Клер Лоримър
Шантал (10)

Осма глава

Юни 1838

Сърцето на Шантал биеше така силно от вълнение, че тя просто не можеше да си намери място. Антоан беше в Лондон. Сутринта беше пратил по куриер съобщение за пристигането си и заедно с това ги молеше да бъде приет възможно най-скоро.

Морийн никак не изглеждаше щастлива.

— Мисля, че не можем да отклоним молбата му. Ние сме единствените му роднини — обърна се тя към Пери на закуска.

— Дано само не се надява да го подслоним у дома — измърмори Джон. — Радвам се, че е отседнал вече в хотел „Поултни“, но сигурно очаква от нас да го поканим.

През последната седмица Шантал бе получила писмо от Антоан, в което й съобщаваше за предстоящото си посещение. За нея неговото пристигане не беше изненада. Със затаен дъх тя наблюдаваше ту един, ту друг член от семейството.

— Защо не го поканим утре вечерта на твоя прием, скъпа? — предложи Пери. — При толкова много гости не би могъл да очаква да му обърнем голямо внимание. Мисля, че бихме могли да го поставим до американския посланик. С Ендрю Стивънсън ще намерят общ език; все пак Антоан е живял в Америка и биха могли да си поприказват за Новия свят.

— Мисля, че това е добра идея — съгласи се Морийн, макар и с известно колебание. — Вероятно Антоан е дошъл, както повечето хора, заради коронясването. Може да се очаква, че ще остане до края на празненствата следващата седмица.

Само Джон чу спотаената въздишка на облекчение, която се изтръгна от Шантал. Не му убягна и поруменялото й лице. Вълнението й го прободе право в сърцето. Винаги беше смятал ревността за отвратителна черта на характера и сега яростно се бореше с нея. Но колкото и да се мъчеше да потисне това чувство, винаги го болеше, когато Шантал се усмихваше на друг, когато танцуваше валс с някой обожател. Той бе готов да откаже всички покани за празниците, на които двете момичета така се радваха. Джон знаеше, че Шантал се чуди на неестественото му държание. Тя нескрито го обвиняваше, че все повече и повече се превръща в скучен човек без всякакъв чар.

— По-рано се чувствах толкова добре в компанията ти! Сега все си сърдит. Колко рядко ни придружаваш, мен и Джулия, на някое празненство. Цяло щастие е, че Тамариск идва с нас като придружителка. Станал си много затворен. Вместо да ни правиш компания, предпочиташ да се ровиш из разни стари пътеписи.

Пери, който добре разбираше причините за неприятното поведение на Джон, предложи на Морийн:

— Трябва да разрешиш на Джон най-сетне да открие чувствата си на Шантал. За всички засегнати ще е по-добре, ако тя научи истината! Убеден съм, че няма да приеме сериозно предложението на Джон за женитба. Когато му откаже, той ще бъде принуден да насочи вниманието си към някоя друга.

Морийн с изненада погледна съпруга си.

— Мислех, че не си против някой ден да се оженят — каза тя.

— Всъщност наистина не съм! — отвърна Пери. — Но тайната, която изискваш от Джон да крие, е болезнена както за него, така и за Шантал. Постепенно у нея се изгражда едно отрицателно отношение към него, което той с нищо не е заслужил. Нека й се обясни! В случай че Шантал е съгласна, бихме могли да приемем един годежен период от две години, ако ги намираш твърде млади, за да познават добре чувствата си.

Морийн въздъхна.

— Страхувам се децата ни да не се оженят без любов — каза тя. После се усмихна, прегърна Пери и го притегли към себе си.

— Може би имам много предразсъдъци по отношение на любовта! — тихо промълви тя. — Много хора се женят, без да се обичат, и живеят щастливо заедно. Но ти ми показа колко прекрасен може да бъде бракът, ако човек е открил истинския любим. На децата си желая не по-малко щастие, скъпи.

