Кони Брокуей
Египетски нощи (24)

23

Дездемона спря пред вратата на библиотеката и оправи корсажа си.

Не бе виждала Хари цял ден. Предната вечер, когато Блейк си бе тръгнал, възнамеряваше да влезе при него, но в коридора бе спряна от разгневената Маги, която я бе посъветвала „да остави онзи глупак сам“.

Сега обаче искаше да види лицето му, когато зърнеше преображението й от небрежно облечено момиче в екзотична и тайнствена жена. Иглата на Маги бе направила чудеса от роклята й „с цвят на шампанско“.

Фустата бе снабдена с още един слой тафта, а финият муселин бе разрязан и драпиран така, че да открива блестящите дипли. Излишният плат бе послужил за направата на великолепен шлейф, обсипан с кехлибарени мъниста.

Корсажът също бе преправен, а на муселина върху гърдите на Дездемона имаше още кехлибарени перли.

Толкова голямо деколте, мислеше си Дездемона. Кураж.

Тя си пое дълбоко дъх и отвори вратата.

— Току-що дойдоха някакви полицаи.

— Така ли? — Хари се бе излегнал небрежно в едно кресло и, без да вдигне поглед, продължи да бели един портокал. На перваза на прозореца имаше гарафа с бренди. Трябва да бе пращал Дураид до дома си, защото бюджетът на Карлисълови не предвиждаше скъпи напитки.

Сега Дездемона влезе в стаята, приглаждайки развяващите се поли на роклята си.

— Казват, че открили една от статуетките на дядо у този… у този Шапе. Може би затова е било всичко — за да може да ни ограби на спокойствие. Трябва да е някой невероятно умел крадец. Сигурна съм, че дори и дядо не е забелязал липсата.

— Представи си. — Хари пъхна в устата си едно парче портокал и облиза сока от устните си.

„О, боже, той има най-чувствените устни, които човек може да си представи“ — съвсем без връзка си помисли Дездемона.

— Полицията е открила доказателство за криминалната му дейност. Изглежда подозират, че е замесен в цяла поредица престъпления, но това е първият случай, в който успяват да го пипнат. — Кога най-сетне ще я погледне? Докато не й обърнеше внимание, щеше да му спести най-интересната част от историята — че този Шапе е избягал на път за затвора.

— Не бих казал, че съм изненадан. Морис е… — Той вдигна поглед и думите замряха на устните му. Погледът му бавно обходи тялото й. — Излизаш ли?

— Да, защо? — Тя приглади дантелата и рюша на роклята си като някоя екзотична птица, която почиства перата си. — Блейк ще ме води на концерт, а след това ще вечеряме.

Хари внимателно постави портокала на пода до креслото. Тъкмо се бе изкъпал и следобедното слънце блестеше във все още влажната му коса. Хари се приближи, без обаче да каже нито една одобрителна дума. Само любезен интерес. Проклятие.

— Разбирам — каза той. — Празнична вечеря, или?

Сега бе толкова близо, че тя можеше да усети острия мирис на сапуна му.

— Лорд Рейвънскрофт е много мил.

— Какво толкова мило има в това, да прекараш вечерта с една красива жена? — нежно попита той.

Тя се усмихна. Значи все пак роклята му бе харесала.

— Маги я направи.

— Какво е направила?

— Роклята. Е, по-точно казано, я преправи. Не е ли чудесна? — Тя се завъртя.

— Превъзходна. — Хари не се бе приближил нито на крачка повече, но тази единствена тиха забележка я накара да се почувства така, сякаш я бе прегърнал. Пулсът й се ускори, а устните й леко се разтвориха. Той се наведе напред и я погледна изпитателно. След това отново отстъпи крачка назад и се покашля.

— Е, значи — промърмори той, без нито за миг да я изпуска от поглед — и аз мога да ти дам подаръка си сега.

— Подарък?

— Подаръкът за рождения ти ден. — Хари прекоси стаята и се върна с пакет от обикновена опаковъчна хартия, привързана с конец. Той й го подаде, при което й се стори странно неуверен. — Честит рожден ден, Дездемона.

