Клер Лоримър
Шантал (34)

Тридесет и втора глава

Февруари 1840

Цялата прислуга знаеше, че в единадесет часа техният господар виконт Дьо Вал ще се венчае за красивата млада англичанка, която пренебрегнала волята на семейството си и избягала от дома си, за да стане негова жена.

Параклисът беше препълнен с цветя и осветен от стотици свещи. В голямата кухня се приготвяха изискани ястия за сватбената гощавка, която щеше да се състои след венчавката. Слугите любопитно обсъждаха въпроса, защо не са поканени други гости, освен свещеника, който щеше да извърши бракосъчетанието. От друга страна пък виконтът беше заповядал цялата прислуга да вземе участие във венчавката, а те бяха сто двадесет и шест души. Това беше толкова необичайно, че се носеха най-невероятни слухове за истинските мотиви на техния господар.

Всички от прислугата съзнаваха колко се е променил нравът на виконта, след като се влюби в тази чужденка. Капризите му бяха непредвидими, а настроенията му се люшкаха от едната крайност в другата. Единствено Стефано и Бланш Мерлин бяха посветени в тайната: промяната в неговата личност се дължеше на опиума.

Колкото повече наближаваше денят на сватбата, толкова повече вълнението нарастваше. Накрая стигна дори до затвора. Там повече от четири месеца двама затворници очакваха деня, в който щяха да се борят на живот и смърт на така наречените римски игри на виконта.

Мъжете бяха затворени в отделни килии в стария затвор, преживял много столетия след строежа на замъка. Дори големият революционен огън не успя да го унищожи, защото беше разположен дълбоко под земята. Дълбокият ров около замъка беше в непосредствена близост до вратите на килиите. Затова мрачните дупки бяха толкова влажни, че пламъците не можаха да сторят нищо на каменните стени.

Две от тези тъмни килии бяха превърнати в сравнително удобни квартири. Там мъжете прекарваха дните си, преди Антоан да обяви, че се нуждае от услугите им. Както и предшествениците им, сегашните обитатели на затвора бяха от измета на обществото — клетници, хвърлени в парижкия затвор за длъжници без всякаква надежда за освобождаване. Никога нямаше да намерят пари да погасят дълговете си. Затова появата на Антоан беше за всекиго от тях като подарък от небето. Както и другите мъже преди тях, те бяха приели предложенията му с благодарност. Постъпката на Антоан доказваше за кой ли път колко ловко осъществяваше начинанията си този човек. След като обмисли нещата от всички страни, той изработи точен план за действие. Основната идея беше проста, но много ефикасна. Отиде в кабинета на директора на затвора и помоли да му покажат двама затворници. Директорът ги избра в съответствие с изискванията му. Трябваше да са прекарали в затвора поне една година, да бъдат между двадесет и тридесет години, силни, добре сложени, в добро здраве, отслабнали единствено от оскъдната затворническа храна. Освен това не биваше да бъдат кой знае колко интелигентни.

Антоан, който дискретно беше пъхнал солиден подкуп в ръцете на директора, сам проведе разговорите със затворниците. Двамата мъже стояха и се гледаха един друг, докато непознатият благодетел обясняваше, че е готов да ги откупи. След това Антоан разясни на всекиго поотделно какви са условията за освобождаването му.

— Ще ви подслоня в замъка си — казваше той. — Ще се отнасят добре с вас, ще получавате отлична храна. Вино също е предвидено. Освен това ще се упражнявате на чист въздух. Щом възстановите и увеличите силите си, ще се биете един срещу друг. Всеки от вас ще има собствена стая и няма да знае каква храна получава другият, нито колко е силен. Ясно ли се изразих?

— Не съвсем, Ваше Благородие! — беше най-честият отговор, защото тези хора не можеха да повярват в неочаквания скок от безнадеждното затворническо съществуване към едно осигурено бъдеще. Но всеки захапваше стръвта, надявайки се тайно в себе си, че с него ще се отнасят по-добре, отколкото с другия, и той ще стане много по-силен от врага си.

— С какви оръжия ще се бием? — питаха всеки път мъжете.

