Кони Брокуей
Египетски нощи (13)

12

Тесните улички на Кайро се извиваха покрай прастари лъкатушещи пътеки, пълзяха под безбройни, хвърлящи причудливи сенки балкони, прилепнали към къщите като лястовичи гнезда, провираха се през тесни тунели, за да изчезнат накрая в задънени улички или понякога отново да излязат на светло и пред погледа да се ширне приказният силует на града с неговата изваяна от светлина и камък архитектура, с минарета, увенчани с чалми от каменни перила, изпъкващи на фона на ослепителното следобедно небе.

Дездемона крачеше из претъпканите с хора улици с демонстративна самоувереност. Ако Дураид се усъмнеше, че се е загубила — което всъщност не бе вярно, защото тя просто не бе съвсем сигурна къде се намират в момента — щеше до изнемога да я измъчва с настояванията си веднага да се върнат в къщи. Макар едва дванадесетгодишен, той притежаваше закрилническия инстинкт на квачка с едно-единствено пиленце.

Дездемона не възнамеряваше да се връща, не и преди да бе открила Йосиф Хасам.

Когато се върна от обяда с лорд Рейвънскрофт, бе намерила бележка от прочутия антиквар, който й съобщаваше, че имал нещо „интересно“ за нея и я очаквал около два часа.

А сега вече бе два без петнадесет.

Може би Йосиф разполагаше точно с бика, от който имаше нужда тя? Шансът това наистина да е така, бе незначителен — защото в света на антикварната търговия рядко се случваха подобни съвпадения — но единствената възможност да разбере това, бе да открие магазина на Йосиф.

— Знае ли сит къде изобщо се намираме? — с жаловен глас попита Дураид, който вървеше на няколко крачки зад нея.

— Да, сит знае къде сме — отвърна Дездемона, без да се обръща. — Сит желае просто да се наслади на чудесната атмосфера. Не е ли прекрасно тук?

Дураид роптаеше, но тъй като бе дама, тя просто игнорира това. За да му покаже какво има предвид, тя демонстративно спря и се остави на потока от сетивни впечатления.

„Наистина жалко, че лорд Рейвънскрофт все още не се е научил да цени очарованието на Кайро“ — помисли си Дездемона. Но това рано или късно щеше да стане. Все някога човек просто се влюбваше в този град. Дори Хари, който обикновено се ръководеше единствено от практически съображения, умееше да цени неизчерпаемото богатство от багри, миризми и звуци на Египет.

Мисълта за Хари я накара да забави крачка. Намеците на Блейк не я бяха изненадали особено. Доколкото познаваше Хари, вероятно бе въртял търговия с въпросите от изпитите, вследствие на което е бил изхвърлен.

— Сит, може ли вече да се прибираме? — попита Дураид.

Тя ококори очи.

— В никакъв случай. Вече почти стигнахме. — Тя енергично ускори крачка по посока на реката и едва чуто въздъхна от облекчение, когато видя малката табела над магазина на Йосиф Хасам. — Виждаш ли? — каза тя и посочи схлупения, тъмен вход. — Какво ти казах? Кой се е изгубил? Пристигнахме.

— Да, виждам. Сит просто има късмет.

Тя игнорира дръзката му забележка и му нареди да чака отвън.

— Имам малко работа вътре.

— Сит не бива да влиза сама. Не е редно.

Дураид наистина можеше да вбеси човек.

— Да, да, зная… — Ако направеше грешката да влезе в спор с него, това можеше да й отнеме часове. — Значи… съжалявам.

Преди той да успее да отвърне нещо, тя вече бе бутнала с рамо вратата и сега присви очи, за да привикне с полумрака в хладния магазин. Бе попаднала в дълго и тясно помещение, в единия край на което имаше кръгла, заобиколена от дебели възглавници масичка. Върху нея стояха всевъзможни месингови бокали, наргиле и масивна делва, край която бяха пръснати няколко камъка с неправилна форма. Остракони^[1].

Не беше онова, което очакваше, но ако трябваше да бъде честна, не се бе надявала дори на толкова. Остраконите се продаваха доста добре сред туристите, които трудно можеха да устоят на чара на миловидните малки картинки, издълбани в шифер или гипс.

