потънал в мислите си и проговаряше само когато се осведомяваше за състоянието й. Беше нежен и внимателен, със самочувствие на собственик. Когато поиска от капитана на кораба най-добрата каюта, я нарече своя годеница. Постара се да й предложи най-скъпите ястия, най-доброто вино. Обясни на кочияша и слугите: „Това е вашата господарка, бъдещата виконтеса Дьо Вал“. Увери я, че прислугата незабавно ще изпълни всяко нейно желание.

В същото време изобщо не направи опит да я докосне. Дори не й говореше нежни думи, но гледаше на нея като на произведение на изкуството с безценна стойност, което трябва да бъде опазено и без произшествия прибрано на сигурно място в собствения му дом. Въпреки това от цялото му същество лъхаше твърда решителност, която изобличаваше в лъжа студената безучастност на лицето и гласа му. Към нарастващия страх на Шантал от Антоан и неизвестността за съдбата на баща й се прибавяше и горчивата мъка от раздялата със семейството й. Тя не можа да изиграе докрай ролята си пред лицето на майка си и баща си, а побърза да се измъкне тайно от къщи. Беше оставила писма, в които умоляваше близките си да не тръгват след нея, защото никой няма да успее да я убеди да се откаже от женитбата с Антоан.

Шантал знаеше, че преди много години Тамариск избягала с някакъв артист и Морийн и Пери тръгнали да я гонят. Успели да заловят бегълците малко преди да сключат брак.

Шантал се страхуваше, че близките й ще разгадаят истинските причини за сватбата й с Антоан и ще се опитат да я спрат по същия драматичен начин. Затова беше добавила в писмата си, че двамата вероятно ще сключат брак още преди да отпътуват за Франция и после ще обиколят Европа.

„Двамата с Антоан не бихме желали да прекараме медения месец в замъка Буланкур — написа тя. — По всяка вероятност ще заминем в слънчевата Италия или в Испания, тъй като гражданската война най-после свърши.“

С надеждата, че тази лъжа ще убеди членовете на семейството да не тръгват по следите й, Шантал се измъкна от къщи в ранните сутрешни часове и отиде при Антоан в хотела, където той й беше запазил стая.

Антоан беше загрижен много повече от нея всички общоприети норми да бъдат спазени преди сватбата. Държеше се към Шантал извънредно деликатно и беше образец на благоприличие. Никой не биваше да се усъмни в абсолютната легалност на предстоящия брак. Тъй като първата му жена, нещастната Камий дьо Фалоаз, най-после беше мъртва, нямаше никакви законни пречки за горещо желаното му съединение с Шантал. А щом тя стане негова жена, вече не можеше да го напусне, без по този начин да престъпи закона. Антоан знаеше, че развод е възможен само по взаимно съгласие. А той никога нямаше да даде подобно съгласие. Този път Шантал нямаше да се изплъзне от мрежите му.

Естествено, Антоан нямаше намерение да поднесе на Шантал страниците на дневника като сватбен подарък, както й беше обещал и в което тя твърдо вярваше. Беше й дал това обещание само за да я подчини на волята си. Нейната наивност и детинска доверчивост, които толкова му харесаха още при първата им среща, й изиграха лоша шега. Дълбоко в себе си Антоан съжаляваше, че ще й отнеме и последната илюзия, но се утешаваше с мисълта, че тя бързо ще забрави подлостта му, когато легне в прегръдките му и той я омагьоса с горещата си любов.

Изпълнен с подигравателно задоволство, Антоан се изсмя наум и благодари на баща си, че още като малко момче му беше дал за настойница Камий дьо Фалоаз. Тя и приятелките й го бяха научили как по всевъзможни начини да достави удоволствие на една жена. До сватбата си с Камий беше успявал да омае всяка жена, която проявяваше интерес към него, като при това мислеше само за възнаграждението. Никога не беше се привързвал към някоя от тези жени. Не беше помислял дори, че може да достави радост и на самия себе си. И сега му се искаше да види Шантал мека и покорна в ръцете си, отмаляла от любов и желание, пленница на любовните наслади, каквито само той можеше да й даде.

