Клер Лоримър
Шантал (2)

Пролог

Март 1821

Тя почина на осми март 1821 година. Четиримесечното бебе плачеше жално в скута й, а тялото и застиваше постепенно в леденостудения нощен въздух. До нея, покрит с едно наметало, лежеше мъж. Плачът на детето го събуди. Когато Гидиън Морис, когото малцина познаваха като сър Перигрин Уайт, се отърси от съня, почувства жестоките признаци на студа и глада, на пулсиращата болка от недоизлекуваната рана в крака.

— Мария! — извика той тихо. — Детето е гладно, трябва да се накърми.

Той протегна ръка към лежащата до него жена. Нейната неподвижност го разсъни веднага. Детето плачеше все по-силно и той внезапно бе завладян от ужасната мисъл, че майката може да е мъртва. Не се решаваше да я докосне втори път от страх опасенията му да не се потвърдят.

— Мария! — извика той отново, този път по настойчиво.

Беше дълбоко поразен и потресен, когато установи, че тя наистина е мъртва, макар нещастието да не беше дошло съвсем неочаквано.

Съзнаваше, че никога не е обичал тази млада неаполитанка, както един мъж би обичал жената на своите мечти, но все пак бе изпитвал към нея дълбока привързаност. Да, тя беше обикновена необразована жена от народа, но нейната всеотдайна любов през отминалите дванадесет месеца го изпълваше с благодарност и уважение. Тя беше не само предана и храбра съпруга, но и пламенна любовница, и грижлива майка.

Плачът на детето утихна. Пери се отърси от мислите си и започна да действа. С усилие освободи детето от изстиналите ръце на майката. Дребното личице беше посиняло на петна от студа. Той разтвори бързо дебелото си наметало, разкопча жакета под него, махна пистолета от колана и притисна мъничкото телце плътно до себе си, за да му даде от собствената си топлина. Малките устенца инстинктивно затърсиха гърдата на майката, подтиквани от глада. Разтърсен, Пери осъзна, че смъртта на майката с голяма вероятност ще доведе и до смъртта на детето. То не беше още отбито, а шансовете да намери кърмачка тук, в планината, изглеждаха съвсем малки, дори и да имаше пари да й плати.

Преди повече от седмица бяха напуснали донякъде сигурния лагер сред хълмовете над Потенца, където заедно с други членове на движението на карбонарите се бяха крили. Пери ги бе завел в този подслон след въстанието срещу правителството на Неапол преди година. Потушаването му предизвика това бягство към хълмовете. Пери бе така тежко ранен, че със сигурност би загинал без грижите на бедните селяни. Притиснати от мизерията и подтиквани от унижението на изтърпените неправди, мъжете чакаха, войнствено настроени, изпълнени с нетърпение, първите признаци за оздравяване на своя предводител, за да започнат отново борбата. Повечето от тях обаче бяха загубили оръжието си. А пари за ново нямаше. От своя лазарет — един сламеник на пода на овчарска колиба, Пери изпрати човек в Пиза при приятеля си, поета Пърси Шели, с молба за финансова помощ. Даде на Пиетро последната си скъпоценност, златния часовник, като доказателство за Шели, че именно той е изпратил човека. Малкият отряд на карбонарите чака месеци наред, като живееше с оскъдната храна, която хората от Потенца му изпращаха, въпреки че те самите бяха на границата на глада. Мария се грижеше за Пери. Беше красива тъмнокоса жена, вдовица, въпреки че нямаше и тридесет години. Мъжът й, един селянин, бе убит във въстание. Сърдечната връзка между болногледачка и пациент укрепваше, колкото повече Мария проявяваше своята пламенна душа. Един ден тя плахо разкри на симпатичния английски аристократ чувствата си към него и отношенията на двамата се превърнаха в любов. При това тя не си правеше илюзии за истинската природа на тази връзка.

— Знам, че никога няма да се оженим. Един английски благородник не би постъпил правилно, ако вземе за съпруга някаква си неаполитанска селянка — беше казала тя простичко и необвързващо. — Обичам те и знам, че имаш нужда от жена. Вземи ме, дори и да не можеш да ме обикнеш.

Пери не се съпротивлява много. Беше дошъл в Италия, за да забрави единствената жена, която бе обичал в живота си — Морийн. Сега тя бе женена за виконт Жерар дьо Вал. Не минаваше нощ, без да мисли за нея, да копнее и да се пита дали тя най-сетне е щастлива, венчана за обичания от нея мъж. Надяваше се, че в нежните прегръдки на Мария ще се връща по-рядко към спомена за изживяната някога пламенна любов с Морийн.

