Кони Брокуей
Египетски нощи (6)

5

Всеки уважаващ себе си човек в Кайро трябваше поне веднъж да е вечерял в „Шепърдс хотел“. Хотелът се намираше в някогашния дворец на Мухамад бей и привличаше повече посетители, отколкото когато и да било преди. Тук вечеряше всеки, който се радваше на някакво име и социално положение — заможни космополити, каквито в онези дни в Кайро можеха да бъдат срещнати на всяка крачка. На пищно украсената тераса се тълпяха стари и нови богаташи, сановници, учени, дилетанти и авантюристи.

Хари, разбира се, бе успял да резервира маса, при това до самия парапет, откъдето се откриваше чудесна гледка към околните паркове и дворци.

Марта Дъглас, единствената жена на масата тази вечер, обходи с поглед сътрапезниците си: полковник Саймън Честъртън, стълб на египетските войски на Нейно Величество от двадесет години насам, Коул Смит, нейният американски кавалер, и лорд Блейк Рейвънскрофт, симпатичният тъмнокос братовчед на Хари. Марта се питаше за кого бяха двете все още незаети места на масата.

— Бих искал да вдигна тост. — Лорд Рейвънскрофт вдигна чашата си, а останалите го последваха. — Да пием за Ленор Дюкамп.

Марта Дъглас очакваше да научат подробности за жената, за която пиеха, но такива не последваха. Лорд Рейвънскрофт замълча тайнствено, което я накара да изпита облекчение, тъй като за една жена нямаше нищо по-отегчително от това, да трябва да слушаш мъже, които дрънкат за други жени.

Още докато Хари ги представяше един на друг, тя бе прозряла що за човек е лордът — аристократ, който добре съзнаваше предимствата на външността, произхода и общественото си положение. А освен всичко останало — Марта не се съмняваше в това — той бе и бонвиван.

Жалко, че мъжете като него по правило не обичаха истински жените. Те се вкопчваха в своя цинизъм като в талисман. „Мошениците са нещо друго“ — нежно си помисли тя. Покойният й съпруг се бе радвал на славата на първокласен мошеник. Наистина жалко, че вече не бе сред живите. Някой по-романтично настроен човек — какъвто със сигурност не бе нейният случай — би нарекъл съдбата му, а също и нейната, трагична.

Бе овдовяла по време на един от походите на полковник Икс. Тогава, вместо да се върне в задушаващите обятия на семейството на покойния си съпруг, тя бе решила да остане в Кайро — решение, което завинаги бе променило живота й и понякога дори й се струваше изключително удачно.

Сега обаче бе време да помисли за бъдещето. Скоро щеше да навърши тридесет и две. Не притежаваше особено богатство, а в иначе наистина впечатляващата й външност вече се забелязваха първите предвестници на старостта. За щастие загорелият й от слънцето кавалер изглежда не отдаваше значение на шестте години разлика във възрастта им. Ръката му под масата не я оставяше на мира. Мило момче. Тя тъкмо отпиваше една глътка от виното си, когато Жорж Паже, заместник-директорът на историческия музей в Кайро, изникна край масата им.

— Госпожо Дъглас — поздрави я закръгленичкият французин на средна възраст и се поклони.

— Господине.

— Присъединете се към нас, Паже — покани го Хари и направи знак на един минаващ наблизо келнер да донесе още едни прибори.

— Не преча ли? — попита Паже, който обходи с поглед гостите около масата и прецени, че компанията си заслужава.

Оставил на заден план френските национални интереси, Паже се занимаваше с „осребряване“ на висококаратни реликви от миналото — не без подобаваща комисиона, разбира се. Изглежда бе сметнал, че в лицето на някой от присъстващите може да намери състоятелен купувач.

— Съвсем не — отвърна Хари, когато келнерът донесе още едни прибори и стол за новия гост.

