Кони Брокуей
Египетски нощи (9)

8

Блейк Рейвънскрофт отвори вратата към хотелския си апартамент и покани братовчед си да влезе пръв. Вечерта само бе доказала онова, което Блейк и без друго бе предполагал — Хари напълно се бе сраснал с тукашното общество. Това обаче нямаше никакво значение. Блейк бе пристигнал единствено, за да убеди Хари да подпише документите, които можеха да спасят от разруха имението Даркмуур.

— Седни, Хари. Има нещо, за което бих желал да поговоря с теб.

— Разбира се — каза Хари и с провлачени стъпки прекоси стаята.

Блейк го наблюдаваше внимателно. Самоувереността на Хари, която някога бе само фасада, сега бе истинска. И все пак той не бе нищо друго, освен един обирджия на гробове.

Блейк бе отвратен от това определение. Хари отново бе намерил начин да опетни семейната чест. От самото си раждане до един скандал, който бе довел до изхвърлянето му от Оксфорд, той винаги бе представлявал петно върху семейната чест. А сега това.

Блейк разтвори свитите си в юмруци длани. Само възхитителният и несравним чар на госпожица Карлисъл бе спасила вечерта.

— Тя е една тъй очарователна млада дама — замислено каза той. — Само си представи, владее дванадесет езика…

Хари нито за миг не се престори, че не знае за кого става дума.

— Стой далеч от нея, Блейк. Ти просто не си дорасъл за такава жена. Тя ще те съсипе.

— Да ме съсипе? — истински развеселен попита Блейк. — Интересно. Госпожица Карлисъл не е нищо повече от едно младо момиче. Обикновено мъжете са тези, които съсипват някоя жена.

— Не и в този случай.

— Звучиш доста собственически, Хари — каза Блейк, който внезапно бе осъзнал, че братовчед му иска Дездемона Карлисъл за себе си. — Има ли нещо между теб и госпожица Карлисъл? — Мисълта, че безпътният му братовчед и тази изключително будна и надарена млада жена могат да намират нещо един в друг, противоречеше на всяка логика. Блейк не си направи труда да скрие скептицизма си.

— Не. — Стори му се, че в отрицанието на Хари имаше следа от болка, нещо повече — от искреност. Хари поне съзнаваше, че тя не е за хора като него.

Блейк винаги бе намирал следа от аристократизъм в готовността на Хари да понася болка. Сега той с нежелание си спомни за онази нещастна случка от тяхното детство, която дълги години го бе преследвала. Пред очите му изникна Хари, който с напрегнато очакване гледаше враговете си, сякаш дори само фактът, че можеше да се изправи срещу тях, му доставяше радост — и всичко това с ясното съзнание за неизбежното поражение, което щеше да понесе от многократно превъзхождащия го противник.

Вълна на състрадание връхлетя Блейк, а с нея и познатото чувство на съпроводена с угризения на съвестта антипатия към мъжа, който, наклонил глава на една страна, стоеше пред него и го гледаше така, сякаш можеше да прочете мислите му. Хари също помнеше онзи епизод — Блейк можеше да отгатне това по подигравателния израз на лицето му.

Ако искаше да привлече Хари на своя страна, трябваше да се опита да спечели уважението му, така че бе най-добре да си разчистят сметките с миналото.

— Тогава не трябваше да бягам.

— Да бягаш? — недоумяващо повтори Хари.

— От момчетата в „Итън“.

— Моля? — Очите на Хари се присвиха.

„Мили боже“ — смаяно си помисли Блейк. Хари беше забравил. Беше забравил случката, която преследваше Блейк вече почти две десетилетия.

Как бе възможно един що-годе нормален човек да забрави ужасната сцена, разиграла се тогава зад дома на директора?

— Онзи първи ден в „Итън“ — сухо рече той. — Момчетата тъкмо бяха открили… твоя проблем… че мястото ти изобщо не бе там и че не можеше да се мериш с тях…

— … в училище — вметна Хари с доста по-любезен глас.

— Училище? — нетърпеливо отвърна Блейк. — Не помниш ли как те мъчиха? Бяха те притиснали в един ъгъл?

— А, това ли — отвърна Хари.

В блестящите му очи се четеше умерен интерес. И все пак Блейк внезапно осъзна, че Хари не бе забравил всичко.

— Трябваше да остана при теб и да ти помогна, но вместо това избягах. Постъпих като страхливец.

Хари сви рамене и се отпусна в едно кресло до прозореца.

— Е, и? Трябваше ли да се оставиш да те смажат от бой? Не съм сигурен, че на твое място бих постъпил много по-различно.

