Клер Лоримър
Шантал (15)

Тринадесета глава

Септември 1838

— Извинете, кажете ми къде се намирам? — Гласът й звучеше дори за собствените й уши толкова слабо, че Тамариск се съмняваше дали мъжът до леглото ще може да я чуе.

Той обаче отговори веднага:

— Моля, не се опитвайте да говорите, мадам! Трябва да пестите силите си, бяхте много болна.

Неговото загоряло от слънцето, привлекателно лице грееше с пленителна усмивка, когато продължи:

— Трябва само постепенно да се възстановите и, слава богу, скоро ще сте на крака.

За момент Тамариск се взря смутена в непознатия. Макар да говореше на английски, тя забеляза, че е французин. Неговото облекло, както и добре изваяното лице, предполагаха благороден произход. Все пак тя нямаше представа кой би могъл да е.

Сякаш отгатнал мислите й, той каза:

— Ще позволите ли да се представя, мадам, името ми е Симон Сен Клер. Моят дом се нарича Шато Корал. Аз съм притежател на плантация, която се намира на остров Мае.

От масата до себе си той взе една чаша и я поднесе към устата й. Тамариск усети, че устните й са подути, езикът — пресъхнал, а кожата — болезнено обгоряла. Тя с усилие отпи от течността, после отново падна върху възглавницата. Имаше толкова много въпроси, които й се искаше да зададе, а беше така уморена. Не знаеше как е попаднала в това чуждо легло. Какво търсеше в тази къща на остров Мае? Спомените като че ли й изневеряваха. Вероятно се дължеше на болестта й, размишляваше тя.

— Спете сега! — каза тихо гласът, който така безкрайно я успокояваше. — Не се страхувайте от нищо. Аз ще ви пазя. Опитайте се да поспите.

Нежният глас на младия мъж, неговите утешителни думи разпръснаха напрежението и объркването й. Тамариск затвори очи и потъна отново в съня. Когато пак се събуди, в стаята бе много тихо. Някакво сладко ухание, което й беше напълно непознато, я обгръщаше. През завесите на прозореца слънцето изглеждаше на златни ивици. Стаята й напомняше една гостна в замъка Буланкур, където беше спала като дете. По-голямата част от мебелите бяха старинни и явно донесени от Франция. Бяха ръчно изработени и внимателно полирани. Дори в сумрака на стаята ореховото дърво меко блестеше. Върху една по-малка масичка стоеше висока стъклена ваза, пълна с дълги клонки мимоза. На нощното шкафче от сандалово дърво имаше купа с цветове от пурпурночервена бугенвилия. Отвън се чуваше чуруликане на птички, блеене на коза и кудкудякане на кокошки.

Вратата се отвори и Симон Сен Клер влезе. Виждайки, че Тамариск е отворила очи, той побърза към леглото й.

— Моля, простете, че не бях при вас, когато се събудихте — каза той със своя не съвсем лишен от акцент английски. — Трябваше да дам някои нареждания на Тобиас. Той е майстор при мене и е човекът, който ви намери на брега.

Със стеснителна усмивка Симон я погледна; сега, когато имаше възможност да разгледа по-внимателно лицето на своята гостенка, всяка прилика с майка му изчезна. Само цветът на косите беше почти същият. Въпреки това Симон беше изпълнен с нежна загриженост за красивата непозната, която по такъв неочакван начин бе дошла в неговия дом.

Той отново се усмихна.

— По-добре ли се чувствате? — попита ласкаво. — Бих бил много щастлив да науча вашето име.

— Тамариск, Тамариск Ебърхард — отговори тя механично.

В мига, в който произнесе името на мъжа си, тя си спомни за Чарлз. Изкрещя, когато в съзнанието й отново възкръсна ужасната картина на неговата смърт. Симон веднага взе ръката й, опитвайки се да облекчи мъката й, като галеше нежно фината кожа. Тамариск се предаде изцяло на своята болка, когато споменът за преживяното се възвърна. Тя с хлипане разказваше за преживяванията си в морето. Ужасният край обаче не си спомняше.

