Клер Лоримър
Шантал (6)

Четвърта глава

Август 1837

Те разговаряха до късно през нощта. Главата на Морийн лежеше на рамото на Пери. Ръката му галеше нежно бузите и челото, за да успокои възбудената й душа.

— Дойдох в Компиен, за да почета паметта на Жерар! — даде израз тя на насъбралото се в нея огорчение. — Трябва ли сега, отпътувайки, да го презирам заради неговото притворство?

— Зная, че ще ти е трудно да понесеш това, скъпа — отвърна й Пери нежно. — Но не трябва да мислиш лошо за него. Той наистина беше безукорен мъж. Не е имал никаква друга възможност в това безизходно положение. Вътре в себе си трябва да се е разкъсвал от противоречия между голямата си любов към тебе и задълженията към своето семейство. Сигурен съм, че в тази тъй трудна ситуация е действал по съвест.

— Да, и то в полза на Антоан, а не на мен, Пери! Ако беше достатъчно честен да ме осведоми за женитбата си с Бланш Мерлин, можеше да успее да получи развод. Щяхме да се оженим в съответствие със закона и Джон… — Гласът й секна и след малко тя продължи, хлипайки: — Какво ще стане с Джон, Пери? Нали разбираш, че при тези обстоятелства именно той е извънбрачното дете?

— Това не трябва да ни измъчва чак толкова много — прошепна й Пери и я целуна с много нежност. — След всичко, което се е случило, той се намира все пак в много подходящо обкръжение — ти, аз, Тамариск, Шантал. Мисля си, че нашето семейство има монопол върху извънбрачните раждания. До днес Джон беше единственото изключение.

— Чуто от тебе, всичко звучи напълно приемливо. О, Пери, толкова съм щастлива, че си тук, до мен. Глупаво е, че приемам всичко присърце.

— Знам, че си изпитвала дълбока обич спрямо Жерар — отвърна й Пери бързо. — Разбираемо е, че откритието за неговата измама те наранява. Но, скъпа, помисли, нямаме още никакви доказателства за това. Имаме само думата на един човек, на когото нито ти, нито аз можем да се доверим. Аз поне не мога да повярвам, че едно толкова коравосърдечно и пресметливо момче с годините е станало така внимателно и дружелюбно, та да държи в тайна от тебе своите законни претенции към благородническата титла, единствено за да щади чувствата ти.

Морийн се надигна. Дългата й коса падаше на кичури върху раменете й. Тя се наведе към Пери, търсейки очите му в тъмнината.

— Вярваш ли наистина, че лъже и че Жерар никога не се е женил за онази жена? — попита тя. — Бих искала да мога да мисля по същия начин. Впрочем Антоан никога не се е опитвал да крие своите претенции към титлата. Та тук, във Франция, той оставя да го наричат навсякъде в обществото виконт, но вярно е, че ни запозна с обстоятелствата едва след като аз изрично настоях за това.

— Възможно е да не разглеждаме проблема с благородническата титла въобще във вярна светлина. Не забравяй, скъпа моя, че още не сме видели никакво доказателство за сключване на брак.

— Ако въобще го има, ние бихме могли да го видим и без помощта на Антоан. — Очите й заблестяха от внезапно обхваналото я вълнение. — Можем да открием Бланш Мерлин и да я заставим да ни покаже удостоверение за своя брак с Жерар.

— Още по-добре ще бъде сами да направим проучване в кметството, като хвърлим един поглед в регистъра — предложи Пери. — Това налага наистина да не отпътуваме веднага за Англия; ще трябва да останем още няколко дни, за да изясним този въпрос веднъж завинаги.

Известно време те мълчаха, потънали в размисъл, накрая Пери каза:

— Опитвам се да не бъда предубеден спрямо Антоан, но не мога да му имам никакво доверие. Наречи го, ако искаш, шесто чувство. Направи ми впечатление начинът, по който говореше за момчето, което Джон е освободил от двамата преследвачи. Имаше нещо особено в израза на лицето му — гняв от намесата на Джон и като че ли още нещо. Противен ми се стори студеният тон, с който ми заяви, че, както би трябвало да зная, наказанието за навлизане в чужд имот е смърт. След това се поправи, разбира се, понеже Джон му каза, че в края на краищата се касае за десетгодишно дете.