Антоан подценяваше влиянието на Динес да Гама върху Шантал. Тя му беше признала, че вече не е девствена, но когато разбра, че мъжът е бил пират, Антоан предположи, че спрямо Шантал е употребено насилие. Тъй като тя говореше неохотно за преживяванията си на острова и за отношенията си с другия мъж, Антоан повярва, че предположенията му са правилни и тя не е усетила нищо в обятията на своя прелъстител.

Убеждението на Шантал, че Антоан не е наред с главата, до голяма степен отговаряше на истината. Откакто вземаше опиум, настроенията му се люшкаха между въодушевлението и дълбоката потиснатост. Едва ли беше останало нещо от хладната, пресметлива логика, с която се отличаваше още в детството си. В едно от тези състояния на душевна раздразнителност изпрати Стефано да намери Камий и да я убие. Заповедта гласеше първо да я убие и после да претърси квартирата й. Слугата вече беше извършил престъплението, когато настроението на Антоан внезапно се промени и той осъзна, че сам е унищожил главната цел, поради която толкова време беше държал в плен старата жена. Стефано не намери нищо в стаята й, а принцесата вече я нямаше, за да разкрие скривалището на скъпоценностите си. С липсата на съобразителност, типична за злоупотребата с наркотици, Антоан не беше взел предвид вероятността, че Камий няма да извади бисерите от скривалището им веднага след пристигането си в Париж. Но сега той отново беше в блестящо настроение.

Каретата тъкмо преминаваше през подвижния мост, който водеше в двора на замъка, а до него седеше Шантал.

Вече не го тревожеше загубата на богатството на Камий. Притежаваше най-скъпоценния бисер — момичето, което обичаше. Какво значение имаше сега, че беше прибягнал до шантаж, за да го спечели? Беше толкова доволен и радостен…

Когато Шантал обясни, че желае да се оттегли в стаята си и да прекара там целия следващ ден, за да си почине от уморителното пътуване, Антоан изобщо не се възпротиви. Самият той незабавно щеше да се заеме с подготовката за сватбата. Като начало накара изцяло да опразнят луксозната му спалня заедно с гардеробната. Щяха да я обзаведат наново и да я превърнат в спалня за младото семейство. Антоан изпрати един слуга да уведоми местния свещеник, че точно след една седмица в параклиса на замъка той трябва да извърши църковното бракосъчетание на виконт Дьо Вал и годеницата му. Втори пратеник замина за Париж да закупи топове фина коприна и благородни дантели за булчинската рокля. В замъка беше повикана известна парижка модистка да ушие роклята с помощта на шивачките си.

— Твоята сватбена рокля ще бъде поне толкова красива, колкото тази на кралица Виктория! — беше обещал Антоан.

Тъй като му хареса мисълта да се съревновава с кралицата, той нареди сватбата да стане в деня на кралския брак.

Шантал не беше доволна от отлагането.

— Защо да не се оженим веднага? — попита тя. Колкото по-скоро стане сватбата, толкова по-бързо ще получа фаталните документи и ще избягам с тях в Англия, помисли си тя.

Антоан беше приятно изненадан от нетърпението й. Въпреки това настоя да изчакат поне седмица, за да се извършат всички предсватбени приготовления.

— Искам преди първата брачна нощ да си напълно отпочинала и да забравиш всички вълнения! — произнесе настойчиво той.

Шантал лежеше в голямото легло на една от стаите за гости. Спомни си тези думи и потрепери. Почувства се нещастна и изоставена. Измъчваха я страшни предчувствия. Отчаяно си помисли колко хубаво щеше да бъде, ако поне бедната Дороти можеше да се грижи за нея. Антоан беше избрал за нейна лична прислужница една костелива, вече леко посивяла жена и макар че тя винаги се усмихваше, Шантал усещаше студа, който лъхаше от очите й. Струваше й се, че те са жестоки и безмилостни.

Жената правеше всичко възможно Шантал да се чувства добре и изпълняваше всичките й желания с голяма точност. Скоро обаче младото момиче бе обзето от чувството, че тази жена е натоварена не да й прислужва, а да я пази. Все по-често си спомняше странната история на Джон за лудата затворничка и с ужас се питаше дали тази жена не е била една от тъмничарките й. Прислужницата твърдеше, че името й е Мариан, но Шантал се съмняваше в това, тъй като жената почти никога не реагираше веднага, когато я повикваше по име.

