Кони Брокуей
Египетски нощи (33)

Епилог

Лорд Блейк Рейвънскрофт вървеше, накуцвайки, по палубата на най-новия луксозен параход на Томас Кук. Той откри един свободен шезлонг и се настани в него. След това замислено впери поглед в брега. След малко махна на един келнер и си поръча скоч и чаша вода. Едноседмичната рана на крака му пулсираше, а проклетата шина му бе втръснала.

Едва няколко часа бяха минали от сватбената церемония. Бе дошъл на кораба направо от църквата, без да си направи труда да се преоблече. Макар нищо повече да не го задържаше тук, имаше неприятното чувство, че е избягал.

Булката бе очарователна, Блейк трябваше да признае това. Макар сватбената рокля да се бе оказала странна смесица от източни и английски елементи, а булото — някакъв невъзможен ориенталски парцал. Над дълбоко изрязаното й деколте бе зърнал огърлица — по-точно кръст на висш духовник, както Марта със страхопочитание му бе доверила. Имаше формата на… е, на инкрустиран със скъпоценни камъни лешояд. Въздействието му бе по-скоро смущаващо. Трябваше да признае, че и видът на самата булка му бе подействал смущаващо. Очарователна и толкова привлекателна, че на човек му секваше дъхът, но определено смущаваща. Можеше да се каже, направо причудлива. Като Египет, който изглежда не принадлежеше никому, макар толкова много страни да претендираха за това.

Погледът на Блейк лениво се плъзна по мътната вода на Нил. В далечината можеше да различи началото на пустинята, която с тъмните си цветове контрастираше със златистозеленото на речната долина.

Никой нямаше власт над всичко това и никога нямаше да има.

Може би Египет все пак принадлежеше на пустинята.

Кой би могъл да каже? Блейк знаеше само, че тази земя не притежаваше за него никакво очарование, не криеше нищо, което той би намерил за привлекателно, чаровно или романтично. За него тя завинаги щеше да си остане бойното поле, на което бе принуден да се изправи срещу собствената си природа. Бе се държал храбро, поглеждайки истината в очите. Като истински джентълмен. Не, Египет не бе за него. Също както и Дездемона. Два ребуса, към чието разгадаване той не проявяваше никакъв интерес.

„Е — помисли си Блейк, поемайки ледения скоч, който му подаваше келнерът, — поне не си тръгвам с празни ръце.“ Той пъхна ръка във вътрешния джоб на сакото си, за да се увери, че американските банкноти все още са там. Десет хиляди долара за един златен бик. Парите щяха да му помогнат да си върне благоволението на дядо си. Старият беше практичен човек. Да, Хари бе получил Дездемона, но той, Блейк, щеше да притежава имението Даркмуур.

Усмивката му стана несигурна и той се взря в чашата си. Най-глупавото бе, че постепенно започваше да се съмнява дали на Хари не се бе паднал по-добрият жребий.

 

 

Абдул наблюдаваше най-малкия си син, който събираше съдовете за готвене. През следващите шест месеца Раби щеше да извършва главно домакинска работа, но момчето приемаше наказанието си, без да мърмори. Абдул поклати глава. Не стига, че си бе изгубил ума и бе отвлякъл жената на Хари, сякаш за капак на всичко най-малкият му син й бе дал и папируса. „Е — помисли си Абдул и посочи тенджерата, която Раби не бе забелязал, — когато изтече наказанието му, момчето ще има изострено чувство за дълг. В интерес на истината, вината не е само негова“ — мислеше си Абдул, който сега нетърпеливо сочеше на сина си завивките за легло, които също трябваше да бъдат опаковани.

Абдул изобщо не трябваше да взема свитъка от гробницата. Понякога през годините се бе налагало да продаде това-онова от необикновената находка, за да обезпечи добруването на семейството. Но това винаги бяха дреболии, за които човек никога не би могъл да каже със сигурност от кой гроб произхождат. Едва след като преведе част от свитъка, бе осъзнал, че той можеше да отведе някой учен или археолог до точното място на гробницата. В края на краищата ставаше дума не за нещо друго, а за любовни стихове, които красивата Нефертити бе писала за съпруга си Ехнатон. Сега именно Хари, един от малкото мъже, за които Абдул бе сигурен, че са в състояние да оценят истинската стойност на тази находка, притежаваше част от папируса.