— Не — отвърна Блейк. — Ти нямаше да избягаш. Знаеш го и аз го зная. Аз също нямаше да избягам, ако не… — Той дръзко вирна брадичка. — Ако някаква част от мен не искаше те да те набият.

Хари само едва доловимо въздъхна.

Блейк се изправи и го погледна в очите.

— Мислех, че си си го заслужил — рече той. — Задето беше опетнил името на семейството. Затова избягах.

Хари се вгледа за миг в него с непроницаемо изражение, преди да отпусне глава назад върху облегалката на креслото и да се втренчи в тавана. Най-сетне избоботи уморено:

— Боже мой, Блейк, тогава ти беше десетгодишно хлапе.

— А ти на осем. Аз съм твой братовчед и трябваше да застана зад теб, независимо от това, какви са били отношенията ни. Трябваше да постъпя по-достойно. Това все някога трябваше да бъде казано.

— Наистина ли? — Хари вдигна глава. — Слава богу, че не си католик, Блейк. Щеше да изтъркаш безброй чифтове панталони в коленичене в изповедалнята.

Блейк подскочи, засегнат по-скоро от студенината в гласа на Хари, отколкото от самите му думи.

— Много се надявам това малко признание да ти е донесло облекчение — спокойно продължи Хари. — Не мога да кажа същото за себе си… Съжалявам, старче, но аз не съм свещеник и изповедите ти не ме интересуват ни най-малко.

Блейк пребледня. Бе възнамерявал да даде един шанс на Хари да почувства превъзходство — поне морално — като предполагаше, че братовчед му веднага ще се вкопчи за тази възможност. Признанието му бе коствало много усилия, но още по-трудно му бе да живее със съзнанието за проявената подлост, измъчвало го в продължение на толкова години.

А Хари се бе присмял на извинението му.

— Винаги си бил дяволски циничен. Нищо ли не е от значение за теб?

— Нищо — отвърна Хари и се наведе напред. Дланите му стиснаха облегалките за ръце на креслото и за миг в погледа му проблесна нещо диво, но след това той отново се облегна назад и… се прозина.

Навън глутница кучета подеха смразяващ кръвта вой. Блейк пристъпи към отворения прозорец зад креслото на Хари.

Каква горчива ирония — този самотен рицар, който не знаеше какво са принципи и лоялност и който нямаше в главата си и една почтена мисъл, трябваше да наследи дома на Блейк Рейвънскрофт, семейното имение Даркмуур. Как можеше да убеди Хари, който не даваше и пет пари за имението, да подпише документите за ипотека, от които зависеше бъдещето на Даркмуур?

Условията на банката в това отношение бяха категорични — кредит щял да бъде отпуснат само на законния наследник.

А Хари дори не знаеше, че той е този наследник. Още не.

Блейк затвори гневно прозореца, за да не трябва повече да слуша воя на кучетата, и промърмори:

— Защо най-сетне не се намери някой, който да застреля тези помияри и да ги избави от мъките им.

— Опитаха се, но идват нови.

— Ако това е начин…

— Успокой се, Блейк, старче. Държиш се така, сякаш носиш лична отговорност за всяко едно божие създание. Това още като дете те бе превърнало в досаден мърморко.

— Не всеки може да прекара младостта си в авантюри, рискувайки главата си заради няколко мига напрежение!

— Ха — Хари се усмихна, но в студените му очи нямаше и следа от веселие, — какво иначе щях да правя като голям?

— Съжалявам за теб, Хари.

— Няма нужда. — Хари се облегна и наклони креслото назад. Сега той представляваше олицетворение на безгрижието. — Не бива да ти е жал за мен. Аз съм добре, както сам виждаш.

— Да, виждам.

Така си беше. В Египет Хари бе натрупал състояние. По какви начини, това никой не знаеше, но резултатът бе на лице. Като собственик на имението Даркмуур Хари щеше да бъде в състояние да извърши всички ремонти и реконструкции, с които Блейк при всичките си усилия не би могъл да се справи. От друга страна, не бе изключено Хари да остави имението да се срути в морето — от инат или за отмъщение.

Блейк стисна зъби, за да потисне болката, предизвикана от тази мисъл. Независимо от това, дали дядо им щеше да промени решението си и да определи Блейк за свой наследник, сега имението Даркмуур бе застрашено от пропадане, което единствен Хари можеше да предотврати.

— Как е семейството ти? — попита Хари. Гласът му прозвуча спокойно.

В това време Блейк бе зает с отварянето на една бутилка вино, което му даде възможност добре да обмисли отговора си.

