Кони Брокуей
Египетски нощи (15)

14

— Е, и? — Хари смачка листа хартия и го захвърли настрани. — Колко според теб ти дължа? — Трябва да бе чула как биеше сърцето му току до ухото й.

— Каза, че ще ми даваш десет процента от всички приходи. А този папирус от Средната династия е бил продаден за сто и шест лири.

— Аха — Той си отдъхна. Сега поне знаеше за какво става дума. — Чуй ме, Дизи. Възможно е Йосиф да е успял да изкопчи от някой идиот сто и шест лири, но на мен той плати само четиридесет, а аз добре си спомням, че тогава лично тикнах в ръката ти една петфунтова банкнота.

Думите му я накараха да посърне. Тя го погледна изненадано.

— О! — След една дълга пауза добави: — Съжалявам. Не трябваше да те обвинявам. — Тя зарови лице на рамото му.

— Простено да ти е. — Хари леко потърка с брадичка сведената й глава. Косата й бе мека като най-фина коприна. А неговата тайна засега си оставаше тайна.

Слепота за букви.

Добре помнеше първия път, когато чу тази диагноза, и лекаря, който я бе изрекъл. Не че имаше някакво значение — както лекарят, така и диагнозата. Но както и да се наричаше, неспособността му да чете бе белязала целия му живот и не само бе определила начина, по който гледаха на него другите, но и начина, по който се възприемаше сам той. Тя бе направила от него това, което бе.

Докато не пристигна в Египет.

Тук бе открил място, където не трябваше да зависи от написаната дума, която един ден можеше да бъде смислена, а на следващия да се превърне в неразбираема поредица от букви. Тук той определяше как да гледат на него другите.

Това невинаги му се бе удавало безпроблемно. Бе използвал много от вродените си заложби и се бе опирал най-вече на по-грубите си способности, но какво друго оставаше на човек, който не умееше да чете. Бе настройвал конкурентите си един срещу друг и бе използвал хитростта, а когато това не помагаше — и юмруците си, за да постигне онова, което желаеше. И в крайна сметка резултатът бе в негова полза.

Беше си извоювал подобаващ респект сред тукашните учени — нещо, което навремето му се бе струвало непостижимо. Най-накрая бе открил начин да се отърве от всичкото онова знание и идеи, които не можеше да предаде на хартията. Да превръща невъзможното във възможно бе станала негова постоянна потребност.

Твърде рано и по изключително болезнен начин бе разбрал, че някои неща са недостижими за него. Че независимо от това, колко силно ги желаеше и какво бе готов да пожертва, имаше неща, които завинаги му бяха отказани. Беше се опитал да преодолее недъга си със силата на своята воля. Беше се заклел, че — каквото и да му струва — ще се научи да чете.

Но колкото и да се бе потил, беснял, молил небето и призовавал дявола, нищо не помагаше — той все не успяваше да се научи да чете и това никога нямаше да му се удаде. Но всяко от тези поражения неизменно го учеше, че единственото възнаграждение за онзи, който се вкопчва в непостижими блянове, е болката.

Този урок бе формирал цялостното му възприятие за света. Също и отношението му към Дизи. Той се бе отказал от нея, без някога да й разкрие тайната си.

Каква полза от това? Мястото на Дизи бе в Англия. А той нямаше да се върне в Англия. Той не можеше отново да се превърне в слабоумния роднина на Рейвънскрофтови, в жертвата на загрижените си родители и на омразата към самия себе си. А за сина на университетски преподаватели, за студента с най-високи оценки от устни изпити, които някога са били поставяни в Оксфорд… за човека, който не можеше да чете, нямаше друга възможност.

Не, не можеше да се върне в Англия. Но Дизи щеше да го стори. Това бе нейната мечта и тази мечта не бе неосъществима. Без съмнение един ден щеше да лапне по някое младо, облечено в туид^[1] момче или по някой като Блейк. Устните му се изкривиха в гримаса и той още по-силно я притисна към гърдите си. Независимо от онова, в което се опитваше да убеди сам себе си, той все още не се бе отказал от Дизи.

Сърцето му се надяваше, макар и съвсем ясно да чувстваше опасността от самоизмама. Любовта му отказваше да умре, независимо от доводите на разума и житейския опит и независимо от решимостта на Дездемона „да се върне у дома“.

