Кони Брокуей
Египетски нощи (28)

27

— Бих желал целият ми багаж да замине още преди края на седмицата.

Марта нито за миг не се усъмни, че това е неподражаемият акцент на Гюнтер Конрад. Тя седеше във фоайето на „Шепърдс“ и тъкмо бе надраскала една бележка до лорд Рейвънскрофт. Австриецът профуча край нея, следван от четири пикола. Изглеждаше като голяма акула, наобиколена от орляк дребни рибки. Навън той спря пред една огромна камара с багаж и даде знак на пиколата да се погрижат за денковете.

Изглежда Гюнтер Конрад напускаше Кайро. Това й се стори доста странно, тъй като археологическият сезон едва започваше.

Марта тикна бележката в ръката на едно пиколо и му обясни къде да я занесе, преди отново да се отпусне в креслото си. Погледите на Гюнтер и Марта се срещнаха. Той се изчерви и замаха наоколо с ръце като немирно дете, спипано да краде лакомства.

— Господин Конрад — направи му знак да се приближи тя, доволна от възможността да се поразсее малко. С всяка изминала минута, през която Дездемона… Не, не искаше да мисли за това. В края на краищата момичето бе английска гражданка. Никой не би дръзнал да й стори нещо. — Това се казва изненада. Господин Конрад! — Той въздъхна и се запъти към нея. — Напускате ли ни вече? — любезно попита тя. — Да не би да не сте получил разрешение за разкопки?

— Разбира се, че получих. Та аз съм Гюнтер Конрад.

— Разбирам. Някакви семейни неприятности? — Беше шокиращо пряма, но какво от това. „Само онзи идиот, Рейвънскрофт, да се появи по-скоро…!“

— Не, никакви неприятности.

— Тогава…?

Лицето му стана още по-червено.

— Вие сте изключително любопитна, госпожо Дъглас. Но за ваше собствено успокоение ще ви разкажа следното: В Кайро има един човек, който срещу известно възнаграждение може да бъде нает за всякакви услуги. Е, аз го помолих да изпълни за мен едно дребно поръчение, при което… за съжаление той малко се е поувлякъл.

— Е, и? — изненадана, Марта се опита да изкопчи нещо повече.

— Той започна да ми досажда, а аз не съм сигурен дали не е опасен човек. Той идва при мен, големия Гюнтер Конрад, и ме заплашва! Казва ми, че искал повече пари за работата, която бил свършил. Изглежда тук — той почука по челото си с кокалчето на показалеца — нещо му хлопа. Реших, че е най-добре да напусна Кайро.

— О?

Изглежда тонът й не му хареса.

— Не би ми коствало никакви усилия да смачкам това нищожество, но не желая неприятности с властите. Не зная дали е гражданин на някоя от представените тук страни, а аз, Гюнтер Конрад, не желая неприятности. Най-добре да замина. За негово добро.

— Разбира се.

Той удари с юмрук дланта на другата си ръка.

— Едно бясно куче не го е еня колко голям е мъжът, когото хапе, госпожо Дъглас.

— Сигурно сте прав — отвърна тя.

Той стисна устни, обърна се рязко и даде още няколко нареждания на прислужниците, които чакаха край багажа. В това време лорд Рейвънскрофт вече си пробиваше път сред камарата багаж и бегло кимна на Гюнтер.

— Госпожо Дъглас. — Рейвънскрофт направи нещо като поклон.

— Лорд Рейвънскрофт — рече тя. — Идвам при вас по един изключително важен въпрос…

— Несъмнено. Но съм сигурен, че едва ли бихте желала да му се дава гласност — отвърна той, предложи й ръката си и я поведе към терасата. — Е, за какво става дума, госпожо Дъглас? Колкото и да ме ласкае появата ви тук, за съжаление трябва да ви уведомя, че сърцето ми вече принадлежи на друга…

— Вие, самовлюбен глупак! — изфуча тя. — Не проявявам личен интерес към вас! Дойдох, само за да ви съобщя, че Дездемона Карлисъл бе отвлечена.

Чертите на лицето му замръзнаха. При други обстоятелства би му се изсмяла в лицето и би го оставила с отворена уста. Но вече бе изгубено прекалено много време.

Подтикваха я страх и угризения на съвестта — непознати досега за нея чувства.

— Тази сутрин видях как госпожица Карлисъл бе отвлечена насила от улицата и натъпкана в една карета. Чух как похитителят даде нареждания на кочияша. Мисля, че зная за кого става дума и къде я е откарал.

Очите му се разшириха от ужас.