— Скалистият залив при Гран Полис е едно от най-опасните места на острова — каза Симон. — Вятърът и теченията там са толкова силни, че няколко лодки вече са се разбивали в скалите… Цяло чудо е, че сте останала жива.

Тамариск закри лицето си с ръце и тихо зарида.

— Щеше да е по-добре, ако бях загинала с Чарлз. Шантал, сестра ми, беше едва на осемнадесет години. Това ще сломи сърцето на баща й, когато научи. Бедните ми деца! Така обичаха баща си…

— Трябва да мислите за скорошно оздравяване, за да можете бързо да се върнете в Англия и да ги утешите — тихо каза Симон. — Не скърбете прекалено за починалите, мадам. Ще изпратя при вас Нарцис, съпругата на Тобиас. Тя се занимава с домакинството ми. През двете седмици, в които бяхте в безсъзнание, тя се грижи за вас. Мисля, че й дължите живота си, защото самият аз разбирам много малко от медицина. Нарцис познава много лековити билки. Тя се грижи за всички наши болки и болести. Преди години беше робиня на моята майка, но сега е свободна, разбира се.

— Вие сте много любезен, мосю Сен Клер — каза Тамариск. — Ще се опитам да не ви създавам дълго грижи. Простете ми липсата на самообладание. Както изглежда, от преживените неприятности волята ми доста е отслабнала.

Симон й се усмихна с разбиране. На тръгване той обеща по обяд да дойде отново. Поклони се и я остави сама. Не беше свикнал с компанията на бяла жена. След смъртта на майка му в къщата идваха само цветнокожи. Симон водеше съществуване на самотен заселник. До появата на Тамариск той не съзнаваше самотата си. Тя бе тук само от две седмици и се превърна в средоточие на неговото ежедневие. Докато я очакваше да дойде в съзнание, той така нареди работите си, че да не му се налага да отсъства за повече от два часа. Толкова много държеше да научи коя е тя. Сега, когато най-сетне се беше събудила, му се стори, че е по-красива, отколкото когато беше в безсъзнание. Тамариск! Дори името звучеше тайнствено. Голямата мъка на жената събуди у него рицарското чувство. Искаше да е в състояние по някакъв начин да смекчи болката й. Опитваше се да си представи непознатия й съпруг Чарлз, нейната осемнадесетгодишна сестра Шантал. Може би щеше да обнадежди своята гостенка, ако й каже, че не е изключено сестра й да е жива. Нали самата тя е оцеляла. Освен това не е видяла как сестра й се е удавила. При следобедното си посещение щеше да се опита да я поразсее. Не трябваше да губи надежда, че по-младата й сестра е оцеляла.

На около двеста мили оттам Шантал тъкмо стъпваше на един от множеството малки острови, принадлежащи към групата на Сейшелите. Все още се чувстваше много слаба. Въпреки това убеди Динес, че ще е по-добре да я вземе с лодката на Коативи. Повече от всичко й се искаше най-после да се махне от люлеещия се кораб, да усети под краката си твърда земя. Динес не се остави да го молят дълго. След оздравяването си бе станала още по-красива и той имаше намерението да я съблазни. Отдавна щеше да го е направил, ако не се опасяваше от бунт сред екипажа. Хората вече му напомняха с мърморене, че момичето е тяхна плячка. Освен това той вече имаше едно, с което да се забавлява. Моряците не му простиха, че не продаде Замби заедно с останалите роби. От една страна, ревнуваха, от друга вярваха, че жена на борда носи нещастие. Недоволството за известно време отстъпи на заден план след успешния пиратски набег, при който един френски кораб бе завладян с целия му товар от злато и слонова кост, превозвани от Африка до Южна Америка. Съкровището, което сега лежеше в трюма на „О Байладо“, беше вероятно най-голямата плячка до този момент. Динес съумя да убеди екипажа си, че младата негърка им е донесла по-скоро щастие, отколкото обратното.

