Клер Лоримър
Шантал (7)

Пета глава

Август 1837

Джон наблюдаваше несъщия си брат със смесени чувства на възхищение и антипатия. Искаше или не, трябваше да признае, че във фрака от виолетова коприна със съответстващите му панталони и в бледожълтата надиплена риза Антоан изглеждаше прекрасно. Съвсем като виконт, за какъвто се представяше. Джон отново се почувства несигурен. Следобед Морийн му съобщи, че техният домакин има претенции не само към титлата, но и към правата на единствен законен син на Жерар дьо Вал. Възможността да се окаже извънбрачно дете го разтърси повече от вероятността да загуби титлата виконт, на която и без това не държеше много.

Истинската причина за неспокойствието му идваше от опасението, че Шантал ще го съжалява. Чувствата му към нея правеха смущението му по-голямо, още повече при промяната, която той долавяше у нея. Джон не обичаше Шантал по начина, по който би я обичал един брат, а като мъж, който изпитва чувства към момиче, за което някой ден би се оженил. Той беше прекарал безсънна нощ, мислейки за последствията от това си откритие. Увереността, че нищо не може да попречи на един брак с Шантал, ако тя самата е съгласна, беше за него голямо утешение. След година той щеше да е на двадесет, а Шантал, неговата прекрасна, вълшебна Шантал, щеше вече да е млада жена, чиито ученически години ще са останали далеч назад. Пери, когото обичаше и уважаваше, трудно щеше да се откаже от него като от свой доведен син, но Джон бе сигурен, че той държи много на него и знае, че бъдещият му зет е достатъчно богат, за да осигури на дъщеря му всички удобства. Освен това Джон мислеше досега, че ще е в състояние да й предложи и една титла. Ако тя се омъжеше за него, щеше да се нарича виконтеса Дьо Вал.

Ето че всички тези надежди само за няколко минути се бяха разбили, когато майка му го уведоми, че в основата на неговото съществуване най-вероятно е заложена една лъжа, върху която в момента се гради целият му живот. Всичко това, както разбра, се дължеше на двубрачието на неговия баща. Джон беше възпитан да го почита. Той едва си спомняше за него, понеже беше на три години, когато Жерар дьо Вал почина.

„Твоят баща беше честен и безупречен човек — често му казваше Морийн, — подражавай му, Джон, той беше толкова благороден!“ Джон усещаше, че у него се надига гняв. Само твърденията на Пери и майка му, че всичко това може да не е истина, го възпираха да не отпътува веднага за Англия, където здравият разум и честта все още значеха нещо. Мислеше дори за възможността да отиде в кралската флота, да избяга по този начин от нещастието, което усещаше, че тегне над него. Що се отнася до Шантал, изглеждаше му немислимо да й говори при тези обстоятелства за любов. Единственото му спасение беше във вероятността Антоан да е излъгал. Брат му обаче се държеше самоуверено и спокойно. Джон се опасяваше, че действително ще представи доказателства за думите си.

Джон погледна Антоан. Срещна изпитателните тъмни очи на събеседника си с увереност, каквато вътрешно не изпитваше, въпреки че именно той бе помолил Антоан за разговор.

— Тъй като в случая е заложено доброто ми име — каза той спокойно и с достойнство, — струва ми се, сър, че ми дължите писмено доказателство за брака на баща ми с вашата майка. Ще ви бъда много задължен, ако ми представите документ, който да подкрепя вашите твърдения. Давам ви думата си, че след това никога повече няма да ви обезпокоя с претенции за титлата на моя баща.

Антоан повдигна равнодушно рамене.

— Тази молба е напълно разбираема — каза той спокойно. — Документът, който удостоверява женитбата на баща ми и майка ми, ще мога да ви предоставя след два дни. Междувременно бих предложил да прогоним тези неприятни мисли. Като ваш домакин ще се радвам да се наслаждавате на престоя си тук, в Буланкур. Ясно ми е, че моите разкрития са ви изненадали много, но не трябва да ги превръщаме в катастрофа, нали?

— Какво искаш да кажеш с това, Антоан? — намеси се Морийн, която бе оставила на Джон да води разговора до този момент. Зад приятелския тон на Антоан тя подозираше някаква преднамерена стратегия.