Когато Мария сподели, че очаква дете, той прие това без радост. Животът в укритието високо горе, сред хълмовете, бе пълен с лишения и той не усещаше у себе си желание да има дете, при това незаконно, за което трябваше да поеме отговорност. Но заради Мария, заради нейната безкористна любов той скри тези си мисли. Тя се радваше, видимо горда, че носи неговото дете под сърцето си. Когато в ранните зори на един мразовит ноемврийски ден бебето се роди, Пери подкрепи вярата й, че също е щастлив да държи в ръце малкото момиченце.

— Тя би могла да носи моето име, Мария, или Лусия, понеже е родена с настъпването на деня — шепнеше щастливата майка.

Но Пери не можеше да сподели радостта й, нито нейната гордост. Беше му все едно какво име ще получи детето.

Един след друг мъжете се връщаха към своите стопанства, които бяха напуснали, за да се присъединят към карбонарите. Беше им ясно, че пратеникът Пиетро сигурно въобще не е стигнал до Шели и че не бива да се надяват на никаква помощ.

Други карбонари разпространиха новината, че въстанието върви към потушаване. По-нататъшното откъсване от селскостопанските работи и семействата изглеждаше вече неоправдано. В края на януари лагерът опустя. Пери също би поел по своя път, ако раната на крака не го спираше.

По едно време мислеше да прати Мария за помощ при британския консул в Неапол сър Хенри Лашингтън. Все пак Пери бе гражданин на Великобритания. Страхуваше се обаче за сигурността й. Биха могли да я разпознаят като сподвижница на карбонарите. Покойният й мъж беше добре познат на властите. Предпочете да не я излага на опасността да бъде арестувана.

— Ще останем още известно време — беше й казал. — Ти също трябва да събереш сили. През март времето ще бъде по-добро. Тогава ще заминем на север. Там имам приятели. Те ще се грижат за теб и бебето.

Беше подценил сериозността на раната си, която не зарастваше въпреки грижите на Мария. Частиците натрошена кост се движеха и непрекъснато предизвикваха възпаления. Треската и болките рядко го оставяха на спокойствие. Детето се развиваше чудесно, но Мария ставаше все по-бледа и по пътя на север започна видимо да отслабва. Хранеха се, доколкото можеха, със зайчетата, които Пери успяваше да хване с капани. Това умение бе научил още в ранно детство, когато за пръв път му се наложи да се справя със собствени сили. Понякога селяни им даваха малко мляко, но често го отпращаха, понеже те нямаха пари да платят дори най-необходимото. Мекото пролетно време настъпваше бавно и ужасните студени нощи в жалките заслони, които пазеха само от вятъра, правеха страданието им още по-тежко, разрушаваха здравето им.

Пери разбираше, че Мария крие своята слабост и причините за нея. За да не му бъде в тежест, тя вървеше до него, без да продума, без да се оплаква, докато самият той спреше от изтощение и болки, неспособен да продължи по-нататък. Детето трябваше да бъде кърмено на около четири часа и силите напускаха Мария все повече и повече…

Пери се чувстваше виновен за всичко, докато затваряше очите на мъртвата и покриваше лицето й с палтото. Ако не беше детето, може би щеше да е още жива, мислеше си той. Почувства как, за миг, у него се надигна злоба, когато в уютната топлина под жакета детето с пълно гърло даде воля на своето разочарование. Едва ли можеше да има съмнение, че малката също ще умре: та той въобще не беше в състояние да я храни. Така сигурно би било най-добре, мислеше си мрачно. Едно извънбрачно момиче без майка и с баща, на когото му е безразлично дали то ще оживее или не, и без друго не би могло да очаква много от бъдещето. Ето защо той считаше смъртта като най-добър изход за това бебе.

Изтощен и отчаян, Пери посегна към влажното вързопче и го измъкна изпод жакета си. Шокът от студения въздух задуши плача на детето. Мъничкото зачервено лице побледня, стана гладко и се превърна в умалено копие на майчиното лице. Кожата с цвят на маслина, мека като цветен листец, нежно се обтегна над фините скули. Клепачите с дълги тъмни мигли, мокри от сълзи, изведнъж се отвориха. Красиви очи с форма на бадем се взираха нагоре към мъжа и като че ли отправяха безмълвна молба към него. Изпод грубата тъкан на шала, с който Мария го беше увила, се появи малко свито юмруче. Ситните пръстенца с нежни розови нокти се отвориха и Пери осъзна тяхната завършеност и красота.