Предчувствията за задаващо се зло все повече се засилваха. Когато вечерта след пристигането им Мариан излезе от стаята, за да се погрижи за вечерята на своята господарка, Шантал решително скочи от леглото и тръгна да се увери дали наистина е пленница в тази спалня.

Но вратата не беше заключена. Шантал незабелязано прекоси мрачния, ветровит коридор и се спря на първото стъпало на широкото стълбище. Долу забеляза прислужник в ливрея, който тъкмо излезе от кухнята и прекоси големия салон. На сребърна табла бяха поставени гарафа и кристална чаша. Шантал предположи, че са предназначени за Антоан. Откъм малкия салон проникваше мека, приглушена светлина.

Шантал мислено се укори за слабостта си. Върна се бързо в спалнята си и зачака връщането на ужасната Мариан. Тъй като Антоан беше готов да угоди на всяко нейно желание, тя възнамеряваше още утре да поговори с него и да го помоли да й намери някоя по-млада камериерка, дори и да не е толкова опитна като Мариан.

На следващата сутрин стана рано, облече се грижливо и по-късно двамата с Антоан закусиха заедно. Когато му каза за Мариан, той веднага изрази съгласието си.

— Вероятно ще минат няколко дни, преди да намерим в Компиен момиче, отговарящо на твоите изисквания — допълни той с престорено съжаление, че не може веднага да изпълни желанието й. — Жалко, че не ти харесва Мариан. Досега водех ергенско домакинство и ти вече си разбрала, че в къщата няма достатъчно женски персонал. Щом станеш моя жена, ще ти предоставя да избереш прислуга по твой вкус.

Засега Шантал беше принудена да се задоволи с обслужването на старата Мариан, която й внушаваше такъв страх. Въпреки че на няколко пъти категорично й забрани, жената продължаваше да се рови из вещите й и ги опипваше по начин, който отвращаваше Шантал. Струваше й се, че в стаята си има куче, което души неканен чужденец.

На третия ден не издържа и изпрати жената да си върви. Прислужницата невъзмутимо я погледна и излезе.

— Признавам, че може би съм несправедлива към нея — каза Шантал на Антоан. Не искаше жената да бъде наказана, защото всъщност нямаше в какво да я упрекне. — Тя много съвестно изпълняваше задълженията си. Дори е прекалено прецизна и усърдна. Но аз просто не мога да я търпя и не понасям да се доближава до мен.

Стори й се, че по лицето на Антоан пропълзя гневна сянка, но само след секунда тя изчезна. Той учтиво се поклони, заявявайки, че ще изпълни желанието й, и продължи:

— Знаеш, че за мен твоето щастие е по-важно от всичко друго на света! Трябва само да ми съобщаваш желанията си и аз ще се погрижа те веднага да бъдат изпълнени.

Шантал му хвърли бърз поглед.

— Ако говориш сериозно, Антоан, за теб е много лесно да ме направиш най-щастливата жена в света. Знаеш, че за мен са твърде важни животът и сигурността на баща ми. Няма ли да ми дадеш още днес страниците от дневника на Тамариск, за да ме освободиш от всичките ми тревоги?

Тя беше неизразимо смаяна, когато Антоан с любезна усмивка отговори:

— Но разбира се, скъпа моя Шантал! Не предполагах, че ти все още се боиш да не се възползвам от онези страници и да не навредя на баща ти. Нима смяташ, че съм способен на подобна низост, след като те доведох със себе си в Буланкур? Листовете са скрити на тайно място в замъка и мисля, че по този начин най-добре ще запазим сигурността на баща ти. Днес следобед ще ида да ги потърся. Ако ми окажеш честта да вечеряш с мен, ще имам удоволствието да ти ги поднеса лично.

— Благодаря ти, Антоан, много ти благодаря! — извика Шантал и бързо прибави: — Нямаш представа колко те издига в очите ми тази твоя любезност!

— А какво говори сърцето ти? — попита тихо Антоан. Усмивката беше изчезнала от лицето му.

