Кони Брокуей
Египетски нощи (29)

28

Някакъв жесток хумор имаше в това, че във всички сцени, които си бе представял и при всяко признание, което бе разиграл в мислите си, Дизи винаги го бе отблъсквала заради някой недостатък на ума, но не и на сърцето му. Подобно на екзотична птица, която разпръсва навсякъде странните си пера, тя бе преметнала копринения си шал на облегалката на стола, бе захвърлила единия си чорап на леглото, а гривната си бе забравила на пода, върху избелелия ориенталски килим.

Хари я вдигна и остави емайлираното кръгче да се изплъзне между пръстите му.

Сега се наведе и се подпря с две ръце на писалището. Обичаше я толкова много, че я бе оставил да си отиде. Връхлетя го нов пристъп на самопрезрение.

Беше чул аргументите й, без дори да се опита да я опровергае. Просто я бе зяпал, занемял от справедлив гняв задето се съмняваха в искреността му. Напълно бе забравил, че сам той многократно й бе давал поводи за недоверие. Защо трябваше да вярва на обяснението му? От нейна гледна точка навярно и признанието му в любов изглеждаше подозрително. Навярно изглеждаше, сякаш той я ухажва заради Блейк.

Стига суетност. Той я обичаше и щеше да намери начин да й докаже любовта си. Независимо какви усилия щеше да му коства това.

Хари посегна към звънеца зад леглото й и го дръпна. След миг Маги вече бе подала глава в стаята със закачливо повдигната вежда.

— Да, Хари, какво мога да направя за теб? — изглеждаше почти самодоволна.

— Къде е Дизи? Трябва да я видя!

Маги влезе в стаята и се огледа.

— Не е ли при теб? — Тя смръщи чело. — Когато видях непокътнатото й легло, си помислих… така де, надявах се… — На челото на Маги се появиха бръчки. — Какво си направил с нея, Хари? Ако си й причинил болка, ще ти изтръгна сърцето от гърдите…!

— Твърде късно — отвърна той. — То вече не е там, също както и Дездемона. Трябва да я намеря, Маги. — Той се канеше да мине покрай нея, но Маги го сграбчи за ръката.

— Защо е избягала?

— Въобрази си, че е станала обект на съревнование между мен и Блейк. — Говореше с унесен глас, претегляйки всяка дума, като в същото време обмисляше къде би могла да отиде Дизи. Сега се освободи от ръката на Маги.

— Защо й е притрябвало да си въобразява подобни неща? — Стоманената нотка в гласа на Маги постигна онова, което не се бе удало на ръката й.

Хари спря. На лицето му бяха изписани безпокойство и страх.

— Блейк донесе копие от завещанието на дядо ни, което ме обявява за негов единствен наследник. И за бъдещ собственик на имението Даркмуур — добави той, без да се усмихне. — Дизи видя завещанието и реши, че правя всичко напук на Блейк. Също и това с нея.

— О, Дизи — натъжено промърмори Маги.

Хари забърза по коридора към входната врата, навличайки пътьом ризата през главата си.

Маги се втурна след него.

— Къде отиваш?

— В музея — каза той. — Понякога, когато иска да остане насаме и да поразмисли, отива там.

— Музеят още не е отворил.

Той извади часовника си от джоба, хвърли му един поглед и изруга. Напълно бе изгубил представа за време. Струваше му се, че са изминали дни, откакто се бе разделил с Дизи, а оттогава нямаше и два часа.

— Къде другаде може да е отишла?

Маги сви рамене.

— Не зная. Няма да отиде да се разхожда сама в градините, а пазарът днес е затворен.

— Все някъде трябва да е.

Погледите им се срещнаха.

— „Хотел Шепърдс“.

Да. Напълно бе възможно. Навярно бе решила, че непременно трябва да говори с Блейк.

— Изпрати някой да поразпита!

 

 

— Не зная какво пишеше в бележката. — В очите на Дураид имаше сълзи. — Не мога да чета.

— Никой ли в тази проклета къща не може да чете? — изръмжа Хари, стоварвайки юмрук върху писалището.

— Няма смисъл да плашиш момчето — смъмри го Маги.

— Съжалявам, Дураид. Моля те, разкажи ни още веднъж какво се случи.

— Рано сутринта намирам тази бележка под вратата. Върху нея е името на сит. Дотолкова мога да чета — отвърна Дураид сърдито. — Решавам да й я занеса, но чувам приятелят ми да ме вика от улицата. Излизам, значи, навън и той ми разказва, че мъжът, на когото е птицефермата иска още пари. Още днес. Тогава отивам при сит. Защото сит винаги помага.

— По-нататък.

— Тя е в стаята си. Мисля, че не се чувства добре, защото е толкова бледа в лице. А тук горе — той посочва очите си — изглежда така, сякаш нещо я боли.

— Дураид, момчето ми, разкажи ни просто какво се случи.

— Аз й давам бележката и й казвам за фермата. А тя ми дава пари, за да ги занеса на собственика. Така и правя, а когато се връщам, нея я няма. — Той вдигна отчаяно ръце. — Кълна се, Хари, щях да кажа, ако знаех нещо.