Ето че сега мъжете настояваха всеки да има на борда по една жена. Това би направило живота на кораба невъзможен и би съсипало дисциплината. Всички бяха груби и неграмотни и уреждаха споровете помежду си по-скоро с нож, отколкото със слово. Спречкванията за жени щяха да доведат до истински битки на борда, както ставаше винаги по пристанищата. Когато моряците бяха пияни от рома, плячкосан от другите кораби, Динес въобще не можеше да ги контролира. Той не се съмняваше, че тези главорези, някои от които вече бяха участвали в бунтове и дори бяха убили един капитан преди него, можеха да му скроят същия номер, ако им дадеше повод за това. До този момент служеха под командата му само защото уважаваха уменията му на капитан, неговата превъзхождаща ги интелигентност, която им позволяваше да надхитрят жертвите и да се измъкват с богата плячка.

Отношенията на Динес с корабния екипаж се базираха на смесица от жестоки наказания, липса на всякаква дисциплина и щедро разпределяне на заграбеното. Той бе ангажирал мъжете за пет години с уговорката всичко плячкосано в Индийския океан да се съхранява в едно сигурно скривалище на остров Коативи. В определен момент цялото богатство щеше да бъде взето от острова и откарано в Хонконг, където можеше изгодно да се продаде. Чак тогава всеки от мъжете щеше да получи своя дял. Динес се бе застраховал, така че единствен той знаеше точното място на скритите богатства. Освен него тайната беше известна само на доверения му първи моряк Мигел. Ако някой от мъжете поискаше да тръгне по свой път, нямаше да може да сложи ръка на своя дял от съкровището. При тези обстоятелства бе малко вероятно да го извадят от играта. Скоро обаче договорът с моряците щеше да изтече. След четири години и половина те чакаха с нетърпение да получат дела си от придобитата незаконно собственост. Динес все по-трудно успяваше да запазва реда. Знаеше, че трябва да вложи цялата си хитрост, за да вземе бялото момиче за себе си. След като размишлява известно време, реши да изиграе мъжете с идеята, че е възможно да вземат голям откуп от семейството, ако Шантал бъде предадена невредима. Той самият вярваше, че съществува тази възможност, понеже бе ясно, че Шантал е от изискано английско семейство, в чийто дом цари голям лукс. Не бе необходим много ум, за да се види, че момичето не може да се оправя без прислужница. Не беше свикнала дори сама да си реши косите. Динес се забавляваше да наблюдава как тя приема грижите на Замби като нещо напълно нормално. Отнасяше се с нея като с камериерка. Нейната бе загинала при потъването на „Валета“, беше му казала тя скръбно. Изгледите за една значителна сума като откуп за Шантал не изкушаваха Динес. Към жените, които продаваха телата си по пристанищата и при които се отбиваше, той никога не бе изпитвал подобни чувства. Откак напусна родната си Португалия, не беше срещал момичета от добро семейство. Безгрижността и чистотата на Шантал го омагьосваха, още повече че очите и тялото й издаваха страстната натура, която се криеше зад възпитанието и въздържаното й поведение.

Корабът стоя на котва цели три дни. Динес изчакваше Шантал да се възстанови, за да я отведе на острова. Там, далеч от любопитните очи на моряците, той щеше да се позабавлява с момичето. Бе сигурен в това. Чакането само увеличаваше предчувствието за радостите, които му предстояха. Когато тя по собствена инициатива го попита дали ще може да я вземе със себе си на Коативи, той скри ликуването си с едно разсеяно кимване с глава. Щастливата усмивка на Шантал, първата, откакто я срещна, едва не му взе дъха. Клетото полуудавено същество, едва напомнящо момиче, с всеки изминал миг се превръщаше във все по-красива млада жена, създадена да доставя радост на мъжа. Тя също изглеждаше все по-прехласната по него и нервите му невъобразимо се напрегнаха, когато го докосна по рамото в знак на благодарност.

— Легнете отгоре — нареди Динес на мъжете, когато пусна на вода странния съд, наречен пирога, с помощта на която трябваше да преодолеят пръстена от коралови рифове около острова. Други мъже изнесоха чували от корабно платно и ги хвърлиха на палубата.

Шантал не подозираше, че се намира на пиратски кораб и наивно се осведоми за съдържанието на чувалите. Динес сметна за по-разумно да я остави със заблудата й. Инстинктът му подсказваше, че към пирати тя сигурно изпитва непреодолимо отвращение.