— С къси мечове на живот и смърт! — отговаряше кратко Антоан и преди мъжът да е преодолял шока от това съобщение, добавяше: — Победителят получава пълна кесия жълтици. С тях може да започне нов живот където си ще!

— Ами убийството? Ако ще трябва да загубя главата си на гилотината, по-добре да изгния в затвора!

— Смъртта на загубилия не е убийство — отговаряше спокойно Антоан. — Когато мъжете се бият с мечове, често стават нещастия. А колкото до трупа, той ще изчезне безследно, това е моя грижа. Затова решавайте, човече! Влизате ли в играта или не?

— Без съмнение! Ами ако откажа? Може да съобщя на директора на затвора, че ви трябвам не за работа, а за да убия човек.

По лицето на Антоан се изписваше подигравка.

— Нима мислите, че директорът на затвора ще повярва на тази невероятна история? Думата на мошеник като вас няма тежест срещу думата на един виконт, нещастнико, а аз ще отрека всичко. Ще повярват на моите думи, нали? Тук ме е довела единствено грижата да намеря работници за възстановяване на именията си.

При мисълта да останат в мрачния затвор повечето разбойници предпочитаха да приемат перспективата за свобода и пари. Всеки от тях твърдо вярваше, че ще спечели борбата срещу другия. Подобни разговори рядко траеха повече от час. После затворниците събираха оскъдните си вещи, оставяха килиите си и тръгваха след Антоан към каретата му. Краката им бяха оковани, за да не се опитат да избягат по улиците на Париж.

Пристигаха в замъка Буланкур и вече никой не виждаше бъдещия си съперник. Срещаха се едва в смъртен двубой на арената, за който ги бяха подготвили много грижливо. И двамата бяха добре охранени, с тренирани силни мускули и буден разум, доколкото позволяваше оскъдната им интелигентност. Макар и твърде късно, двамата осъзнаваха, че са били измамени: никой нямаше предимство пред другия; и двамата бяха еднакво силни и трябваше да се бият за живота си.

Пазачът, който беше на служба в затвора, този ден беше много ядосан. Заради затворниците той единствен от персонала на замъка беше лишен от честта да присъства на бракосъчетанието на виконта. Когато им се разкрещя, първият от тях, Пиер Леван, само се ухили и равнодушно сви рамене. Макар че понякога пазачът проявяваше грубост и безпричинно го удряше с камшика, Пиер се чувстваше отлично в килията и се радваше на безделието си. Храната беше предостатъчна, леглото беше удобно и той беше затлъстял не само физически, но и душевно. Съвсем не му се искаше да излезе срещу противника си, макар да вярваше, че онзи все още е тънък и мършав както преди четири месеца, когато го беше видял за последен път в каретата на виконта. Нямаше никакво съмнение кой ще бъде победителят — така си мислеше Леван.

Но противникът му, Франсоа Ноайе, съвсем не беше доволен. Тъй като беше възстановил напълно физическата си сила, мрачната му душа също се беше разведрила. Франсоа беше огромен на ръст. Беше израсъл в постоянен недоимък и това се отрази на състоянието на мозъка му. Връстниците му постоянно му се подиграваха и го дразнеха за глупостта му. Но лека-полека той осъзна физическото си предимство и видя, че може да обезвреди мъчителите си с един добре прицелен удар или ритник. Само че духовно си остана на стадия на подрастващ и неспособността му да обуздава буйния си темперамент неизбежно го доведе до конфликт със закона. Веднъж за малко не уби човек в някаква кръчма, когато онзи му се подигра за тромавостта му. Скоро се озова в един парижки затвор, откъдето го измъкна Антоан.

По време на престоя си в Буланкур Франсоа се изпълни с такава омраза към пазачите си, че не би могъл да я скрие дори ако имаше достатъчно ум в главата си. Всички се бояха от огромната му физическа сила и не се осмеляваха да престъпят прага на килията му.

