Клер Лоримър
Шантал (20)

Осемнадесета глава

Октомври — декември 1838

Тамариск се събуди от дълбок сън без сънища и като по магически начин се почувства свежа и бодра. Спалнята й беше обляна в слънчева светлина и пълна с птичи песни. Тамариск се протегна лениво и огледа стаята. Леглото беше разбъркано, нощницата й беше захвърлена на пода. Прониза я споменът за изминалата нощ и тя се усмихна, задоволена и все така сънена. Помисли си с какво неудоволствие я бе напуснал Симон, за да се върне в собствената си спалня. Спомни си горещите му уверения, че не може да издържи нито минута без нея.

Но постепенно усмивката изчезна от лицето на Тамариск и светлият ден отблъсна спомена за нощта. Тя, Тамариск Ебърхард, вдовица от три месеца, четиридесетгодишна, беше прекарала нощта в обятията на двадесет и една годишен младеж! Как можах да го допусна, помисли си тя, внезапно отрезвяла.

Когато се опита да изясни положението си, тя усети удар в сърцето. Всъщност не беше имала намерение да прелъсти Симон; просто също като него се беше оставила да бъде повлечена от страстта. Но неговата младост и неопитност го оневиняваха. Тя обаче трябваше да прояви твърдост и да го отпрати. Сигурно той също се беше събудил и сега беше дълбоко разстроен и потресен от факта, че е спал с жена, която би могла да му бъде майка.

Тамариск се изчерви от срам. Посегна към красивото ръчно огледало на нощното си шкафче и се вгледа в лицето си. Косите й бяха меки и блестящо златни като на младо момиче. Но около устните и очите вече личаха фини бръчици, които скоро щяха да разкрият пред света истинската й възраст. Вярно, че изглеждаше много по-млада от повечето жени на нейните години, но това нямаше да трае дълго. Времето скоро щеше да вземе своето. Беше родила четири деца и макар че бяха откърмени от кърмачки, гърдите й не бяха така стегнати, както по-рано.

През нощта Симон не можеше да види следите, оставени от възрастта. Пък и не можеше да я сравни с някое младо момиче, но като я види на сутринта…

Тамариск рязко се изправи в леглото си при мисълта, че Симон не познаваше друга жена. С чувство на облекчение си каза, че така поне няма да прави сравнения.

Затвори очи, сякаш искаше да прогони неканените мисли, които лудо се блъскаха в главата й. Каза си, че няма никакво значение какво си мисли за нея младият й любовник, защото тя и без това не го обичаше. Ако съжали за любовните си клетви, той ще нарани само гордостта й. Най-добре е да погледне фактите право в очите: разликата във възрастта беше непреодолима. Ако тя първа засегне неприятната тема, ще го освободи от необходимостта да признае, че моментната страст е изиграла лош номер на здравия му разум.

Тамариск продължаваше да размисля как най-добре да поговори с него, когато на вратата се почука и в спалнята надникна прислужницата Нарцис. Черното й лице беше разтегнато в широка усмивка.

— Буря вече я няма — съобщи тя. — Щастлив ден, мадам! Мосю Симон казал аз дам вас това с кафе и не остава да говори дълго. Мадам чете! — С тези думи тя остави таблата със закуската на нощното шкафче и пъхна в ръката на Тамариск писмо. Хартията беше грижливо сгъната и запечатана с восък.

С натежало от мъка сърце Тамариск изчака Нарцис да излезе и бързо счупи печата. Реши, че Симон иска да избегне неприятната разправия и затова изразява писмено съжаленията си за изживяната през нощта заблуда. Сигурно иска да се извини, че толкова лекомислено е говорил за любов, и да я помоли да не взема думите му на сериозно.

Но когато Тамариск зачете написаното с красив почерк послание, кръвта отново нахлу в лицето й, този път не от срам, а от радост.

„Любов моя! — пишеше Симон. — Още в началото на новия ден искам да узнаеш колко те обожавам, обичам и почитам. Никога не съм писал любовно писмо и не знам как да облека в думи чувствата, които ме изпълват. Горя от нетърпение да те видя и те моля да побързаш с утринния си тоалет и веднага да дойдеш при мен. Но също така желая да си починеш добре. Всички ли влюбени са егоисти? Аз не искам да бъда такъв, бих желал да съм съвършен, за да ти харесам.

Тамариск, сърце на сърцето ми! Имаш ли представа колко си красива? Сигурно много мъже са ти го казвали и аз ужасно те ревнувам от тях. Знаеш ли защо поетите толкова често пишат за любовта? Защото искат да споделят с някого изблика на своите чувства. Точно така е и с мен.