Шантал се извърна настрана, защото не можеше да го погледне в очите.

— Знаеш, че ми е необходимо известно време, за да сложа в ред чувствата си — промълви уклончиво тя. — Вероятно скоро ще съумея да оценя истинската ти стойност. Ето че вече ми даде повод да ти бъда безкрайно благодарна, Антоан!

Антоан нямаше никакво намерение да предаде страниците на Шантал, защото само като ги държеше при себе си, можеше да бъде сигурен, че тя няма да му избяга. Не смяташе и да търси нова камериерка. Жената, смятана от Шантал за прислужница, в действителност беше майката на Антоан — Бланш Мерлин. Беше приела името Мариан, защото не биваше никой да разкрие самоличността й. Тя беше незаменима за Антоан, тъй като го осведомяваше за всички събития в замъка. Само Стефано знаеше истината.

Преди двадесет и пет години Жерар дьо Вал беше обезщетил щедро и в съответствие с обещанието си селското момиче, което му беше родило отдавна желания син. Беше купил за Бланш селски имот в Южна Франция и й беше предоставил достатъчно пари за един заможен, осигурен живот. Антоан не тъгуваше от раздялата с майка си. Още петгодишен баща му го взе със себе си в Англия, а Антоан се грижеше единствено за собствената си изгода. Той не обичаше рождената си майка. Докато живееше в Англия, нито веднъж не попита за нея. Дори когато се върна във Франция и се установи в замъка Буланкур, нито й писа, нито отиде да я посети. Когато обаче видя, че му е необходима доверена жена за пазач на съпругата му, принцеса Камий дьо Фалоаз, той си спомни за майка си и реши да я повика при себе си.

Бланш Мерлин се зарадва, че отново ще заживее със сина си, когото обожаваше. Бързо осъзна, че той е успял да осъществи най-смелите й мечти за неговото бъдеще. Скоро майката и синът разбраха колко си приличат в своята безогледност. Отмъстителният, злобен дух на Бланш беше удовлетворен от факта, че тя, селянката, ще има под своя власт една принцеса; че ще може да унижава тази аристократка, както тя самата нееднократно е била унижавана от представители на нейното съсловие; че ще има абсолютна власт над една жена и ще трябва да я подготви за скорошната й смърт.

Бланш въобще не сметна за неморална женитбата на своя красив и умен син за тази застаряваща аристократка, предприета само заради парите й. Жадна за пари както и преди тридесет години, тя помагаше на Антоан във всичките му злодеяния, за да приберат парите на Камий дьо Фалоаз. Антоан й беше обещал богато възнаграждение, защото знаеше, че по този начин ще я привърже по-здраво към себе си.

Смъртта на принцесата страшно ядоса Бланш не само защото се изпариха надеждите й да получи много пари, но и защото синът й погрешно беше преценил ситуацията. Тя знаеше за навика му да взема наркотици и много се тревожеше. Според нея виновно беше единствено обожанието му към онова английско момиче, за което толкова желаеше да се ожени. Бланш беше напълно доволна от избора му. Знаеше, че Шантал е от семейството на оная Морийн, която бащата на Антоан обичаше повече от всичко и която в крайна сметка му роди законен син — Джон. Този син представляваше заплаха за наследството на Антоан. Досегашните умели интриги на сина й бяха успели да попречат на младия му несъщ брат да се сдобие с титлата виконт Дьо Вал. Самата Бланш беше доставила фалшифицирания документ, който удостоверяваше мнимата й женитба с Жерар дьо Вал.

Но когато английската девойка дойде в дома на Антоан, Бланш изпита страх от загадъчната й сила, от влиянието й върху нейния син. Тя не разбираше защо Антоан ще се жени за тази англичанка, която явно не го обичаше, нито му носеше богата зестра. Уверена, че синът й е загубил здравия си разум, тя се самопровъзгласи за негов ангел-хранител и бдеше като тигрица над щастието и богатството му. Пристигането на Шантал я изпълни с ярост.

