Кони Брокуей
Египетски нощи (10)

9

Часовникът на перваза на камината тъкмо бе ударил шест сутринта, когато Дездемона вдигна поглед от счетоводните книги. За да успеят да свържат двата края, сумата на числата от дясната колона трябваше да надвишава сумата на онези в лявата. Винаги бяха успявали на косъм, но този път страната на приходите бе загубила. Как щеше да събере достатъчно пари, за да плати дълговете на дядо си в Лондон, когато не можеше да намери четиринадесетте фунта, необходими за покриване на месечните им разходи. Нещо трябваше да се случи. От друга страна, винаги имаше нещо, което можеше да се направи. И, разбира се, винаги тя бе тази, която го правеше. Дездемона се наведе над лист хартия и започна да пише.

„Скъпа,

Всеки ден, изминал, без да съм видял лицето ти и чул гласа ти, за мен е пропилян. Ти си искрящата звезда, която ме води. Без теб се лутам, обикалям наоколо без смисъл и цел, подмятан от случайните повеи на съдбата и настроенията на хората.

Хора ли? Очите ми не ги виждат, ушите не ги чуват. Пред очите ми е само образът на божествените ти форми, а в ушите — единствено сладкото жужене на твоя глас, който звъни като музика: «Обичам те».“

Не беше чак толкова лошо. Липсваше само някоя сладникава баналност за сбогуване и лейтенант Хъфи можеше да изпрати още едно писмо на ревнивата си жена в Англия. Дездемона прибави още пет шилинга в страната на активите и се подготви за следващото писмо.

Тя си пое дълбоко дъх и се запъти към лавиците, натежали от безчислени, подвързани в кожа томове — в по-голямата си част научни и исторически трудове на английски, френски, арабски или латински език.

Тя се надигна на пръсти, извади Плиний и заопипва зад дебелите томове, докато ръката й не попадна на малка книжка с меки корици. Извади я припряно и хвърли поглед на заглавието, за да се увери, че не е сбъркала. „Пурпурен ще бъде грехът ми“ бе доста по-неприлична от останалите книжки, които ежемесечно й изпращаше едно нюйоркско издателство.

Със сигурност — тя погледна корицата — „Хам & Хам“ нямаше да се посвенят да публикуват малко египетска любовна поезия, пък била тя модерна египетска или, което бе още по-вероятно, модерна европейска поезия. Тя си записа адреса на издателството и грижливо пъхна книгата в тайното си скривалище за романтични любовни романи.

Върна се при писалището си и прекара следващите десет минути в съчиняване на едно вежливо и делово запитване, адресирано до господин Хам. След това се облегна назад и позвъни за Маги, за да я помоли да изпрати някой до пощата. Докато чакаше, й хрумна, че издателят навярно би желал да прочете малка извадка от стихотворенията. Тя се наведе и опипа с ръка долната част на писалището на сър Робърт, където до чекмеджетата имаше едно тайно отделение. Внимателно извади увития в кафява опаковъчна хартия папирус със стихотворенията на „Нефертити“. Тя разгъна папируса и започна да чете:

„Извор бълбука в градините ми, скъпи.

Склони ти устни, да утолим таз жажда,

що двама ни гори. Не бързаш ти…

Защо? Пийни…“

— Какво желаете, сит?

Дездемона подскочи и от ужас изпусна папируса. Беше Маги. С пламнали от срам страни Дездемона бързо вдигна папируса и трескаво го нави на руло.

— Какво каза, Маги?

— Преди малко позвънихте. Смея ли да попитам, какво желае сит? — попита икономката почти пресилено тихо.

Дездемона направи гримаса. Маги все още й бе сърдита за това, че се бе оставила да бъде отвлечена. Но, първо, това бе преди цели четири дена, второ, вината не бе нейна, и трето, вече бе време Маги най-сетне да се примири с това.

— Да. Сит желае това писмо да бъде занесено на пристанището, а оттам незабавно да бъде изпратено с пощата за Ню Йорк.

