Клер Лоримър
Шантал (33)

Тридесет и първа глава

Февруари 1840

Антоан беше сигурен в успеха си. Беше убеден, че Шантал е повярвала в историята му за смъртта на дук Дюбоа и не му се вярваше, че тя ще прояви безпокойство за отсъствието на близките си до деня на сватбата. Тогава възнамеряваше да й връчи фалшифицирано писмо от дукесата, че Тамариск се е почувствала зле и двамата с Джон ще се задържат още няколко дни в Бове. Шантал никога не биваше да узнае истината.

Но Бланш Мерлин не споделяше оптимизма на сина си.

— Ще минат поне три дни, докато умрат! — повтаряше настойчиво тя. — Ако се измъкнат…

Антоан недоволно я изгледа.

— Няма как да излязат! — прекъсна я грубо той. — Знаеш също така добре, както и аз, че тайната врата не може да се отвори отвътре.

Лицето на Бланш потръпваше от възбуда.

— По-сигурно е веднага да ги довършиш, Антоан. Защо се противиш? Ако нямаш нерви за подобно нещо, ще го свърша аз или Стефано.

Антоан се усмихна, но очите му останаха студени.

— Но моля те, майчице, аз винаги съм се смятал за безогледен, а се оказва, че ти нямаш никакви скрупули! Нима забрави, че става въпрос за мои роднини? Съмнявам се, че на смъртното си легло ще получа опрощение за греховете си, ако изповядам пред свещеника, че съм убил несъщите си брат и сестра.

Бланш не издаде смайването си. Никога не беше забелязала синът й да се занимава с религия, но като всяка селянка тя суеверно вярваше в Божията справедливост и се боеше от наказанията в деня на Страшния съд.

— А ако ги оставиш да умрат от глад, не мислиш ли, че то е все едно да наредиш да ги убият? — осведоми се с неприкрито любопитство тя.

— Неоснователно възражение! — отговори пренебрежително Антоан. — Предпочитам да оставя природата да свърши своето. След сватбата ще открият труповете, но дори Шантал няма да може да ме обвини за смъртта им. Ония глупаци доброволно се напъхаха в тайната стая, водени от престъпни намерения. Лесно ще убедя съпругата си, че нямам нищо общо със смъртта на близките ни.

Бланш кимна. Тя не преставаше да се възхищава от острата мисъл на сина си. Не беше за чудене, че той, синът на един аристократ, е стигнал толкова далеч в живота. Но инстинктът я предупреждаваше, че докато Тамариск и Джон не умрат, Шантал може да разруши всичко. Любовта на Антоан към това момиче беше единственото му слабо място, ако не се смяташе онзи ужасен опиум. Колкото и аргументи да привеждаше той, че пленниците не бива да бъдат убити, Бланш не можеше да се примири с мисълта, че трябва да ги остави живи.

— През тайната врата проникват звуци! — настоя отново тя. — Ако момичето чуе виковете им? Заключи поне вратата на библиотеката, Антоан, и не я пускай да се приближава. Моля те!

— Искаш гневът на Шантал да се насочи срещу мен, така ли? — изръмжа Антоан. Но скоро лицето му просветна и той с усмивка продължи: — Въпреки това идеята ти е великолепна, мила мамо. Мисля, че е крайно време да съставя каталог на ценните си книги. Така библиотеката ще стане крайно неприятно място за четене и размисъл. Изпрати ми Стефано! Нека намери някой по-образован слуга и го накара да играе ролята на библиотекар. Още утре сутринта да започне да подрежда книгите.

Ако Антоан беше имал време да размисли малко повече над този план, той сигурно щеше да осъзнае колко е опасно да представи за библиотекар някакъв си неграмотен слуга. Тази стъпка щеше да му струва много.