Абдул бе отворил дума за това по обратния път към Кайро, докато Хари нежно държеше все още спящата сит в обятията си. Абдул настояваше да получи обратно парчето папирус като благодарност за помощта, която туарегите бяха оказали в търсенето на сит.

В продължение на цяла една минута, която на Абдул се стори цяла вечност, двамата мъже бяха мълчали, без да откъсват поглед един от друг. Абдул знаеше — може би по-добре от всеки друг — какво би могло да означава за Хари това откритие. То би му спечелило много почести и слава в общността на учените и би му донесло онова признание, което заради неспособността му да чете винаги е било отказвано на Хари. Абдул бе затаил дъх. И макар Хари да бе човек на честта и да бе много задължен на Хасам, в онзи миг Абдул не бе в състояние да предвиди какъв ще е отговорът му.

Накрая Хари бе извърнал поглед, за да погледне спящата на гърдите му жена. На лицето му се бе изписала неподправена радост.

— Аз притежавам само малко късче хартия. При това става дума — той вдигна очи и погледна Абдул колкото страстно, толкова и искрено — за частно послание. За мен то е безценно. Никога няма да се разделя с това парче папирус. Никой няма да го види и аз никога няма да го продам. Нито на теб, нито на когото и да било.

Това бе последната му дума, а Хари винаги удържаше на думата си.

Абдул въздъхна и вдигна навитите на руло завивки, които лежаха в краката му. Той хвърли поглед към уплашения си син, преди да изпита жал към него и да му се усмихне. В интерес на истината трябваше да признае, че в крайна сметка Раби бе открил жената заедно с папируса, преди да се бе случило най-лошото.

Може би скоро момчето щеше да бъде в състояние да изпълни една много по-отговорна задача — да пази гроба на Нефертити до деня, в който Египет щеше да принадлежи на египтяните.

 

 

Хари взе в ръка малката висулка, окачена на златна верижка на врата му. Висулката беше топла, защото той винаги я носеше до сърцето си. В малкото стъклено шишенце имаше навито на руло парче папирус, на което бяха надраскани няколко йероглифа.

„Ти си моята единствена, вечна любов.“

Дори и сега това простичко послание бе в състояние да накара ръката му да се разтрепери. Той вдигна поглед, изгарян от нетърпение да види жена си, която чуваше да трополи в съседната стая.

Неговата жена.

Преди пет дена двамата — напълно изтощени — се бяха завърнали от пустинята, съпровождани от Абдул и хората му. Хари я бе върнал на дядо й, който не бе на себе си от притеснение, и се бе заклел — или както твърдеше сър Робърт по-късно, заплашил — че ще се върне, за да се ожени за нея.

Следващите няколко дена бе прекарал в подготовка за сватбата. Най-напред бе преодолял резервираността на сър Робърт, обещавайки му преференциални права за покупка на всички съкровища, намиращи се в негово притежание. Ужасно бе да се да се гледа как бащинските чувства на сър Робърт се бореха със страстта му към археологията. Решителният подтик бе дошъл от страна на Дездемона, която с недвусмислен тон бе обяснила, че не искала да се връща в Англия и че твърдяла обратното само заради дядо си.

Облекчението, изпитано от сър Робърт при тези думи бе толкова голямо, че видът на стария господин бе почти комичен. Единствените думи, отронили се от устните му, бяха:

— Мразя туида!

След преодоляването на тази пречка с помощта на Саймън Честъртън Хари бе пришпорил египетските и английски служители, за да получи разрешението за женитба по възможно най-бързия начин. Докато чакаше, се бе опитал да намери начини да убеди Дизи в искреността на чувствата си.

Ако тя искаше да живее в Англия — моля, тогава щяха да заминат за Англия. Той би приел да живее на всяко едно кътче от тази проклета планета, стига Дизи да бе с него. Тя не искаше Англия… тя искаше него. Когато предната вечер се бе появил в спалнята й, за да й каже, че я обича и че тя ще е най-голямата глупачка, ако не схване това и не даде шанс на двама им да заживеят щастливо — все едно в кое кътче на Земята — тя му бе отвърнала, че вече е намерила онова, което търсела: него.