— Съдържат стоки за размяна с туземците — излъга той.

Когато Шантал по-късно разбереше, че на малкия остров няма никакви местни жители, той вече щеше да е получил своето, помисли си Динес. Тя стоеше плътно до него на кърмата. Оттук можеше да наблюдава по-добре златистожълтия бряг, заграден с палми, който бе само на четвърт миля от тях. Освен това по този начин тя се отдалечаваше на разумна дистанция от страховитата, пъстра сбирщина на корабния екипаж. Не разбираше защо джентълмен като Динес има толкова близки взаимоотношения с такива опасни хора, каквито изглеждаха моряците му. Навярно, мислеше си тя, капитанът избира хората не по външния им вид, а според моряшките им качества, без да обръща чак толкова внимание на техните обноски. Многоликата тълпа от обесници с различна националност говореше дузина различни езици, които Шантал не разбираше. Най-много я ужасяваше начинът, по който мъжете я гледаха. Накъдето и да се обърнеше, винаги срещаше погледите на няколко чифта очи. Не можеше да приеме непрестанните им подвиквания, които нямаха нищо общо с начина, по който беше свикнала да се обръщат към нея. Моряците на „Валета“ не се решаваха дори веднъж да я заприказват и тя трябваше да прави усилия, за да не се покаже надменна.

Физически се бе възстановила напълно. Мехурите върху изгорялата й от слънцето кожа бяха изчезнали. Беше само силно почерняла. Изми косите си и Замби умело ги нави. Негърката й помагаше в много отношения. Вместо рокля тя й предложи дълго памучно парче плат на цветя, което пристегна около ханша й. От една риза на Динес, на която махна ръкавите, Замби й направи и чудесна блуза. Въпреки че не бяха много модни, тези дрехи отговаряха на климата. Тук всеки ден беше горещ като предишния. Само лекият бриз в открито море правеше жегата по-поносима. В далечината Шантал виждаше палмите, огъващи се от лекия вятър. С все по-голямо нетърпение копнееше за тяхната сянка. Четирима моряци със здрави мишци караха туземната пирога към брега. Динес бе обяснил на Шантал, че поради кораловите рифове „О Байладо“ не може да приближи острова.

— Ние често правим това пътуване — успокои я той, виждайки страха в очите й, когато лодката приближи разпененото море над скалите на рифа.

Въпреки че непрекъснато си мислеше с болка за своето семейство и за Кафтан, Шантал почувства гъдела на приятна възбуда, когато лодката с невероятна скорост, възседнала една вълна, премина рифа и се устреми към плажа. Две птици рибари, ловуващи край брега, излетяха уплашени и стигнаха върховете на дърветата със стремителния си полет.

Босоногите мъже скочиха на белия пясък и изтеглиха лодката. Едва сега Шантал забеляза, че брегът е постлан с килим от красиви пъстри раковини. Тя събу кожените си сандали и скочи на земята, надавайки радостен вик. Замби извика след нея, предупреждавайки я за нещо, но тя не разбра думите.

— Тя се опитва да те предупреди за рибите! — каза Динес. Той се спря и вдигна един плосък кафяв камък. — На този бряг има риби, които приличат много на камъните. Човек не може да ги различи. Ако ги настъпиш, ще те ухапят и ще пуснат отрова, от която ще умреш.

Не можеше да не се засмее на уплашения вид на Шантал.

— Няма от какво да се страхуваш, ако си с обувки — каза той. — Ходилата на мъжете са така загрубели от корабната палуба, че ухапване не може да ги уплаши.

Докато моряците разтоварваха лодката, Шантал се затича през пясъчната ивица и застана в сянката на една палма. Високо над себе си тя съзерцаваше зелената корона. Бдителната Замби отново я предупреди със знаци, че всеки миг върху главата й може да падне някой узрял кокосов орех. Но вниманието на Шантал беше вече другаде. Видя хиляди пъстроцветни пеперуди. Можеше да различи поне дузина различни видове. Развълнувана, тя ги посочи на Динес. Той обаче бе зает. Заедно с Мигел изчезнаха в една пролука на храсталака, с който островът бе обрасъл. Моряците и Замби отваряха с ножове кокосови орехи и пиеха жадно млякото. Замби изтри устата си с ръка и й подаде един отворен орех.