— Мисля, че той не обърна особено внимание на коментара на Джон за новото правно тълкуване на случаите, в които се налага смъртно наказание — каза Морийн. — Останах с впечатлението, че не е съгласен смътно наказание да се налага само в случаите на убийство, държавна измяна и изнасилване.

Пери кимна.

— Радвам се, че този закон беше приет от Парламента. Бях абсолютно против бедния човечец миналата година в Алфристън да бъде обесен, само защото запалил купа сено. Съгласен съм с тебе, че момчето щеше да има същата съдба, ако Джон не беше застанал до него.

Пери прегърна Морийн и я привлече към себе си. После нежно прокара пръсти по устните й. Тя усети как сърцето му заби ускорено.

— Често се случва да мислим и усещаме по един и същ начин, нали? — каза той тихо.

Усмивката можеше да се долови в гласа му, но Морийн не можеше да види лицето му. Тя отлично разбираше какво има той предвид. По отношение на чувствата те се разбираха наистина прекрасно. Лицето й се отпусна в умиление. Тя взе ръката му и я поднесе към устните си. Той я притисна по-здраво в обятията си. Устните му намериха нейните. Телата им се сляха. Изведнъж Морийн се отдръпна. За изненада на Пери тя промълви с колеблив глас:

— Не ти ли се струва, че сме… твърде стари за това, Пери?

— Твърде стари да се обичаме? — удиви се той. — Какво говориш, Морийн? Кой ти е втълпил подобна безсмислица?

Морийн се отпусна и допря буза до лицето му.

— Аз само си мислех на глас — прошепна тя.

Рядко се случваше да не се довери безрезервно на съпруга си, но тъкмо в този момент си бе помислила нещо, което засягаше Жерар, а усещаше, че не е уместно да занимава Пери с подробности от своя меден месец с бившия си мъж. Въпреки че това бяха събития отпреди двадесет и четири години, Морийн съвсем ясно си спомняше как Жерар бе обвинявал бедната Лиза Ебърхард: „Тя е прекалено стара за това!“ — каза й той, когато беше станало дума за последните мигове от техния съвместен живот. Тогава възникна сериозен спор. Морийн възрази настойчиво, че подобни интимности могат да бъдат израз само на истинска любов, която с напредването на възрастта не трябва да угасва. По онова време тя се натъжи от позицията на Жерар. Колко много я зарадва мнението на Пери преди малко по същия въпрос…

— Обичам те! — промълви тя. — Обичам те повече, отколкото в дните на нашата сватба. Мисля, че с всяка година те обиквам все повече и повече.

— Взимаш ми думите от устата! — пошегува се той. — Тъкмо исках да ти кажа, че с всяка изминала минута те обичам повече, моя Морийн.

Те не бяха единствените, които не можеха да заспят тази нощ. В голямата спалня в източното крило на замъка, обзаведена в златисто и бяло, Антоан бе освободил камериера си. Наметнал само един копринен халат, той сновеше нагоре-надолу из стаята като неукротим див звяр. Бе крайно възбуден. Не можеше да помисли за сън.

Начинът, по който протече дългоочакваното стълкновение, окрили духа му. Както винаги, той се беше подготвял дълго и внимателно, беше премислил всеки отделен детайл. Ето че сега всичко протичаше по план. Не съжаляваше за провалените забавления. Римските игри можеха да почакат. Да поиграе на котка и мишка със своите роднини бе дори по-вълнуващо. Трябваше обаче да внимава, успехът му от тази вечер можеше да го направи непредпазлив. Не биваше да подценява сър Перигрин и мащехата си. В момента сигурно считаха прозвучалата така достоверно история за възможна. Още утре обаче може би щяха да се появят съмненията им. Те едва ли щяха да си заминат за Англия, преди да им е представил доказателствата.