С малко повече късмет още в началото на следващата седмица господин Хам щеше да държи писмото в ръката си. А освен това имаше още една — малко, но реална — възможност Йосиф Хасам, албанският търговец на антики, да знае къде би могла да намери някой бик на бог Апис. Тя посегна към бележката, която току-що му бе написала.

— И ако можеш да занесеш това в магазина на господин Хасам.

— Разбира се, сит. — Маги се поклони и плесна с ръце.

Веднага изникна Дураид, нейното момче за всичко. Недодяланото хлапе напомни на Дездемона за още един проблем.

— Дураид, да си забелязвал наоколо да се мотае един младеж, няколко години по-голям от теб?

— Да, сит. Един туарег. Мръсни хора са това — веднага отвърна момчето с известно задоволство в гласа. — Искате ли да повикам да арестуват тази измет?

— Не, Дураид — с въздишка отвърна Дездемона. И сама не знаеше как от Дураид бе излязъл такъв сноб. Все пак трябваше да се направи нещо относно Раби. Наистина тя не можеше да си представи, че Раби я боготвори, както предполагаше Хари, но напълно бе възможно да възнамерява да я отвлече отново и да я продаде.

Маги се обърна на арабски към Дураид и лаконично му даде някакви наставления, след което момчето взе писмото и изчезна. Икономката остана да стои в рамката на вратата със сведен поглед и скръстени на гърдите ръце.

— Нарежданията ви ще бъдат изпълнени.

— Добре — рече Дездемона.

— Каквото и да пожелае сит, ще бъде направено. Аз живея, за да й служа. Тя е мъдра, а аз съм само една бедна, глупава жена, която се изхранва от нейната добрина.

Маги, десет години по-възрастна от нея жена с пленителна външност, очевидно се опитваше да предизвика спор, така че Дездемона отвърна:

— Аллах ще те възнагради за смирението с блаженство.

— Аллах? — Маги я прониза с мрачен поглед.

Удар в десетката.

— Да. Изглежда на старини най-сетне си се научила да си държиш езика си зад зъбите.

Ноздрите на Маги се разшириха.

— Да, може би моята метаморфоза би могла да послужи за пример на всяка дебелоглава и опака жена.

Точка за Маги.

— Е — рече Маги, — има ли многоуважаемата сит и други желания? Може би многоуважаемата сит би искала отново да… вземе фереджето ми?

— Много, много мило от твоя страна, Маги. Между другото, фереджето ти би могло да ми свърши чудесна работа, когато…

— Не! — Угодническата интонация и лекият акцент изчезнаха и бяха заменени от перфектен английски. — Колко пъти трябва да ти повтарям, че на дама с твоето обществено положение не подобава да се мотае преоблечена из пазара? Истинско чудо е, че те отвлякоха едва сега. Можеш да благодариш на своя бог, че господин Хари ти се притече на помощ.

Дездемона отново пъхна свитъка под бюрото, ядосана от напълно несправедливата възхвала по адрес на Хари. При това обикновено Маги бе толкова прозорлива. Но ставаше ли дума за Хари, тя просто ставаше сляпа и глуха.

— Хм. Хари не беше нищо повече от куриер на своите съучастници.

Босоногата Маги се спусна към нея. Грацията на движенията й издаваше някогашната красавица и любовница на един паша.

— Господин Хари не бе на себе си. Той винаги ще бъде до теб — възмутено възрази тя.

— Без съмнение — рече Дездемона. — Във всеки случай, докато има изгода от това. — Тя взе сребърния нож за писма и започна да преглежда кореспонденцията, струпана на купчина в ъгъла на писалището.

— Хари винаги ще бъде до теб. Независимо от риска, който трябва да поеме… и независимо какво ще му струва това. Защо си толкова безсърдечна към него?

— Не съм. Просто ти преувеличаваш. — Тя взе следващото писмо и разряза плика с малко по-голям размах, отколкото бе възнамерявала. — Не преувеличавам.

— О, напротив!

— Не, не преувеличавам.

Чертите на лицето на Маги поомекнаха.