— Добре пие! — каза тя на трудния за нея английски.

Шантал се опитваше да я научи на своя език, но занятията се провеждаха с езика на знаците, тъй като учителката не знаеше португалски, а това бе единственият европейски език, който Замби говореше малко. Не след дълго Динес и Мигел се върнаха. Те взеха още два чувала и изчезнаха отново във вътрешността на острова. Едва след като всичко това се повтори три пъти, те се върнаха при другите мъже. Междувременно моряците наловиха няколко шоколадовокафяви малки птици, които опекоха на открито, използвайки сухи палмови клони. Огънят запалиха със старомодно огниво, което предпочитаха пред кибритените клечки. Уханието на печено месо бе толкова апетитно, че Шантал превъзмогна жалостта по невинните убити птички.

— Не е зле от време на време човек да хапва малко прясно месо — каза й Динес, когато по-късно заедно отиваха към огъня.

Замби бе събрала междувременно множество бели яйца. Шантал правилно предположи, че вероятно са били заровени от костенурки. Гладните моряци свариха яйцата в един железен съд, който напълниха с морска вода. Шантал често посягаше към храната. След оскъдната дажба осолено месо и сухар това ядене предизвикваше апетит. Най-вече имаше нужда от прясна вода за пиене. Когато помоли Динес за това, той й каза:

— Щом мъжете свършат с яденето, ще изкопаят дълбока дупка. Под повърхността на острова има сладка вода. Ще вземем достатъчно, за да напълним и буретата на борда. Междувременно ще трябва да утолиш жаждата си с мляко от кокосов орех.

— Срещнахте ли с Мигел туземци? — попита невинно тя. Беше видяла, че двамата се завръщат без чувалите.

— Ще те заведа след малко при тях — отвърна Динес, без много да се замисля. Очите му се задържаха върху нежно закръглените й гърди, открояващи се под белия плат на блузата. Шантал не се досещаше, но на Динес му беше ясно, че красотата й не беше останала скрита за неговите хора. Той извика с остър глас: — Време е да приготвим кораба за нощта. Побързайте, мързеливци такива! Достатъчно сте лапали.

Широко ухилен, Мигел вдигна пистолета си и стреля във въздуха. Хиляди птици от всякакъв вид, цвят и големина се вдигнаха като голям облак над острова, кряскайки оглушително. От „О Байладо“ отвърнаха също с изстрел.

Шантал засенчи очите си с ръка срещу изгарящата слънчева светлина, отразявана от синьото като аквамарин море. Тя наблюдаваше неясните фигури на няколко моряци, които спускаха във водата една от корабните лодки.

— Пирогата ще се върне през рифа и ще се срещне с лодката от „О Байладо“. Така ще пренесем прясно месо на кораба — обясни Динес. — Екипажът ще бъде зает часове наред. Ще имам време да ти покажа острова.

— Това наистина е много любезно от ваша страна, сър! — отвърна Шантал, като едва сдържа радостта си.

Тя не знаеше дали харесва този странен португалски аристократ. Понякога той бе мълчалив и затворен в себе си, даже избягваше компанията й. След това ставаше отново жизнерадостен и засмян, загрижен за доброто й самочувствие. Тя му дължеше живота си и не можеше да отрече, че той беше и някак мъжествено красив. В един лондонски салон не би бил на мястото си, но в своята среда изглеждаше силен и способен, мислеше си Шантал.

Динес не знаеше какво мисли Шантал за него и сигурно щеше да му е безразлично. В ума си вече бе изградил план как да я съблазни. Имаше една полянка, обградена от толкова гъста растителност, че дори и моряците да навлязат във вътрешността на острова, пак не биха ги открили. Динес знаеше, че те няма да се отклонят много от брега, понеже именно там се намираха в изобилие костенурки, морски раци, птици и яйца, с които биха могли да попълнят запасите на кораба от хранителни продукти за следващите седмици.