От спомена за думите й Хари едва не се разтопи от щастие. Той се огледа нетърпеливо. Чу я да идва и в следващия миг тя се появи на вратата — кожата й, косата, роклята — един омагьосващ сън от коприна. Тя се приближи към прозореца и отвори капаците, за да пусне следобедното слънце в стаята. Внезапно нахлула светлина се разля по кожата й като разтопено злато и превърна косата и в блестящо було, спускащо се по раменете и гърба й.

— Срещу цената, която искат тук, в „Шепърдс“, човек би си помислил, че поне ще си направят труда да проветряват добре стаите — промърмори тя.

Хари се засмя.

— Обичам те, Дездемона. За бога, обичам те.

Тя се извърна и на лицето й трепна лъчезарна усмивка.

Само преди няколко дена при тези думи би се изчервила и срамежливо би отвърнала поглед. Сега обаче лицето й блестеше от задоволство.

— Обичаш ме просто защото не можеш да четеш и се надяваш да се сдобиеш с безплатна секретарка за цял живот.

Дъхът му секна. Още едно прозрение — цял живот бе гледал на неспособността си да чете като на нещо, което трябва да бъде скривано, като на източник на безкрайни страдания. Но тя… тя се шегуваше с това по един внимателен и остроумен начин. Караше го да се чувства силен, толкова силен, че не би се спрял пред нищо. Може би дори щеше да напише онази монография, за която от години го врънкаше сър Робърт. Може би по начина, по който се бе научил да чете йероглифи, щеше да сполучи и с английския. Всичко бе възможно.

Дизи го обичаше.

— Не се опитвай да отричаш — рече тя, повдигайки вежди.

— Как разбра? — попита той така, сякаш бе спипан на местопрестъплението.

— Ти си ужасен негодник, Хари Бракстън. Всеки го знае. Само защото те оби… — Тя замълча и го погледна дръзко. — Това все още не означава, че съм се разделила със здравия си разум.

— Каза: „защото те оби…“. Защото какво? — Макар и да му доставяше удоволствие да й казва, че я обича, той не по-малко копнееше да го чува от устата й.

Хари се приближи. Тя се засмя. Тези прекрасни сочни устни.

— Защото обичам да те целувам по устата.

Той я дръпна към себе си, взе я в обятията си и заедно се завъртяха в кръг. Усещането бе опияняващо, главозамайващо, възхитително. Споменът за първата им любовна нощ се върна с настойчива яснота.

— Всемогъщи боже, дяволски се радвам, че харесваш устата ми. — И сам не чуваше онова, което казваше. Думите излизаха от гърлото му като някакъв дрезгав шепот. Вниманието му прекалено много бе ангажирано с начина, по които тя търкаше тялото си в неговото. Топлата, копринена, блестяща кожа… Можеше да я докосва, гали, хапе и… Той преглътна.

Устните й докоснаха основата на врата му и с разгаряща се страст се впуснаха да изследват врата, брадичката и лицето му, така че Хари усети да го заливат горещи и студени вълни. Ръцете й се обвиха около врата му. Тя неочаквано се притисна към него и започна да го тегли към леглото.

— Не — с гърлен глас рече Дездемона и отдръпна главата си. Хари простена от разочарование. — Не съм казала, че харесвам устата ти… казах, че обичам да я целувам. — Тя прокара пръст по долната му устна. Тъмните й очи бяха почти черни от недвусмислено желание. Тя се изправи на пръсти, а езикът й описа пътя, който току-що бе изминал пръстът й. Хари едва не полудя от желание. — Обичам вкуса й. — Той я взе на ръце и я понесе заднешком, докато краката му не опряха в леглото. — Но най я харесвам на допир — каза тя и отвори устни за дълга, страстна целувка.

Хари падна назад и я повлече със себе си, така че тя да легне върху него. Той затвори очи и допря буза до хладната й копринена коса. Неочаквано се изтърколи, без да я пуска, така че сега лежеше върху нея. Погледът му не се откъсваше от нейния и й отнемаше дъха — толкова неприкрито желание имаше в него.

Вратът и лицето й се изчервиха, когато погледът му се плъзна надолу по тялото й. Уханието й замайваше сетивата му. Той можеше да го усети — влажния солен полъх, идващ от кожата й. Дъхът й се учести, а вялият му, изпитателен поглед я възбуждаше и изнервяше едновременно. Нямаше да може още дълго да понесе напрежението, предизвиквано у нея от мълчаливата му настойчивост.

