Кони Брокуей
Египетски нощи (23)

22

Хари за стотен път кръстосваше, накуцвайки, претъпканата библиотека. Сега погледът му спря върху купчината листа, които Блейк беше оставил. Той ги взе и започна да ги разлиства. Букви, букви, букви — безкрайни редици от букви, всяка от тях със свои загадъчни правила, всяка — няма и предизвикателна същевременно. Хари хвърли книжата обратно на масата.

Вече два дена, откакто Блейк му бе предложил да подпише проклетата ипотека. Два дена от негово предложение да заменят имението Даркмуур за Дизи.

Оттогава Блейк избягваше да се среща с него. Но не и с Дизи. Прекарваше повече време тук, отколкото в хотела си. И тя очевидно нямаше нищо против. Нито пък против ухажването му. За стотен път Хари се прокле, задето бе постъпил по толкова неразумен начин. Всичко, което трябваше да направи, бе да подпише проклетите бумаги и само след няколко дена Блейк щеше да си замине за Англия. Сега обаче братовчед му щеше да остане до второто пришествие само за да докаже, че мотивите му са били благородни и безкористни. Хари гневно изправи рамене.

Ако Дизи научеше, че се е опитал да изнуди Блейк да напусне Кайро, това щеше да му коства главата. Трябваше да предвиди каква ще бъде реакцията на Блейк.

За щастие можеше да разчита на дискретността му. Той едва ли щеше да разкаже на Дизи за изнудването от страна на Хари. Неговият кодекс на честта не би позволил това. Не че това беше от значение за Хари. Той просто искаше Блейк да изчезне и да му остави Дизи.

Неговата любима.

Докато си мислеше това, Хари чуваше гласовете на Блейк и Дездемона, които долитаха от дневната. Макар и да напрягаше слух, не можеше да разбере за какво говорят. Чуваше само, че е нещо поверително и това направо го влудяваше.

Той се върна в библиотеката и отново взе книгата, която бе разлиствал до преди малко. Имаше много подгънати ъгли на страници, подсказващи за усърдно четене. Хари внимателно разгръщаше страниците, сякаш ставаше дума за някой скъпоценен пергамент, а не за евтин жълт роман. Бе прекарал цялата сутрин в разглеждане илюстрациите на тази и на останалите книги, които бе открил на най-горната лавица.

Хари затвори книгата. Имението Даркмуур не бе някой приказен дворец, но все пак бе господарско имение. А той би могъл да го притежава — Даркмуур, а с него и уважение или поне известно приемане, което можеше да очаква човек като собственик на подобна неприветлива купчина камъни. Би могъл да се върне в Англия и да направи нужните инвестиции, за да увеличи състоянието си. Би могъл да принуди обществото да признае успеха му, ако не и личните му качества.

Съзнаваше, че никога нямаше да успее да си създаде име като египтолог. Но би могъл да си заслужи известна доза уважение — а не бе ли това, към което винаги се бе стремял? Или просто си въобразяваше?

След като осъзна значението на казаното от Блейк, не изпита и следа от триумф, надежда или копнеж, защото имението не означаваше за него нищо, абсолютно нищо, освен възможността да превърне в действителност поне малка част от бляновете на Дизи.

За съжаление, дори и да станеше собственик на Даркмуур, това нямаше да му спести съжалителните погледи от страна на глупавите съпруги на градските първенци, нито съболезнованията, които похотливи коцкари щяха да изказват на Дизи, питайки с блеснали очи: „Защо жена като вас се е омъжила за човек като него?“.

Хари върна книгата на мястото й.

Гласът на Дураид го изтръгна от мрачните му мисли.

— Хари?

— Влез.

Момчето влезе в стаята, видя полупълната чиния и направи гримаса.

— Маги ще ти се разсърди, ако не се храниш добре! — Тъкмо се канеше да натрупа чиниите една върху друга, когато Хари го спря.

— Тръгна ли си лорд Рейвънскрофт?

— Ще погледна. — Момчето заряза чиниите и излезе.