Динес преотстъпи командването на Мигел и заповяда на Замби да го следва. Знаеше, че присъствието й ще успокои Шантал. Чернокожото момиче бе като послушно кученце. Смисълът на неговия живот бе да му угажда по всякакъв начин. Изненадващо схватлива, тя не проявяваше ревност, откакто младата англичанка беше на борда. Сега тя й бе така предана, както на своя господар. На звучния си португалски бе намекнала една вечер на Динес, че бялата робиня трябва да стане негова „първа“ жена. Според обичаите на нейното племе тя щеше да бъде доволна да остане негова втора жена, докато тялото й му доставя удоволствие.

Благосклонна и неподозираща какво й готвят, Шантал последва Динес и Замби нагоре по плавно издигащия се бряг. Тя с благодарност прие протегнатата й за помощ ръка. Стъпваше малко несигурно след дългото клатушкане в морето. Страхуваше се да не изгуби равновесие. След корабокрушението за пръв път бе толкова весела. Просто не бе възможно на този красив тропически остров човек да не бъде весел. Нетърпелив, Динес трябваше няколко пъти да настоява да продължат напред. Тя непрекъснато спираше, ту за да види някое пъстро цвете или лъскаво гущерче, ту да се полюбува на някоя огромна костенурка. Досадни бяха единствено комарите, които бяха навсякъде и непрекъснато налитаха върху краката на Шантал. Замби се усмихна с големите си бели зъби и помоли останалите да почакат, докато тя потърси едно особено цвете. След като го намери, тя откъсна няколко листенца, стри ги между дланите си и с отделилата се от тях течност натри краката на момичето. Отблизо миришеше на мента и въобще не беше неприятно, но преди всичко държеше настрана рояците комари.

Беше много горещо и влажно. Скоро дрехите залепнаха по плувналото от пот тяло на Шантал. Косите й се бяха навили на малки къдрици като след къпане. И върху ризата на Динес тя видя петна от пот, усети някакъв потаен копнеж да погали мускулестия му гръб. Колко е силен само, мислеше си тя, наблюдавайки как си проправя път сред гъсталака на джунглата. Колко добре е оформено тялото му! Шантал се изчерви, щом се улови, че мисли по този начин, и се обърна към Замби, която седна под едно дърво според нареждането на Динес. Самият той продължи по-нататък.

— Ела, Замби! Няма да можеш да намериш обратния път, ако останеш тук — молеше я Шантал. — Сеньорът не иска да спираш…

Но Замби клатеше къдравата си глава с недоумение. После се настани удобно под дървото.

— Сеньорита! — извика Динес властно.

Шантал се поколеба за момент, после затича нататък. Той я чакаше и протегна ръце да я посрещне.

— Момичето е уморено. Остави я! Ние няма да се отдалечим много. Тя може да ни почака под дървото.

Шантал за пръв път се почувства притеснена. Замби никога не се уморяваше. В нея се криеше повече енергия, отколкото у всеки бял човек. Изглежда, това беше така, понеже убийственият за европейците климат за нея не представляваше проблем. Смутена, Шантал си мислеше, че до този момент не знае почти нищо за Динес, освен че е капитан на търговски кораб под португалски флаг. Усмихна се, като си помисли, че родителите й сигурно не биха приели този човек в своя салон. Но домът й бе на хиляди мили оттук, в един друг свят. Близките й нямаха понятие в какво положение се намира. Вежливостта и изтънчените маниери нямаха никакво значение на този безлюден остров. Трябваше да погледне само дрехите си, за да осъзнае, че тук ще трябва да живее по съвсем различен начин. Тези разсъждения я правеха малко по-сигурна.

Шантал вървеше след Динес, докато той изведнъж спря. Бяха се озовали на малка полянка сред непроходимата растителност наоколо. Слънчевата светлина проблясваше през високите палми. Мястото бе прохладно и приканваше да спреш. Когато Динес й каза, че ще седнат тук да си починат, Шантал с удоволствие се отпусна на меката трева. Една огромна костенурка се придвижваше през полянката и, изглежда, въобще не се страхуваше от тях. Пеперуди и птички политнаха изплашени при тяхната поява, но после отново се спуснаха по дърветата и цветята. Шантал легна по гръб, кръстоса ръце под главата си и се усмихна на своя спътник.