Бланш не се изненада, че Шантал веднага почувства инстинктивно отвращение от нея, защото самата тя не успя да надвие себе си и да се отнесе със симпатия към момичето. Но съжали за студенината си, когато глупавата госпожица изтича при Антоан и му се оплака от нея. Антоан я повика в стаята си и здравата я нахока. Трябваше да избира — или да се отнася радушно към Шантал, или веднага да се върне на село и да се откаже от лукса, с който беше обкръжена в замъка.

— От сега нататък не се мяркай пред очите й! — заповяда строго Антоан. — Ако все пак се срещнете, опитай се да й харесаш! Ако й причиниш и най-малкото неудобство, лошо ти се пише!

Бланш се боеше от гнева му и никога не му напомняше, че й дължи уважение като на своя родна майка. Знаеше, че Антоан е същият като нея — безмилостен, непримирим. Ревнивата й омраза към Шантал още повече се задълбочи и тя продължи да я шпионира, макар и от разстояние. Нищо не убягваше от очите и ушите й. Така Бланш узна още преди Антоан за пристигането на Джон, законния син на Жерар дьо Вал, придружен от сестра си Тамариск. Докато слугата спускаше стълбичката на каретата и уморените пътници слизаха, Бланш, водена от острия си селски инстинкт, изтича в помещението за прислугата. Набързо си върза една престилка и нахлупи на главата си слугинско боне. Преоблечена като домашна прислужница, тя пристъпи в големия салон, където Антоан приемаше неканените гости.

Малко преди това той беше взел солидна доза опиум и посрещна роднините си доста самоуверено, макар че беше убеден в намерението им да „спасят“ Шантал от брака с него.

— Моля, заповядайте! — покани ги той, поклони се иронично пред Джон и поднесе ръката на Тамариск към устните си. — Без съмнение желаете да видите Шантал. Веднага ще изпратя да я повикат. Но може би е по-добре първо да поговорим насаме, нали? Боя се, че пътуването ви ще бъде напълно безполезно. Уверявам ви, че Шантал не е променила решението си и не възнамерява да го стори.

Джон беше толкова облекчен, че Шантал е само на метри от него и е в добро здраве, та дори не се ядоса на пренебрежителното отношение на Антоан.

— Най-добре е да изчакаме! — отговори невъзмутимо Тамариск. — Във всеки случай си струва да поговорим насаме.

Макар че трябваше да мисли за съвсем други неща, Тамариск неволно се възхити на безукорната му външност. В маслиненозеления кадифен жакет и тъмните плътно прилепнали панталони Антоан изглеждаше безкрайно елегантен.

— Трябва да знаеш — продължи тя, — че Джон и аз сме напълно наясно за пътищата и средствата, които си използвал, за да убедиш Шантал да дойде с теб във Франция.

Антоан невъзмутимо се усмихваше.

— Приемам, че сте наясно и с факта, че вашата сестра се съгласи да се омъжи за мен!

— Това няма да го бъде! — извика Джон и скочи.

Тамариск бързо го дръпна за жакета. Двамата се бяха уговорили Джон да си мълчи. „Ти си лично засегнат от цялата тази работа и не можеш да разсъждаваш разумно“, беше го предупредила тя.

— Джон иска да каже, че не можем да позволим Шантал да се омъжи при подобни обстоятелства — продължи спокойно Тамариск.

Антоан пристъпи към нея и я изгледа с презрително вдигнати вежди.

— Ако не се лъжа, скъпа сестро, в твоята младост също имаше време, когато беше готова да пожертваш всичко, за да спасиш кожата на скъпия си Пери!

Страните на Тамариск поруменяха и в очите й блеснаха светкавици.

— Не мисля, че ще ме унижиш с подобни забележки, Антоан! — укори го остро тя. — Ти май лошо познаваш бащата на Шантал, иначе щеше да знаеш, че той предпочита да умре, но не и да види дъщеря си да страда заради теб.

— А ако въобще не го поставят пред този избор? — попита хладно Антоан.

— Това вече стана! — отговори веднага Тамариск. — Ако веднага не пуснеш Шантал, аз ще се върна у дома и ще информирам баща й. Тогава не бих искала да съм на твое място, защото, щом Пери трябва да умре заради твоето предателство, той със сигурност ще те убие преди това!