По дяволите, родината не бе някой остров или селско имение, нито пък което и да било друго място. Родината бе тя. И тя искаше да си отиде. Как, за бога, можеше да допусне това? Но и как можеше да я накара да остане? При мисълта за онова, което би се случило, ако тя узнаеше за неговия… недъг, го обземаше паника. Както обикновено му хрумнаха хиляди възможности и всички те бяха непоносими.

Ако превърнеше недъга му в един вид романтична съпротива… Ако започнеше да го съжалява… Ако великодушно се пожертваше като един вид обезщетение за причинената му несправедливост…

О, боже. Как се живееше с такова бреме?

— Днес обядвах с братовчед ти — чу я да казва той.

Пръстите й отново си играеха с яката на ризата му.

— Какво казваш? — попита той и с благодарност се възползва от възможността да сменят темата.

— Днес двамата с лорд Рейвънскрофт обядвахме заедно. И с дядо, разбира се. Разговорът беше изключително интересен.

Пръстите й не изпускаха яката на ризата му.

— Понякога от Блейк направо блика мъдрост. — Хари си пое дълбоко дъх. На всяка цена трябваше да узнае какво й бе разказал Блейк. — Дизи, той…

— Наистина намирам, че си бил доста ужасен.

Дали тя бе забелязала треперенето на ръцете му?

— А, така ли?

— Когато е пристигнал тук, той наистина е мислил, че едва свързваш двата края. Защо си оставил семейството си да мисли, че едва успяваш да си осигуриш най-необходимото? Защо не си им писал за състоянието, което си натрупал?

— Моето семейство? Татко и мама Бракстън и всички малки Бракстънчета се оправят доста добре, можеш да ми вярваш.

— Говоря за Рейвънскрофтови. Как си могъл, Хари? — В гласа й звучеше болезнено разочарование. — Как си могъл да оставиш Рейвънскрофтови да се трепят, докато ти се наслаждаваш на живота.

— Да се трепят? Виж ти, виж ти, хубави ти ги е наговорил добрият стар Блейк — промърмори Хари. — Сега ме чуй, Дизи. Макар в това състояние да ти е изключително трудно да обърнеш внимание на онова, което ще ти кажа, поне се опитай.

Тя мигаше насреща му.

— Семейството на Блейк притежава огромна купчина камъни…

— Имението Даркмуур — гневно се намеси тя.

— Точно така, имението Даркмуур. Огромно, разпадащо се подобие на къща, което доизживява дните си върху няколко забравени от бога скали в Англия. Бог знае защо всяко следващо поколение Рейвънскрофтови така отчаяно се вкопчва в него, сякаш то е Светия Граал. Предполагам, че това е нещо като умопомрачение.

Тя кимна с мъдростта на пияните.

— Блейк, баща му и дядо му… дядо ни вложиха всичките си пари в безумни начинания, които трябваше да осигурят средства за поддръжката на Даркмуур. Което, разбира се, никога не стана. Рейвънскрофт не успяват да намерят парите, необходими поне за забавяне на напредваща разруха.

— Добре, имението Даркмуур е поглъщащо огромни средства чудовище. Накъде биеш?

Хари се ухили. Как бе възможно някой така заслепен по отношение на Англия същевременно да бъде толкова прозорлив и прагматичен във всичко останало?

— Бия натам, че не разбирам защо трябва да плащам сметки за ремонти, които никога няма да имат край.

— Но това е доста подло от твоя страна, Хари.

— Не е. Признай, че на мое място би постъпила по същия начин. Защо например да давам пари за засаждането на лабиринт от тисови ели?

Дездемона се намръщи. Погледът й безцелно се плъзна по ризата му.

— Може би си прав — рече тя и се заигра с едно от копчетата на ризата му.

Отново същата искреност, онази неподкупна яснота на погледа и усет за практичното. Качества, които тя упорито се опитваше да отрича и които бяха много по-привлекателни от блудкавата сантименталност.

— Въпреки това не е трябвало да позволяваш на лорд Рейвънскрофт да си мисли толкова лоши неща за теб. И слепец ще види, че не можете да се понасяте. И аз подозирам, че това не е свързано само с пари.

— Плюя на това, какво мисли Блейк за мен.

Дездемона щеше да го убеди в противното. Всичко бе изписано на лицето й — решително издадената напред челюст, стиснатите в сериозна гримаса устни. А през цялото това време тя невъзмутимо продължаваше да изследва тялото му.