— Това трябва да е раят! — въздъхна тя щастливо.

Динес щеше веднага да скочи върху нея, но усмивката й го застави да изчака. Неподправената й невинност, доверчивата й дружелюбност го объркваха. Той бе предполагал, че момичето ще се опита да му се противопостави, ще изпитва страх от онова, което е намислил да й стори. Загледан в тъмните й очи, той разбра, че тя въобще не се бои. Никакъв предишен опит не я предупреждаваше. Динес почти бе забравил, че младите момичета от добри семейства биваха така закриляни и пазени, че до деня на сватбата си израстваха в пълно неведение за някои обстоятелства в природата. Това момиче нямаше страх нито от убийство, нито от изнасилване. То не знаеше какво означава това.

Всеки мускул в тялото на Динес бе напрегнат, когато седна до нея и я погледна с копнеж. Попита я:

— Не те ли е целувал мъж досега? Никой ли не те е докосвал?

Шантал се изправи и отвърна със свито сърце:

— Това не ви засяга — каза му тя, за да го отблъсне. — Но щом ме питате — да! Целувал ме е моят брат Джон и… — Тя спря и лека руменина изби по бузите й. — Също и моят годеник — добави троснато. — Е, той всъщност не ми е годеник, но може би ще се омъжа за него веднага щом се върна в Англия.

Динес сигурно би се отдал на желанието и би приключил на бърза ръка тази абсурдна игра, но всичко това някак си го забавляваше. Не разбираше кой знае колко от братски целувки, но…

— Ако наистина не си сгодена, както казваш, тогава може би ще подариш една целувка на бедния, нещастен и самотен мъж, който ти спаси живота? — попита той като на шега. — Заслужил съм си я, нали? Една целувка е нещо съвсем безобидно, не е ли така?

Шантал бе напълно объркана. Преди миг думите му я бяха ужасили, а сега се ядосваше, че той се шегува с нея.

— Знаете много добре, че ние почти не се познаваме, това би било крайно непристойно — каза тя с цялото достойнство, на което бе способна, макар да разбираше, че този остров едва ли е място, където общоприетите правила за поведение могат да важат. — Освен това — допълни тя, — вие ми обещахте да ме заведете при туземците!

Зелените очи на Динес се присвиха. Сега раздразнението му надделя над търпението.

— Няма никакви туземци! — извика той. — Измислих тази история, за да те измъкна от плажа, където хората от моя екипаж биха ни видели.

Той взе ръката й и я притисна до сърцето си, което биеше лудо.

— Наистина ли не можеш да си представиш какво означава за мен ден след ден да живея до тебе в каютата? Та аз копнея за тебе, желая те, както никога не съм пожелавал друга жена.

Шантал напразно се опитваше да освободи ръката си. Думите му, страстното желание в гласа му предизвикаха гнева й, но в същото време тя почувства едно непознато, много странно усещане. Искаше й се този горд млад мъж да се опита да я целуне.

— Ти знаеш, че мога да те взема насила, красавице моя! — Гласът му бе спокоен, но очите му застрашително блестяха.

Шантал се опита да преодолее треперенето, което обхвана тялото й, после отвърна на погледа му с всичката смелост, която й бе останала. Този път не можеше да не й стане ясно каква заплаха има в думите му.

— Един истински джентълмен никога не насилва една дама! — цитира тя майка си, надявайки се думите й да прозвучат достатъчно убедително.

Остана слисана, когато Динес се разсмя. Звучен смях, който идваше, както й се стори, дълбоко от стомаха му. Когато бе решил да съблазни това момиче, той си мислеше само за плътското удоволствие. Не предполагаше, че ще му се устрои такъв допълнителен цирк. Още по-малко, че това ще го забавлява.

— Благодаря за комплимента, сеньорита Шантал, но се страхувам, че ще ви разочаровам. По рождение съм благородник, но морала на джентълмена отдавна съм изхвърлил през борда. Още когато заживях като пират.