Макар че обстановката беше сравнително удобна, Франсоа беше ужасно изнервен. Здравото му тяло искаше своето — повече движение на въздух, а също така и жена. В ограниченото му съзнание еротичните желания бяха придобили първостепенно значение. Знаеше, че ще спечели свободата едва след двубоя с противника си. Затова очакваше с нетърпение да определят деня. Когато пазачът влезе в килията и изръмжа нещо за предстоящите празненства, пленникът не проумя веднага по какъв повод са те. В заблудата си реши, че най-после е дошъл денят за римските игри на виконта. Когато разбра, че се е измамил, гневът беше по-голям от разочарованието му. Щеше да удуши пазача, но той побърза да се измъкне от килията му.

През целия ден и през нощта Франсоа разсъждаваше за несправедливостта на съдбата. Утре онзи богат безделник щеше да се жени, а му беше обещал свобода. Щеше да се забавлява с красивата си млада жена, нежна и ухаеща като зряла праскова, а той щеше да кисне тук още месеци, докато излезе на свобода и си позволи някоя проститутка!

Когато настъпи утрото, Франсоа беше толкова побеснял, че вече не можеше да разсъждава разумно. Въобще не му хрумна, че ако пребие пазача си, всички останали слуги ще хукнат по петите му и със сигурност ще го убият веднага щом го хванат. Беше в чудесно физическо състояние и си въобразяваше, че с брутална сила ще реши всички проблеми, които се изпречат на пътя му. Не беше в състояние да измисли нищо друго, освен да нападне тъмничаря, щом той му донесе закуската. Често беше мислил, че това е лесноосъществимо, стига само да му се удаде да примами мъжа в килията си.

При този ръст му беше извънредно трудно да намери подходящо скривалище, но в крайна сметка Франсоа успя да се напъха под желязното легло и да издърпа одеялото така, че да не се забелязва. Каменният под на килията беше влажен и леденостуден, но той остана да лежи неподвижно и зачака да чуе стъпките на пазача и дрънченето на тежката връзка ключове.

Пазачът на затвора беше в отвратително настроение. Когато отиде в кухнята да закуси и да вземе храна за затворниците, там цареше същото весело настроение, както по време на карнавала. Камериерките и слугините тичаха насам-натам. Всички бяха облечени в празничните си рокли и въодушевено описваха прекрасната венчална рокля на булката и великолепния костюм на виконта. Дори мрачният Стефано се усмихна, потупа пазача по рамото и му обеща голяма кана с вино и от всички отбрани ястия.

— В събота всички ще получат двойна заплата — прибави утешително той.

Малко поуспокоен, тъмничарят понесе таблата със закуската през дългите мрачни коридори към килиите на затворниците. Мислите му бяла заети с обещаните допълнителни пари и бдителността му беше отслабена. Отключи вратата към килията на Франсоа и весело се провикна:

— Хайде на ядене, старче!

Не повярва на очите си, когато забеляза, че помещението е празно. С табла в ръка втренчи поглед в разбърканото легло и не можа да овладее смайването си. Обикновено Франсоа беше гладен като вълк и седеше в очакване на масата. Пазачът тихо изруга и направи крачка към леглото.

Никога нямаше да узнае, че ръката на Франсоа беше тази, която го сграбчи в желязна хватка и го свали по гръб. Купата с горещо кафе се преобърна и се разля по лицето му. Пазачът почувства смъртен страх и в този миг затворникът се нахвърли върху него.

Франсоа нямаше намерение да го убива. Искаше само да го обезвреди, за да може да избяга. Но когато го стисна за гърлото, не можа да устои на животинския си нагон и го удуши с яките си ръце. Без да бърза, затворникът взе тежката връзка ключове, седна на стола и изяде закуската си. Най-спокойно напъха в устата си хляба и студеното свинско месо, предназначени за съседа му по килия и ги поля обилно с кафе. Утолил глада и жаждата си, Франсоа насочи тромавите си мисли другаде.

Междувременно всички слуги бяха събрани в параклиса и големият замък изглеждаше опустял.

Никога досега Франсоа не беше виждал толкова грамадна сграда. Бързо забрави, че трябва да бяга и воден от детинско любопитство, започна да влиза от стая в стая и да разглежда с отворена уста разкошните вещи и мебели.