— Трябва да се доверим малко и на техния инстинкт — каза Пери. — Не смятам, че Шантал изпитва някакви романтични чувства към Джон. Ако той насочи вниманието си към друго момиче, тя сигурно би го видяла в по-различна светлина.

— Съвсем правилно. Той обаче трябва да почака, докато бъркотията около коронясването отмине. Дотогава ще е по-добре да забравим цялата тази работа.

Шантал обаче съвсем не бе спокойна. Затрудняваше младата си камериерка Дороти, като се носеше вихрено из стаята. Прислужницата се опитваше да закопчае малките копчета на новата рокля, украсена с клончета лавандулов цвят, забодени с панделки на раменете. Тъмната коса на Шантал бе подчертана от подходящи за тоалета й аксесоари.

Джулия се видя принудена да предупреди своята приятелка:

— Майка ти ще се досети, че криеш нещо! Престани да тичаш нагоре-надолу. Толкова си възбудена, че ще се издадеш!

— Не мога да стоя спокойно! — призна Шантал. — Как бих могла, Джулия? Знаеш кой ще дойде на бала тази вечер! След по-малко от час ще го видя отново!

Най-сетне двете девойки довършиха тоалета си за радост на Дороти. Шантал хвана Джулия за ръката и двете се изкачиха на горната площадка на стълбището, откъдето можеха да наблюдават пристигащите гости. Очите на Шантал търсеха само един — виконта. Затова пък Джулия се наслаждаваше на цялото множество от известни личности долу. С широко отворени очи тя се радваше на възможността да се запознае с тях.

Джулия въздъхна. Не за пръв път й се случваше да завижда на Шантал. Леля Морийн толкова много се различаваше от собствената й майка. Също както и тя самата се различаваше от своята темпераментна приятелка. Според мнението на майка й леля Морийн бе нещо по-специално. Никога не се интересуваше от царящата в момента мода, а създаваше винаги своя собствена. Тъй като тя беше различна, но по един особено очарователен начин, останалите дами от обществото често възприемаха хрумванията й, подражаваха на модните й идеи. Строгите правила на обществените норми не важаха за лейди Уайт. Тя сама подбираше и канеше приятелите си, когато ги намираше за достатъчно забавни, умни или необикновени, без оглед на ранга и името им. В нейния кръг се движеха аристократи, художници, политици, музиканти, поети, драматурзи, военни и търговци. „Мисля, че Морийн така успешно преодолява ограничеността в обществото, понеже гостите й никога не са скучни или глупави — бе казала умната мисис Лейд. — Нейните отлични връзки в обществото, богатството и красотата й дават възможност да не се страхува от снобите, които държат строго на класовите различия. Във всеки случай поканата на лейди Уайт рядко бива отхвърляна, напротив, обикновено се посреща с радост.“

Както обикновено списъкът с гостите на Морийн бе пъстър и необичаен. Тъй като обичаше много музиката, сред гостите й бяха младият унгарец Ференц Лист и неговият приятел, полският композитор Фредерик Шопен. С последния тя се беше запознала на едно музикално соаре, на което той присъстваше заедно с баронеса Дюдеван, една писателка, станала известна под псевдонима Жорж Санд. Морийн веднага се бе заинтересувала от младата жена, която й призна, че от две години е влюбена в Шопен. Когато потвърди и слуховете, че се облича понякога като мъж, Морийн й довери, че и тя в младите си години често е обличала мъжки дрехи. Тя разумно премълча, че тази част от тайния й живот е свързана с някогашните подвизи на Пери като разбойник. По онова време, когато Пери просто за забавление реши да играе тази роля, тя го придружаваше по пътищата на Съсекс и двамата нападаха и обираха пътуващите. Ако тези факти от миналото на Пери станеха известни, животът му би бил застрашен. Ръката на закона все още търсеше Гидиън Морис, разбойника.