Малко преди обяд Шантал отново влезе в спалнята на Тамариск, надявайки се да открие нещо, което да хвърли светлина върху тайнственото изчезване на близките й. На нощното шкафче беше оставена книгата, взета от библиотеката: „Мосю Дьо Пурсоняк“ от Жан-Батист Молиер. Странно, че Тамариск беше избрала именно тази книга. Тя предпочиташе да чете на италиански, не на френски. Затова Шантал взе томчето и го разгледа. Дори го прелисти страница по страница с надеждата, че някое място в текста е отбелязано, за да привлече вниманието й. Но не намери нищо и реши да върне книгата в библиотеката. Съществуваше вероятност Тамариск да е оставила някакъв знак в шкафа с книгите. Ако Шантал знаеше, че Тамариск е взела първата попаднала пред очите й книга, за да не заподозрат нещо зорките очи на Мариан, тя нямаше да тръгне по тази следа. Когато отиде в библиотеката, един слуга, застанал пред вратата, й препречи пътя.

— Вътре работи библиотекарят, мадмоазел — каза мъжът. — Имам заповед да не допускам посетители.

— Няма да му преча — отговори Шантал. — Само ще оставя книгата на мястото й. Няма да трае и минута.

Слугата не знаеше защо господарят му е наредил да охраняват библиотеката. Затова сметна, че няма да стори нищо лошо, ако пусне младата дама. Отвори вратата и отстъпи настрана.

До подвижната стълбичка беше застанал мъж на средна възраст, непознат за Шантал. Той я изгледа крайно нелюбезно.

— Добър ден, мосю! — каза учтиво младото момиче. — Съжалявам, че ви попречих. Просто дойдох да върна тази книга.

Мъжът промърмори няколко неразбираеми думи. Когато пристъпи към Шантал и посегна да вземе книгата, тя неволно се отдръпна. В държанието му и изобщо в целия му външен вид имаше нещо, което я уплаши. Когато преди време майка й повика човек да състави каталог на книгите в Бар Хаус, той беше възрастен учен с изискан език и добри маниери. Този тук беше същински селянин.

— Аз сама ще сложа книгата на мястото й! — отговори решително тя. — Бихте ли ми казали на коя лавица да я поставя? Става въпрос за Молиеровия „Мосю Дьо Пурсоняк“.

По лицето на мъжа се изписа объркване. Той изгледа стъписано Шантал и смутено запристъпва от крак на крак.

— Доколкото виждам, това е том от събраните съчинения на Молиер — продължи Шантал. — Сигурно не е трудно да се намерят.

— Досега нямах време да се занимая с местата на отделните книги — отговори грубо мъжът и направи още една крачка към Шантал. — Дайте ми книгата, мадмоазел! Аз ще я оставя на лавицата.

Но Шантал не го слушаше. Беше доловила някакъв странен звук. Сякаш някой удряше с метално парче по камък. Може би някъде съвсем наблизо поправяха стените на замъка. Но преди тя да разбере откъде идва шумът, в библиотеката влезе разгневения Антоан.

— Дадох указания никой да не пречи на библиотекаря! — каза той с хладен, заповеднически тон. — Моля те, остави веднага този човек на мира, Шантал!

Макар че господарският тон я ядоса, тя реши да се престори, че нищо не е забелязала. Гневът на Антоан само усили подозренията й, че в библиотеката или поне някъде наблизо става нещо странно. Реши да открие причината и много лесно убеди Антоан да се поразходят навън.

— Много е студено и не можем да останем дълго — каза тя. — Но бих се радвала да обиколиш с мен замъка, Антоан. Тъй като не ми позволяваш да си потърся книга за четене, ще трябва да намеря друг начин за прекарване на времето.

Навън се престори на заинтересувана от архитектурата на замъка и помоли Антоан да й разкаже кои стени са издигнати след революцията. По този начин можеше да установи дали някъде се правят ремонти по сградата, без да събужда подозренията му. Никъде не се виждаха работници.

След разходката двамата влязоха в параклиса. Навсякъде бяха поставени свещници за венчавката, която трябваше да се състои след два дни. Имаше и много вази за парниковите цветя, които щяха да пристигнат с карета от Париж. Междувременно Антоан си възвърна доброто настроение и нежно улови ръката на Шантал.

— Няма да съжаляваш, че си се омъжила за мен! — промълви той. — В гласа му не звучеше студена ярост, както преди малко, той издаваше силно и страстно чувство. — Ясно ми е, че обстоятелствата те принудиха да се съгласиш на този брак, но, кълна се в Бога, аз ще те направя щастлива!