В банкетната зала бяха подредени дълги маси за сватбената гощавка. Франсоа натъпка устата си с всякакви лакомства, сякаш не беше закусил току-що. Издул бузи, той се упъти към съседното помещение, където се намираха бойните трофеи и отличия. Стените на огромната зала бяха украсени с гербове, знамена и оръжия. Гледката беше толкова внушителна, че Франсоа затаи дъх. Но скоро погледът му се насочи към дългата редица рицари в брони, хванали в ръцете си копия като на парад, и затворникът изпищя от страх. Минаха няколко секунди, преди да разбере, че пред него са изправени не слуги в странни метални ливреи, а празни рицарски доспехи.

Франсоа се ухили и пристъпи към една от фигурите. Хвана копието и застана мирно, сякаш стоеше на пост. Но скоро позата му доскуча и той започна да води бой с въображаем противник. Тогава се сети, че е добре въоръжен и на преследвачите ще им бъде трудно да го уловят. Спомни си, че иска да си намери жена и че тя е съвсем наблизо. В тромавия му мозък се оформи образът на младата булка. Видя облеченото в бяло девствено тяло, застанало в параклиса до жениха.

С блеснали от възбуда очи Франсоа помисли, че вместо високомерния виконт той трябва да изпита насладата на сватбената нощ. Беше по-висок от него и много по-силен. Неговата физическа сила заслужаваше награда. Нали всички революционни битки бяха за това — да се възвърнат правата на свободния човек? В младостта си беше слушал толкова истории за превземането на Бастилията, за мадам Гилотината и за кървавите глави, които падали в коша като зелки.

„Смърт на аристократите!“ Подобни сцени разиграваха като деца по улиците. Ето че дойде времето, когато можеше да ги превърне в действителност.

С копие в ръка Франсоа се отправи към параклиса.

Брачната церемония вече беше започнала. Шантал стоеше до Антоан, спокойна и хладнокръвна. Беше втренчила очи в малкото ковчеже, поставено в олтара. Антоан се беше заклел, че в него са страниците, които заплашваха живота на баща й.

Макар и неохотно, Шантал трябваше да разреши на Мариан да й помогне при обличането. Комплиментът на жената, че е изключително красива в разкошната булчинска рокля, само засили отвращението й от играта, в която беше принудена да участва. Все по-трудно й ставаше да изпълнява ролята, която сама си беше определила. Когато Антоан й съобщи, че Тамариск и Джон няма да се върнат навреме за сватбата, тя с големи усилия успя да имитира мъка и разочарование. Изпълнените с напрежение нощни посещения в тайната стая също подкопаха нервите й. Толкова беше напрегната, че ако само за миг си позволеше да се отпусне, щеше да рухне. Вече не осъзнаваше откъде взема сили да прави това, което трябва. Непрекъснато си припомняше, че при последното й посещение Тамариск беше на прага на пълното физическо и душевно изтощение.

Джон беше загрижен за нея.

— Стой близо до свещеника, Шантал, там е най-сигурно — беше я посъветвал настойчиво той.

Но когато Шантал видя за пръв път свещеника в параклиса, той й се стори стар и немощен. Освен това угодничеше пред Антоан, сякаш се боеше да не събуди гнева му. Всъщност Антоан беше този, който ръководеше церемонията. Той реши, че не е нужно да се отслужи меса след сключването на брака. Отклони възраженията на свещеника с аргумента, че Шантал не е католичка.

— Не ви плащам, за да възразявате срещу желанията ми! — отсече с господарски тон той. — Затова водете божествената служба, както желая аз. Иначе търпението ми ще се изчерпи и ще изпратя да повикат друг свещеник, който ще ми служи по-добре.

Наближи моментът, в който Антоан щеше да осъществи граничещото си с лудост желание да направи Шантал своя законна съпруга. Нямаше търпение да изчака още малко. Въпреки привидната покорност на Шантал той усещаше, че тя се омъжва за него по принуда и не е променила отношението си. Антоан нямаше конкретни причини за подобно убеждение, но инстинктът му подсказваше, че младата жена е твърде пасивна и отстъпчива. Дори не беше помолила да се отложи венчавката, когато й съобщи, че Тамариск и Джон ще останат още известно време в Бове. Беше поискала само да получи документите, които уличаваха баща й, и Антоан не се съмняваше, че обещанието му да й връчи страниците от дневника като сватбен подарък беше единствената причина, поради която Шантал се подчиняваше на желанията му.