Антоан безшумно сновеше по мекия персийски килим. После спря пред прозореца, оформен като готическа стреловидна арка с ромбоидни стъкла и се загледа надолу към осветения от луната двор. Навалицата от хора и животни бе изчезнала. Светлината падаше на широки сребърни ивици върху калдъръма. Обраслите с дива лоза и бръшлян високи зидове проблясваха в нощта с полъха на вятъра, който леко разклащаше листата. До Антоан достигна уханието на розите, виещи се по стените на сградата точно под прозорците му. Очите му поглъщаха красотата на замъка, чийто силует се извисяваше на лунното, пълно със звезди небе. Всичко това беше негово наследство, негов дом. Какво го интересуват приказките на някакви си тесногръди юристи, че баща му трябвало да се ожени за неговата майка, за да може той по право да наследи благородническата титла. Никой закон не можеше да обори обстоятелството, че именно той е първородният син и по тази причина се явява наследник на своя баща. По дяволите всички закони! В Буланкур той беше законът. На него принадлежи титлата виконт. За всичко се беше погрижил. Пропуснал беше само възможността да се появи пълноправен наследник. За съществуването на природения си брат Джон дьо Вал до този момент той нищо не знаеше. Защо, питаше се той, баща му нищо не му бе казал, когато детето се е родило. За този пропуск трябваше да има някаква причина. Антоан си го обясняваше с обстоятелството, че баща му винаги е мислел единствено за него. Може би не е искал да нарани сина си със съобщението, че в кръга на семейството, от което Антоан бе отстранен, се е появил и друг син.

Антоан сви презрително устни. Джон дьо Вал беше англичанин въпреки френския си произход. Изглеждаше и се държеше като англичанин. Приличаше на френски аристократ толкова, колкото Антоан на английски лорд. Нямаше и най-малкото намерение да му отстъпва своето наследство. Злобно упрекваше и настойницата си принцеса Дьо Фалоаз, че не му е казала за родения от Морийн син — след двадесет години бездетство, на почти четиридесетгодишна възраст. Нейното мълчание по този въпрос, както и това на баща му, го объркваха, караха го дълго да размишлява.

Принцеса Дьо Фалоаз! Мисълта за нея му напомни, че скоро ще трябва да я потърси. Един ден тя ще отстъпи пред неговия натиск. Нейното твърдоглавие го изпълваше с нетърпение. Антоан, който обикновено умееше да владее чувствата си, не можеше да мисли за принцесата без погнуса. Усещаше такова отвращение, че почти се задушаваше. Тя беше единственото човешко същество, което някога успя да го надхитри, откакто бе станал мъж. С прекомерната привързаност, която беше проявила към него в детството му, успешно го беше заблудила. Когато преди години поиска ръката й, за да си осигури огромното й състояние, погрешно беше предположил, че я е накарал да повярва във вечната му любов към нея въпреки огромната разлика във възрастта.

На двадесет и две години Антоан още не познаваше различните страни на френското право. По непредпазливост остави на Камий да уреди формалностите по сключването на брака им. По-късно щеше хиляди пъти да се самобичува в мислите си, задето не се погрижи за подробностите. Беше абсолютно сигурен, че тя му се доверява напълно. Не предполагаше, че истинските му намерения са проличали. Но тази неразумна стара жена не беше чак толкова глупава. Твърде късно Антоан установи, че не би могъл да разполага, както впрочем и бившият й съпруг, с повече от половината от нейното богатство, състоящо се от ценни книжа и скъпоценни камъни. В началото тя се отнасяше към него с неподражаема щедрост. Не му отказваше нищо. Той обаче искаше все повече и повече, докато накрая тя разбра истинските причини за техния брак и щедростта й секна. Едва тогава Антоан осъзна, че се е свързал завинаги с една все по-застаряваща жена, от която не можеше да очаква много за в бъдеще. Тя не искаше да му каже дали го е включила в завещанието си като наследник или не. Разбираше, че трябва да прекара живота си в пълна зависимост от жената, която нито обичаше, нито уважаваше. Оставаше единствената надежда тя един ден да умре и да му завещае състоянието си. Иначе трябваше да намери начин, за да я накара да му даде онова, което той желаеше.