— Какво правиш? — попита тя, а гласът й прозвуча с една октава по-висок от обикновено. — Не ме гледай така. Караш ме да се чувствам… — Внезапно гласът й секна.

Хари се засмя дяволито.

Той отлично знаеше как да се държи с нея. Сега възбуждащо бавно започна — копче по копче — да разкопчава украсеният й със седеф корсаж.

Пулсът й сякаш бе полудял. В този момент тя — люляна между свян и дързост — се отдаде на главозамайващото желание.

— Чудесно. — Той разтвори първите няколко сантиметъра от корсажа й и погали нежните овали на гърдите й. Дездемона усети да я полазват тръпки. — Разказвал ли съм ти как се научих да чета йероглифи?

— Как?

— С пръстите си — нежно отвърна той. — Така. — Ръката му се плъзна под украсената с дантела блуза над гърдите й и ги погали. — По същия начин мога да чета и тялото ти. — Той откри зърната, нежно ги докосна със средната част на дланите си и започна да ги масажира. — Мога да прочета знаците на твоята възбуда. Това още не е копнеж, но е повече от обикновено желание.

Неочаквано той вдигна полата й, оголвайки стройните й крака, докато не откри украсените й с дантела жартиери, които придържаха копринените чорапи. Мъчително бавно и с безкрайна нежност започна да сваля първо единия, а след това и другия й чорап.

— Мога да почувствам как се отпускат бедрата ти — прошепна той. — Все още са стиснати. Трябва им насърчение, за да се разтворят като венчелистчетата на зюмбюла. — Дланта му погали леко най-чувствителното място между бедрата й. — Отвори се за мен, Дизи.

Тя потръпна. Докосванията му бяха едновременно познати и непознати. Когато се любиха за пръв път, сякаш вълна от дълго потискани инстинкти и чувства се бе стоварила върху тях.

Смущаваше я фактът, че той бе успял да овладее онова, което се случваше, докато на нея това не й се бе удало. Вече не знаеше колко от всичките тези усещания споделяха двамата и какво преживяваше само тя. Всичко, което знаеше, бе, че нямаше друг избор, освен да се остави на потока от възбуда и желание, който Хари толкова лесно събуждаше в тялото и сърцето й. Искаше да бъде неповторимо, необикновено и… прекрасно.

— Никога не съм се чувствал така, Дизи. Никога досега. Винаги съм мечтал физическата връзка да бъде толкова… важна — тихо и почти със страхопочитание каза той. — Диз, цял живот съм чакал само теб.

— Мен? — тя не можа да скрие нотката на съмнение в гласа си.

— През цялото време. — Той я погледна в очите. — Помниш ли огледалото, Диз?

Тя кимна.

— С години се колебах да ти го дам, макар да исках да го сторя още тогава, когато се целунахме за пръв път. Три години го носих със себе си. — Гласът му бе тих и хипнотизиращ, а думите му — сладки като мед.

„Обичах те през всички тези дълги

сезони, всеки миг — и нощ, и ден —

що пропилях без теб.

Лежах във мрака сам,

а часовете идваха със твоя глас

и твоя лик, докато накрая не бях преизпълнен

със теб.

Днес само споменът за теб събужда мойта

слаба плът и кара немите ми членове

да пеят.

Че немощен без теб съм и викам в мрака:

къде си, мое сърце?

Защо си тръгна от онзи,

който може да учи слънцето

на постоянство и плам?

Не чувам отговор да шепне любимият ми глас

и зная колко съм самотен.“

От ъгълчето на окото му се търкулна една сълза.

— Самотен ли съм, Дизи? — тихо попита той. За един кратък миг влажният му поглед се замъгли от стари съмнения.

Тя енергично поклати глава. Нейните очи също бяха влажни от сълзи.

Той докосна устните й, пое си дълбоко въздух и се усмихна — старият и новият Хари, слети в едно.

— Беше ли достатъчно романтично за теб?

Тя не се поколеба с отговора нито за секунда — толкова сродни бяха душите им, че копнежите му се отразяваха в нейните.

— Все е някакво начало.

Така си и беше.