— О, Дездемона. В много отношения ти си изключително умна жена, но що се отнася до сърдечните въпроси можеш да бъдеш… изключително глупава! Ти си романтичката!

— Това не ми пречи — отвърна Дездемона. — Но ти благодаря, че ми даваш възможност още веднъж да поразмисля над думите си. Фактът, че приписваш на Хари качества на герой, говори не че си романтична, а че си правиш илюзии! Хари Бракстън е най-неромантичният мъж, когото познавам.

— Повечето жени в Кайро обаче са на друго мнение — коварно отвърна Маги.

Дездемона гневно посегна към следващото писмо и разкъса плика.

— Има огромна разлика между романтика и… апетит — рече.

— Дездемона — каза Маги и поклати глава така, сякаш се канеше да последва някакъв внезапен порив, — да не би причината да е в това, че не смяташ себе си за жена, която би могла да задоволи очакванията на Хари?

— Не.

— Защото, ако е така, бих могла да ти дам няколко съвета, които биха ти помогнали да събудиш и задържиш интереса на един мъж.

— Не. — Дездемона се изчерви, което й се стори комично, защото преди време бе помолила Маги да й даде разяснения по някои конкретни детайли от природата на плътските отношения между мъжете и жените.

Разбира се, беше ги получила.

— Добре. — Маги сви рамене. — Не вярвам Хари да очаква от теб да имаш опит.

— Все ми е едно какво очаква от мен Хари!

— Внимавай какво говориш! — смъмри я Маги и кръстоса ръце на гърдите си. — Защо не разбираш? Какво се е случило, че си издигнала тази стена между себе си и Хари?

— Стена? — повтори Дездемона. — Между нас двамата с Хари няма никаква стена. Разбираме се чудесно. Ние сме приятели, така да се каже.

— Приятели. — Маги изрече думата така, сякаш това й костваше усилие. — Пфу! Това е една дума, която не казва нищо и която използваш само за да се скриеш.

— От какво? — искрено слисана попита Дездемона.

— И аз бих искала да зная. Никога не съм се замисляла над това, защото бях сигурна, че сама някога ще откриеш отговора. Но идната седмица ще станеш на двадесет и една, а аз вече видях цял полк млади офицери да минават оттук, без някой да успее да намери път към сърцето ти. От какво се пазиш, Дездемона? — Гласът на Маги бе станал почти нежен от загриженост. — Защо се опитваш да играеш онази спяща принцеса от една от твоите английски приказки? Защо не се опиташ да бъдеш привлекателна за Хари?

— Няма предизвикателство. — Дездемона си пое дълбоко дъх, за да успее да придаде на гласа си безгрижна интонация. — Това се е удало вече на цялата нежна половина от жителите на Кайро.

— Виж какво, не зная… — Маги отново замислено поклати глава и смръщи чело, без да изпуска Дездемона от очи. — Не вярвам, че е от ревност. По природа не си алчна жена, Дездемона. Нещо друго е. Може би… някога Хари е отишъл прекалено далече, станал е прекалено настойчив?

Дездемона потисна нещо като хлипане — дали от смях, или от болка и сама не би могла да каже.

Маги обаче долови промяната на изражението й я зяпна смаяно.

— О, миличката ми. Ако още докато е бил млад и невъздържан, те е насилил…

— За бога, не! — прекъсна я Дездемона. В гласа й звучеше срам и болка. — По-скоро обратното.

— Какво?

— Хари не ме иска, Маги.

— Невъзможно.

— О, напротив, напълно е възможно. Ако трябва да бъдем честни, направо си е факт. — Смехът й прозвуча неестествено. — Признавам го с нежелание — дори пред теб, моя скъпа приятелко, но аз направо му се предложих… на сребърен поднос, така да се каже. Разбираш ли?

— Охо.

— Да. Сега, когато знаеш това, ще се убедиш, че няма полза…

— Има и то каква! Навярно просто да си го разбрала погрешно. Та нали виждам как те гледа… и виждам как се грижи за теб.

— Маги, изключено е да е било недоразумение. Аз го посетих в къщи, като за този повод — лицето й пламна от срам — се облякох изключително предизвикателно. Аз… аз го целунах, а той ми каза да съм се приберяла у дома.