Когато чу как момичето си пое дълбоко дъх от уплаха, той попита подигравателно:

— Ти наистина ли още не си разбрала? Все още ли вярваш, че съм търговец и чувалите от корабно платно са пълни с дрънкулки за туземците? Не, скъпа моя, това е плячката, която съм отнел с бой от други кораби. Това са скъпи неща, които крия на острова. Никой не би могъл да дойде, понеже няма естествен пристан. Смущава ли те мисълта, че съм разбойник? — запита той, като видя ужасения й поглед.

Динес не разбра как стана, но почувства нужда да оправдае начина си на живот пред момичето.

— Ти не можеш да разбереш! — каза й той. — Самата ти си родена в охолен свят, както казваш. Е, аз имах нещастието да принадлежа към семейство, което прилича на твоето. В такива среди богатството е необходимост, за да се поддържа съответен стил на живот. Но родителите ми нямаха никакви пари. В моята родина за един беден аристократ няма работа. Така че предпочетох да стана пират. Толкова мъже преди мен са го правили. Трябва ли да бъда прокълнат за това?

Шантал успя някак си да проговори отново.

— Аз зная само, че е грозно да се присвояват неща, които не ти принадлежат. Освен това известно е, че пиратите често убиват невинни хора, когато превземат чужди кораби.

— Така е — призна Динес. — Но аз не съм зъл човек! Във всяка война убиват невинни хора, нали? Опитвам се винаги да бъда милостив, когато е възможно.

— Това обяснява защо сте така благосклонен към мен — каза Шантал с въздишка на облекчение. — Ясно е, че вие сте могли да ме насилите винаги, когато би ви доставило удоволствие, но не сте го направили.

Динес хвана и другата й ръка и я привлече към себе си.

— Не е късно да го сторя! Не се ли страхуваш?

— Не, имам ви доверие! — отвърна Шантал. Беше изненадана от думите си, а Динес още повече. — Освен това, ако наистина искахте да ми сторите зло, отдавна щяхте да го направите.

Нейната сигурност раздразни Динес и същевременно го разочарова. Стори му се, че с постъпил глупаво да разговаря с нея. Без този разговор намерението му да я притежава щеше да се осъществи на бърза ръка. Но ето че без да съзнава, Шантал бе докоснала неговите чувства. Той вече не искаше просто да я притежава, искаше тя самата да го пожелае. Едно изнасилване би означавало, че едва ли не сам себе си е измамил. Ако изчакаше и дори малко я пренебрегнеше, може би не след дълго тя сама щеше да закопнее да бъде любена от него, така както той жадуваше да държи в ръцете си нейното младо, стройно тяло. Динес чувстваше, че Шантал не е безразлична към него. Ръцете й трепереха не защото изпитваше страх, а защото близостта на тялото му я вълнуваше.

Като че ли отгатнала мислите му, Шантал се наведе и го целуна нежно по бузата.

— Ето — каза тя, сякаш говореше на дете. — Това е задето бяхте толкова мил с мен и ми спасихте живота!

— А не защото ти искаше да ме целунеш? — попита Динес.

Шантал се усмихна с треперещи устни и каза тихо:

— Е, може и да съм го искала.

Динес беше обзет изведнъж от чувство на нежност, което до този момент му бе напълно чуждо при общуването с жени. Той се наведе и леко я целуна по устните. После се обърна почти ядосано и каза рязко:

— Достатъчно време пропиляхме. Хайде! Мъжете сигурно се питат къде сме.

Подаде й ръка и Шантал послушно се изправи на крака. Когато той с бързи крачки тръгна пред нея, тя малко учудено се загледа в гърба му, без да разбира причината за бързата промяна в настроението му. Беше твърде неопитна, за да разбере каква борба води Динес със себе си и че самият той не е наясно с чувствата си.

Когато с няколко стремителни крачки Динес стигна дървото, под което бяха оставили Замби, той се смущаваше при мисълта, че негърката може да разбере как е протекла срещата му с Шантал — само с една неангажираща целувка. Утешаваше се, че може да промени ситуацията винаги когато пожелае, че е въпрос само на време да притежава Шантал.