До края на живота си сър Перигрин Уайт нямаше да забрави магията на онзи момент, когато почувства с пълна сила бащинска обич към своята дъщеря. Сълзите, които не бе пролял за нейната майка, сега изпълниха очите му. Той разбираше колко крехко и безпомощно е това същество. Покори го неговата воля за живот и зависимостта на този живот от него. В онзи миг разбра, че никога повече няма да помисли за смъртта като изход за това дете, че ще намери начин да го спаси. Взе решение да го обича така силно и сърдечно, че то никога да не почувства загубата на майка си.

Когато бебето започна отново да плаче, му стана ясно, че трябва да направи нещо, и то веднага. Знаеше, че Ласпеция не може да е много далеч. Бяха оставили околностите на Ливорно още преди два дни зад себе си. Трябваше възможно най-бързо да намери някое стопанство, където се надяваше да получи малко мляко за детето.

Недостигът на храна и гноящата рана на крака го бяха изтощили до крайност. Въпреки че сърце не му даваше да остави Мария така непогребана, беше ясно, че ще трябва да направи по-скоро онова, което му позволяват силите, за доброто на детето. Куцайки, с много труд, Пери се отправи на път през хълмистата местност. Само стоящото високо в небето слънце му помагаше, стопляйки малко вцепенените му крайници. Когато по едно време долови врещенето на кози, разбра, че така необходимата помощ вече не е далеч. Бебето беше притихнало, нещо, което засили опасенията му. Детето сигурно беше по-гладно от него самия. Едно здраво дете определено би протестирало срещу това — бурно и осезателно. Със сетни сили той забърза и не след дълго с въздишка на облекчение съзря стадо кози, които кротко пасяха по склона на хълма. Едно около дванадесетгодишно момче пазеше животните.

— Бонджорно — извика Пери, махайки с ръка отдалече. Сетне повтори приятелския поздрав още веднъж.

Момчето обаче не отвърна на поздрава, а скочи на крака и със заплашителен жест размаха тоягата, която държеше в ръце.

Пери знаеше, че намиращите се извън населените места селски имоти често биваха нападани от скитнически банди, от разбойници, от прокудени от обществото бездомници, които търсеха храна. Без съмнение пастирчето го взе за един от тях заради дрипавия му и подивял вид. Той внимателно се приближи към момчето, но с това само го изплаши още повече. То заряза стадото и хукна като младо зайче към селската къща.

Съкрушен, Пери го последва на около половин миля нагоре по хълма до един селски имот. Дървената порта на дома обаче беше вече затворена и сигурно дори здраво залостена. Пери дълго тропа по нея, вика и моли за съчувствие и помощ. Обитателите на къщата или не разбираха неговия изискан италиански, който сигурно бе твърде различен от техния диалект, или бяха прекалено наплашени, за да поемат риска да отворят на един мъж, въоръжен с пистолет.

Пери се почувства обезкуражен, съзнавайки своята безпомощност. С детето в ръце той не можеше да си проправи път с пистолета и да влезе вътре. Най-близкият селски двор сигурно бе отдалечен на мили разстояние. Дори и да имаше достатъчно сили, за да стигне дотам, детето трябваше да бъде нахранено скоро, иначе смъртта му щеше да е неизбежна.

Когато се взря в тъмните му очи, които изглеждаха огромни на дребното измъчено личице, Пери разбра, че не бива да се предава. Все някак биха могли да накарат стопаните да излязат. Трябва да има някакъв изход, мислеше той отчаяно.

Като че ли в отговор в ушите му отекна далечно врещене на коза. Върху изтощеното му лице се появи дяволита усмивка. И друг път му се беше налагало да краде, за да преживее. Трябваше само да отведе една от оставените без пазач млечни кози и тогава със сигурност щеше да има достатъчно мляко за детето, дори ако пътуването към Пиза продължеше още дълго.

Усещаше, че зад полуспуснатите пердета на прозорците го дебнат недружелюбни очи, затова пое в обратна посока и след дълго заобикаляне видя отново животните от другата страна на хълма. Грижливо положи детето на земята, избра една коза и се приближи внимателно. Уви колана си около врата й и я поведе.