Шантал не се интересуваше ни най-малко от присъстващите гости. Ето че големият портал на дома отново се отвори и в залата влезе стройният елегантен млад мъж, чиято поява тя очакваше с такова нетърпение: Антоан дьо Вал. Сърцето й заби едва ли не в гърлото, докато се взираше надолу към него. Изглеждаше й дори по-красив от спомена, който пазеше за него. Беше облечен празнично. С тъмносиния си фрак от фин вълнен плат, както и с добре прилягащите си панталони Антоан дьо Вал правеше наистина великолепно впечатление. Не беше дребен, а стройната му фигура го правеше да изглежда още по-висок. Кадифената му жилетка с втъкани сребърни, червени и сини нишки отговаряше на най-новата мода, както и панталоните, които бяха достатъчно къси, за да открият част от краката му, обути в копринени чорапи и елегантни ниски обувки.

Шантал прегърна Джулия през раменете.

— Това е той! — прошепна й тя. — О, Джулия, не мислиш ли, че това е най-красивият мъж, когото някога си виждала?

Момичето до нея кимна мълчаливо. Французинът наистина имаше безупречна външност. Дори скъпият Джон не би могъл да се сравнява с него. Колко различно излъчване имаха двамата мъже, а при това бяха братя, от един и същ баща.

— Трябва веднага да слезем долу! — настояваше Шантал. — Не искам да пропусна нито миг от тази вълшебна вечер.

Тя приглади роклята си, изправи глава и с известно затруднение успя да си наложи спокойствие. Но когато бавно заслизаха надолу по стълбите, Шантал едва сдържаше възбудата си. Тя нервно хвана Джулия за ръка.

— Мислиш ли, че Антоан и сега ще ме хареса? — попита тя. — Струва ми се, че ще умра, ако го разочаровам.

— Глупости, Шантал, как би могъл да бъде разочарован! Никога не си била толкова красива като днес!

Когато Шантал и нейната не по-малко красива приятелка влязоха в салона, тя привлече не само възхитения поглед на мъжа, когото желаеше да очарова, но и вниманието на Джон. Когато я съзря, сърцето му щеше да изскочи от вълнение. В този миг разбра, че никога няма да обича друго момиче така, както обичаше Шантал, че никога няма да пожелае друга жена. Независимо от последствията той не можеше повече да удържа на дадената пред майка му дума и да крие от Шантал любовта си. Трябваше да й разкрие чувствата си. Защо Шантал да не знае, че я обича? Поне ще вижда в него нещо повече от брат, на когото преди се е доверявала. Джон тъкмо щеше да се приближи към двете момичета, когато и друг младеж се отдели от тълпата, пристъпи към Шантал и се наведе ниско над ръката й. Нямаше нужда Джон да вижда лицето на мъжа, за да разпознае несъщия си брат. Бледорусата коса и природният чар, който излъчваха движенията му, правеха невъзможна всяка заблуда.

Джон бе забравил, че Антоан е сред поканените гости. Почувства, че антипатията му към този французин се надига с пълна сила, и остана на мястото си като закован, наблюдавайки как Шантал представя на новодошлия своята приятелка. Бузите на Шантал розовееха леко, очите й искряха от радост. Заради шума в залата Джон не успя да чуе възторжения комплимент, който Антоан й отправи. Само можа да види как тя изведнъж се изчерви и сведе очи. Не бе трудно да се отгатне, че бяха я поласкали.

Със сърдито стисната уста Джон се приближи към тях. Когато Антоан съзря брат си, очите му недоловимо се присвиха, но той се поклони и каза подчертано приятелски:

— Ето че отново имам удоволствието да подновя нашето познанство, скъпи братко! Тъкмо разказвах на госпожица Джулия какви приятни спомени имам от посещението, което направихте със сестра ти в моя дом.

Лицето на Джон се изкриви в злобна гримаса, когато очите му срещнаха погледа на Антоан. Беше казал „в моя дом“, сякаш искаше да му припомни, че именно той е наследникът; „сестра ти“ — като че ли й бе наистина роднина. А тези приятни спомени!? За него те бяха всичко друго, но не и приятни, мислеше си Джон, докато отвръщаше на поклона — толкова неохотно, колкото добрият тон въобще можеше да позволи.