Антоан се поклони леко към нея.

— Мисля, че тези скандални истории не трябва да излизат извън стените на замъка. Във всеки случай нямам намерение да дискредитирам моя по-малък брат в обществото по какъвто и да е начин. Напротив, бих бил доволен, ако над собствената ми легитимност продължава да тегне подозрение, докато неговата остане и занапред несъмнена.

Джон силно се изчерви. Почувства се засрамен от недоверието, което бе изпитвал към Антоан, развълнуван от благородството му. Изненадан, чу майка си да казва:

— И каква ще е цената за мълчанието, Антоан?

Очите на Антоан се присвиха, но толкова леко, че това не беше забелязано от никого.

Със същия дружелюбен израз на лицето, той отвърна шеговито:

— Ще съжалявам, мадам, ако съм дал повод и за най-малкото подозрение от ваша страна, че се опитвам да скрия истинските си намерения. Уверявам ви, че се ръководя от най-искрени мотиви. Знаете, че не аз имах желанието да разкривам неща, които баща ми е вършил в миналото. За нещастие тъкмо вие поискахте от мен да осветлим тези проблеми, грижейки се за интересите на Джон относно титлата. Ако останете доволна от доказателствата, които ще ви предложа, не желая нищо повече от това да бъда признат за виконт Дьо Вал.

— Антоан е много внимателен, скъпа майко! — каза Джон. — Той е съгласен да защити нашето добро име. Мисля, че трябва да се възползваме от предложението му и да забравим за известно време цялата тази работа.

— Добре, щом ти искаш така. Да говорим за нещо друго, Антоан! — каза Морийн с неохота. — Не би ли желал да ни разкажеш за всичките тези години, през които живяхме разделени? Какво стана с принцеса Дьо Фалоаз? В Англия не чух повече за нея, откакто заминахте за чужбина. Във Франция ли живее сега?

— С прискърбие трябва да ви съобщя, че тя почина още преди години. Сигурно разбирате, че за мен това беше голяма загуба. Тя ми беше като майка.

Морийн сви устни с недоверие; тя знаеше, че у Камий никога не е имало и искрица майчинско чувство.

— Нека почива в мир! — каза тя. — А твоята майка, Антоан? Надявам се, тя още е жива?

— За съжаление, не! Годините, прекарани в лишения по време на войната, се отразиха зле на здравето й. Тя ги прекара много по-тежко от някои хора, радващи се на по-добри условия за живот. Точно една година след смъртта на баща ми тя също почина.

— Бихте ли ме извинили? — прекъсна ги Джон, беше чул смеха на Шантал долу в градината през отворената балконска врата на салона. Предположи, че тя сигурно се разхожда с баща си.

Антоан също беше чул смеха.

— Нека слезем в градината! — предложи той. — Още не съм ви показал лехите с рози. Една разходка край тях би била, мисля, много приятна. Ще поканим вашата малка сестра да се присъедини, Джон.

Джон се изчерви. Трябваше да стисне устни, за да не отвърне гневно, че Шантал не му е никаква сестра. Нещо дълбоко в него му подсказа да не прави подобна забележка. Ядосан, че Антоан отново ще спечели вниманието на Шантал, той последва домакина и майка си в градината.

Настроението му не се подобри, когато Шантал изтича към Антоан, а не към него. В шепата си държеше нещо, което, изглежда, пазеше като малко съкровище.

— Трябва да видите това красиво цвете, сър! — възкликна тя. — Кажете ми, моля ви, как се нарича? Татко не е виждал нищо подобно. Толкова е красиво!

— Не е по-красиво от ръцете, които го държат! — отговори Антоан усмихнат, с малко преувеличена галантност. — Мисля, че е годетия. Ще наредя на градинаря да постави в стаята ви букетче от това цвете.

Лицето на Шантал порозовя, тя бе очарована.

— Вие сте така любезен, сър! — каза тя плахо. — Нямах намерение да настоявам за цял букет!

— Ще ми позволите ли аз също да ви помоля за нещо — попита Антоан. — Молбата ми няма да е трудна за изпълнение. Просто бих искал да се обръщате към мен с малкото ми име. Официалният начин, по който ме наричате, ме кара да се чувствам някак си чужд.