— Майка ми — лаконично рече той — живее в Лондон и се оплаква от недостиг на средства. Сестрите ми също са при нея и правят всичко възможно да заприличат на нея.

— Какво? В Лондон? Учуден съм, че дядо ти изобщо ги е пуснал. Навярно сте наели прислужници, които да играят ролята на изкупителна жертва?

— Той е и твой дядо.

Хари се ухили.

— Добре че баба не може да те чуе. Винаги е твърдяла, че майка ми била плод на страстна краткотрайна връзка.

— Правеше го само за да ядоса дядо.

— И ми се струва, че успяваше, не мислиш ли? — Хари се закиска. — Старият пияница така и не посмя да обяви майка ми за копеле. Така само би станал за смях на цялото висше общество, не съм ли прав?

— На майка ти навярно не й е било леко. Наистина много съжалявам.

— Отново ли съжаляваш? Трябва да внимаваш да не го повтаряш на всяка втора дума. При това, още веднъж мога да те убедя, напълно неоснователно. Подозирам, че признанието на баба относно зачеването на майка ми е било гениално хрумване, благодарение на което в крайна сметка двете били натирени от Даркмуур.

Блейк смръщи чело.

— Отишла направо в Кеймбридж, прав ли съм?

— Къде другаде би могла да отиде учена жена като баба ми, при това с малко дете на ръце? — попита Хари. — Всички онези учени и сановници я били разглезели. Включително и баща ми. Не, наистина на си струва да хабиш състраданието си, Блейк. Ние сме едно щастливо до повръщане малко семейство. Ако държиш да съжаляваш някого, съжалявай баща си и самия себе си. Толкова години е трябвало да живеете в онази съборетина под ботуша на един стар нещастник — толкова окаян и студен, колкото скалата, върху която се намираше леговището му.

Блейк се извърна гневно.

— Даркмуур не е леговище, а фамилното ни имение. То принадлежи на Рейвънскрофтови от три столетия.

— Значи с около двеста и деветдесет години повече, отколкото е трябвало…

— Толкова ли го мразиш?

— Да го мразя? — попита Хари искрено учуден. — Човек не мрази купчина камъни, Блейк. Предпочитам да запазя чувствата си за живите.

— Това е моят дом. — Гласът на Блейк бе остър като нож. — Никога ли не си копнял по нещо като дом, Хари? Нещо, което не е просто натъпкан с всевъзможни стоки склад, като мястото, което обитаваш тук? Имам пред вид място, където човек е между свои, място, което оставя на наследниците си.

В продължение на един миг Хари не отговори нищо.

— Не държа да бъда закотвен за някоя къща.

— Изглежда. Но дори на теб трябва да ти е ясно какво означава за останалите един дом.

— Дори на мен? — За миг изглеждаше така, сякаш се бе замислил. След това сви рамене и каза: — Не, всъщност не ми е. Трябва ли? — На лицето му се прокрадна израз на удивление.

„Би трябвало да му го кажа — мислеше си Блейк. — Би трябвало да му разкажа, че дядо ми ме е зачеркнал от завещанието си и е обявил него за наследник на имението Даркмуур. Да му разкажа, че като такъв, единствено той може да подпише ипотеката, която ще спаси титлата ми. Да — гневно мислеше той, — а освен това, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да убедя дядо да промени решението си и да си възвърна полагащото ми се по право, превръщайки братовчед си в изгнаник без родина.“

Той впери поглед в загорялото от слънцето лице на Хари, съзря хищническия блясък в лъчезарните му очи… и не посмя. Трябваше му време. Освен тайната слабост на Хари — странната празнина в онова, което обикновено се смяташе за нормална интелигентност — не знаеше за него почти нищо.

Хари открай време бе загадка за него. Още като дете притежаваше необяснимата способност да намира нещо смешно дори тогава, когато най-малко имаше основание да се смее. Това качество караше околните да забравят за недъга му и му бе спечелило няколко верни приятели в „Итън“. Хари фанатично се бе стремял към неща, които според човешките представи никога не би могъл да постигне — нещо, което Блейк и сега още намираше за отблъскващо и смешно. Останалите, напротив, му бяха ръкопляскали.

И ако в детството им Хари бе загадка за него, сега тази загадка бе станала още по-необяснима. Блейк не знаеше как последните десет години, прекарани в тази забравена от бога страна, бяха променили Хари. Имаше нужда от няколко дена, за да добие представа как би реагирал братовчед му. Още няколко дена, преди да му открие, че в негова власт бе да запази или разруши всичко, което на този свят значеше нещо за Блейк.

— Не — каза най-сетне той и подаде на Хари чаша вино. — Не трябва, просто така.