— Как бих искала и аз да посетя Компиен — включи се Джулия в разговора.

Тя бе усетила скритата неприязън между двамата мъже. Искаше й се да предотврати болезненото мълчание. Долавяше тайния гняв на Джон и се надяваше заради самия него, че той няма да се представи и този път в лоша светлина. Това й желание бе съвсем безкористно. Външно спокойна и въздържана, Джулия бе наблюдавала през последните месеци как Джон поглъща с очи Шантал и трябваше да признае, че мъжът, чиято любов се надяваше да спечели, е завладян от чара на нейната приятелка.

Джулия бе натъжена, но не и изненадана. След завръщането си от манастирското училище Шантал разцъфтя пред очите й. Превърна се в красива жена. Хубостта й не беше крехка и замечтана, а огнена, вълнуваща и преливаща от багри, разкриваща южняшкия й произход. Ярко се различаваше от своите връстнички с техните бледорозови личица. Цяло ято млади мъже използваха всяка възможност да танцуват с нея или просто да седнат наблизо. До тази среща Джулия се бе питала как Шантал може да счита друг мъж за по-привлекателен от Джон. Обаче няколко минути в компанията на французина й позволиха веднага да си отговори на този въпрос. Младият виконт бе красив като „Давид“ на Микеланджело. Чертите на лицето му бяха съвършени. Тъмните очи бяха раздалечени, носът беше нито много дълъг, нито много къс, а устните, красиво очертани, изразяваха решителност. Тялото му притежаваше прекрасни пропорции. Раменете му бяха широки, без да изглеждат огромни. Хълбоците и краката — стройни и тънки. Ако нещо липсваше на цялата тази завършеност, то идваше от ръцете. Пръстите бяха дълги и тънки, но ноктите — така грозно изгризани, че и най-умелият маникюр не би могъл да ги прикрие. Този недостатък би могъл лесно да бъде забравен и беше нещо като компенсация за пленителната външност, за съвършените маниери, за вълнуващата реч на французина. На трапезата Морийн бе поставила Антоан между баронеса Дюдеван и госпожа Шели. От другия край на огромната маса на Шантал й се струваше, че двете жени край Антоан бяха също толкова податливи на неговия чар, колкото и Джулия. Опитваше се да не бъде ревнива. Донякъде я успокояваше обстоятелството, че Антоан непрекъснато отправяше поглед към нея. Като че ли й се усмихваше съучастнически. Може би искаше да й напомни за писмата, които си бяха разменили.

На осветената от множество свещи маса жуженето на гласовете се смесваше със звъна от сребърните прибори и лекото потракване на порцелановите съдове. Елегантното общество, свикнало с вечерите у богати хора, почти не обръщаше внимание на безбройните изискани ястия, поднасяни от прислужници в ливреи. В дома на Морийн бе обичайно зад всеки стол да стои по един слуга. Така на никой от гостите не се налагаше да чака, за да получи вино или някое ястие. По този начин разговорите никога не биваха прекъсвани.

Морийн остави погледа й да се рее по лицата на насядалите край дългата трапеза гости. Видя как двамата известни фелдмаршали, Уелингтън и Соулт, задълбочено обсъждат нещо. Нейната скъпа стара приятелка Мери Уърдсуърт седеше помежду им и изглеждаше развеселена от техния спор. Морийн, която винаги бе загрижена за доброто самочувствие на своите гости, можеше да бъде доволна. Присъстваха редица интересни люде, които с присъщата им галантност забавляваха дамите. Тук бяха политици като Уилям Гладстон, многообещаващ член на партията на торите, младият огнен Бенджамин Дизраели, адвокатът писател Хенри Броугам, а също и приятелят на Пери лорд Джон Ръсел, лидер на Долната камара и министър на вътрешните работи.