Постепенно Хари осъзна, че ръцете й живеят собствен живот. Стана толкова неочаквано, толкова изненадващо, че в първия момент той не го бе забелязал — те го галеха. Бегли докосвания, които гъделичкаха кожата му като слънчеви лъчи. И най-удивителното бе, че и сама тя изобщо не забелязваше — Хари бе готов да заложи цялото си състояние за това!

Забелязала раната на врата му, тя се намръщи и замислено прокара палец по белега, сякаш искаше да го заличи.

— Лорд Рейвънскрофт те смята за мошеник — с унесен глас каза тя, все още взирайки се във врата му, когато най-горното копче се разкопча и откри част от гърдите му.

— Хм — едва успя да каже Хари.

Тя отметна падащите по слепоочията му кичури коса.

— Това, разбира се, е вярно, но не в смисъла, който влага в тази дума той.

— Хм.

— Навярно би могъл да опиташ да се помириш с него.

Тя изглежда бе напълно унесена. Сякаш не съзнаваше къде свършваше тялото й и започваше неговото. Докосваше го с онази интимност и небрежност, с която навярно докосваше собственото си тяло — съкрушаващо небрежно.

Дишането му се учести и той отвори уста, за да си поеме дъх още веднъж, преди изцяло да се предаде на усещането от доброволните й докосвания. Пръстите й нежно започнаха да галят косите на тила му и Хари замръзна неподвижно. Нито желаеше, нито бе в състояние да предприеме нещо, за да й напомни, че са две различни същества и че тялото му всъщност не бе продължение на нейното. Той съзнаваше, че за състоянието й е виновен хашишът, но не можеше да се лиши толкова скоро от докосванията й. Чувствата й бяха лабилни, мислите — несвързани и той знаеше, че в замъгления й поглед не трябва да търси искреност. Въпреки това, някои реакции на телата им доказваха, че между тях съществува някаква несъмнена магнетична сила.

— Би трябвало да отидеш на фризьор — унесено разсъждаваше тя.

— Вярно.

— Лорд Рейвънскрофт има много хубави дълги коси, не намираш ли? — Тя въздъхна и леко издаде устни напред. — Има прекрасни коси.

— Да, чудесни са.

— Много тъмни. Като… като… — Тя търсеше подходящата дума.

— Нека отгатна. Като перата на гарван? — предложи той.

Дездемона не изглеждаше особено въодушевена, но очевидно не й хрумваше по-добра идея.

— Да. Твоите са… Никога не съм можела да кажа съвсем точно какъв е този цвят. — Говореше напълно сериозно. Неспособността да опише цвета на косите му действително я измъчваше. — Сушен тютюн, може би? Или печен бадем? Цветът на сенките в пустинята? По-скоро бронзов, отколкото златен, но нито толкова студен, нито толкова метален. По-скоро като цвета на топлия пясък по здрач. Но мек, именно мек. — По изражението й личеше, че все още не е доволна. — Знаеш кой цвят имам предвид, нали?

— Да, зная.

Тя кимна и изпусна още една въздишка.

— В раменете е по-широк от теб.

„По дяволите Блейк“ — помисли си Хари. Пръстите й странстваха по гърдите му, сякаш искаха да ги проучат сантиметър по сантиметър. Той се почувства като залят с течен огън и всяка мисъл за Блейк се изпари.

— Наистина ли? — Вече едва чуваше собствения си глас.

— Много по-широк. Но не толкова висок. — Тя замълча и сбърчи чело. Опипа с ръка гърдите му, за да изпита твърдостта им. — Бих искала да зная дали и неговите са толкова твърди.

Почти в същия миг почувства напрежение в слабините си и си даде сметка, че искрено се надяваше тя да не забележи, колко твърд бе станал…

— С теб човек няма никакъв шанс. — Гласът й звучеше жално.

— Съжалявам.

— Аз също — прошепна тя. — Защо винаги си толкова твърд? Прекалено твърд.

Той вече не се и опитваше да я разбере. За него тя винаги бе представлявала нерешима загадка. Преди три години бе дошла в дома му с намерението да го прелъсти. Отначало той се бе смутил, след това се бе възбудил, докато накрая не кипна от гняв, осъзнавайки, че тя бе дошла да се отдаде на своя приказен герой. Герой, който със сребристосивия си жребец щеше да я отведе право в Англия. Със сър Робърт в добавка.

Тогава не бе реагирал по възможно най-подходящия начин. Низките му инстинкти му казваха да се възползва от наивното й увлечение, но в крайна сметка бе устоял на изкушението, колкото и голямо да бе то.