Но колкото и сдържана да беше, нямаше да мине много време и той щеше да отведе невестата си в брачната спалня, за да пожъне плодовете на дългото си търпение. Антоан се вгледа в приказната фигурка, застанала до него, и по лицето му заигра усмивка. Лицето на булката беше скрито зад фин воал, но той скоро щеше да повдигне дантелите и да целуне своята годеница — не! — своята съпруга. Да я притежава — това беше най-големият успех в живота му, защото никога не беше желал нещо така силно, както младата жена до себе си.

Стефано беше застанал плътно зад господаря си. В ръка държеше пръстена, който щеше да скрепи брачната клетва. Зад Шантал с безизразно лице стоеше майката на Антоан. Костеливите й пръсти стискаха булчинския букет. В задната част на параклиса се тълпяха зяпналите в почуда слуги, които се стараеха да доловят поне част от смисъла на латинските слова на свещеника.

Всички очи бяха приковани в жениха и невестата. Никой не забеляза как вратата на параклиса се открехна и вътре надникна Франсоа Ноайе. С детинско възхищение великанът се взря в многоцветието на безбройните вази и свещници. Най-после откри булката. С дрезгав вик се втурна към олтара, стиснал с две ръце копието, готов да прободе всеки, който се изпречи на пътя му.

Свещеникът спря насред молитвата, като видя устремения насреща му грамаден мъж. Отдръпна се назад, без да крие страха си. Стефано светкавично се обърна, за да разбере какъв е този шум зад гърба му. Но беше твърде късно да се намеси. Направи крачка напред, за да спре освирепелия великан, но в този миг Франсоа вдигна копието и с един-единствен удар проби гърдите му. Смъртта настъпи моментално.

Антоан ужасено се загледа в избликналата от тялото на слугата му кръв. Когато Франсоа отново вдигна копието, той инстинктивно вдигна ръце да се защити. Но великанът не му обърна внимание, а сграби диплите на сватбената рокля. Някои от слугите се осмелиха да пристъпят напред, за да защитят господаря си, но видът на Стефано, който лежеше пред олтара с изтичаща кръв, ги накара да замръзнат по местата си.

Потресена, разтърсвана от погнуса, Шантал отчаяно се опита да се изплъзне от желязната хватка на мъжа. Дантелата се разкъса по дължина. Неуспял да хване плячката си, Франсоа посегна отново към булката, но Антоан решително се хвърли между двамата.

— Само ако посмееш да я докоснеш, ще заповядам да те убият! — изкрещя той и сред всеобщото объркване забрави, че нито той, нито някой от слугите му бяха въоръжени.

— Смърт на аристократите! — провикна се като безумен Франсоа.

След дългите месеци на безделие и самотност той се наслаждаваше на новопридобитата си свобода. Ни най-малко не мислеше за опасността, която го заплашваше. Просто вдигна копието, червено от кръвта на Стефано, и се прицели в Антоан. Но Антоан смело се опълчи срещу страшното оръжие. Знаеше, че ако направи крачка встрани, Шантал е загубена. Копието го улучи под рамото. Прободе гръдния кош до раменната кост и разсече артерията. Грамадният Франсоа застана над падналия мъж и го загледа с безучастно любопитство.

Зад Франсоа се чу пронизителен писък. Ръката на Бланш Мерлин се плъзна под роклята и измъкна малка, украсена с бисери кама. Тя все още не знаеше, че синът й умира, но видя как го раниха и това й стигаше. Без да мисли, че е абсурдно за възрастна и слаба жена като нея да нападне този грамаден, разбеснял се мъж, тя се метна като тигрица напред и заби камата в гърба на Франсоа. Мъжът изрева като ранен бик и се извърна. В този миг Бланш замахна втори път. Острието на камата се плъзна по реброто и прободе белия дроб. Пъшкайки от болка, Франсоа политна напред и затисна жената под себе си. Вцепенените от ужас слуги видяха, как лудият пада и най-сетне събраха кураж да се намесят. Неколцина по-смели се нахвърлиха върху него, за да го довършат с общи усилия.