Когато взаимоотношенията им външно изглеждаха още изрядни и Камий едва беше започнала да осъзнава защо Антоан се е оженил за нея, той успя да я придума да се върнат в неговите френски владения. След като се увери, че тя не е съобщила на никого от своите роднини във Франция, те се върнаха направо в Компиен. После Антоан я затвори в източната кула на замъка. Пред вратата й бяха поставени верни и умеещи да мълчат слуги. Само две прислужници, на чиято преданост можеше да се разчита, имаха възможност да влизат в стаята й. Антоан се бе погрижил никой да не узнае за присъствието на тази затворничка в замъка. Той разчиташе, че тя скоро ще се подчини и ще подпише документа за предаване на ценните си книжа. Надяваше се също да открие къде е нейната високо оценявана колекция от скъпоценни камъни. Съпротивата й беше забележителна. Изглежда, че дори наложената й гладна диета не я впечатляваше особено. С огорчението на жена, която е разбрала, че за нея са се оженили единствено заради богатството й, тя повтаряше, че предпочита да умре, отколкото да издаде тайната си. Омразата й към него беше надмината само от неговата омраза към нея. Все пак самотата и напредващата възраст потискаха все повече духа й. Антоан се опасяваше, че е възможно тя да загуби напълно разсъдъка си. Тогава не би могъл вече да изтръгне от нея така нужната му информация. Беше чакал шест години и ако се наложеше, щеше да чака още. В своето търпение той се осланяше на увереността, че накрая все пак ще излезе победител.

Ето че сега мисълта за победа над тази жена се смесваше с изкусителната възможност за още една победа — над малката Шантал с нейната златна кожа. Колко пленително красива беше тя тази вечер на масата с къдравата си тъмна коса, обрамчваща лицето й и украсена с чудни малки перли. Бялата рокля от коприна беше очарователна. Бродираното корсажче и широката пола подчертаваха вълшебната й фигура. Антоан не се съмняваше, че тя е още девствена. Въпреки това у нея липсваше онази дразнеща благовъзпитаност и срамежливост на много младите момичета, чиито обноски той считаше за също тъй отблъскващи, както и изтънчените маниери на жените, владеещи изкуството на любовта. За Антоан дьо Вал думата любов беше една загадка. Често я чуваше, беше чел за нея, слушаше любовни песни, притежаваше произведения на изкуството, в които тя беше претворена в образи. Но всичко това оставаше за него без значение, понеже не намираше отзвук в сърцето му. Неговите чувствени пориви и страстни желания имаха единствено материален израз — ценни предмети за замъка Буланкур като фини тъкани, гоблени, бродерии, скъпоценни камъни, шлифовано стъкло или ръчно ковано злато и сребро. Ако сърцето е родина на чувствата, неговото до този момент бе останало недокоснато от друго човешко същество. Антоан владееше добре удоволствията на тялото. На една възраст, когато не би трябвало да познава примитивните страсти, той беше съблазнен от жената, която баща му направи негова настойница. Пристрастеността на принцесата към малки момченца трябва да е била добре известна в средите на доброто общество. Вероятно дългото отсъствие от Лондон беше причината баща му да не познава репутацията на принцесата.

Много преди да навърши пълнолетие, Антоан вече ненавиждаше домогванията на парфюмираните жени, откраднатите целувки, докато белите им ръце шареха по тялото му и притискаха русокосата му къдрава глава към майчински меките им гърди. Колко често му шушнеха в такива случаи, че е като ангел от картина на Ботичели. Спомняйки си за това, той присви устни с презрение. Никоя жена на света, това той отдавна беше научил, не заслужава всеотдайността и уважението на един мъж. Всички те са грабливи птици, които се стремят единствено към глупавите си забавления, без да обръщат никакво внимание на достойнството и гордостта на мъжа. Бяха прекалено тъпи, за да отгатват неговите мисли, когато се намираха в обятията му и му се отдаваха. Той самият в такива моменти си представяше богатото възнаграждение, което щеше да получи за своята податливост. В началото, когато беше още много млад, Камий и нейните приятелки го отрупваха със сладкиши, играчки, бонбони, книжки с картинки. Когато порасна, подаръците станаха по-скъпи: златна верижка, копринена вратовръзка, пръстени, емайлирана табакера, златна кутийка за кибрит. Скоро стаята му се изпълни с тези предмети. Някои от тях заменяше за пари, от които се нуждаеше най-много. Не че баща му не му даваше достатъчно джобни пари. До петгодишната си възраст често бе слушал майка си да оплаква бедността, в която бяха изпаднали. Говореше му за сигурността, която парите могат да дадат на човек. Антоан беше доволен от успеха си, още повече че той добавяше сигурност, събирайки не всяко су, както правеше нещастната му майка, а спестявайки жълтици.