Хари трябваше да намери начин да остане тук, докато се увереше, че Морис не представлява опасност за Дизи. Самият той обаче скоро щеше да бъде напълно здрав и макар да успееше да убеди Дизи — с нейното меко сърце — да го остави в къщата още малко, само щом се завърнеше сър Робърт, Хари щеше да бъде изхвърлен като мръсно коте.

— Тъкмо си тръгва. — Дураид затвори вратата след себе си, което събуди подозрението на Хари, че момчето е получило нареждане да затвори вратата на библиотеката. От кого? От Дизи? И защо?

— Отвори проклетата врата, Дураид — тросна му се той, а след като забеляза мълчаливия укор в очите му, добави: — Тук вътре е ужасно задушно.

— Те са навън в коридора — прошепна момчето.

— Е, и?

— Бяха в коридора и преди четвърт час, когато исках да прибера посудата от обяда. Винаги трае цяла вечност, докато той си тръгне. И то въпреки че през цялото време разговарят. Но изглежда това не им стига, защото всеки път, когато си тръгва, той стои на вратата и продължава да говори.

Карамелените очи на момчето се бяха разширили от удивление.

— За какво толкова си говорят? — Глупавото чувство, че се опитва да изкопчи информация от момчето, изчезна на мига с отговора на Дураид.

— За Англия.

— Проклятие.

Момчето сви рамене и го погледна нерешително.

— Щом така иска сит.

Гневът, който бе изместил обичайното от няколко дена за Хари чувство за изоставеност, се изпари на мига. Така иска Дизи.

Трябваше да има някакъв начин да й покаже колко много означаваше тя за него, начин да се противопостави на магическата привлекателна сила на Англия с нейните приказни замъци и грозновати аристократи…

— Дураид, ще те помоля да отидеш до дома ми и да ми донесеш нещо. — Дураид тъкмо бе получил нужните инструкции, когато вратата се отвори и в стаята се появи Маги. Момчето се шмугна покрай нея в коридора, чувайки я да казва без много предисловия:

— Работата е уредена.

— Кога?

— Тази сутрин статуетката е била скрита в дома на Морис. Мъжът, който го е направил, ще уведоми турските власти веднага щом види Морис да се прибира в къщи. Те веднага ще го арестуват, а при такива неопровержими доказателства направо ще си изгние в затвора.

— Добре — кимна Хари.

— Играеш опасна игра, Хари.

— Няма друг начин. Няма да чакам, докато Морис започне да ми отмъщава за сметка на Дизи. — Той я чу да се смее сърдечно в коридора и макар устните му да се разтегнаха в усмивка, сърцето му се сви от болка.

— Ти си глупак — тихо рече Маги.

— Изглежда такова е всеобщото мнение.

— Говоря сериозно, Хари Бракстън. Никога не съм мислила, че ще се наложи да ти кажа нещо подобно, тъй като винаги си бил разумен и изобретателен мъж. Сега обаче е крайно време да го сторя. Ти си глупак.

— Всички хубави неща са по три.

— Глупак!

— Знаеш ли, че в Англия се говори, че жените в Ориента били скромни и тихи…

— Сега не е време за шеги. Искаш ли Дездемона да се омъжи за лорд Рейвънскрофт?

— Не. — Отговорът дойде направо от сърцето му — ясен и категоричен. — Тя няма да се омъжи за Блейк.

— Ще го направи — мрачно отвърна Маги. — Защото, за разлика от теб, той не се бои.

— Аз не се боя от нищо…

— … освен от това, че Дездемона може да изпита съжаление към теб, вместо да те обикне.

Той извърна поглед, неспособен да отговори.

Маги го докосна по ръката и го принуди да я погледне в очите.