През цялото време, докато траеше представянето на Паже Саймън седеше на стола си, облегнат назад, и замислено приглаждаше огромната си брада, която закриваше част от униформата му. Макар на първо място да бе офицер от армията на Нейно Величество, което той не пропускаше да подчертае, полковникът бе един от най-прочутите колекционери на египетски антики в света. „Каква щастлива случайност, че е бил изпратен точно тук, в Кайро“ — дяволито си помисли Марта, наблюдавайки златната халка, която Саймън носеше на малкия си пръст. Тя се опита да потисне надигащото се в гърдите й раздразнение. Като заклет ерген той можеше да си позволи да си играе на колекционер. Намираше малко зловещо това, че единствените жени, за които Саймън бе готов да даде пари, бяха балсамираните.

— Как вървят сделките, Жорж? — попита Хари, привличайки вниманието на Марта.

Не че го бе забравила. Нито за миг. Яката му бе измачкана, а жакетът — раздърпан, но това ни най-малко не накърняваше неустоимата му привлекателност.

— Сделките вървят добре, Хари — отвърна Жорж. — Едва миналата седмица ми предложиха нещо, за което залагам името си, че е от гроба на Ехнатон.

— Шегуваш се, Жорж, от гроба на Ехнатон? — недоверчиво попита Хари.

— Кой е Ехнатон? — попита Коул.

— Кой е Ехнатон? — повтори Саймън с толкова удивен тон, че Марта едва не се засмя. — Скъпо момче, наистина трябва да се разделиш с част от американските си парички и да си купиш някоя книжка. Още повече, ако възнамеряваш да следваш архитектура.

— Ехнатон е бил фараон — поде Хари, а на лицето му се появи онзи блясък, който винаги придобиваше, когато станеше дума за древните египтяни. — Един фараон, който си наумил да издигне собствения си бог над всички останали. Преследвал целта си доста безкомпромисно. Преименувал се, приемайки името на своя бог, построил град в негова чест и принуждавал хората да го почитат.

— И това е човекът, за когото господин Паже смята, че гробът му е бил намерен? — попита Коул.

— О, силно се съмнявам в това — отвърна Саймън с усмивка на превъзходство.

— Защо не?

— Както навярно можете да си представите, Ехнатон не бил на особена почит сред духовниците, които обслужвали култа на детронираните богове. Нали разбирате, той ги оставил безработни! След смъртта му се заели да унищожат всичко, което напомняло за Ехнатон, а също за семейството му и за неговия бог. Изоставили града му и осквернили гроба на фараона. Не са открити никакви символи на фараонска власт или произведения на изкуството.

— Досега. — Жорж се усмихна като котарака от „Алиса в страната на чудесата“. — Зная къде да търся, но ще падне здрава работа, при това далече в пустинята. Затова ще се наложи да наема някой строг надзирател, който да наглежда разкопките.

— Какво стана с онзи французин, Морис Шато? — попита Саймън.

— Морис Франклин Шапе е французин толкова, колкото сте и вие — отвърна Жорж, видимо засегнат. — Освен това отдавна вече не е мой… искам да кажа, не е на служба в музея. — Той се обърна към Хари. — На ваше място бих стоял настрана от него, скъпи приятелю. Морис Шапе не е много добре настроен към вас.

— Какво си сторил на човека? — за пръв път, откакто бе вдигнал тоста, се обади лорд Рейвънскрофт.

— Нищо особено.

Жорж изпуфтя.

— Хари даде на Морис да разбере, че методите му за третиране на работници не са съвсем здравословни за самия него.

Ах, да. Сега Марта си спомни. Говореше се, че Хари се е бил с Морис, след като методите на надзирателя причинили смъртта на едно арабско момче. Този двубой не завършил добре за Морис. Ама никак.

— Разбирам — каза лорд Рейвънскрофт.

— Съмнявам се, Блейк — възрази Хари. — В Египет постът на надзирател е една от най-изгодните възможности за работа пред един необразован мъж. Освен, разбира се, ако човек не знае къде има закопан сандък с антики. — Той хвърли на Жорж заговорнически поглед, на който той отвърна само с леко потрепване на веждите си.

— Напротив, мисля, че разбирам много добре — настоя лорд Рейвънскрофт. — Възможностите, с които разполага един… необразован мъж, са ограничени навсякъде по света. — Между Хари и Блейк съществуваше някакво напрежение и Марта остана с впечатление, че двамата не могат да се търпят един друг.