— Зная. — Хари си наложи да остане спокоен.

Беше изчезнала едва от няколко часа. По думите на Дураид била наранена и нещастна. А що се отнася до опасността… Морис сигурно вече бе в затвора. Освен това Дизи познаваше града по-добре, отколкото подобаваше на една англичанка.

Момчето, което Маги бе изпратила до „Шепърдс“, се вмъкна в стаята и прошепна нещо на ухото на икономката.

Върху лицето на Маги се появи напрегнато изражение.

— Какво има?

Маги отпрати момчето, преди да се обърне към Хари.

— Портиерът казва, че лорд Рейвънскрофт поръчал водач и коне за някакъв излет.

— Е, ако Блейк е отишъл на излет, няма да ни бъде от полза при търсенето — рече Хари. Още една възможност бе отпаднала.

— Лорд Рейвънскрофт обаче поръчал два коня. Освен това портиерът казва, че с него имало и някаква англичанка.

Хари се вцепени.

— Коя?

— Не разбрал името.

По тона на Маги можеше да разбере какво подозираше тя. Според него обаче нямаше причина за безпокойство. С когото и да бе заминал Блейк, това със сигурност не е била Дизи. Може би се е чувствала задължена да каже на Блейк, че не иска да продължава да го насърчава напразно, но нищо повече. „Само преди четири часа Дизи ми каза, че ме обича — мислеше си Хари. — Тя никога няма да измени на сърцето си.“

— Не мога да стоя тук и да чакам — каза той. — Отивам в птицефермата. Ако се върне през това време, я задръж, докато се върна!

— А ако не иска да те види? — попита Маги.

— Човек не може да прави само онова, което иска — сърдито отвърна Хари.

 

 

Дездемона подпря глава на коленете си и обви ръце около краката си. Цялата трепереше. През единствения прозорец високо горе над главата й проникваха последните слънчеви лъчи. Скоро щеше да настъпи нощта, а тя нямаше нищо, с което да се пази от студа, освен шала си.

Малко преди това египтянката се бе опитала да й даде един куп завивки, но бе получила от Морис такъв удар в лицето, че се оказа на пода заедно със завивките. Никой друг не се бе приближавал до нея. Никой не й бе дал нещо за ядене или пиене. Тя облиза с език напуканите си устни и усети вкуса на прах.

Когато чу ключа да се превърта в ключалката, Дездемона скочи и застана в най-далечния ъгъл. Вратата се отвори и през нея влезе Морис, който безмълвно хвърли на Дездемона един мях от козя кожа. Дездемона дълго пи от топлата вода с вкус на луга. Когато угаси пожара в пресъхналото си гърло, тя свали мяха и изтри устни с опакото на дланта си.

— Пуснете ме да си вървя!

— Не се безпокой. Нямам намерение да те държа дълго тук. Само докато се появи Хари Бракстън.

— Каква работа имате с Хари? — отново попита тя, тъй като досега не бе получила отговор на този въпрос.

— Ставате досадна, госпожице Карлисъл. — Говореше без акцент, макар гласът му да приличаше на еднообразно напяване. — Ако има нещо, което мразя, това са жените, които ми ходят по нервите. Има места, където, ако прекалява с употребата на езика си, една жена може да се раздели с него. Добра идея, не намирате ли?

Тя вдигна глава и стисна устни толкова силно, че да не могат да треперят.

— Каква работа имате с Хари?

Той изсумтя одобрително.

— Е?

— Искам да го убия.

— Не. Не можете. — Тя енергично поклати глава.

— О, напротив. — Гладкото му лице кимна с престорена любезност. — Мога.

— Защо?

— Защото той е… моята съдба. — Морис замислено вдигна очи към тавана. — Да. Моята съдба. Макар и да звучи романтично, а аз в никакъв случай не съм романтик. Аз съм делови човек. Изпълнявам поръчения срещу заплащане. Всичко, което някога съм направил, е било от делови съображения. Струва ли ви се неразумно? — Той я погледна така, сякаш отговорът й наистина го интересуваше.

— Не — рече тя.

— Не — повтори той. — Никога не съм правил грешката да намесвам лични чувства в деловите въпроси. И въпреки това Хари на два пъти провали всичките ми усилия.

— Сигурна съм… — Тя търсеше подходящ отговор. — Сигурна съм, че и за него това не е свързано с никакви лични чувства.

— О, не! — рече Морис. — Не. На него му доставяше удоволствие да ме премята, да петни името ми… да ме позори. Знаехте ли, че някога бях водещият доставчик на антики в Египет? Двамата с Бракстън веднъж дори бяхме делови партньори.

— Невъзможно.

— Напротив! — В очите му блестеше гняв. — Аз знаех къде да търся, защото бях главен надзирател на историческия музей в Кайро и отговарях за дузина разкопки. Не можете да си представите до какви съкровища имах достъп. — Очите му се размътиха, а погледът му се обърна навътре.

Дездемона затаи дъх и бавно се запромъква покрай стената.

— Хари печелеше от моите познания. Тогава се намеси в нещо, което не бе негова работа. — На лицето на Морис бе изписана изненада, дори обида. — Знаете ли защо го направи?