Цял следобед Шантал беше заета с модистката. Не можеше да прекъсне пробата, без да предизвика любопитен шепот. Час преди вечеря най-сетне й се удаде случай да изтича до библиотеката. Надяваше се, че там няма никой. Но пред вратата беше застанал друг слуга и Шантал не се осмели повторно да наруши заповедта на Антоан.

Веднага след вечеря тя се оплака от главоболие и се оттегли в спалнята си. Застана до прозореца и се загледа в бледата светлина, която идваше от големия салон. Явно Антоан нямаше намерение да се прибере рано. С нарастващо нетърпение Шантал изчака всички светлини в замъка да угаснат. Това стана едва след полунощ и когато сградата потъна в тъмнина, тя се почувства достатъчно сигурна и се измъкна незабелязано от стаята си.

Не се осмели да запали свещ, защото се опасяваше, че страшната Мариан е скрита някъде в тъмното и я шпионира. Трепереща от страх и студ, Шантал се промъкна покрай каменните стени на дългия коридор до горната стълбищна площадка. В замъка цареше пълен мрак. Шантал се залови здраво за перилата и се опита да овладее задъханото си дишане. За щастие познаваше добре тази част от сградата и без усилия намери библиотеката. В този късен нощен час пред вратата нямаше пазач.

Шантал спря и се ослуша. Откъм градината проехтя крясък на сова. Отговори й друга, а после се разнесе единственият по рода си вик на козодоя. Младата жена потрепери. Имаше чувството, че от тъмницата я дебнат хиляди очи и наблюдават всяко нейно движение. Но когато отвори вратата на библиотеката, никой не се обади. Навсякъде цареше пълно мълчание.

Шантал се вслуша напрегнато. През дебелите стени не проникваше нито звук. От страх да не я чуят, тя не посмя да извика, а отиде до прозореца и разтвори пердетата. Дворът на замъка беше залян в сребърна светлина. Очертанията на предметите в библиотеката станаха по-ясни. Шантал отиде при камината, хвана една от тежките железни маши и почука по пода. Никой не й отговори. Почука още веднъж, но едва след третия път чу лекото почукване на метал върху камък. Шантал затаи дъх и се ослуша. Шумът все още се чуваше. Тя отново почука по камината и се придвижи към мястото, откъдето идваше потрепването. Озова се пред шкафа с книги непосредствено до камината.

— Джон? Тамариск? — Гласът й прозвуча пронизително в нощната тишина и сърцето й заби по-силно. Вслуша се в очакване да чуе приближаващи се стъпки, но нищо подобно не се случи. Тогава събра кураж и повика още един път. Този път беше сигурна, че й отговориха приглушени гласове. Сложи ухо до шкафа с книги и се убеди, че един или повече гласове я викат по име. Но те бяха толкова неясни, че Шантал съвсем не беше сигурна, че е открила именно Джон и Тамариск.

Със сълзи на разочарование и страх в очите тя почука отново по камината и веднага получи отговор. Този път си каза, че не може да бъде друг, освен близките й, защото в този късен час надали беше останал някой буден. Пък и кой друг би отговорил на чукането й? Изтича до прозореца и разтвори завесите още малко. Сега можеше да прочете дори заглавията на книгите по лавиците. Погледът й се насочи към подвързаното в кожа издание на Молиер, което беше на височината на рамото й. Това откритие накара лицето й да пламне от възбуда, защото разбра, че е застанала точно там, където я стояла сестра й, когато е вземала книгата. Но увереността й постепенно изчезна, когато се огледа наоколо и не намери нищо, което да й помогне да разреши проблема. Сети се, че зад шкафа би могло да има празно помещение и помисли, че това е преддверието на голямата столова. Но то имаше само един изход. Ако Джон и Тамариск бяха затворени в него, всеки, който минаваше оттам, щеше да чуе виковете им.