Моя умна, прекрасна учителко, кажи ми как да издържа още цял час без теб! Без да те целувам, без да те докосвам! Мога ли да се надявам, че няма да ми се разсърдиш, като прочетеш тези редове, защото пиша за собствените си чувства? Зная, че ти не можеш да ме обичаш и не мога да очаквам един непохватен и неопитен младеж като мен да събуди в сърцето ти ответни чувства. Но те умолявам в душата ти да проблесне поне мъничка искра на симпатия към мен, за да облекчиш измъчения ми дух. Кажи ми, че не съжаляваш за нашата нощ! Не бих понесъл мисълта, че те тревожи нещо — тебе, която ми дари най-голямата радост в живота.

Обичам те от цялото си сърце!“

Симон

Тамариск притисна писмото до сърцето си, точно там, където преди няколко часа почиваше главата на Симон. Беше преизпълнена с любов и в същото време дълбоко натъжена, защото знаеше, че тази идилия няма да трае дълго. Много скоро трябваше да поеме пътя към Англия, да се върне при децата си. Раздялата със Симон беше неизбежна, затова щеше да бъде непочтено от нейна страна да си играе с чувствата му. А и тя самата не биваше да се заплита в тази безизходна любовна афера.

Тамариск разклати рисуваното порцеланово звънче на нощната си масичка, което, както и повечето красиви неща в този дом, беше принадлежало на майката на Симон. Веднага в стаята влезе услужливата Нарцис.

— Ще се изкъпя — каза Тамариск. — Но нека водата не е много гореща, Нарцис; струва ми се, че днес въпреки бурята е по-топло от обикновено.

Медната вана, докарана от Франция по заповед на Ивон Сен Клер, беше устояла на лакомията на термитите, тъй като беше от метал. Нарцис бързо я внесе в стаята, после домъкна няколко съда с топла вода и скоро Тамариск с удоволствие се потопи във ваната. Нарцис беше парфюмирала водата с листа от върбинка и нежният им аромат изпълваше въздуха.

Освежена, облечена в една от старомодните, но прекрасни муселинени рокли на мадам Сен Клер, Тамариск излезе в градината. Знаеше, че ще намери Симон там. Беше взела твърдо решение. Заради него, но и заради самата себе си трябваше да напусне Мае, преди двамата да са се заплели още повече в тази афера.

Симон явно я очакваше, защото тя едва пристъпи на верандата, когато той застана до нея. Вдигна ръката й до устните си и пламенно я целуна.

— Надявам се, че писмото ми не те е наскърбило? — попита той. В сините му очи се четеше изпълнено със страх очакване.

На ярката дневна светлина той изглеждаше още по-млад. Това само подсили твърдото намерение на Тамариск да му разясни колкото се може по-деликатно, че изминалата любовна нощ не бива да се повтаря, макар че е била толкова прекрасна.

След като я изслуша, Симон видимо посърна. Тамариск побърза да приведе нови доводи за решението си. Докато говореше, напрегнатият израз изчезна от лицето му. Когато свърши, Симон се усмихна.

— Като че ли любовта има нещо общо с възрастта! — каза той и отново й целуна ръка. — За мен ти си много по-красива от което и да е младо момиче. А колкото до това, че си живяла повече години от мен, ще ти цитирам нашия френски поет Волтер, който е казал: „Съвършенството напредва бавно, нужна му е подкрепящата ръка на времето“. Майка ми често цитираше тези мъдри думи, докато я гледах как работи в градината. Не бих желал да си по-млада, мила моя Тамариск, повече бих искал аз да бъда по-стар, за да съм достоен за теб.

Тамариск предполагаше, че любовта на Симон към нея е свързана с обожанието, което е изпитвал към майка си, и с факта, че през изминалите самотни години това обожание се беше засилило. Но каквото и да беше, нямаше никакво съмнение, че той се нуждае от нея по един колкото отчаян, толкова и неразумен начин.

— Не можеш да ме напуснеш! — извика той. — Ако ме оставиш сам, ще загубя всякакво желание за живот.

Въпреки емоционалното преувеличение в думите му Тамариск разбра, че той съвсем искрено вярва в това.

— Остани още седмица в Шато Корал! — помоли я той. — За семейството ти няколко дни повече или по-малко нямат значение, но за мен те са истинско съкровище. През нощта ми се закле, че не се разкайваш и че нашата любов е чудо за теб, също както и за мен. Нима го каза само за да ме утешиш? Нима не го мислиш искрено?

— Но, разбира се, Симон! — увери го Тамариск с поруменели от думите му страни. — Не искам да те напусна, но…

— Значи се разбрахме! — прекъсна я бурно Симон. — Една седмица ще бъдеш само моя. Обещай ми го, мила моя Тамариск! Всичко, което искам, е една седмица. Прекалено много ли е за теб?

Когато Тамариск отстъпи пред настойчивите му молби, тя дори не подозираше, че ще остане в Шато Корал много по-дълго от една седмица.