Ужасно глупаво от негова страна, че не му бе хрумнало някое елегантно, тактично извинение, с което да я отпрати по възможно най-бързия начин. Вместо това бе направил единственото нещо, хрумнало му в онова напрегнато състояние — беше се разсмял.

Тогава не бе схванал, че с този смях определено бе постигнал едно — бе успял да отстрани най-големия си съперник. А това бе самият той. Бе държал Дизи да го види такъв, какъвто бе в действителност, по-точно, да види от тази действителност толкова, колкото той бе готов да й покаже.

До този момент. Докато на сцената не се появи Блейк.

Преди не бе забелязал, че тя го смята за напълно изгубен, значи за по-лош, отколкото всъщност беше. Смешно, че опитът му да разруши романтичната й представа бе затвърдил в нея една друга, също толкова нереалистична.

Всичко това обаче бе прекалено абсурдно и болезнено, за да успее той да му се присмее — дори и сега, когато тя бе толкова достижима. Устните й бяха близо, а очите — сънени и блуждаещи. От минута на минута на Хари му бе все по-трудно да остане верен на решението си и да не се възползва от ситуацията…

— Лорд Рейвънскрофт има хубави устни…

… особено сега, когато чувстваше непреодолимо желание да притисне устни към нейните и да й попречи да изрича проклетото име на Блейк.

— Но не чак толкова, колкото твоите. Ти имаш най-прекрасните устни на света, Хари — въздъхна тя. — Устните ти изглеждат така, сякаш с тях би могъл да усетиш и най-дребната песъчинка. — Тя ги докосна и Хари затвори очи, за да може по-добре да се наслади на усещането.

Пръстите й погъделичкаха горната му устна.

— Мисля, че причината за това е в тази извивка на горната ти устна — замислено рече тя. — Или може би защото долната е толкова силна и все пак екстравагантна — добави тя и проследи с пръст долната му устна.

Тя накара устните му да се разтворят и нежно погали влажната им вътрешна страна. По гърба му полази тръпка. Дездемона пое безшумно дъх и отново го погали. Зениците й се бяха слели с тъмните ириси.

— Понякога, когато гледам устните ти — с унесен глас му довери тя — ме засърбяват зърната на гърдите… но отвътре, където не мога да ги почеша. Усещането е почти болезнено. Мисля за устните ти и се питам дали…

— За бога, Дизи, престани! — Ръцете му неволно се напрегнаха, а сетивата му бяха замаяни от нежния, прелестен, неповторим дъх на пробуждащо се женско желание.

Дездемона отпусна ръка и сбърчи чело.

— Ти също си говорил за гърдите ми — с обвинителен тон каза тя. — Защо аз да не мога?

— Не съм… — Той замълча. Напротив, беше. Но без в същото време да си играе с тялото й, да опипва устните й, макар мислено да бе проучил с ръка, с устни и език всяко сантиметърче от тялото й.

— Напротив, напротив! А щом ти можеш, значи мога и аз.

Хари постоянно си повтаряше, че тя все още е под въздействието на наркотика и не е отговорна за действията си.

С известно усилие успя да изтегли ръка изпод сгъвката на коленете й и внимателно да я остави да стъпи на земята. Дездемона обви ръце около врата му и той почувства как гърдите й бавно се плъзнаха надолу по неговите и да види… блясъка в очите й? Или просто бяха замъглени? По дяволите, не би могъл да каже.

— Никога ли не си се питал какво би било да спим заедно? — Гласът й бе странно унесен, не като тялото й. През ризата си той можеше да усети зърната на гърдите й — твърди като перли.

Не бе в състояние да отговори, защото едва си поемаше дъх.

— Е, какво има? — Тя подигравателно наклони глава на една страна. — Защо не ми отговаряш?

— Искаш да ти отговоря с „да“ или „не“ или това е въпрос за съчинение?

Тя не обръщаше внимание на думите му, а се взираше в очите му.

— Гледаш всяка жена по същия начин, права ли съм? — тъжно попита тя. — Не можеш иначе, или?

— Небеса… — Не издържаше повече.

Той бе на косъм да се отърси от задръжките си и да стане безогледен. Просто не успяваше да откъсне поглед от лъчезарните й очи. А когато тя му се усмихна доверчиво и недоумяващо, той предприе последен опит да я изтръгне от обзелия я безпаметен унес и да й попречи да го прелъсти — колкото и несъзнателно да го правеше тя.