— Веднага трябва да уведомим властите…

— Кои власти? — грубо попита тя. — Турците? Французите? Англичаните? Има да спорят с дни какво трябва да се направи.

— Започвам да разбирам — със сериозно изражение каза той. — Къде я е откарал този човек?

— В една западнала местност в покрайнините на оазиса Бахария. Ел Бакуи.

— Как да стигна дотам? — попита той със сериозно изражение.

— Ще ви трябва водач. И кон. Можете да наредите да ви чакат пред хотела.

Той я погледна с известна антипатия.

— Все още смятам, че трябва да уведомим властите. Те разполагат с необходимите средства и ще знаят кой би спечелил от това… — Лорд Рейвънскрофт замълча внезапно. Бръчките от челото му изчезнаха. — Кажете, госпожо Дъглас, кой всъщност би имал интерес от отвличането на госпожица Карлисъл?

— Аз също бих искала да зная.

— Госпожица Карлисъл, както сама признава, не е особено богата. Що се отнася до издръжката й, тя е зависима от дядо си, а е всеобща тайна, че той има финансови затруднения. Ако това наистина е отвличане, едва ли би се намерил някой, който да плати обичайния при подобни рисковани начинания откуп.

— Не зная — повтори тя, сега по-остро. Вече достатъчно дълго животът на Дездемона бе заложен на карта. Нямаше да понесе, ако на момичето се случеше нещо непоправимо. — Трябва да намеря Хари — промърмори тя.

— Позволете да бъда искрен с вас — високопарно поде лорд Рейвънскрофт. — Египет принадлежи на англичаните. Независимо от брътвежите на жълтата преса, никой не би отвлякъл просто така една англичанка от добро семейство и с известни връзки, за да я отведе в някой харем.

— Моля ви, няма време!

— Госпожица Карлисъл е романтична натура. Не би ли било възможно тя… за да подтикне някого към известни действия… — Той не довърши изречението си. — Миналата нощ… си позволих известна свобода, без да изясня достатъчно намеренията си. Една романтична млада жена като госпожица Карлисъл би могла да реши да предизвика известни обяснения.

Дездемона да е инсценирала отвличането си? Невъзможно.

— Не, лорд Рейвънскрофт. Не виждам никакъв смисъл в това. Нямаше свидетели. Самата аз попаднах там случайно. А и честно казано, не вярвам на Дездемона да й минават подобни мисли.

— Независимо дали тя има пръст в цялата тази работа, или не… ние трябва да я спасим — каза той и се усмихна. Каквото и да мислеше Марта, изглежда лорд Рейвънскрофт бе намерил отговор на въпросите, свързани с отвличането на Дездемона. — Мога да си представя в колко неловка ситуация би се оказала тя, ако се обърна към властите, а след това цялата история се окаже инсценирана от самата нея.

Какво его само имаше този човек!

— Всъщност чаках едно съобщение. Но от друга страна… какво толкова. Елате, госпожо Дъглас, да отидем да потърсим този водач.

 

 

— Бихятак…

Каретата подскочи и се наклони на една страна, при което Дездемона политна към вратата. Тя се изправи и изруга тихо, борейки се с напиращите в очите й сълзи. Само гневът възпираше паниката й. За втори път в продължения само на седмица бе жертва на отвличане. Проклятие, започваше да й омръзва!

Този човек обаче представляваше много по-голяма опасност от Раби. Той й внушаваше ужасен страх. Тя опита отново.

— Бихятак…

— Говорете на английски! — каза мъжът, Морис. — Не разбирам нито дума от вашия… арабски или каквото е това. — Той й се ухили подигравателно и около устните и очите му се появиха бръчки.

Изглеждаше млад, но Дездемона знаеше, че е прекарал по разкопки повече лета, отколкото тя изобщо бе преживяла. По гладката му, лишена от окосмяване кожа, хермафродитните черти на лицето, тъмните коси и европейския акцент бе трудно да се определи от каква народност е. Точно от това живееше той, ако можеше да се вярва на Хари.

— Настоятелно ви помолих да ме върнете в Кайро.

— „Настоятелно ви помолих…“ Колко хубаво. Днес толкова малко млади хора се отличават с добри маниери. Но се боя — той сви рамене, — че ще се наложи да ви разочаровам. Още не съм свършил с вас.

— Предполагам сте наясно, че с действията си ще предизвикате международни усложнения? — рече тя и се опита да изглежда безразлична. На нейно място Хари навярно би се държал по-нападателно.

„Хари. Мили боже, дано ме открие.“

— Ах, наистина ли? — засмя се Морис. — Това всъщност малко ме интересува. Не държа особено нито на Египет, нито на Франция, да не говорим за Англия. Ако искате ме смятайте за агент на някоя чужда страна.