Онези дами, които не се интересуваха от политика, бяха настанени сред мъже с интереси в различни други области. Тук бяха интересният френски драматург Александър Дюма, протеже на крал Луи-Филип, писателят и поетът Уилям Уърдсуърт, едва двадесет и шест годишният Чарлз Дикенс, който с ежемесечните си публикации на своя „Пикуик“ бе събудил интереса на обществото. Най-новият му роман „Оливър Туист“, който даваше възможност да се надникне дълбоко в изпълнения с нищета живот на бедните хора, бе събудил съвестта на много читатели. Морийн се надяваше, че книгата ще даде тласък на реформите, които тя горещо подкрепяше. За да си осигури по-пъстра публика, тя бе поканила и хора като инженер Марк Брунел и сина му Айзъмбърд. Тя се възхищаваше от Брунел за неговите блестящи открития, създали му голям престиж и издигнали го високо по обществената стълбица. Морийн не се изненадваше, че Тамариск слуша с голям интерес думите му, нито, че самият той се радва да има за събеседник нейната дъщеря.

Изпълнена с гордост, Морийн спря погледа си на Тамариск. На светлината на свещите тя изглеждаше като двадесетгодишно момиче. Нежните къдрици на русата й коса се спускаха около лицето й, недокоснато още от бръчки. Мадам Дюдеван, която бе шест години по-млада от Тамариск, изглеждаше в действителност с шест години по-възрастна, мислеше си Морийн. Струваше си да се замисли човек защо някои жени остаряват така бързо, докато други се запазват млади за дълго. Щастието ли беше еликсирът на младостта, питаше се тя. Тамариск бе напълно щастлива със забележителния си съпруг Чарлз. Животът й като жена на офицер от флота не бе лишен от разнообразие. Тя се беше наслаждавала на годините, прекарани в Гибралтар и Малта. След един месец щеше да отпътува за Индия заедно с Чарлз. Двамата се радваха от все сърце на това ново назначение и само необходимостта да оставят малките си деца тук под опеката на Морийн ги натъжаваше. Климатът в Далечния изток бе непоносим за крехката възраст на децата. Морийн тайничко се подсмихваше, че самата тя вече е станала баба. Когато бе подхвърлила на Пери, че й се ще да започне да играе тази си роля, той не искаше и да чуе за това.

— Ти не си се променила нито външно, нито вътрешно от онзи ден, когато очите ми те видяха за пръв път. Все така си красива и привлекателна, както тогава. Кълна се. Не е за пренебрегване как се обръщат мъжете след тебе, когато влизаш някъде. Ако не бях сигурен в твоята вярност и любов, при толкова много обожатели сигурно бих ревнувал!

Морийн въздъхна щастливо при спомена за този комплимент. По-рано вечерта Пери й беше казал:

— Тъй като днес ще си заобиколена от четирима поклонници, не мога да си позволя да те изпусна нито за миг от очи. Изглеждаш възхитително, скъпа, и аз не мога да упрекна никого, че се стреми да престъпи границите на чуждата собственост.

Морийн обърна поглед към един от обожателите, за които Пери бе споменал. Принц Естерхази дьо Галанта бе австрийският посланик в Лондон. Беше на четиридесет и две години и много по-богат от нея. Към владенията на неговото семейство се числяха двадесет и девет имения с двадесет и един замъка, шестдесет селски общини, четиристотин и четиринадесет села в Унгария, множество владения в Австрия и едно графство в Бавария. Беше образован и забавен човек. Въпреки десетте години разлика във възрастта той флиртуваше със своята „огнена птица“, както наричаше Морийн, по един безобиден начин, но затова пък съвсем откровено. Тя не беше много сигурна дали трябва да вярва на твърденията му, че огромните владения му носят толкова малко рента, та едва си осигурява скромен годишен доход.

Вдясно от Пери седеше вдовицата на неговия скъп приятел Пърси — Мери Шели. Пери и Морийн се възхищаваха на енергията, с която тя издаваше трудовете на своя съпруг, събрани в четири тома, въпреки че и тя самата се занимаваше с литература.