За нейно и на Джон изумление Антоан само се изсмя.

— Може би е най-добре да заповядам на слугите си да подготвят каретата ви за незабавно заминаване — каза той. — Защото нямам ни най-малко намерение да пусна Шантал да си иде.

— Ти не можеш да я задържиш насила! — извика Джон и отново скочи.

— Не е нужно! — отговори невъзмутимо Антоан.

Отстъпи няколко крачки и дръпна шнура на звънеца. Когато се появи слугата, той му нареди незабавно да повика Шантал в библиотеката.

Шантал все още не знаеше, че в Буланкур са пристигнали Джон и Тамариск. Когато влезе и ги видя, лицето й побеля като платно.

— О, не! — изплъзна се от устните й. — Не биваше да идвате!

Тамариск се спусна към нея и улови ръцете й.

— Мила моя Шантал! — извика тя. — Не бива да се съгласяваш на този брак дори за да спасиш баща си. Той не може да приеме такава жертва. Дошли сме да те отведем в къщи.

— Вероятно за Шантал животът на баща й е по-ценен от всичко! — намеси се самоуверено Антоан.

Шантал бързо погледна към Джон. С цялото си сърце копнееше да се хвърли в обятията му и да го помоли да я отведе далеч от тази ужасна къща, далеч от мъжа, когото мразеше и от когото се страхуваше до смърт. Но тя знаеше по-добре от Джон и Тамариск, че Антоан е в състояние да изпълни заплахата си и да унищожи баща й, ако тя реши да си отиде. Тамариск и Джон не знаеха нищо за обещанието на Антоан да й върне уличаващите баща й документи в деня на сватбата.

— Джон, Тамариск, имайте вяра в мен! — произнесе умолително тя. Гласът й едва се чуваше, но беше твърд и убедителен. — Повярвай ми, мила, аз знам какво правя. Вече не съм дете, Тамариск. Не само пораснах, но и поумнях. Ти самата го каза. Внимателно и спокойно обмислих положението и вече знам как да постъпя. Време е да ме оставите сама да вземам решенията си.

В присъствието на Антоан нямаше как да обясни на Тамариск, че няма намерение да живее с него след сватбата. Можеше само да се надява, че тя ще разбере правилно загатванията й.

Тамариск изпитателно изгледа Шантал, опитвайки се да отгатне същинските й намерения. След малко се обърна към Джон и рече:

— Шантал наистина има право. Ние не се съобразихме, че тя вече не е дете и е свободна сама да решава бъдещето си. Нямаме право да се месим в живота й, Джон.

— Колко разумно! — отбеляза Антоан, без да си дава труд да скрива горчивата ирония в гласа си. — Радвам се да чуя, че си поумняла с годините, Тамариск.

Джон стисна устни и ги загледа един след друг.

— Не ми се иска да убия собствения си брат, но преди да видя как Шантал се омъжва за теб, ще извърша братоубийство! — извика той.

— Твоят темперамент ще те погуби! — отговори Антоан. — Но щом главата ти се поохлади, Джон, ще проумееш, че нямаш нито възпитанието, нито необходимите качества да извършиш подобно престъпление. Впрочем Шантал никога не би ти позволила да го сториш, нали, скъпа?

— Антоан е прав! — извика Шантал. — Не можеш да причиниш зло на собствения си брат, Джон. Аз наистина съжалявам, че Антоан ме принуди със заплахи да се съглася на този брак. Но вече знам, че той никога не е възнамерявал да ги осъществи. Смятам, че е чудесно да стана господарка на този великолепен дом. Мисълта за брак с Антоан ми става все по-приятна.

Изразът на пълно смайване по лицето на Джон се смени с недоверчиво учудване, когато най-после му стана ясно, че Шантал играе на криеница и че никога няма да прости на Антоан заплахите срещу баща й.

— Най-добре е да се успокоим и да забравим обидните думи — намеси се бързо Тамариск. — Във всеки случай аз мисля само за щастието на Шантал, Джон също. Няма защо да се тревожим, Джон, щом вече знаем, че Шантал действа по своя воля. Затова ми кажете за кой ден е насрочена сватбата!