Тя пое напрегнато пакета и го отвори. Вътре имаше огледало, което — ако не бъркаше и ако уроците на дядо й не се бяха оказали напразни — спокойно можеше да бъде на около три хиляди години, формата му бе квадратна, а заоблените ъгли бяха украсени с инкрустирани малки цветни камъчета. Повърхността му неотдавна трябва да е била изтъркана с олио, защото въпреки някои вдлъбнатини и неравности блестеше като нова.

Някоя жена, по-точно някоя знатна египтянка, се бе оглеждала в това огледало. Навярно е било подарък от любимия или от съпруга й.

Възхитена, Дездемона надникна в блестящите дълбини. Отражението й се разлюля размазано върху повърхността.

— Можеш ли да се познаеш? — попита Хари.

— Честно казано, не. — Тя вдигна поглед и се усмихна. — Хари, чудесно е.

— Ето — каза той. — Трябва да се видиш.

Дланите му легнаха на раменете й. Бяха топли и силни и за миг като че ли докосването му подейства. Сега той я обърна така, че лъчите на слънцето да падат върху повърхността на огледалото. Сякаш чрез магическа пръчица образът й изплува от дълбините на метала, екзотичен и пламенен. Зад себе си можеше да усети топлината, която излъчваше Хари, и да вдъхне мъжественото му ухание.

Тя инстинктивно се облегна на тялото му, но веднага наведе глава напред и се престори, че се опитва да разгледа огледалото по-подробно. Взе го в ръка и го обърна. Гърбът му бе украсен с мотив от лотосови цветчета и само тънки, едва видими драскотини между стилизираните цветчета разваляха впечатлението за съвършенство.

Дездемона присви очи и нагласи огледалото така, че върху него да падат възможно най-много слънчеви лъчи. Сега забеляза, че малките линийки не са драскотини, а йератически знаци, нещо като стенографирани йероглифи. Тя се наведе по-близо, за да успее да разчете знаците.

„Обичах те през всички тези

сезони, всеки миг — и нощ и ден —

що пропилях без теб.

Лежах в мрака сам…“

Любовно стихотворение. Лицето й пламна. Погледите им се срещнаха и на Дездемона й се стори, че в неговия имаше следа от самоирония.

— Хар… — успя да се спре тъкмо на време, преди да бе станала за смях. Гравираните знаци бяха толкова ситни, че щяха да останат незабелязани при по-бегъл поглед. Това бе просто едно огледало. — Благодаря.

— Открих го миналата година на един пазар в Луксор и веднага си помислих за теб. Още щом го видях, реших, че трябва да бъде твое. Мислех си… — Той замълча и поклати глава, сякаш искаше да прогони някаква мисъл. — Радвам се, че ти харесва.

Пръстите му се плъзнаха към основата на врата й. Хари внимателно наклони главата й напред.

— Косите ти са в безпорядък — прошепна на ухото й той. — Ще позволиш ли?

Без да й дадат възможност да възрази, пръстите му бързо започнаха да събират изплъзналите се от кока кичури. Той разкопча шнолата от черупка на костенурка, придържаща тежкия, аранжиран от Маги кок, при което една къдрица се изплъзна от пръстите му и се спусна по бузата на Дездемона. Едната му длан се плъзна по раменете й, а след това докосна гърдите й толкова нежно, че за миг дъхът й секна. Докосването обаче бе случайно и сега пръстите му отново бяха уловили къдрицата.

— Ето.

Начинът, по който прозвуча гласът му, я накара да си помисли, че той също бе затаил дъх.

— Благодаря.

Хари се отдръпна.

Тя потръпна и потърка раменете си с длани.

— Значи ще вечеряш с добрия стар Блейк? — странно дрезгаво попита той.

— Да. Всъщност, вече трябваше да е тук, но някаква новина от Англия го е задържала. Надявам се, че не е нещо лошо.

Хари се усмихна криво.