— Хей? — извика Дездемона и се провря странично покрай едно затрупано с всевъзможни джунджурии писалище от времето на Лудвиг XIV.

Погледът й попадна на пръснатите върху писалището книжа и неволно спря на едно име: Хари Бракстън. Тя протегна врат, за да разчете по-добре написаното на най-горния от листовете. Изражението на лицето й бързо помръкна.

Това очевидно бе сметка. Получателят, някой си господин Хетфийлд, бе заплатил сума, която накара дъха й да спре. Предмет на сделката очевидно бе „папирус от Средната династия със сертификат за автентичност и подробен английски превод“, а като първоначален собственик бе посочен господин Хари Бракстън — обстоятелство, което очевидно трябваше да облекчи преминаването на скъпоценността през митницата.

„Подробен превод“ бе доста мек израз, като се имаше пред вид огромната купчина ситно изписани листа, съпровождащи папируса. Дездемона знаеше това най-добре, защото сама бе направила превода и й се полагаха десет процента от продажната цена.

Не ги бе получила. Не бе получила дори пет процента от огромната сума, на която възлизаше сметката.

Хари значи й дължеше пари.

— Ах, здравейте! — Иззад една богато украсена завеса се бе появил набит мъж на средна възраст, който носеше дрехи с европейска кройка и бяла чалма. Той я поздрави сияещ от радост. — Госпожице Карлисъл, толкова се радвам, че дойдохте.

Тя с мъка успя да се усмихне и показа сметката върху писалището.

— Колко е хубаво, че ме поканихте тук, сит Хасам. Видях, че сте продал някакъв папирус на господин Хетфийлд, който изглежда е забравил сметката си.

— Ах, да, господин Хетфийлд. — Йосиф изрече името по толкова любвеобилен начин, че Дездемона предположи, че господин Хетфийлд не бе сметнал за необходимо да се пазари дълго за цената. — Той напусна Кайро и аз много бих желал да му изпратя тази сметка — Йосиф сви рамене, — но нямам представа къде мога да го намеря.

— Навярно бих могла да ви бъда от полза? — с подкупваща усмивка предложи тя. — Да я оставя ли на връщане в английското консулство?

— О, това би било ужасно мило от ваша страна, сит Карлисъл. Много благодаря!

Без повече обяснения Дездемона взе сметката и я пъхна в джоба си. Доказателството! Нямаше търпение да я размаха под носа на Хари и да поиска остатъка от възнаграждението си.

Йосиф я съпроводи до масата.

— Ще видите, че ще ви предложа само най-добрите, най-подбрани предмети.

— Ще видим — отвърна Дездемона и се опита да си спомни за държанието на Хари при няколкото случая, в които го бе виждала да се пазари. — Дори и да не разполагате с нищо, което ме интересува, направих чудесна разходка. В един толкова прекрасен ден нищо не може да ме разочарова. Дори и подправени антики, но вие никога не бихте направили опит да ми пробутате нещо подобно, права ли съм?

Тя се усмихна.

В очите на Йосиф се появи одобрителен блясък.

— Една жена, която умее да цени пътя също толкова, колкото и целта. Възхитително. Не бихте ли седнала, моля?

Тя благосклонно се отпусна върху една от възглавниците, грижливо оправи полата си и скръсти длани в скута си. Когато преговаряше с някого, Хари даваше вид, че просто иска да запълни няколко свободни часа.

— Лимонада? — Йосиф й предложи една стомна.

Тя промърмори някаква благодарност, отпи от предложената й напитка и с мъка успя да се въздържи да не погледне разпилените под носа й остракони.

— Имам един въпрос… — поде тя.

В този момент откъм вестибюла долетя момчешкият глас на Дураид.

— Наред ли е всичко, сит?

Дездемона се усмихна.

— Телохранителят ми — обясни тя.

— Аха — кимна Йосиф.

— Сит? — Сега гласът на Дураид звучеше още по-енергично.

— Много е предан.

— Разбирам — отвърна Йосиф.

— Сит?

— Да! — извика в отговор тя и си спечели един уплашен поглед от страна на домакина си. — Добре съм. Купи си няколко смокини. Дремни малко. Но стой тихо!

— Да, сит. Както желаете, сит. Но преди това бих искал да ви видя — инатеше се Дураид.