— Тогава за мен ще бъде удоволствие да ви наричам Антоан! — каза Шантал без колебание. После се обърна към баща си и брат си, които мълчаливо бяха наблюдавали сцената — Пери с прикрита усмивка, а Джон с нарастваща ревност. — Не е ли прекрасен този ден! — извика тя. — Така хубаво грее слънцето и аз се чувствувам толкова щастлива!…

Тя поривисто хвана Джон за ръката и я раздруса, като че искаше да го смъмри шеговито.

— Как може да си мрачен в такава прелестна утрин? — попита го тя. — Какво ти е, скъпи Джон?

Той отдръпна ръката си и отвърна с пресилена усмивка:

— Ако външният ми вид е пречка за твоята радост, моля те за извинение.

Шантал бързо се повдигна на пръсти и го целуна по бузата, като че ли това бе най-естественото нещо на този свят.

Антоан присви очи, докато я наблюдаваше без сянка на ревност. За него бе ясно, че привързаността на момичето е съвсем сестринска. Не му убягна обаче не съвсем братската реакция на Джон, когато се освободи от прегръдката на Шантал.

Пери също бе наблюдавал сцената. По-късно през деня, когато се преобличаха за вечеря с Морийн и можеха необезпокоявани да поговорят в тяхната стая, Пери разказа на жена си за онова, на което бе станал свидетел сутринта.

— Мисля, че трябва да си наясно — някои неща се развиват неотклонно в определена посока — констатира той. — Джон за пръв път в живота си е влюбен, но не в Джулия Лейд, а в Шантал; при това изпитва любовна мъка. Шантал го обича, но само като доверен приятел от детството. Ако някой е събудил у нея романтичен интерес, това е Антоан.

Лицето на Морийн издаваше нейната загриженост.

— Това са по-скоро две, и то лоши новини! — каза тя. — Ако наистина си сигурен, че Шантал е увлечена по Антоан, трябва колкото е възможно по-скоро да я отстраним от неговото влияние. Що се отнася до Джон, аз ще имам грижата да поговоря с него. Той трябва да си избие Шантал от главата.

— Но защо, скъпа моя? — попита Пери. На лицето му бе изписано нескрито удивление. — Джон и Шантал са още толкова млади. Джон има достатъчно време, за да спечели момичето на своите мечти.

— Това означава ли, че ти не би се противопоставил на една евентуална женитба? — Тонът на Морийн издаваше изумление.

— Разбира се, че не, те са хубава двойка — отвърна Пери без колебание.

— Но няма ли това да бъде крайно непристойно? — извика Морийн. — За мен те са брат и сестра и винаги ще бъдат такива!

Лицето на Пери придоби решителен израз.

— Не би трябвало да мислиш така, понеже нещата не стоят по този начин! — каза той. — Много рядко сме били на противоположни мнения, скъпа моя, но в този случай не се съмнявам, че отношението ти спрямо нашите деца не е правилно. Както вече съм казвал, те не са сродени по никакъв начин. Никой закон не може да им попречи да се оженят, ако това е тяхното намерение. Няма ли да е по-добре да се преклониш пред силата на моите доводи и да оставиш засега нещата сами да се развиват? Твоето мнение може да повлияе по-скоро отрицателно, ако го споделиш с Джон. Възраженията ти биха могли да превърнат възможното в сигурно. Освен това би го отчуждила от себе си, без това да е необходимо.

— Джон е още твърде млад, за да познава добре себе си — измърмори Морийн угрижено.

— Но не и твърде млад за любов! — отвърна Пери. — Любовта не може бъде възпирана, Морийн, ти добре знаеш това.

Той прекоси стаята и я прегърна. Безсилна да се съпротивлява, тя се остави да я целуне. През тези шестнадесет години брак с Пери тя никога не беше успявала дълго да се съпротивлява, когато се отнасяше за любов. Дълбоко в себе си обаче Морийн не можеше да се съгласи с Пери и бе твърдо решена да не благослови Джон и Шантал, ако един ден те я помолеха за нейното съгласие да се оженят.