— Може би няколко чайки са запушили с гнездото си някой от комините на замъка Даркмуур? — хапливо рече той.

Не биваше да се отнася толкова критично към грижите на Блейк за наследственото му имение.

— Братовчед ти много обича родината си — отвърна Дездемона.

— Може да се каже. Всички мъже в семейството гледат на Даркмуур като на един вид свещена собственост, която трябва да бъде предадена във верни ръце — каза той без следа от обичайната си веселост. — Какво би дала за едно честно спечелено английско имение, Диз? — неочаквано попита той.

— О, всичко. Коя жена не би желала да има имение, в която да играе ролята на господарка? — отвърна Дездемона.

— А ако Блейк можеше да ти го предложи…? — Сега той бе съвсем сериозен и спокоен и игнорира приповдигнатото й настроение. — Или ако не можеше…?

— Няма имение — няма Дездемона — шеговито отвърна тя, опитвайки се да го разсмее.

Той не се засмя.

— Защо вие двамата с Блейк не можете да се понасяте? — попита тя. — Та вие сте братовчеди. Защо е това съперничество? Да не би… — тя замълча, разколебана от студения поглед, който неочаквано се бе появил в очите му — … да е заради онази случка в „Итън“? Или… или заради скандала в Оксфорд, след който са те изхвърлили? Да не би Блейк да е имал пръст в това?

Хари се замисли. Това продължи само част от секундата, но въпреки това тя остана с впечатлението, че в този кратък миг на везните е било поставено много.

— Не — рече накрая той. — Дездемона, дори и през училищните ни години да не бе имало никакви търкания, двамата с Блейк пак нямаше да се понасяме. Той няма нищо общо с провала в Оксфорд. Дори не беше там, когато се случи. Всичко това дължа само на себе си.

Дездемона? Това бе вторият път, в който Хари я наричаше с истинското й име. Обикновено никога не я наричаше Дездемона. Тя сама не бе сигурна дали това й харесваше, или не.

— Нямам право…

— Напротив, имаш. Мога само да те посъветвам да се възползваш от него. — Той се усмихна криво. — Само че не съм сигурен дали ще имам смелост да ти го поверя.

— Не разбирам напълно…

— Оксфорд бе… изключително трудно време за мен, Дездемона. — Тя го гледаше слисано. — Аз… аз бях изхвърлен заради измама. — Последните думи бяха примесени с дълбока въздишка.

— Измама? — Тя добре знаеше, че измамата бе един от най-тежките грехове, които можеше да извърши някой джентълмен. Но в края на краищата ставаше дума за Хари… а той никога не се бе опитвал да мине за джентълмен.

Не, ни най-малко не бе изненадана, че Хари е бил изхвърлен заради измама. Онова, което я учудваше, бе липсата на неодобрение от нейна страна към постъпката… и извършителя.

В интерес на истината повече бе изненадана от това, че Хари се е видял принуден да мами, отколкото от самата измама. Хари бе толкова интелигентен. Някои биха казали, че е направо гений.

Но още по-смущаващо бе чувството на раздразнение от факта, че Хари, чийто живот малко или много се състоеше от измами, страдаше от угризения на съвестта заради едно толкова отдавнашно прегрешение.

Бе имал достатъчно време да си разчисти сметките с миналото. Сега всичко й изглеждаше повече като проява на самосъжаление, а това не бе в стила на онзи Хари, когото познаваше. Всъщност изобщо не го познаваше. Не знаеше какво искаше той, от какви мотиви бе движен, какви бяха целите, желанията му. Не знаеше нищо. Едно болезнено прозрение, което я караше да се чувства предадена.

Да, мислеше си тя, наблюдавайки го с растящо отчаяние, това не е Хари, когото познавам. Дъхът му е неравномерен, лицето — бледо. А признанието му костваше много от обичайното му самообладание, мрачно мислеше тя.

— Както вече ти казах — продължи Хари, — в Оксфорд не ми беше леко.