— Боже мой. — Дездемона въздъхна и размаха ръка над главата си. — Тук съм, можеш ли да ме видиш?

— Не.

— Дураид…

— Може ли да вляза, сит? — опита Дураид. — По-добре да вляза.

— Не, по дяволите. — Дездемона скочи и размаха ръце. — Виждаш ли? Тук! Доволен ли си най-сетне?

Главата, която се открояваше на светлия фон на улицата, кимна.

— Да, сега ви виждам. Виждам, че сте добре. Това много ме радва.

— Тогава изчезни най-сетне!

— Да, сит.

Дездемона осъзна какво въздействие трябва да бе оказала цялата тази сцена върху домакина й и отново се обърна към него:

— Нямаше да престане да досажда, докато не ме види — извинително обясни тя.

— Прислужниците ви сигурно много ви обичат — промърмори Йосиф.

— Истинско мъчение — въздъхна тя.

Йосиф я погледна учудено. Малко хора разбираха, че привързаността би могла да бъде и тежест.

— Да се върнем на въпроса. Защо решихте да предложите тези остракони точно на мен? Някой ви е казал, че ще проявя интерес към тях?

— Да… мастър Хари, разбира се! — изненадано отвърна Йосиф.

Трябваше да се досети. Въпреки това с мъка успя да скрие разочарованието си.

— Значи иска да преведа йероглифите върху тях, преди да ги купи?

— О, не, не. Той просто ми каза, че ако някога ми останат някои неща, от които той…

— … няма нужда — довърши изречението му тя. — Значи ви е казал, че евентуално бих могла да проявя интерес към онова, което той е пренебрегнал?

Йосиф енергично поклати глава.

— Не, нещата съвсем не стоят така, госпожице Карлисъл. Аз търгувам само с най-скъпоценните предмети на древното изкуство. Мастър Хари просто не търгува с толкова малки количества, това е всичко. Той само ми каза, че навярно сте щяла да проявите интерес.

Тя се облегна назад и направи опит да овладее чувствата си. Изглежда, подобно на тръстиката, която се вкопчва в брега на Нил, Хари бе замесен във всички сфери на живота й.

— Аха. А вие? Защо решихте да последвате съвета му?

Йосиф вдигна ръце.

— Настроение. Тъкмо се готвех за сделка с един много богат чужденец и докато разчиствах дома си, открих тези забравени съкровища. Тогава ми хрумна, че може би ще проявите интерес.

Чужденец? Дездемона обмисляше трескаво. Възможно ли бе той да има предвид американеца, онзи… Коул Смит? И дали не ставаше дума за някой бик на Апис?

— А освен това си спомних и случая с птицефермата.

Тя го погледна слисано.

Йосиф й се усмихна.

— Онова, което сте направила за уличните деца в Кайро, не е тайна за никого, госпожице Карлисъл. Всички тук високо ви ценят.

— О, но аз не съм направила почти нищо. Просто купих няколко пуйки…

— … и земята, на която да бъдат отглеждани. Освен това сте научила децата как да произвеждат скарабеи и къде могат да ги продават.

Тя усети как се изчервява от смущение. Изпечените търговци не се изчервяваха. Поне не можеше да си спомни Хари да се е изчервявал някога.

— Не е просто от милосърдие. Аз получавам част от печалбата.

— Но това се разбира от само себе си! Само някой идиот или светец не би постъпил като вас. Светците, колкото и благословени да са те, не са особено желани делови партньори, а идиотите са направо опасни. Но у вас има някаква странна смесица от очарование и практичност — добронамерено рече Йосиф. — Вие сте различна.

Различна. Дездемона се почувства неловко. Не така си бе представяла истинското преговаряне. Ако продължаваше така, Йосиф направо щеше да й подари тези остракони. Не искаше отново да дължи някому нещо — в това отношение Хари бе направил предостатъчно.

Дездемона измънка едно колебливо „хм“ и сведе поглед към лежащите пред нея остракони. Дъхът й секна.

Бяха три — всеки от тях пълен с живот, цветна феерия и хумор, сякаш от създаването им не бяха изминали хиляди години. Единият изобразяваше седящ на една маса леопард, който предлагаше лотосов цвят на малка, навъсена маймуна. На другия се виждаше спяща под папратово листо мишка. Но третият… третият бе просто възхитителен.