Обхванат от фалшив триумф Антоан победоносно отговори:

— След една седмица, считано от днес.

— Тогава не е лошо и ние да останем тук и да участваме в церемонията — каза Тамариск. — Шантал много ще се радва на присъствието ни, нали, миличка?

Шантал отговори на погледа й. Чудесно разбираше, че Тамариск е отгатнала замислите й. Сестра й знаеше, че тя няма да се остави да я отведат на заколение като агънце.

— Много ще се радвам, сестричке! — отговори весело тя. — Ако и Антоан е съгласен, това ще ме направи най-щастливата жена на света! — Тя направи усилие над себе си, изтича през салона и застана пред Антоан. С престорена наивност вдигна умолително очи към него. — Толкова често си ми казвал, че ще направиш всичко за моето щастие. Ще се чувствам по-малко самотна, ако в деня на сватбата ми до мен има още една жена. Тамариск ще ми даде добри съвети за сватбената ми рокля — добави тя с привидно въодушевление. — Роклята ми ще бъде по-красива от тази на кралицата, сигурна съм в това!

Шантал се държеше толкова детински, че сестра й моментално проумя разигравания фарс.

— Антоан заповяда да ми купят платове от Париж и да доведат една известна модистка. Тя пристига утре. Господи, толкова съм развълнувана!

Антоан се остави да бъде замаян от думите на Шантал; забавеният му под въздействието на опиума разум не разпозна измамата. Беше безкрайно щастлив, че любимата му е толкова ентусиазирана от предстоящата сватба. Ако пристигането на сестра й беше причината за това въодушевление, Антоан с удоволствие щеше да изпълни молбата й и да я задържи по-дълго. Но що се отнася до Джон, за него не беше толкова сигурен.

Но Джон бързо разбра, че сега е важно да не настройва Антоан срещу себе си. Затова се направи, че неохотно променя становището си.

— Никога няма да се примиря с това, че Шантал ще се омъжи за друг, а не за мен! — измърмори сърдито той.

Когато Антоан не отговори, Джон се обърна към Шантал:

— Главата ми не го побира! Как така се съгласи на този брак? Но аз никога не съм те разбирал, Шантал. Нима някога съм предполагал, че ще паднеш толкова ниско да се любиш с някакъв си пират? Е, ще поживеем и ще видим. Може пък този път да си сериозна. Аз от своя страна ще повярвам в решителността ти да се омъжиш едва когато видя венчавката ти със собствените си очи. Или и този брак ще бъде сключен без свещеник?

— Съветвам те да си държиш езика зад зъбите, докато си под моя покрив! — избухна Антоан. — Ако Шантал изрично не беше пожелала да присъстваш на венчавката, вече щях да съм ти посочил вратата заради тази обида. За щастие аз отдавна знам колко ревнуваш Шантал и как я смяташ за своя собственост. Но искам да ти обърна внимание, че в момента разговаряш не със сестра си, а с моята бъдеща съпруга, виконтеса Дьо Вал. Докато си мой гост, желая да се отнасяш към нея с дължимото почитание. Надявам се, че се изразих достатъчно ясно?

Джон промърмори нещо под носа си и се престори, че приема укора. Улови погледа на Тамариск и се зарадва, защото той потвърди предположенията му, че тримата започват игра, с цел да осуетят плановете на Антоан.

Шантал изтича към него, сияйно усмихната, с трапчинки на бузите.

— О, Джон! — промълви с любов тя. — Нима това не е едно великолепно приключение? Толкова съм радостна, че ти и Тамариск ще вземете участие в сватбената церемония! Заради мен вие двамата с Антоан трябва да погребете недоверието от миналото. Искам да бъдете не само братя, но и приятели. Още веднъж ще ти кажа, Джон: не бива да се тревожиш за мен. Антоан ми обеща, че ще изпълнява всяко мое желание, че няма да ми липсва нищо. Не мислиш ли, че това е извънредно мило и любезно от негова страна?

Антоан доволно се усмихна. Щеше да изпълни дадените обещания, с изключение на едно: никога нямаше да предаде на Шантал страниците от дневника на Тамариск. По този начин щеше да бъде сигурен, че тя никога няма да го напусне.