Шантал не можеше да се помръдне. Застинала на мястото си, тя наблюдаваше разиграващата се пред очите й страховита сцена. Но когато чу стоновете на Антоан се изтръгна от вцепенението си и коленичи край него. Този човек беше спасил живота й. Сега всичко останало нямаше значение.

— Шантал! Любов моя! — шепнеше той. Лицето му беше пепелносиво.

Шантал отчаяно се огледа наоколо, търсейки помощ.

— Помогнете ми! — изкрещя диво тя.

Обгърна с ръце Антоан и с ужас се загледа в кръвта, която бликаше от прободените му гърди. Бялата сватбена рокля се обагри в червено.

Един от възрастните слуги пристъпи към нея и хвана копието с две ръце. Дръпна с все сила и го извади от тялото. Лицето на Антоан се разкриви от непоносима болка.

Пребледнял от страх, свещеникът се наведе над него.

— Раната е смъртоносна — прошепна на Шантал той и се прекръсти. — Отстъпете, дете мое, не бива да гледате такива неща.

— Не ме оставяй, Шантал — произнесе с мъка Антоан.

Главата му безсилно се отпусна. Той простена от болка и Шантал още по-здраво го обгърна с ръце. Кръвта течеше като буен поток от зеещата рана. Шантал разкъса булото и безуспешно се опита да я спре. Внезапно Антоан се усмихна. Лицето му беше толкова красиво, че очите й се напълниха със сълзи.

— Сватбата… не беше… както си я представях — зашепна той. — Толкова… те обичам, Шантал! Поне ти… ти си… жива!

Свещеникът коленичи край него.

— Изповядайте се, мосю виконт! Нямате много време! — намеси се предупредително той.

Въпреки болките и предчувствието за наближаващата смърт, устните на Антоан се разтегнаха в цинична усмивка.

— Съмнявам се, че Господ ще има достатъчно здрави нерви, за да понесе признанията ми! — промълви иронично той.

Свещеникът побледня и отново се прекръсти.

— Мосю виконт! — извика той. — Аз не мога да ви дам опрощение, ако не се изповядате! Бог ще ви прости, ако се разкаете!

Антоан дълбоко въздъхна, но усети такава пронизваща болка, че със стон стисна ръката на Шантал.

— Кажи ми само едно нещо, Антоан! — помоли Шантал. — Щеше ли да ми върнеш документите, които заплашват живота на баща ми?

Мина доста време, преди Антоан да успее да отговори.

— Мисля, че ти сама знаеш, Шантал. Нямаше да изпълня обещанието си. Страх ме беше, че ако ти дам документите, ще ме напуснеш. Но сега… — Гласът му пресекна. — Сега аз те напускам. Опитай се да не ме мразиш, любов моя!

— Ти ми спаси живота, Антоан — пошепна Шантал. — Никога няма да забравя това…

— Мосю виконт! — настоя отново свещеникът и умолително протегна ръце.

Антоан потрепери болезнено и се опита да погледне наоколо си.

— Отпратете ги — прошепна той, като забеляза изплашените лица на наобиколилите ги слуги. Когато хората бавно се оттеглиха, прибави: — Приличат на духове, дошли да ме поздравят с пристигането в ада!

Потънала в сълзи, Шантал се присъедини към молбата на свещеника:

— Моля те, Антоан, изповядай се! Душата ти ще намери вечен покой!

— Струва ми се, че съм се родил без душа — пошушна Антоан. — Много хора са ми казвали, че нямам сърце. Но това не е вярно, Шантал, защото те обичам. Обичам те по-силно от всеки друг човек на света. Много странно, нали!

Свещеникът се вслушваше напрегнато. След малко каза:

— Бог е милостив, мосю виконт. Той ще ви прости, ако се изповядате и се разкаете.

Вече съвсем отпаднал, Антоан бавно обърна глава и изгледа стария свещеник.

— Не вярвам, че се разкайвам за нещо — промълви той, сякаш усещаше приближаването на смъртта, докато кръвта му бавно изтичаше. — Ако съжалявам за нещо, то е, че Джон, а не аз, е законният син на баща ни. Ако бях аз, животът ми щеше да бъде друг.