В това време под масата една ръка нежно галеше коляното й. Без да губи самообладание, тя плесна нахалника през пръстите. Коул Смит й намигна невъзмутимо и Марта отново едва се сдържа да не се разсмее.

Коул бе типичен американец. Беше изникнал в Кайро преди около месец и очевидно нямаше никаква представа от антики. Двамата бяха представени един на друг съвсем неотдавна и Марта би могла да обикне русия, върлинест и богат американец, ако…

Тя вдигна поглед и сякаш по случайност срещна погледа на Хари. Той й се усмихна разсеяно, а изпъстрените му със златисти петънца очи блеснаха насмешливо. Сърцето й се качи в гърлото. Боже, какъв мъж! От него струеше неотразима магнетична сила. Хари притежаваше не само чар, но и чувство за хумор и задълбоченост, а към всичко това една щедрост, която бе още по-запленяваща поради факта, че бе лишена от наивност.

Трябва да бе минало половин десетилетие от кратката им, незабравима афера. Бяха се разделили без взаимни упреци. Марта го бе уверила, че това отговаряло и на нейните желания.

Бе излъгала.

Никога не успя напълно да се освободи от магията на Хари Бракстън. Сега Марта извърна поглед — не искаше Хари да прочете мислите й.

— Залата днес е доста пълна — подхвърли Коул, когато разговорът замря. — Има ли някаква особена причина?

— Изглежда отново някоя от прочутите експедиции по Нил на господин Кук — всичко е включено в цената — която скоро ще потегли — ухилено обясни Саймън. — Казвам ви, от година на година този човек събира все повече и повече възрастни дами. Цялата страна е пълна с англичанки, вече почти не могат да бъдат видени пирамиди.

— Но, предполагам, всички тези хора не се канят да потеглят с Кук? — попита Коул.

— Не — отвърна Хари, — само добре облечените. Останалите са археолози от всички краища на белия свят.

— Да, и аз виждам представителя на една страна, която определено крои война… при това лична.

Марта хвърли поглед през рамо. Гюнтер Конрад, червенокос любител-археолог, седеше зад тях, скръстил ръце на широките си като бъчва гърди, и навъсено гледаше загорелия от слънцето тил на Хари.

— Струва ми се, че господин Конрад ви е сърдит, Хари. Не биваше да го мам… — Саймън хвърли бегъл поглед към лорд Рейвънскрофт и се поправи: — … да го подвеждате да продаде онази огърлица от Средното царство толкова евтино.

— Човек трябва да знае стойността на нещата, които притежава. — Хари отпи глътка вода. — Освен това направих постъпки за сдобряване.

— Гръм и мълния — неочаквано изтърси лорд Рейвънскрофт. — Това е съкровище, за което си струва човек да се поизпоти. Виждали ли сте някъде подобно съвършенство от най-висока проба.

— Съкровище? Къде? — попита Саймън и трескаво се огледа из залата.

Жорж, който бе проследил погледа на лорд Рейвънскрофт, спокойно облиза пръстите си.

— Хубава е, нали? Това е Дездемона Карлисъл.

Марта обърна поглед в посоката, в която гледаха останалите. Навсякъде, откъдето минаваше госпожица Карлисъл, появата й предизвикваше суматоха сред присъстващите мъже, които веднага скачаха от местата си, за да поздравят младата дама.

Марта и сама трябваше да се досети за кого бяха запазени празните места на масата. На всяка вечеря, организирана от Хари, неизменно присъстваше и Дездемона Карлисъл.

— Тя е очарователна — извика лорд Рейвънскрофт.

— О — каза Саймън, който най-сетне бе съзрял пленителното създание, — Дездемона. — Той се отпусна съкрушен на стола си. — Мило момиче. Малко странна. Ходещ лексикон. Знае за йероглифите повече от всеки десет мъже в тази зала взети заедно. Освен това знае дузина езици. Дядо й е непоправим глупак.