— И чий агент сте вие?

Той направи жест, сякаш приемаше някаква награда.

— На самия себе си.

— Но…

Мъжът се наведе към нея и внимателно докосна устните й. Тя отдръпна глава назад и изтри устните си с ръкав. Погледът му стана безизразен и заприлича на погледа на влечуго. Дездемона изтръпна при мисълта, че би могъл да я докосне отново.

Ако я насилеше да направи с него онова, което бе направила с Хари… Тази мисъл й се стори непоносима. Споменът за преживяното миналата нощ още бе прекалено свеж и ясен.

„Дано Хари ме открие“ — помисли си тя и още в същия момент осъзна, че нито за миг не се бе усъмнила в това, че той ще тръгне да я търси, а само дали ще я открие.

Хари със сигурност щеше да тръгне да я търси. „Хари винаги ще бъде до теб“ — спомни си тя думите на Маги. Сега знаеше, че това е самата истина. Знаеше го също толкова сигурно, колкото и че слънцето ще изгрее или че в пустинята ще бъде горещо. Както това, че морската вода е солена на вкус. Тази мисъл бе толкова елементарна и неотменима като орбитите на планетите по небосвода.

Сега каретата се клатушкаше по едва различими улици, обвита в облак от водни кончета. Хиляди водни кончета. Прозрачните им крилца блестяха на слънцето, когато се разпръскваха на всички страни, изплашени от минаващата карета. С усилването на горещината въздухът в каретата ставаше все по-задушен и прашен, така че Дездемона вече с мъка си поемаше дъх, а очите й пареха. Внезапно каретата спря.

Морис отвори вратата с ритник и тикна Дездемона навън. Тя вдигна ръце пред очите си, за да ги предпази от ослепителното слънце. Внезапно я връхлетя чувството, че веднъж вече е преживяла това. Половин дузина забулени мъже я наобиколиха. Тя се огледа.

Зад мъжете се виждаха изгорени от слънцето руини — неми свидетели на древно, отдавна изоставено селище. Морис я бе докарал в някакъв мъртъв град. Колибите се намираха в различни стадии на разруха и само една или две изглеждаха така, сякаш все още можеха да предложат някаква защита. Една жена седеше в сянката на полуразрушена стена. В краката й имаше завързана на връв коза. Забелязала, че я наблюдават, жената веднага отвърна поглед.

Внезапно страхът се завърна дори по-силен отпреди. Нямаше никаква представа къде се намира. Не виждаше нищо познато — с изключение на пустинята, която разпростираше огромното си пясъчно покривало във всички посоки.

Морис я сграбчи над лакътя и грубо я дръпна след себе си, което бе посрещнато от мъжете с тихо мърморене.

— Усскут! — просъска Морис.

Това бе една от малкото арабски думи, които Дездемона знаеше — недвусмислена заповед към мъжете да мълчат. Те занемяха.

Дездемона вирна брадичка. Най-голямата грешка, която можеше да направи човек, когато си имаше работа с такова животно, бе да прояви страх.

— Какво значи всичко това? — попита тя. — Аз съм Дездемона Карлисъл. Аз съм поданичка на Нейно Величество…

Жената с козата си пое шумно дъх, когато пръстите на Морис болезнено се впиха в ръката на Дездемона. Морис й хвърли заплашителен поглед, след което се обърна към Дездемона и каза със спокоен глас:

— Затваряй си устата! Ако не мълчиш, ще те убия. Няма да ми коства абсолютно нищо.

Никога преди не я бяха заплашвали така. Очите на Дездемона се напълниха със сълзи на страх.

— Защо ме отвлякохте? — Слава богу, треперенето на гласа й едва се чуваше. — Защо… искам… искам да си отида в къщи! — Въпреки решимостта й да остане горда и храбра, думите се изплъзнаха от устните й. По бузите й се стичаха сълзи, които капеха от брадичката й.

— Много съжалявам — безразлично рече Морис. — Изглежда Аллах — или който и да е там — е решил иначе. Във всеки случай, аз не искам да се върнете в къщи. А тук е от значение само какво искам аз.

— И какво искате вие?

— Аха — кимна той. — Малката мина по същество. Съвсем по английски. Какво искам ли? Искам вас, госпожице Карлисъл!

— Защо?

Очите му станаха тъмни и безжизнени, а мазният израз на лицето му изчезна.

— Като примамка.

— Примамка за кого?

— За Хари Бракстън. Да гори в пъкъла дано!