След това разказа на Маги цялата история — как се бе промъкнала в жилището му и го бе открила в библиотеката. Как той бе потръпнал от целувката й, бе я вдигнал на ръце и я бе притиснал към гърдите си толкова силно, че тя си помисли, че ще я отнесе в стаята си. Но той не го бе сторил. Сега тя знаеше, че онази трескава прегръдка е била израз на обзелата го паника. Той направо бе изтичал към входната врата и я бе оставил на стълбите пред вратата. Дори не бе извикал карета, а само й бе казал да се върне в Англия и да потърси своя благороден рицар. След това бе затръшнал вратата след себе си.

След това в продължение на една-две седмици я бе избягвал. И едва след като тя бе изплакала всичките си сълзи и се бе простила с всичките си илюзии, едва тогава, несигурен и уплашен, се бе появил Хари.

Това бе единственият случай, в който тя бе видяла иначе толкова уравновесения и невъзмутим Хари така безпомощен. Със сериозно изражение той бе настоял да поговорят за случилото се, но тя просто го бе отрязала. Не би могла да понесе съжалението и състраданието му, затова го бе дарила с лъчезарна усмивка и му бе казала да не бъде толкова дяволски самовлюбен. Не искала да обсъждат случилото се. Никога. Въображението й си било направило лоша шега с нея, което нямало да се случи повече. Отдавна била загърбила детинското си увлечение.

Така си беше, дяволите го взели.

— Както виждаш, направих опит — завърши тя, възвърнала си предишния безгрижен тон.

Маги смръщи чело.

— Кога беше това? Промъкнала си се в дома му, облечена като бин-тилкха-та? — попита тя, употребявайки арабската дума за проститутка. — Не съм забелязала нищо. Как си успяла?

Дездемона поклати глава. Нека Маги си блъска главата над тази подробност от унизителния й провал. В края на краищата тя бе онази, която се биеше в гърдите, че не й убягвало нито едно движение на обитателите на къщата.

— Случи се преди три години. Цяла вечност оттогава.

— Аха. — Маги даде вид, че се е задоволила с това нищо не казващо обяснение. Очите й се разшириха. — Тогава Хари навярно се е променил…

— Не. — Дездемона поклати глава. — Хари не се е променил. Просто зарежи това, Маги. Спокойно можем да си живеем и така. От време на време Хари ме докача за тогавашното ми увлечение… и това е в реда на нещата. Не съм… не съм споменавала това пред никого, дори и пред него самия, но аз ценя приятелството му, Маги. То е важно за мен.

— И все пак нещо не е наред. А сега се появи и този негов братовчед.

— Лорд Рейвънскрофт.

— Не ми допада начинът, по който изричаш името му. Звучиш като някое почтително дете, което прошепва името на любимата си приказка за „лека нощ“.

Изражението на Дездемона помръкна.

— Достатъчно, Маги. Най-напред ме тормозиш заради Хари, а сега имаш нещо против братовчед му. Та ти дори още не си го видяла. Той е безукорен мъж, а освен това и симпатичен. Отгоре на всичко е и граф.

— Изобщо не ми трябва да го виждам — рече Маги с кръстосани на гърдите ръце.

— Какво значи това?

— Сигурно е просто някой широкоплещест мъж, прекалено окосмен и с измъчено изражение на лицето.

— Измъчено?

— Недоволно, мрачно. Ти, разбира се, ще кажеш, че е задълбочен.

— Изобщо не разбирам за какво говориш. — Дездемона сбърчи нос.

— Чудесно разбираш. Вземи Хари, той е…

— Престани вече, Маги!

— Няма. Ти трябва…

Тихо почукване накара Маги да замълчи. Едно младо арабско момиче открехна вратата, пъхна глава през пролуката и се ухили широко:

— Мастър^[1] Хари е тук.

— Пусни го да влезе — нареди Маги, преди Дездемона да е успяла да продума.

След това с триумфираща усмивка се изниза през вратата.