Тя замръзна на място. Той изглежда не бе забелязал, че е помръднала.

— Прекалено алчен ли стана? Навярно разбирате, че е бил изкушен…

— Не — прекъсна я той насред думата. — Алчността мога да разбера. Алчността е част от бизнеса.

— Бизнеса?

Тя потръпна, когато мъжът удари с юмрук дланта на другата си ръка.

— Понякога делови съображения налагат да се попречи на някой да направи кариера. Но това не бяха делови съображения! Той се намеси заради онези деца.

Дездемона почти се бе добрала до ъгъла на стаята и сега кракът й настъпи нещо твърдо. Тя погледна крадешком и видя, че това е калъфът, в който пренасяше папируса. Когато вдигна поглед, видя Морис да я наблюдава внимателно.

— Деца?

— Да, деца — бавно повтори той. — Онези селянчета, които работеха на разкопките. Едно от тях умря. Някакъв си хленчещ сополанко умира… и Хари Бракстън организира бунт!

— Бунт? Мислех, че ви е набил. — Тя се вцепени, забелязала въздействието, което думите й бяха оказали върху него. Така както приливът изкарва червеите от скривалищата им, върху гладкото лице на Морис се появи налудничаво изражение.

— Права сте — каза той, с мъка запазвайки самообладание. — Той ме наби. Бунтът беше след това. Това беше краят на моята кариера като надзирател. Човек, който не успява да всява достатъчно страх сред тези селяни, не може да постигне нищо на разкопките. — Той си пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Въпреки това досега не съм му потърсил сметка. Това би било… непрофесионално. Имаше други възможности, други области, в които можех да разчитам на изгодни сделки, без да се налага да се изпречвам на пътя на Бракстън.

— Постъпил сте правилно. — Тя беше само на няколко крачки от отворената врата.

— Ах, не си въобразявайте нищо. — Развеселеното му мъркане й даде да разбере, че опитът й да го умилостиви се е провалил. — Това не значи, че съм простил на Бракстън, задето вдигна толкова шум около една най-обикновена злополука.

Едно дете беше умряло, а той наричаше това „най-обикновена злополука“. Този човек наистина не бе с всичкия си.

— Бях решен да се подготвя добре за следващата си среща с Хари — продължи Морис. — Започнах да се ослушвам, да събирам информация и да се опитвам да открия скритите му слабости. Но не намирах такива. Тогава… — Погледът му се плъзна по нея. Беше като накацан от мухи мед — сладък, но противен. — … Аллах, съдбата или каквото и да е там пожела да получа поръчение, което даде воля на желанията ми. Беше ми платено — при това доста добре — да хвърля на Бракстън един добър пердах. А той сам ми подсказа ахилесовата си пета. Вие. — Дездемона прехапа устни, тъй като не желаеше да му достави удоволствието да стане свидетел на болката й. — О, той не беше твърде словоохотлив — рече Морис. — Но изразът на лицето му, когато споменавах името ви, ми подсказа колко много държи на вас. — Той се засмя, при което стомахът на Дездемона се сви. — Мяташе се като бясно куче, когато го измъчвах с името ви. Никога не бях виждал нещо подобно. Дори докато го налагах, той правеше опити да се освободи, за да ви защити.

Дездемона усети да я обзема студен, заслепяващ гняв, който измести всеки страх. Този мъж бе причинил болка на Хари. И някой му бе платил за това.

— Кой ви плати?

— Австриецът — отвърна Морис, свивайки рамене. — Той изглежда не обича особено Хари.

Ако можеше, би поискала на тепсия главата на Гюнтер Конрад… При мисълта за окаяното положение, в което се намираше, току-що зародилият се гняв отново отстъпи място на страха.

— Но сега сте наравно, не е ли така? Той ви е пребил, а след това вие сте го пребил.

Чертите на Морис се разкривиха в отвратителна гримаса.

— Не е ли така? — повтори Морис. — Но нещата не свършиха дотук. Бракстън се погрижи за това. Той ме натопи! — Гласът му трепереше от възбуда. — Подхвърли в жилището ми една открадната от колекцията на дядо ви статуетка. След това ми изпрати турските заптиета, за да ме арестуват и тикнат в затвора. Знаехте ли за това? — Той се приближи към нея, заставайки така, че вратата остана неохранявана. Дъхът му я блъсна в лицето — горещ и зловонен. — Можете ли изобщо да си представите какво е арабски затвор? — Тя поклати глава, хипнотизирана от злобата в неподвижните очи на Морис. — Двамата с Бракстън не сме просто врагове. Хари Бракстън е моята съдба. Той иска да ме погуби. Така че е по-разумно да го изпреваря. Това и ще направя — добави той, — защото имам нещо, на което Бракстън не може да устои — вас!

Тя се хвърли към вратата.

Морис обаче бе по-бърз. Той успя да я сграбчи за косата и да я дръпне обратно. Обърна я към себе си и толкова силно я зашлеви в лицето с опакото на ръката си, че тя се свлече на колене, а устната й се сцепи.

— Още въпроси… уважаема сит?