— Знаеш ли, Хари — грубо го прекъсна тя, — на Блейк също не му е било леко. При всичките различия между вас, тези трудности е трябвало да ви накарат да постигнете някакво разбирателство, да се сближите, вместо да се избягвате един друг. — Не искаше да става свидетел на самосъжалението му и така да позволи да рухне представата, която с години си бе градила за него.

— Блейк? Какви трудности може да е имал пък той? Да не би някое стадо овце да е опасло моравата на имението Даркмуур? — с горчивина в гласа попита Хари.

— Не бъди толкова противен! Не би ли могъл поне веднъж да си направиш труда да разбереш, че другите също имат своите грижи, които им изглеждат също толкова важни, колкото на теб твоите. — Хари я гледаше поразен. Дездемона веднага се разкая — все пак той бе неин приятел. Дълго време си бе мислила, че няма никакви грижи и болки. И днес, когато бе отворил дума за това, тя му дължеше по-различно отношение, независимо какво бе нейното лично мнение по въпроса.

— Прости ми дребнавостта — сковано отвърна Хари. — Разкажи ми, моля те, повече за грижите на Блейк.

Някак всичко вървеше наопаки. Никога през всичките тези години на тяхното познанство той не й бе разказвал за „Итън“ или Оксфорд, какво остава за семейството си или за враждата с Блейк. Тя прехапа долната си устна, размишлявайки как да му отговори.

Нима не си струваше да издаде една малка тайна в името на помирението между Блейк и Хари?

— Майката на Блейк… не е… е, тя не е най-добрата майка.

— Майката на Блейк е уличница — вяло рече Хари. — Е, и?

Тя бе шокирана от грубостта му.

— Хари! Как можеш да кажеш нещо подобно? Опитай се да си представиш какво може да означава това за едно дете… това объркване, това разочарование! И, Хари — тя посегна съзаклятнически към дланта му, — дори жената, която е обичал, госпожица Ленор Дюкамп, му е… искам да кажа, мисля, че му е изневерявала.

— Изневерявала? — Хари притегли Дездемона към себе си и се взря в лицето й, за да разбере дали неверността на Ленор Дюкамп бе от значение за нея.

Сега двамата бяха толкова близо един до друг, че почти се докосваха. Тя вдигна поглед, за да надникне в морскосините му очи, а със свободната си ръка се подпря на гърдите му. Имаше чувството, че е поставила ръка на някой стоплен от слънцето камък.

— Да.

— Това думи на Блейк ли са или твои? — настойчиво попита той.

— Мои. Той каза, че я бил заварил в изключително подозрителна ситуация… с друг мъж.

На лицето на Хари се появи широка усмивка. За пръв път, откакто бе влязла в стаята, той изглеждаше спокоен и развеселен. Отново бе господар на ситуацията и на самия себе си. Предишният Хари. Такъв, какъвто го познаваше.

— Значи в тази история е имало нещо повече от онова, което Блейк пожела да ми разкаже — промърмори той.

— Не виждам нищо смешно.

— Значи я е спипал в леглото с друг мъж? — В очите му се отразяваше неприкрита радост. — Е, това може да развали настроението на човек.

— Не! — възрази тя. — Искам да кажа, че не зная това, а и не го попитах!

— Жалко.

— Хари. — Тя погали с умоляващ жест ленения плат, който скриваше гърдите му. — Хари, бъди мил!

— Това се и опитвам да правя. Бог ми е свидетел, че се опитвам.

Тя реши, че няма да допусне да бъде трогната от настойчивия му поглед, от бледността по лицето му и нараненото му тяло, което го правеше да изглежда крехък и раним. Всичко това бе само маска. Хари бе най-трудно ранимият човек, когото познаваше. Той небрежно погали с палец китката й — едно движение с почти хипнотично въздействие — от което по ръката й полазиха тръпки. Прекалено много тръпки. Тя издърпа ръка от пръстите му.

— Хари — отново поде тя. — Не разбираш ли колко тежко е било всичко това за него?

— Кое? За кого? — попита той с унесен глас и плъзна поглед по лицето й.