Странно нещо е съдбата, размишляваше Морийн. Преди време Пери беше дал на поета малко пари назаем. По-късно прие да стане кръстник на едно от неговите деца. Момченцето почина в Италия и Пери реши да навести страдащото семейство Шели. Той напусна Англия, като по този начин се откъсна и от Морийн. Нейният брак с Жерар дьо Вал го измъчваше, още повече че виконтът я ревнуваше много от някогашния й любим. По същото време Тамариск, която още не бе навършила двадесет години, си мислеше, че е влюбена в Пери. Когато той замина за Италия, тя също изчезна. Идеята й да намери Пери се превърна в една ужасна авантюра. Тя за малко не загуби живота си и бе изнасилена от някакъв мъж в Генуа. Всичко това отдавна бе минало, но Морийн все още се питаше дали Тамариск би се омъжила за неособено вълнуващия, но безгранично верен Чарлз, ако всичко това не се бе случило. Дали дъщеря й не изпадна тогава в онзи делириум на чувствата, който е запращал толкова много мъже и жени в необятни височини или дълбини. Тамариск винаги е била спокойна и уравновесена. Ако бракът й не се основаваше на бурна страст, то той със сигурност почиваше върху едно истинско приятелство. Морийн инстинктивно усещаше, че Тамариск е способна да изживява бурни чувства, но е напълно доволна от брака, който бе изградила повече с разум, отколкото с любов.

От Тамариск погледът на Морийн се пренесе към Антоан. Колко би й се искало да не е така, но неговото присъствие не й доставяше никаква радост. Все пак трябваше да признае, че появата му тук бе донякъде едно почитане на паметта на покойния Жерар дьо Вал. Антоан играеше ролята на виконт с цялото достойнство на знатния си произход. Морийн не вярваше, че и характерът му е така благороден. Нямаше му никакво доверие, въпреки че до момента липсваше повод за това. Нейната неприязън към него се подхранваше от един дълбоко вкоренен инстинкт. Що се отнася до антипатията на Джон към несъщия му брат, разсъжденията на Пери по този въпрос изглеждаха съвсем правилни. Според него тази антипатия се коренеше единствено в ревността.

Същият инстинкт, който не позволяваше на Морийн да допусне Антоан по-близо до себе си, сега й подсказваше, че не трябва да възпира повече сина си в желанието му да излее чувствата си пред Шантал. Наистина беше казала на Пери, че иска да предпази Шантал от избор на партньор, преди да е достатъчно узряла, така че да познава добре своите желания и чувства, но това не бе единствената причина, поради която тя с нежелание приемаше намеренията на Джон да се ожени за момичето. Усещаше, че Шантал не храни към сина й никакви романтични чувства и тъй като го обичаше много, стремеше се да го предпази от страдания. Ако Морийн знаеше за писмата, които Шантал и Антоан си разменяха, за радостта и вълнението, с които момичето четеше думите на младия французин, би разбрала колко е права.

На Джон не му убягна колко често Шантал и Антоан се усмихваха един на друг. Той вече не се съмняваше за чувствата на Шантал. Антоан също не си правеше труда да скрива своите. Интересните разговори, които водеха съседите на Джон по маса, не бяха в състояние да го откъснат от горчивите мисли. След вечерята нещата не станаха по-добри. По време на музикалната програма, когато Ференц Лист изпълни свои композиции, на Антоан му се удаде да намери място до Шантал. Джон забеляза как ръцете на двамата се докосват за миг. От време на време Антоан се навеждаше към момичето и прошепваше нещо на ухото му. Джон предполагаше, че това не бяха коментари върху новите етюди на Лист, и имаше право. С настойчивост, която противоречеше на иначе небрежното му отношение към жените, Антоан молеше Шантал да го посети тайно на следния ден в хотела, където бе отседнал.

— Доведи и твоята приятелка Джулия, ако се налага! — шепнеше той. — Но трябва да се видим насаме. Ако знаеше колко често през последните месеци си мислех за теб! Как си представях, че съм край теб! Мина почти година, откакто те видях за последен път. Чувствах се много самотен. Твоята красота така ме заплени. Нямаш ли сърце, моя хубава Шантал? Нищо ли не изпитваш към мен?