Когато следващата сутрин настъпи с изгледи за още един безоблачен ден, в замъка от ранни зори започна припряна шетня. Изпълнявайки обещанието си, Антоан беше организирал ловен излет в околните гори. В двора конярите оседлаваха бялата му кобила със седло от най-фина кожа и сбруя със сребърна украса. Нетърпеливо очаквайки предстоящото препускане, животното пръхтеше и биеше с копита по калдъръмената настилка.

Шантал беше в трескава възбуда. Беше облечена в червена рокля за езда, чиято прекрасна кройка подчертаваше стройната й фигура. Изглеждаше като рядък огненочервен рубин. Гледайки я с нежна радост, Пери й каза:

— Трябва да укротиш нетърпението си, Шантал, от него няма полза. До ловната хижа има само двадесет минути езда. Антоан вече се е разпоредил ловните кучета да бъдат готови едва към девет и половина.

Точно на минутата пристигнаха водачите на хайката с глутница ловни кучета. Ловът на диви свине започна. Кучетата лаеха неистово, докато тичаха из храсталака. Душейки, те подгониха птици и горски животни от техните скривалища. Ловците ги преследваха, настигаха ги и ги поваляха. Много от прислужниците, също на коне, яздеха след Антоан, Пери и Джон. Шантал и Морийн яздеха малко по-встрани. Предпочитаха да наблюдават отдалеч как дивечът бива отстрелван.

— Това прилича много на нашия лов на лисици — обърна се Пери към Джон. — Тук, за разлика от Англия, се ловят глигани, елени, фазани, въобще всичко, което бяга и хвърчи.

Към обяд Морийн се почувства уморена и каза, че е твърде отпаднала, за да вземе участие и в следобедния лов. Определено разочарована от това, Шантал предложи все пак на Морийн да я придружи обратно до замъка. Майка й обаче отклони със смях това предложение.

— Няма причина ти да се отказваш, мила моя — каза й тя. — Имам някои неща за уреждане в Компиен. Веднага след като се преоблека, ще накарам Дикън да ме закара до града с каретата.

Дори Пери не беше забелязал, че тя още от сутринта бе решила да пътува, при това съвсем тайно.

Около три часа по-късно Дикън спря каретата пред кметството в Компиен. Кметът бе извикан спешно от своя секретар. Така дръзко откъснат от следобедната си почивка, той ядосано облече черната мантия, поприглади ленената си риза и се представи на англичанката.

Морийн го запозна с причините за своето посещение. След като го помоли за абсолютна дискретност, тя му каза:

— Въпреки че днес се представям пред вас като лейди Уайт, господин кмете, по-рано аз бях омъжена за виконт Дьо Вал. Поводът за посещението ми тук има личен характер. Бих искала да направя една проверка във връзка с някои семейни въпроси.

Мъжът се кланяше старателно; не всеки ден се случваше да го посети толкова знатна личност.

— На вашите услуги съм, мадам — заяви той и разпери ръце в знак на готовност да бъде полезен.

— Бих искала да получа достъп до брачния регистър — каза Морийн без заобикалки. — Има някои подробности, касаещи една женитба на член от семейството, които бих искала да проуча.

— Разбира се, мадам — отвърна кметът. Той бе радостен, че проблемът на тази високопоставена гостенка е толкова обикновен. — Можете ли да ми кажете в коя година се е състояла сватбата? Така моят секретар лесно ще може да намери необходимите ви документи.

— Ще ми бъде малко трудно — замисли се Морийн. — Едва ли ще мога да ви кажа точно годината. Мисля, че по всяка вероятност е била през 1807, но би могла да бъде и през 1808 или 1809.

— Ще отнеме известно време, докато се намери едно брачно свидетелство сред толкова други — каза кметът замислено. — Ако ми кажете за чия женитба става дума, бих попитал секретаря.

— Моля ви, господин кмете, да ми повярвате, че трябва непременно сама да проуча нещата! — прекъсна го Морийн. — Във всеки случай, не бих си позволила да ви отнема повече време, отколкото е абсолютно необходимо.

Както бе предвидил кметът, съвсем не беше лесно да се прегледат всички документи за женитба от трите последователни години. С преуморени очи Морийн прехвърляше лист след лист. Дребните букви понякога едва се четяха. Тя не можа да открие търсените имена. Беше вече късно, когато затвори последната книга. Извика кмета и той побърза да влезе.