— Дизи, ако желаеш да установиш докъде можеш да стигнеш в опитите си да ме дразниш, предлагам да влезем вътре. И то веднага. За мен ще бъде удоволствие да ти покажа. — Гласът му прозвуча напрегнат и много по-груб, отколкото бе възнамерявал.

Думите му й подействаха като студен душ. Безцелно блуждаещият й поглед се избистри, а меките й устни се изкривиха в гримаса.

— Да те дразня? — повтори тя.

— Да, „дразня“ в смисъл на „възбуждам, без да задоволя“.

Тя опря длани на гърдите му и го отблъсна.

— Аз да дразня теб? — попита тя. — Ти беше онзи, който дрънкаше за някакви си пустини и реки и че съм била твоят „пейзаж“. Питам се как ли наричаш останалите си жени — твой континент, твое полукълбо.

Хари не можа да не се засмее. Значи тя не бе останала толкова безразлична към думите му, колкото се опитваше да изглежда. А Дездемона имаше всичко, което той би желал да притежава любимата му — интелигентност и умения, остроумие, великодушие… и добър десен прав.

Тя заби юмрук в гърдите му.

— Ти си най-подлият, жалък и неромантичен… Защо не можеш поне малко…

Доброто му настроение се изпари.

— Поне малко какво?

— Да… Да… — Тя се поколеба да изрече онова, което мислеше.

— Да бъда като Блейк? — с леден глас довърши изречението й той.

Ръцете му бяха напрегнати. Как пък не. Нямаше да отстъпи Дездемона нито на Блейк, нито на който и да било друг.

— Точно така, като лорд Рейвънскрофт — с радост поде предположението му тя. — Той би се държал като джентълмен и не би наговорил такива неща на една дама.

Господи, как мразеше начина, по който тя изричаше името на Блейк. Сякаш обявяваше коронацията на някой нов крал.

— Не — глухо отвърна той. — Нямаше да го направи. Щеше да ти каже, че е застрашен от опасността да „изгуби ума си“ по неотразимата ти красота на дива роза, а след това мъжествено щеше да се запъти към най-близкия бордей, за да направи с някое от момичетата онова, което би искал да направи с теб. Е, аз няма да избягам, Дизи.

Хари съзнаваше, че гневът му е предизвикан от разочарование. Разочарование и ревност. Те го изгаряха, а решимостта му никога да не иска нещо, което не би могъл да има, се разколебаваше. Оставаше само една простичка истина — той обичаше Дизи.

Любимата му стисна зъби и размаха юмрук срещу него, при което едва не политна и не падна в обятията му. Изглежда бе неспособна сама да направи няколкото крачки до входната врата.

Той я вдигна и метна на рамо, така че сега главата й висеше надолу.

— Пусни ме да сляза — настоя тя. — Мразя да бъда разнасяна като чувал с картофи!

— Тогава нямаш късмет — невъзмутимо отвърна Хари.

Дездемона гневно заудря гърба му с юмруци. Хари не се впечатли особено и енергично пое по пустата улица, водеща към дома й. След това мълчаливо я свали долу и потропа на вратата. Облегната на стената, Дездемона бавно се свлече, но Хари успя да я улови и тя отново потъна в прегръдката му, като през цялото време втренчено се взираше в него.

— Какво искаш от мен, Хари? — прошепна тя, вирна брадичка към него и го погледна с проклетото си невинно изражение.

— Дизи… — Повече не успя да каже.

Устните му се притиснаха към нейните в трескава целувка. Тя бе отворила уста и той не можа да устои на изкушението да пъхне език в нея, в отговор на което долови блажената й въздишка. По-сладко нещо ушите му не бяха чували.

Хари пристъпи към нея, взе лицето й в шепите си и…

… дочу трополенето на някаква кола по улицата. Той спря задъхан, а здравият му разум бавно взе връх. Това не можеше да е истина — за малко щеше да вземе Дизи направо на улицата, пред очите на цяло Кайро, така, сякаш бе някой похотлив войник, а тя — някоя повлекана.

При това тя все още бе под въздействие на наркотика.

Той отново я подпря на стената на къщата.

Очите й бяха тъмни, а устните — сочни и примамливи. Той изпита непреодолимо желание отново да вкуси от опиващата им сладост.

— Моля те — прошепна тя, — не спирай.

— Аллах, мили боже. — Той зарови треперещите си пръсти в косата й.

— Моля те.

Той се наведе, но долетелият зад вратата шум от вдигащо се резе го накара да спре.

— Не мога.

Тя поклати глава.

— Не, не бива. Никога повече!