Шантал с ужас осъзна, че двамата са преживели повече от едно денонощие в затвора си. Надяваше се да са имали достатъчно храна и вода. Трескаво се зае да претърси шкафовете с книги за скрита врата, но не намери нищо. Помисли си, че тайната стая може да е зад камината. В тяхната извънградска къща също имаше скривалище, защото дебелината на стените позволяваше това.

Чукането престана, но когато Шантал потропа на камината, то веднага се поднови. Щом Джон и Тамариск се опитваха да влязат във връзка с нея, те явно бяха разбрали, че Шантал ги е открила. Но как да ги освободи? Антоан беше казал, че двамата ще се върнат от Бове един ден преди сватбата. Значеше ли това, че възнамерява да ги освободи? Сигурно му беше ясно, че Тамариск и Джон ще разкажат за пленничеството си и ще го изобличат. Много по-логично й изглеждаше да ги освободи едва след сватбата, когато нямаше опасност Шантал да се откаже от обещанието си.

Почти час Шантал прекара в търсене на тайната врата, която по нейно твърдо убеждение се намираше в непосредствена близост до камината. Но търсенето й остана безплодно. Напразно си блъскаше главата как да реши проблема, когато до ушите й достигна някакъв шум: към библиотеката се приближаваха стъпки. Шантал се разтрепери от страх. Изтича до прозореца и се скри зад тежките завеси. В този миг вратата се отвори и на прага застана женска фигура, облечена в дебела вълнена нощница и с боне на главата. Шантал не я позна веднага. Едва когато жената отиде при камината и вдигна високо свещта в ръката си, тя видя, че е слугинята Мариан. Едва успя да потисне писъка, който се надигаше в гърдите й, и се сви още по-плътно зад дебелата завеса.

Бланш Мерлин не предполагаше, че в библиотеката има някой. Тя дойде тук само защото не можа да устои на садистичните си наклонности. Много й се искаше да се позабавлява с гледката на затворените в тайника „изискани люде“. Двадесет и седем години беше таила в сърцето си дива омраза към Морийн. Повече от нея мразеше единствено Мариан дьо Вал, майката на Жерар, и беше приела името й, тласкана от суеверието, че по този начин унижава строгата виконтеса до положението на слугиня.

Като дете на революцията Бланш Мерлин беше израсла в постоянна, макар и тайна опозиция срещу баща си, който си остана прост селянин, верен и предан на семейство Дьо Вал. Бланш нарочно се беше постарала да прелъсти красивия млад офицер Жерар дьо Вал, син на починалия виконт. Беше пресметнала, че ако му роди дете, ще бъде осигурена до края на живота си. Благородниците обикновено плащаха лична рента на слугините, които забременяваха от тях. Но Бланш не можа да предвиди, че след краткия отпуск у дома Жерар ще се върне отново на война. Минаха цели шест години, преди той да узнае за съществуването на детето.

Десет години по-късно синът й Антоан дьо Вал беше признат за новия виконт Дьо Вал. Всички гледаха на него като на истински аристократ. Така се изпълни желанието на Бланш и тя получи обезщетение за всичките си страдания.

Ето че сега синът на Жерар дьо Вал и дъщеря му, родени в законен брак с онази английска дама Морийн, бяха в нейна власт. Повече от всякога Бланш беше решена да ги убие. Нямаше да допусне да падне и косъм от главата на нейния син. Само изричната му заповед я възпираше. Тази нощ беше решила да се увери, че гладуват и да се полюбува на мъките им. Бланш натисна тайното копче и шкафът с книги бавно се завъртя на пантите си. Със свещ в едната ръка и запънат пистолет в другата жената чакаше неподвижно.

Когато вратата се отвори, Тамариск с мъка се надигна. Двамата с Джон бяха безмерно разочаровани, когато видяха насреща си въоръжената слугиня. И двамата бяха повярвали, че е чукала Шантал. При вида на готовия за стрелба пистолет Джон не посмя да се нахвърли върху жената.