— Дузина? — попита лорд Рейвънскрофт. — Сигурен ли сте, да не би да грешите?

— Напълно — с известно негодувание отвърна Саймън. — Като дете предизвика международен интерес. Всички вестници пишеха за нея като за един вид дете-чудо. Бе изложена дори в един брой на „Национално географско дружество“ от 1880-та!

— Искате да кажете, че са били изложени доказателства за способностите й — внимателно го поправи Хари.

— Разбира се — отвърна Саймън. — Предизвика истински фурор сред египтолозите. Бях дори на едно от представленията й.

— Колко необикновено. — Лорд Рейвънскрофт нито за миг не бе откъснал поглед от грациозната млада жена. — Как е попаднала тук?

— Натирили са я — лаконично отвърна Саймън. — Родителите й починали, така че просто била натоварена на един кораб и изпратена при дядо си. Бедното момиче! Проклетият късметлия — простете, госпожо Дъглас — но ако не бе Дездемона, старият Карлисъл щеше да живее в колиба. Тя се грижи за дядо си.

Марта си наложи да огледа подробно приближаващата се млада жена. Рейвънскрофт имаше право — Дездемона наистина бе изключителна красавица.

Косите й бяха прибрани в немного стегнат — и малко старомоден — кок на тила и блестяха като старо злато. Цветът на косата й се отразяваше в лекия — макар и не твърде женствен — загар на кожата й и още повече изпъкваше на фона на малко старомодната рокля с цвят на топаз. Тя прекоси бързо залата, без да забележи трескавото внимание, което предизвикваше появата й. Макар и грациозна, в походката й имаше прекалено много нетърпение и очакване, сякаш бързаше към най-лелеяния си блян. При вида на толкова ранимата, миловидна и енергична Дездемона, която се приближаваше към тях с изписано на лицето й радостно очакване, Марта се почувства истинска старица. Кретащият зад нея сър Робърт вече бе забелязал доволно усмихнатото лице на любимия си враг Саймън и сега разкриви черти в болезнена гримаса.

Малко преди да достигне масата, Дездемона забави крачка, за да даде възможност на мъжете да се надигнат от столовете си. Сега можеше да бъде видян и необикновеният (и изненадващо тъмен) цвят на очите й, който изглеждаха почти черни под тъмните и прави вежди. Нищо чудно, че — както се говореше — преоблечена в местни дрехи, никой не би я взел за европейка.

Марта с нежелание погледна към Хари. Той се бе успокоил, а лицето му бе придобило сериозност, която странно контрастираше с обичайната му насмешливост. Раменете и брадичката му бяха едва доловимо напрегнати, а тялото — леко наклонено напред, сякаш Дездемона го привличаше с някаква магнетична сила, на която той се опитваше да се противопостави.

Въпреки това, когато последен се изправи и ухилено я поздрави, Хари изглеждаше абсолютно безгрижен.

„Проклятие, проклятие, проклятие!“ — Марта изпита желание да го разтърси. За какво му бе тази малка черноока лудетина? Тя бе облечена невъзможно, изразяваше мнението си твърде високо, бе своенравна, неспокойна и… и изобщо не бе жена за Хари.

И все пак, при цялата фамилиарност, която Дездемона позволяваше на Хари и колкото и близки да изглеждаха, между тях имаше някаква — едва доловима и непреодолима — дистанция, която Хари се опитваше да спазва. Макар неспособният му да се преструва поглед да не преставаше да поглъща Дездемона, както обезсърчена установи Марта. Ако някой мъж я погледнеше така, тя би го последвала и на край света.

Неприятно й бе да седи тук, ставайки неволна свидетелка на подобна унищожителна страст. Хари трябваше да погледне нея по този начин. Времето летеше и тя възнамеряваше в най-скоро време да предприеме нещо.

Един ден Хари щеше да съжали, че е ухажвал Дездемона по този странен начин и щеше да се отърве от нея. Само глупачка би отблъснала мъж като него. И макар Марта да се надяваше, че Дездемона ще се окаже подобна глупачка, това не й изглеждаше много вероятно.