За негова изненада животното не се съпротивляваше, нито блееше предупредително. Очевидно не усещаше опасност в начина, по който Пери я теглеше след себе си. От детството си той помнеше как трябва да застане при доенето; задачата да даде на детето мляко от готварската тенджера на Мария се оказа далеч по-труден проблем. Нуждата го накара да бъде изобретателен. Той напои кърпата си с топло мляко и мушна крайчето й в устенцата на бебето. То веднага започна да суче. Всеки път, докато потапяше кърпата в млякото, то настояваше за още с все по-силен плач. Въпреки тежкото положение — това бе последният шанс за неговата дъщеричка — Пери се засмя. Той беше изумен от тази издръжливост, слисан от гнева и злобата в малкото телце.

Едва когато малката заспа сита, той отпи голяма глътка козе мляко и усети, че тази храна се понася далеч по-добре от стомаха, отколкото кравето мляко. Така двамата щяха скоро да се възстановят.

Известно време Пери наблюдаваше внимателно дъщеря си. Имаше опасения, че е прехранил малката, че тя няма да понесе този вид мляко. Но ето че личицето отново придоби цвят и детето заспа доволно и щастливо. Не помръдна дори когато той отново го вдигна на ръце. Влачейки козата след себе си, Пери пое отново на път.

По този начин той и неговата дъщеричка стигнаха до сигурния във всяко отношение Рим, където Пери потърси помощ и съдействие в британското консулство. Там дадоха на бащата и детето нови дрехи, достатъчно пари и карета, която трябваше да ги отведе заедно с една кърмачка до Пиза. Козата бе оставена в посолството. Пери настоя пред служителите да не бъде продадена, а да прекара остатъка от дните си в градините на посолството, за което там, макар и тайничко, му се надсмиваха.

— Все пак тя спаси живота на дъщеря ми — обясняваше той молбата си пред своите домакини.

В началото на април малката компания достигна Пиза и бе посрещната от изуменото и очаровано семейство Шели.

— Появи се слух, че не си вече между живите, скъпи приятелю — каза Пърси, докато учудено разглеждаше дойката и кърмачето в ръцете на Пери.

— Това е моята дъщеря, а тази жена е нейната кърмачка — отвърна усмихнат Пери. — Надявам се, че Мери ще се погрижи за тях. Майката на малката почина…

— Как можеш да се съмняваш в това! — извика Мери и погледна с любопитство към кърмачето. — Какво красиво дете! На колко месеца е, Пери? Как се казва? Какво се е случило с майка й?

— Позволи на нашия приятел да си почине, преди да го отрупаш с въпроси — предложи съпругът й, на когото не бе убягнало, че Пери едва се държи на краката си.

Той въведе приятеля си в салона, където Пери се отпусна изтощен на един удобен стол, държейки все още детето в скута си. Болката в крака отново бе станала почти непоносима. Тресеше го — ту смразяващ студ, ту изгаряща жар. Без да обръща внимание на състоянието си, той се усмихна на Мери.

— Днес дъщеря ми навършва двадесет и две седмици. Име все още няма. Майка й предлагаше да я наречем Мария или Лусия, защото се роди с настъпването на зората. По време на нашето изпълнено с приключения пътуване, за което след малко ще ви разкажа, мислих по този въпрос. — Той се обърна към своя приятел и каза, преливащ от гордост: — Това съвсем не е обикновено дете, Пърси. Дори и на тази крехка възраст показа удивителна жажда за живот. Малката преодоля лишения, при които други сигурно не биха оцелели. Сега зная, че ако не е премръзнала и гладна, тя е весела и щастлива като чучулига в небето. — Той се обърна към Мери и продължи: — Тя заслужава нещо по особено от Мария или Лусия. Името трябва да изразява нейната жизнерадостност, нейния несравним характер. Дори и да оставим настрана това, че съм й баща, което означава, че съм пристрастен в оценките си, пак бих се заклел, че не е като никое друго дете.

— Тогава, ще й измислим едно наистина особено име — каза Мери. — Но засега Лусия ще й приляга също добре. А ти, Пери, сега се нуждаеш от спокойствие и грижи. Остави детето на мен. Аз ще се погрижа за твоята дъщеричка!

С известно неудоволствие Пери се освободи от малкия си товар.

— Цяло чудо е, че тя оцеля, приятели мои. Аз ненапразно си мисля, че провидението й е отредило особена съдба. Не са много крехките същества, които след толкова жалко и мъчително начало на своя живот могат да се усмихват на бъдещето с такава увереност.

Нито Пери, нито неговите приятели предполагаха колко пророчески ще се окажат неговите думи, колко много ще се нуждае малката един ден от тази увереност, за да преодолее очакващите я опасности, които застрашаваха тялото и духа й.

Изпълнен с радостни очаквания, Пери позволи на жената да вземе от ръцете му малкото момиче, което един ден щеше да кръсти Шантал.