Двамата с Тамариск бяха на края на силите си. Повече от денонощие нямаха нито храна, нито вода. Гърлата им бяха пресъхнали и дишаха с усилие. Джон споделяше убеждението на Тамариск, че са решили да ги уморят от глад. За щастие поне нямаше да умрат от задушаване, тъй като Джон беше почувствал приток на свеж въздух под затворената врата. В течение на безкрайно дългия ден от библиотеката непрекъснато долитаха шумове. Чуваха и човешки гласове, но никой не се отзова на виковете и тропането им. Тъй като нямаха светлина, Джон не можеше да види колко е часът. Постепенно загубиха представа за времето и вече не знаеха откога са в този затвор.

Загрижен за Тамариск, Джон се унижи да помоли слугинята:

— Донесете ни малко вода, моля ви! — Той извади от джоба си златния часовник и й го подаде. — Вижте, това е чисто злато. Ще ви го дам, ако ни донесете храна и вода.

Лицето на жената се разкриви в яростна гримаса.

— Да не мислите, че вашето злато има някаква стойност за мен? — попита презрително тя. — Антоан ще ми даде колкото си поискам. — С подигравателно свити устни тя местеше поглед от Джон към Тамариск. — Вие си мислите, че съм слугиня, нали? Но аз съм майката на виконт Дьо Вал, точно така, аз съм майката на Антоан! — Гласът й се превърна в крясък. — Мислите си, че можете да ме презирате, защото съм от долен произход, но аз ще живея в замъка Буланкур като царица, когато вие отдавна ще сте мъртви и забравени. Ще нося красиви рокли и бисери и ще имам целия лукс, който може да ми предложи синът ми. Мислете за това, докато изгниете тук като гладни плъхове, вие, проклети аристократи!

С последен злобен поглед към бледите лица на Джон и Тамариск тя се оттегли заднешком от прага на тайната стая. После натисна тайното копче в края на колоната и стоя с насочен пистолет, докато вратата се затвори.

Шантал едва изчака Мариан да се върне в стаята си. Тогава изтича до камината и трескаво затърси тайното копче на върха на колоната. Само след секунди вратата отново се отвори и Шантал се сгуши в обятията на Джон.

— Слава богу, че бях скрита в библиотеката, когато дойде онази зла жена! — проплака тя и в същото време се засмя от радост. — Толкова време се опитвах да намеря тайната врата, но никога нямаше да я видя, ако не беше дошла онази. Побързайте, преди да ни открият!

Тя целуна бледото, хлътнало лице на Тамариск.

— Всичко мина! Нали ви намерих! — промълви утешително тя, но Джон я прекъсна.

— Откакто ти започна да чукаш, Шантал, имах достатъчно време да премисля последствията от нашето бягство — заговори той. — Антоан има толкова многобройна прислуга, че няма да ни се удаде да се скрием някъде в замъка. А скоро ще се разбере, че някой ни е освободил. Тогава всички подозрения ще паднат върху теб, Шантал. Може би дори ще те измъчват, за да издадеш скривалището ни.

— Не можем ли да избягаме някъде в гората? — попита сломено Тамариск. Гласът й беше дрезгав и отпаднал. Коленете й омекнаха и тя бавно се свлече на земята.

— Толкова сме слаби, че надали ще минем и половината път до Компиен! — възрази Джон. — Освен това не бива да забравяме, че животът на баща ти все още е в опасност, Шантал.

Джон накратко обясни колко са важни документите, открити в тайната стая и как разкриват всички злодеяния на Антоан.

— Но за съжаление страниците от дневника на Тамариск не бяха между тях — заключи загрижено той.

Шантал втренчи очи в Джон. Страшното решение, което трябваше да вземе, едва не сломи сърцето й, защото тя обичаше Джон толкова силно, колкото и баща си. Трябваше ли сега да избира между двамата? А и животът на Тамариск също беше в опасност!

Джон също погледна изтощената си сестра.

— Чувстваш ли се достатъчно силна, за да изтърпиш още малко това ужасно пленничество? — попита с овладян глас той. — Ако останем тук поне до деня на сватбата, Шантал може би ще успее да вземе документите, които заплашват живота на баща ни. Колкото и да се съмняваме, все пак не е напълно изключено Антоан да удържи на думата си и да й ги подари.

— Аз ще ви донеса храна и вода — обеща Шантал. — Освен това свещ и огниво. През деня библиотеката се охранява от един мъж, който твърди, че е библиотекар. По през нощта всички спят.