Когато Камий го отведе в Америка, той разбра, че навсякъде животът на богатите е приятен и лек. Само те биваха уважавани безусловно от всички. Научи, че именно парите биха му отворили вратите към свободата. Когато благосъстоянието му се увеличи, той не беше вече така зависим от Камий. Можеше да не се прибира по цели дни. Да заменя сладострастните й прищевки с приятната компания на някои мъже. Имаше прекрасна възможност и не след дълго беше заобиколен не само от жени. Вниманието на представители на по-силния пол, които също имаха слабост към млади момчета, му беше добре дошло. Те не прикриваха желанията си зад разни романтични глупости. Според него се държаха и по-честно, понеже не имитираха чувства. Опитите за сближаване от страна на мъже изглеждаха по-приемливи от домогванията на приятелките на Камий, които се опитваха да забулят тайните си страсти с разни алегории. Непрекъснато нарастващата сметка на Антоан в банката го изпълваше със задоволство. Беше започнал да усеща постепенно и силата на властта, която неговият чар му предоставяше. Това чувство за власт се увеличи стократно, когато откри, че почитани иначе хора, аристократи, се унижават пред него, молейки за благоволението му. Отдавна беше свикнал с мисълта, че заема значително място в живота на богати, понякога и на влиятелни мъже и жени. Часове наред се бе забавлявал да настройва един обожател срещу друг, докато и двамата накрая заиграваха по неговата свирка. Това беше и най-любимото му занимание спрямо самата Камий. С течение на годините, виждайки, че той се превръща във всеобщ любимец, тя настояваше да дарява единствено нея с благосклонността си.

Камий беше тази, която първа заговори за брак. Не беше толкова лекомислена, за каквато някои я считаха. Съзнаваше, че един брак с жена, тридесет години по-възрастна от него, едва ли би го очаровал. Но тя имаше средство да направи горчивия хап, който му предлагаше, по-поносим. Като млада беше наследила от съпруга си принц Дьо Фалоаз неговото състояние. Той беше починал няколко години след женитбата, оставяйки на вдовицата богатства, които вълнуваха фантазията на Антоан. Според френското право всичко би принадлежало на него, беше му намекнала тя, ако й бъде верен съпруг и е винаги до нея. Това предложение се превърна в голямо изпитание за Антоан. Той още не беше взел решение, когато адвокатът му във Франция, мосю Мужен, му съобщи, че вече е пълнолетен и може да наследи замъка Буланкур и принадлежащите му имоти, така както гласеше оставеното от баща му завещание. Този глупак, адвокатът, не беше споменал нищо за съществуването на природен брат, а само го информираше, че според френското право не ще може да носи титлата на баща си, въпреки желанието на самия Жерар дьо Вал. Това именно желание Антоан изпълняваше и беше решен да се бори за него. Той се отдръпна от прозореца, като прогони лунната светлина от стаята с тежките завеси от брокат. Бе измислил вече план. Струваше му се, че е дяволски сигурен. По онова време се омъжи за Камий без колебание и макар още да нямаше и тридесет години, животът го научи, че няма нещо на този свят, което да е невъзможно за човека, ако е готов да плати всяка цена и да поеме върху себе си всякакъв риск, за да достигне желаната цел. Той се усмихна със задоволство. Най-желаната си цел беше постигнал. Носеше титлата виконт Дьо Вал, нищо, че някои се опитваха да оспорят правото му.