За пръв път през живота си Антоан казваше истината. Гласът му бе изпълнен с такава убедителност, че Шантал не можеше да се усъмни в истинността на думите му. Питаше се дали при исканата от него тайна среща няма да й направи предложение. За нея тази мисъл бе едновременно вълнуваща и ужасяваща. Ако я помолеше да се омъжи за него, какво трябваше да му отговори? Да напусне Англия, да се ожени за Антоан дьо Вал може би против волята на родителите си и определено против желанието на Джон — това бе една толкова решителна стъпка, която навярно трябваше да се обмисли добре. В писмата си Антоан не пишеше нищо за женитба. В действителност думата любов не беше изричана между тях. Всичко се разви толкова бързо, та Шантал се страхуваше, че от нея се изисква повече, отколкото би могла да направи. Ако нямаше намерение да й предложи женитба, защо беше това страстно настояване да я види насаме? Тя не можеше да повярва, че зад молбата му може да се крият недостойни подбуди. При тази мисъл се изчерви. Бе питала Тамариск как е възможно да се раждат деца извън брака. Обяснението й бе, че има мъже и жени, които се отдават на любовта извън свещения брак. Шантал бе предупредена да се пази от поривите на страстта. Тамариск й напомни, че — както и майка й й е казала — трябва да пази девствеността си за своя съпруг. „Ако един мъж истински те обича, Шантал, той ще ти предложи да се ожените и ако ти сериозно го обичаш, ще се омъжиш за него!“

Сега тя за пръв път бе поставена на изпитание, а не бе сигурна дали Антоан наистина я обича и, което е по-важно, не знаеше дали тя самата го обича. Но защо иначе сърцето й биеше така силно, сякаш ще изхвръкне, когато той я докосваше? Дори когато само й се усмихваше, тя цялата се разтреперваше.

— Не би ли искал да ме посетиш тук, у дома? — опита се да се измъкне Шантал. — Сигурна съм, че ще убедя татко да те приеме, дори ако мама и Джон са против.

Лицето на Антоан помръкна, но той удържа гнева си и нежно каза:

— Татко ти ще направи така, както иска майка ти. Бъди смела, малката ми! Знаеш, че можеш да ми се довериш. Заклевам се, че нищо лошо няма да ти се случи. Доброто ти име няма да бъде засегнато от какъвто и да е скандал. В хотела ще кажа, че си ми сестра. Това не е толкова далеч от истината — твоята майка беше някога моя мащеха.

След известно време Антоан поднови опитите си да я убеди.

— Ако те посетя в твоя дом, ще се отнесат към мен с презрение, може би ще ме обезсърчат. Дори още по-лошо, ще ни забранят въобще да се виждаме. Ако не можем повече да се срещаме в обществото, това ще разбие сърцето ми.

Също и моето, мислеше си Шантал. Антоан с право искаше тайна среща. Ако открито й споделеше любовта си и тя приемеше предложението му за женитба, би имало достатъчно време да убеди семейството си. Майка й и Джон щяха да видят, че намеренията на Антоан са сериозни. При положение че семейството запазеше отрицателното си отношение, тя щеше да се опълчи, изисквайки да й посочат възражения срещу брака й с нейния любим.

Преди всичко обаче трябваше да е сигурна, че Антоан е мъжът, когото би желала за съпруг, че наистина го обича, а не е само пленена от чара му. Тази заран веднага бе приела поканата на Тамариск и Чарлз да ги придружи в тяхното пътуване до Индия. Ако наистина беше влюбена, защо не се разкайваше за поетия ангажимент, който би я откъснал от Антоан най-малко за две години? Няма ли начин да се разпознае любовта, мислеше си тя, когато в салона отекваха последните тактове на етюда. Майка й бе казала, че веднага ще усети, когато стрелата на Амур я улучи. Защо тогава се чувства така несигурна?