— За Блейк. Всички жени, с които някога е бил близък, са го разочаровали и изоставили. Собствената му майка го опропастява и скверни името на семейството.

Той поклати глава, сякаш за да прогони някакви досадни мисли.

— Е, положението не е чак толкова плачевно. По-скоро някое и друго петънце, отколкото оскверняване.

— Как е възможно да си толкова безсърдечен? Блейк се грижи за Даркмуур. Той е обичал Ленор Дюкамп. Опитвал се е да обича и майка си. Как можеш да се присмиваш на болката му? Как е възможно да нямаш капчица състрадание към него?

— Неговата болка — вяло и беззвучно повтори той. — Да!

Той неочаквано се извърна. От рязкото движение усети парене във все още незарасналите рани под снежнобялата риза.

— Хари?

Той бавно се обърна към нея. На лицето му имаше иронична усмивка — усмивката на дявол или на мъж, който бе дяволски объркан.

— Неговата болка? Скъпа моя Диз, позволи ми да ти кажа само три изречения относно Блейк. Родителите му не бяха идеални, той няма да наследи свободен от задължения имот и — най-важното — никога не можа да забрави тези две неща.

— Едно чувствително дете…

— Всяко дете. Хиляди деца, какво говоря, милиони деца са имали по-тежко детство от Блейк. Той се радва на здраве, влияние, богатство и уважение. Други не са имали нито родители, нито хляб, нито най-обикновена къщичка, за която да се безпокоят. Погледни на улицата, Дизи! — Той посочи с ръка прозореца. — Мислиш ли, че навън има и едно улично дете, което не би искало да замени живота си за „достойния за съжаление“ живот на Блейк?

Той вдигна ръце, опитвайки се да я накара да разбере, но след това внезапно промени намерението си и вместо това направи пренебрежителен жест.

Дездемона неволно потръпна.

Хари изруга.

— Не — каза той. — Майката на Блейк не заслужава награда за най-примерна майка, любимата му Ленор също е само човек, а в дома му духа. Е, и? — Той бе настръхнал.

Сега за Дездемона не подлежеше на съмнение, че враждата между Блейк и Хари не се коренеше в някое произшествие в „Итън“ или Оксфорд, а много по-дълбоко и това само са били поводи тя да се прояви.

— Още от малък — продължи той — Блейк се държи така, сякаш светът му дължи обяснение защо животът му не е идеален. Идеален. — Той избълва последната дума, удари с длан по стената и впери поглед в чезнещата следобедна светлина. — Но ако някой заслужава обяснение, това със сигурност не е Блейк. И ако той трябваше да прекара живота си на опашка, в очакване да получи отговор на тези въпроси, то аз бих сторил всичко възможно да се наредя преди него. — Той се извърна, но Дездемона вече бе забелязала ранимостта и объркването му. — Аз също искам отговор на своите въпроси. Има неща, които… — Той замълча, но това трая само секунда, сякаш гневът му бе прекалено голям, за да може да се овладее. — Защо майката на Блейк не е малко по-добродетелна? Защо, по дяволите, не мога… — Той замълча.

Дездемона се взираше в него, а очите й се бяха разширили. Внезапно бе разбрала. Току-що бе надникнала зад гладката и лицеприятна фасада. Огорчение и ранимост, които стигаха по-дълбоко, отколкото някога бе подозирала. Беше се заблудила. Това не бе самосъжаление, а прастара безнадеждност.

— Хари, какво се е случило? — Дездемона посегна към ръката му.

Той потрепери.

— Дездемона? — долетя нечий глас от коридора.

Блейк.

Тя дори не го чу.

— Хари, какво искаше да кажеш току-що?

Той поклати глава. Рязкото му движение издаваше самопрезрение. На лицето му бяха изписани душевно страдание и гордост.

— Моля те — тихо рече той, — направи ми услуга и върви! Преди Блейк да е влязъл.

Още преди Дездемона да успее да реагира, той бе изчезнал във вътрешния двор, затваряйки вратата след себе си.