На него имаше полузавършена скица на жена, която — съдейки по богато украсения колан и скиптъра — би могла да принадлежи към някое владетелско семейство. Тя държеше дланите си обърнати с вътрешната страна нагоре, а измежду грациозно разперените й пръсти се изнизваха семена, разнасяни след това от невидим бриз по всички посоки на света.

— Не са ли хубави? — с ласкателски глас рече Йосиф.

— Прекрасни са — изтърси Дездемона и в същия миг изпита желание да прехапе езика си. Вече обаче бе прекалено късно.

— Да — каза той. — Всъщност винаги съм искал да ги задържа за себе си.

„Лъжец“ — помисли си наум Дездемона.

— Всъщност, когато влязохте, тъкмо бях решил изобщо да не ги продавам. Но хората сме слаби и… тъй като красотата ви ме заплени и чарът ви ме изкушава да правя глупости, съм готов да се разделя с тях за смешната сума от двадесет лири.

Дездемона повдигна вежди.

— Двадесет лири? — Тя си позволи да хвърли един последен поглед към прекрасното изображение на жена, преди, имитирайки съжаление, да парира. — Ах, жалко. Е, навярно бих могла да изпия с вас още една чаша лимонада, преди да си тръгна…

— Но, госпожице Карлисъл… — възрази той.

Тя се ухили, а след миг и на неговото лице изгря широка усмивка. Пазаренето бе започнало.

 

 

Дураид бе събуден от една кацнала на устната му муха. Усилено размахвайки ръце, за да я прогони, той се надигна с мъка от плочника пред вратата на антикварното магазинче, където бе лежал свит на кълбо, протегна се с прозявка и се огледа наоколо. Бе спал по-дълго, отколкото възнамеряваше. Той бързо се промъкна през открехнатата врата и влезе в магазинчето на Йосиф Хасам.

Сит Карлисъл удобно се бе настанила сред купчина възглавници и весело бъбреше с домакина си. Дураид въздъхна с облекчение. Ако на сит се случеше нещо, Маги щеше да го одере жив.

Той хвърли поглед през рамо и забеляза колко дълги са станали пурпурните сенки върху прашната улица. Искаше му се да напуснат пазара преди здрачаване.

Може би трябваше да обърне внимание на сит колко късно е станало.

— … изобщо не зная как позволих да ми се изплъзне такова съкровище — тъкмо весело довършваше едно свое изречение Йосиф.

— А аз не зная как можах да платя такава нечувана сума за тях.

— Виновно е мекото ми сърце.

— Всичко е заради глупавото ми състрадание.

Двамата се закискаха едновременно.

Дураид смръщи чело.

— Ако нещата продължават така и бедният ми разсъдък не се научи да се налага над сантименталната ми природа, скоро децата ми ще трябва да гладуват.

— Децата ви скоро ще могат да отидат да учат в Париж — отвърна сит с тон, в сравнение с който пясъкът в пустинята би изглеждал влажен.

— В Париж човек може да гладува не по-зле отколкото в Кайро. — Двамата избухнаха в бурен смях.

Сит се свлече по хълбок и изобщо не си направи труда да се изправи отново.

— Нямате ли малко турски мед? — я чу да пита с приглушен глас Дураид.

— Не — отвърна домакинът.

— Нещо… за хрупкане?

— За хрупкане? Струва ми се, че не.

Нещо не бе наред. Сит все още лежеше на хълбок.

— Но — гласът на Йосиф Хасам се оживи — все още можем да напълним наргилето… за да скрепим сделката.

Още цяло едно… наргиле? Дураид подскочи от ужас.

— Още веднъж? — замислено попита сит.

— Както си му е редът.

— Ах, така ли? Е, човек не бива да нарушава обичаите.

Още веднъж двамата избухнаха в гръмък смях. Само Аллах знаеше как може да подейства хашишът на сит. В най-добрият случай тя щеше да стане непредвидима. Но ако си втълпеше да създава неприятности… Още в същия миг Дураид изхвърча навън и вече тичаше по улицата. На всяка цена трябваше да открие мастър Хари.