— Не намерихте ли това, което търсехте? — попита той смутено. За негово учудване Морийн се усмихваше.

— Не, при това дори се радвам! — каза тя. Виждайки объркването, което предизвика у него, Морийн се усмихна още по-лъчезарно. — Ставаше дума за една женитба, която никак нямаше да ме зарадва.

— Не е ли възможно да се е състояла някъде другаде? — предположи кметът, докато й подаваше ръка, за да й помогне да стане. — Ако се касае за една нежелана женитба, за каквато намеквате, мадам, то по-вероятно е да не се е състояла близо до фамилното имение.

Морийн се замисли над логиката на това твърдение.

— Предполагам, че двойката може да е отишла и по-далеч, макар да смятам, че женитбата се е състояла в Компиен или поне някъде наблизо, защото госпожата е родена в околностите на този град.

— След като въпросът е толкова важен за вас, мадам, бих си позволил да ви посъветвам да проверите и в Бове, дори в Клермон и Нуйон, макар че не се знае докъде може да са стигнали. Правилно ли ви разбрах, че не сте сигурна дали женитбата се е състояла или не?

— Да, наистина не съм сигурна! — призна си Морийн замислено. — Но ви благодаря, на вас и на вашите помощници за съдействието. Бъдете така добър да извикате прислужника ми. Трябва да потеглям.

Каретата бавно се движеше обратно през гората към замъка Буланкур.

— Нищо не можах да открия, Дикън! — каза Морийн. — Но зная повече, отколкото на тръгване от Буланкур. — Изведнъж тя се засмя. — Колко жалко, Дикън, че не знаеш нито дума френски. Иначе би могъл да ми разправяш клюките на домашните прислужници.

Дикън поклати глава със съжаление.

— С техния френски, човек може да си изкълчи езика — призна той.

На четири очи те никога не разговаряха като господарка и прислужник, а с взаимното доверие на двама стари приятели, въпреки че животът им бе протекъл по съвсем различен начин.

Именно родителите на Дикън бяха тези, които приютиха малката Морийн в своето стопанство в Съсекс и й дадоха уютен дом. Дете без майка и без пукната пара, тя има възможността да израсне сред техните деца заедно с Дикън и неговите братя и сестри. Живееше не по-различно от останалите. От време на време само я посещаваше нейният настойник, който баща й бе намерил, след като разбра за съществуването й. Когато навърши петнадесет години, той я взе в Лондон при себе си и в подходящия момент я представи в обществото. Намерен й беше и съпруг, богат, с висок ранг, но Морийн никога не забрави дома на хората, които я бяха отгледали. При всички пътувания извън страната Дикън играеше ролята на личен прислужник, а иначе беше просто близък и доверен приятел. С грубоватата мелодичност на говора, типична за родния му Съсекс, която Морийн така добре познаваше, Дикън каза:

— Сигурно сте много озадачена от странните неща, които стават в замъка?

— Какви неща, Дикън? Какво според теб трябва да ме озадачава?

— Не съм съвсем сигурен — каза Дикън, подръпвайки ухото си. — Всяка сутрин и всяка вечер една стара французойка идва в трапезарията за прислугата и отнася със себе си предварително приготвен поднос с храна. И никога не обелва нито дума. Менюто е твърде различно от онова, което се поднася на прислугата. Съдовете също са по-красиви от онези, в които ние се храним. Отварям си очите, госпожо, както ми казахте.

Морийн въздъхна замислено.

— Не мислиш ли, че е несправедливо да изпитваме неприязън към Антоан, сина на виконта? Колко много би се разгневил Жерар, ако научеше, че виждам Антоан в толкова лоша светлина.

Дикън отвърна, без да се колебае нито миг:

— Виконтът беше мъж с безупречен характер, с изключителни достойнства. Той никога нямаше да извърши нещо, което да накърни честта му; един благороден човек, дал името си на своите синове. Ако неговото момче от Франция не е толкова добро, би трябвало да сме снизходителни въпреки всичко заради паметта на баща му.