Лицето му беше побеляло и той приличаше на мъртвец. Свещеникът се приведе над него и настойчиво произнесе:

— Ако откажете да се изповядате, никога няма да се помирите с Бога!

Но Антоан не чу този последен отчаян призив. Очите му се затвориха, устните се оцветиха в синьо и той издъхна.

Когато грамадният Франсоа се стовари върху нея, Бланш Мерлин загуби съзнание. Скоро обаче дойде на себе си, изправи се и политна към неподвижното тяло на сина си. Изпищя истерично и за минути като че ли остаря с години. С посивелите си, разрошени коси и мършавото разкривено лице тя изглеждаше като вещица. Само след миг болката й се превърна в сляпа ярост; тя се обърна към Шантал и изкрещя:

— Колко пъти му казвах, че ти няма да му донесеш нищо добро! Преди да те срещне, никога не го заплашваха опасности. Ти го уби! Милият ми син ще тежи на твоята съвест!

Шантал се надигна. Закъснелият ужас накара цялото й тяло да затрепери. Въпреки това усети съжаление към застаналата насреща й човешка развалина, която така патетично я обвиняваше. За нея самата смъртта на Антоан означаваше спасение и помилване, но за старата жена, колкото и жестока да беше тя, загубата на единствения й син беше истинска трагедия.

Свещеникът все още стоеше на колене. От устните му се лееха монотонните слова на заупокойната молитва. Този път гневът на Бланш се изля върху него.

— Да не мислите, че молитвите ви ще помогнат? — изпищя тя. — Бог никога не му е помагал приживе. Аз, аз му помогнах да се отърве от проклетата бедност! Всичко, което успя да постигне, дължи на своя ум, на предприемчивостта си. За какво да благодари на Бога?

Свещеникът прекъсна молитвата си и бързо се прекръсти.

— Не богохулствай, жено! — промълви той. — Махни се от това свято място! Намираш се в Божия дом!

Но Бланш беше загубила напълно контрол над себе си. Тя продължи да ругае свещеника с най-непристойни думи, докато най-после двама от слугите, които бяха останали в параклиса, пристъпиха напред, за да я отведат насила.

Шантал веднага разбра, че след смъртта на Антоан тя трябва да вземе нещата в свои ръце.

— Отведете я в стаята й и я заключете! — заповяда спокойно тя. — После бързо изпратете някого за лекаря. Нека дойдат няколко жени да се погрижат за мъртвия. Телата могат да останат в параклиса. Отче, моля ви да ме придружите! В замъка има двама затворници и аз не съм съвсем сигурна, че прислугата на виконта не им желае злото.

Старият свещеник не беше особено изненадан от думите на Шантал. Вече години наред в околността се носеха слухове, че в замъка Буланкур стават страшни неща. Но виконтът винаги заплащаше щедро услугите му и дори му предостави малка къща в собствените си земи. Освен това твърде рядко се обръщаше към него. Досега свещеникът не беше давал ухо на слуховете. Тъй като виконтът никога не стъпваше в църква, нито проявяваше желание да се изповяда, свещеникът не знаеше нищо за злодеянията, които се вършеха зад стените на замъка.

Затова старецът почувства облекчение, когато младата англичанка очевидно взе нещата в свои ръце, и покорно я последва. Ръцете му се сключиха около малкия сребърен кръст, като че ли той можеше да го запази от злото, което го дебнеше в това зловещо място.

Шантал стигна до изхода на параклиса и спря. Извърна се към олтара, блеснал сред стотиците светлинки на свещите. За малко щеше да забрави ковчежето с опасните документи, оставено там. Кой можеше да предположи, че трима души ще умрат, преди да си върна документите, помисли си тя. Все още не знаеше откъде се взе този грамаден мъж, който я нападна. Но неговата смърт я остави равнодушна също както смъртта на Антоан и слугата му.

Когато тръгна обратно да вземе ковчежето, тя вече знаеше, че не бива да мисли за мъртвите, а само за живите, за тези, които я обичаха и очакваха: за баща си, за Тамариск, за любимия си Джон.