— От години те гледам как криеш желанието си зад някаква отвратителна маска. Ти привличаш Дездемона, знаеш това и го искаш, но не смееш да си признаеш. Не искаш тя да се влюби в теб, преди да си й казал истината за себе си, но все не събираш кураж да го сториш. — Маги сниши глас. — И така месец след месец, година след година… й даваш все нови и нови причини да те обича и да се съмнява в теб… и от ден на ден сам все повече се влюбваш в нея. Казваш й, че трябвало да замине, а същевременно се опитваш да я задържиш. Боиш се от онова, което ще се случи, когато тя открие истинския Хари Бракстън, който не е комичен герой от някоя детска книжка, не е принцът на чакалите, както тя обича да те нарича, а просто мъж, който не може да чете.

Хари чуваше ударите на сърцето си и долавяше мириса на древен прах върху предметите из стаята, на мухъл върху древната кожа и на разруха.

— Откъде знаеш? — попита той, без да покаже изненада.

— Цяло Кайро го знае — тихо рече Маги.

Той кимна. Какво значение имаше? Кайро знаеше тайната му и въпреки това бе успял да спечели уважение, благосъстояние и признание. Имаше всичко… освен сърцето на Дизи.

Маги вдигна отчаяно ръце, търсейки някакво обяснение.

— Не те разбирам. Защо просто не й го кажеш?

— Тя иска да се махне оттук — лаконично отвърна Хари. — Ден след ден крои планове как ще си тръгне от Египет. Защо да й разказвам кой съм аз. Каква полза да я карам да изпитва състрадание към мен?

Маги поклати глава.

— Тя трябва да остане тук.

Наистина ли трябваше? Хари потърка очи. Не знаеше как да свърже желанието си тя да остане с това, да бъде щастлива.

— Тя заслужава повече от един рушащ се дворец и хор от изгладнели кучета, виещи нощем под прозореца й. Тя иска да замине за Англия.

— Англия. Пфу! — отвърна Маги. — Копнее по един въображаем свят, защото никой никога не й е предлагал късче действителност. Спомням си я каква беше, когато пристигна. Макар да тъгуваше за родителите си, тази страна й предлагаше храна за нейните блянове и безброй нови възможности. Бе открила дори един герой… който обаче й се изсмя.

— Ако не се бе изсмял, трябваше да заплаче от желание. — Той издържа на погледа на Маги. — Тя бе прекалено невинна. Прекалено млада. А той прекалено много се боеше.

— Аха. Отново страх. Какво чудно тогава, че Дездемона е очарована от този безстрашен, страдащ граф? Дори болката е препоръка за нея. Как ще спечелиш мекото сърце на Дездемона, ако не й покажеш, че имаш нужда от нея? Ти, Хари, никога и от нищо не си имал нужда.

О, боже, какви лъжи им бе надрънкал.

— Утре е рожденият й ден — продължи Маги. — Лорд Рейвънскрофт ще й подари много хубави неща, безполезни неща, неща, които ще я зарадват. Той е приятно изключение в нейното обкръжение. Най-сетне един мъж, който не се интересува, че тя знае дванайсет различни езика, умее да разчита йероглифи и да води счетоводните книги. — Показалецът на Маги гневно се насочи към него. — На него му е безразлично какво прави тя. Той не иска преводачката, а симпатичното, замечтано младо момиче, което е свикнало да се задоволява с малко. Съвършената жена за един обеднял граф. Той желае…

— Аз я желая — прекъсна я Хари. — Не се съмнявай в това.

— Тогава й го кажи. Кажи й истината.

Маги и сама не знаеше с какво право искаше това. Той вече не бе малкото момченце, намокрило безчислени страници със сълзите на своето отчаяние, нито пък младият мъж, пристигнал в Египет с твърдото убеждение, че животът му винаги ще бъде белязан от неспособността му да извлича смисъл от написаното слово. Хари не искаше да си спомня за този живот. Искаше да го забрави.

— Наричаш я романтичка и се присмиваш на въображаемите й образи, но сам й предлагаш такива. — Показалецът на Маги подчертаваше всяко нейно изречение. — Ти й се изплъзваш и й се показваш такъв, какъвто ти е угодно. Това не е честно. Това е подло. Всичко, което не отговаря на истината, е въображение. Дездемона има нужда от някой, който да я обича и да не е просто мираж — все едно дали създаден от нея, или от теб самия.