Морийн гледаше побелялата глава на своя камериер с уважение. Той нямаше ума на учен човек, но затова пък притежаваше умението на обикновените хора от село да различават добро и зло. През тези тридесет и четири години предана служба, неговата оценка често се оказваше по-вярна от нейната, особено в по-младите й години, когато беше още буйна и твърдоглава и не губеше много време да размишлява върху поведението си.

— Колко жалко, че виконтът не можа да види как израства мастър Джон, как възмъжава — мърмореше Дикън. — Може би нямаше да бъде така обсебен от по-големия си син, ако видеше какъв изискан джентълмен е станал мастър Джон.

В същото това време Шантал не рисуваше Джон по такъв благоприятен за него начин. Тя седеше край масата в стаята си и пишеше писмо на своята приятелка Джулия. В него ставаше дума и за странното държание на Джон.

„… Ти едва ли би могла да познаеш Джон. Станал е толкова различен! — пишеше тя. — Дори днес по време на този тъй приятен лов той беше намръщен и без настроение. Татко казва, че никога не е стрелял по-зле.“

Шантал се облегна на стола. Захапала перото, тя се чудеше как най-добре да обясни на Джулия, но мислите й се рееха и тя се усмихваше; отдавна вече трябваше да си е легнала. Почти целия ден бе прекарала на седлото. Събитията от последните дни бяха толкова зашеметяващи, че Шантал наистина не успяваше да подреди мислите си. Накрая отново се наведе над писмото.

„Мисля, че Джон е малко объркан. У дома във всичко е втори след татко, но тук се чувства засенчен от своя несъщ брат и не е за чудене, защото Антоан дьо Вал е изключително привлекателен мъж. Тъй като ти си ми обещала никога да не издаваш общите ни тайни, ще ти призная, че съм много впечатлена от него, толкова, че почти не мога да мисля за друго.“

„Това е самата истина“, мислеше Шантал, прекъсвайки писането, за да потопи перото в мастилницата.

„О, Джулия! — продължи тя. — Мисля, че съм влюбена. Иначе защо ще се изчервявам, когато ми прави комплимент? Защо настръхвам, когато ме докосва? Ако знаех какво точно е любов, бих ти описала чувствата си по-точно. Всичко, което мога да ти кажа, е, че изпитвам едно толкова особено, радостно смущение, каквото никога преди не съм изпитвала. Когато той не е край мен, лежа в леглото и си представям, че сме заедно. Отдавам се на най-невероятни фантазии. Миналата нощ си представих, че лежа гола върху брачно ложе. Антоан беше вече мой съпруг и аз го очаквах, за да прекарам с него първата ни брачна нощ. Представях си как вратата се отваря, той влиза при мен, за да ме обгърне с ръце.

Ти разбираш, скъпа Джулия, че на това място всичко свърши. Нали и двете още не сме открили как съпрузите се обичат. Защо никой не иска да ни каже? Питала съм Елзи, но тя не ми даде никакъв задоволителен отговор. Каза ми само, че е по-добре за мен да не знам нищо за това. Предупреди ме да не търся отговор на този въпрос. Когато попитах мама, тя се засмя и каза, че е «най-хубавото нещо на този свят» и ще го изпитам, когато му дойде времето. Тя имаше предвид времето, когато ще съм вече омъжена. Сега не съм по-наясно, а, напротив, все така не знам дали любовта е така неприятна, както твърди Елзи, или толкова красива, както намеква мама.“

Шантал извади трети лист хартия от чекмеджето. Въздъхна и продължи да пише.

„Ти разбираш, колко важно за мен е да разкрия някои от тайните на любовта. С теб често сме говорили за тези неща. Трябва да ти кажа, че сега живо се интересувам от това. Въпреки че е почти на тридесет, Антоан (позволявам си да го наричам така) твърди, че съм го омагьосала, а аз съм все още почти ученичка. Може ли да се вярва на това? Сигурно има много красиви жени, които чакат само една негова усмивка. За щастие в момента тук няма нито една и той насочва цялото си внимание към мен. Ако не пътуваме скоро обратно за Англия и не се наложи да се разделя с него, ще бъда най-щастливото момиче на този свят.“

Шантал не би написала тези думи, ако знаеше, че в същия момент Морийн съобщава на Антоан решението си да напуснат Буланкур по възможно най-бързия начин.