Още известно време тримата разискваха положението. Тамариск веднага се съгласи да направи това, което реши Джон.

— Аз също съм готова на всичко, Джон — заяви Шантал. — Но вие ще рискувате живота си само докато има поне малка надежда за спасението на баща ми. Аз те обичам, Джон!

Джон се вгледа в бледото, уплашено лице на любимата си. В очите му светеше дълбока нежност. Думите й накараха сърцето му да бие ускорено, но той знаеше, че сега не е моментът да се говори за любов.

— И ние трябва да проявим смелост като теб, Шантал — отговори тихо той. — Нямаме друг изход. Ти ще трябва да се омъжиш за този човек. После ще приложиш всички възможни хитрини и ще вземеш документите. Щом го направиш, ще съобщиш на католическия свещеник всичко, което сме изтърпели и ще го доведеш при нас. Антоан няма да се осмели да ни убие в присъствието на свещеник. Под защитата на духовника тримата ще напуснем Буланкур.

Жизнеността на Тамариск бързо се възвърна.

— Струва ми се, че планът на Джон е отличен — каза тя. — Ако доведеш свещеника тук, ние сме спасени. Но ако сега избягаме тримата, животът ни виси на косъм, Шантал, включително и този на Пери!

Шантал замислено кимна.

— Сега ще отида в кухнята да ви намеря нещо за ядене — каза тя. — Но трябва да затворя вратата на тайника. Не смея да я оставя така, защото лошо ви се пише, ако онази ужасна жена реши да се върне! Как е възможно Антоан да има такава майка!

— Не се учудвам! — отбеляза Тамариск. — Със сигурност не е наследил злия си характер от баща си. Върви, Шантал, защото ми се струва, че скоро ще умра, ако не получа глътка вода!

Шантал събра последния си кураж и влезе в кухнята, която нощем гъмжеше от плъхове. Едрите сиви животинки се разтичаха по каменния под и уплашено зацвърчаха, когато се появи неканената посетителка със свещ в ръка. Шантал видя злобните червеникави проблясъци в очите им. Косите й настръхнаха, но тя смело тръгна напред.

Намери достатъчно неща за ядене — шунка, сирене, хляб. Наля вода в голяма медна кана, която Тамариск щеше да скрие зад гърба си, ако онази жена се появи отново.

Без произшествия Шантал се върна в тайната стая и с болка се загледа в близките си, които жадно се нахвърлиха на водата. Беше взела и две свещи от свещника в антрето. Вярваше, че никой няма да забележи отсъствието им. Даде на Джон и собствената си торбичка с кремък и прахан.

— Няма да палим често свещите — усмихна й се той. — Иначе няма да имаме достатъчно въздух, а и миризмата на восък ще ни издаде.

— Колко е студено тук, Джон! — прошепна трепереща Шантал. — Как ще спите на каменния под! Да можех да донеса поне една възглавница за Тамариск! Ще я криете в сандъците, ако дойде Мариан.

— Не е нужно — отговори Джон. — Тамариск ще сложи глава в скута ми. Не се тревожи за нас, Шантал. Внимавай за себе си. Сега животът на всички ни зависи само от теб. И продължавай да питаш Антоан къде сме.

Шантал се усмихна.

— Антоан ми каза, че сте заминали за Бове. Твърди, че ще се върнете навреме за сватбата. Питам се коя ли ще е следващата му лъжа…

Но Джон не отговори на усмивката й.

— Бъди нащрек! — настоя той. — Антоан наполовина ми е брат, но съм твърдо убеден, че не е нормален и е много опасен.

Той прегърна Шантал и за минута двамата останаха притиснати един до друг.

Тамариск се намеси предупредително:

— Много е опасно Шантал да остава дълго тук. Време е да се прибере в стаята си.

Макар и с неохота Шантал трябваше да ги остави. Беше убедена, че няма да заспи. Но веднага щом се пъхна в леглото, умората я надви. Въздъхна два-три пъти при мисълта за бедните затворници, които трябваше да спят на пода, и после потъна в дълбок сън без сънища.