Понякога, когато заспиваше в обятията на Симон, тя закопняваше за децата си. Тази мисъл прогонваше съня и тя дълго лежеше будна, измъчвана от чувството на вина, че не се е върнала веднага у дома. Тогава вземаше твърдо решение на сутринта да събере сили и да каже на Симон, че обещаната седмица отдавна е изтекла. Но на зазоряване, когато младият й любовник обръщаше към нея сияещо лице, грейнало от щастлива всеотдайност, тя не посмяваше да разруши илюзията му. По-късно, казваше си, днес следобед ще поговоря с него, когато отидем на плажа може би…

Тя многократно писа на майка си, намеквайки, че не е достатъчно здрава да предприеме такова дълго пътуване. Но писмата й така и не достигаха Англия. Ако Тамариск знаеше, че семейството й продължава да я смята за мъртва, тя не би се поддала толкова леко на изкушението да остане в това чуждо място.

Но все по-често признаваше пред себе си, че в духовно отношение е много по-различна от младия Симон Сен Клер. Чувстваше се привлечена от него, но връзката им беше чисто физическа. Страстното й желание да бъде в прегръдките му будеше у нея дълбоко чувство за вина. Все по-често си спомняше Чарлз и първите години на брака им. Този спомен изпълваше сърцето й с разкаяние, защото сега отлично разбираше, че тогава Чарлз щеше да прояви същата огнена страст, както сега Симон, стига тя поне малко да го беше предразположила, вместо непрекъснато да го разубеждава. Тя му беше отказала най-прекрасното преживяване, а сега беше твърде късно да поправи грешката си. Чарлз беше мъртъв. Никога вече нямаше да има случай да даде на съпруга си онова, което му се полагаше.

Най-много обичаше Симон, когато той заспиваше до нея и тя можеше спокойно да наблюдава лицето и тялото му. Младежът имаше дълги руси мигли, по страните му почти нямаше брада, а тялото му беше съвършено. Гърдите и краката му бяха покрити с мек златен мъх. Тя обичаше да го милва и се възхищаваше от гладката му кожа.

Все по-често обаче мислите й отлитаха към Англия, към децата й. Трябва да го накарам да разбере, че любовта ни няма да трае вечно, мислеше си тя. Един ден трябва да го напусна.

— За теб не е добре да живееш сам, мили — каза му веднъж тя. — Не можеш да си представиш колко си се променил, откакто аз съм тук. Когато се появих, ти беше плах, боеше се от човешкото общество. Сега се смееш и разговаряш с удоволствие. Преди изглеждаше тъжен и замислен. Не смяташ ли, че имаш нужда от жена до себе си и че бракът ще ти се отрази чудесно?

— Не искам друга жена, освен теб! — извика Симон.

В гласа му пламтеше буйна страст и Тамариск разбра, че дори мисълта за възможното й заминаване го ужасява. Той въобще не си представяше бъдещето без нея.

Не биваше да ставаме толкова близки, помисли си тя. Но аз скоро ще трябва да си отида. Какво ще стане тогава с него? Ами с мен? Нямаше да й бъде лесно да се лиши от нежността му, от неговата преданост, от постоянната му загриженост за нейното щастие.

Малко преди Коледа Тамариск предложи да отидат с лодката в островната столица, защото искаше да му купи подарък. Но Симон непрекъснато си намираше извинения, за да не изпълни желанието й. Страхуваше се, че при завръщането си в цивилизацията Тамариск веднага ще реши да отпътува за Англия. А той не искаше и да чуе за това.

— Остани на Мае и се омъжи за мен! — умоляваше я непрекъснато той. — Нали каза, че трябва да се оженя. Стани моя жена, Тамариск! Ако ми откажеш, никога няма да се оженя за друга!

— Много добре знаеш, че това е невъзможно, Симон — опитваше се да го убеди тя. — Имам четири деца и нося отговорност за тях. Не мога да ги доведа в Мае, защото имат право да получат добро възпитание в родината си. Ричард иска да стане флотски офицер като баща си. Скоро ще започне обучението си на някой кораб. Но независимо от всичко аз никога не бих се омъжила за теб, Симон. Скоро ще съм твърде стара, за да имам деца. Днес ти не обръщаш внимание на възрастта ми, но разбери — аз ще бъда старица, преди ти да си навършил четиридесет!

— Какво ме е грижа! — викаше той. — Ако не желаеш да останеш с мен на Мае, ще продам плантацията и ще дойда с теб в Англия. Не искам други деца, достатъчни са ми твоите четири.

— Ричард е само осем години по-млад от теб, Симон! — отговаряше отчаяно Тамариск. — Бъди разумен, моля те! Зная, че днес не можеш дори да помислиш за друга жена, но с течение на времето ще ме забравиш и тогава…

— Никога! — викаше Симон. Когато се вълнуваше, той винаги говореше на майчиния си език. — Ще те обичам, докато съм жив. Никога няма да ти позволя да ме напуснеш, Тамариск!

Но и двамата знаеха, че раздялата им е само въпрос на време.