Кони Брокуей
Египетски нощи (3)

2

— Това ли е обичайното ти държание? — Хари Бракстън се наведе, за да избегне удара й и успя, докато тя замахваше отново, да я сграбчи за китката. Цъкайки с език, той я завъртя в импровизиран пирует, обви ръка около кръста й и я притегли към себе си. — И то след като съм те избавил от ужасна съдба? — Топлият му дъх гъделичкаше ухото й. — Какво всъщност си си представяла в развинтената си фантазия?

— Каквото и да е било, по-лошо от това, да съм твое притежание, не би могло да бъде — отвърна Дездемона и престана да се съпротивлява.

Просто нямаше никакъв шанс. Можеше да усети мускулите на гърдите на Хари и да чуе ударите на сърцето му. За миг дори зърна златистия мъх, който покриваше жилавата му ръка и гъвкавата му китка. Дяволите да го вземат, той беше мъж до мозъка на костите си. При това със своята граничеща с високомерие наивност дори не осъзнаваше обаянието си. Тази ненадейна мисъл й върна разсъдъка. Без Хари нямаше да може да се измъкне оттук. Добре, той й се смееше, но не беше ли дошъл заради нея? Мъжката сила си имаше и своите добри страни.

Тя се отпусна и й се стори, че сега ръката му още по-плътно се уви около кръста й в прегръдка, която изразяваше нещо настойчиво и могъщо…

О, не! Нямаше да повтори тази грешка. Макар и да не бе готова така лесно да се откаже от навика си да измисля романтични връзки, Хари никога повече нямаше да бъде героят на някой неин блян. Веднъж вече му бе дала шанс, но отрезвяването се бе оказало прекалено болезнено.

— Защо не ми даде да разбера, че си ти? — остро попита тя и се освободи от прегръдката му. Макар сега да си даваше сметка, че е трябвало да се досети и сама. Никой, бил той принц на пустинята, индианец или дори капитан на оксфордския отбор по поло (какъвто, ако не я лъжеше паметта, Хари някога е бил) не можеше да язди кон така добре, както Хари Бракстън.

— Не исках да ти развалям удоволствието да се вживяваш в ролята на опърничава пленница. Освен това — добави той, — от време на време имам работа с тези мъже.

— Така ли?

— Трябваше да мисля за името си. В Египет властват мъжете. Държах се авторитарно, тъй като не исках да изгубя уважението им.

— Никой не те уважава, Хари.

След като тази въпиещо несправедлива обида не оказа видимо въздействие, Дездемона се свлече на колене и започна да рови под дебелия килим, с който бе постлана шатрата.

— Какво правиш? — попита той.

— Събирам си нещата — отвърна тя. Доловила тихото му мърморене, тя попита с пресилена вежливост: — Надявам се ще ме върнеш в Кайро? Не виждам причина да удължавам излишно престоя си тук, колкото и очарователни да са домакините ми…

— Неща? — повтори като ехо Хари. — Какви „неща“? Абдул каза, че Раби те отмъкнал направо от пазара. Не си имала никакви „неща“.

— Сега обаче имам.

В погледа на Хари се появи познатият алчен блясък. Това вече бе Хари, такъв, какъвто го познаваше.

— Какво имаш?

— Само един ст… — Успя да стисне устни, преди да е станало късно. Дори само мисълта, че Хари би могъл да узнае какво е чела, накара кръвта да нахлуе в главата й. — А, няма значение.

— Ти си забележителна жена, Дизи. Седиш си тук, наливаш се с това ферментирало козе мляко и отгоре на всичко успяваш да купиш… — Когато забеляза виновната й гримаса, очите му се разшириха. — Надявам се, не сте откраднала тези неща, скъпа госпожице Карлисъл? Това би било голяма грешка. Ще направи лошо впечатление, а освен това би било и неморално. Един образец на английска добродетелност като теб…

— Не съм го откраднала — възрази тя. — Онова момче, Раби, ми го даде.

— Успяла си да накараш похитителите си да ти правят подаръци? — Сега в погледа му имаше неприкрито възхищение. — Омъжи се за мен.

— Престани — сряза го тя. Бе открила и измъкнала свитъка изпод килима. Сега трескаво го напъха в колана на роклята си и пусна широката блуза отгоре.

Той наистина бе казал: „Омъжи се за мен“. Хари не пропускаше нито една възможност да й напомни за някогашното й увлечение. Ако поне веднъж след думите му бяха последвали дела… Тя се отърси от тези опасни мисли.

— И престани да ме наричаш Дизи. Никой не ме нарича Дизи. Освен това изобщо не се чувствам замаяна^[1].

Каква лъжкиня бе само. Във вътрешността на шатрата бе необикновено тихо и топло, а самата тя се чувстваше отпусната и немощна.

— Тъкмо иронията прави обръщението толкова находчиво. Между другото, ще те наричам така, както пожелая. Защото според законите на много народи, сред които и туарегите, сега ти ми принадлежиш.

Тя го погледна невъзмутимо. Странно, въпреки че й се виеше свят, го виждаше съвсем ясно — можеше да различи интересните сенки, които лунната светлина хвърляше под скулите му, тънките бръчици около очите, дори порите на кожата му. И все пак трябва да беше пияна, защото въпреки безразличния тон на гласа му й се бе сторило, че в израза на лицето му има нещо остро и настойчиво. Нещо повече от желание, макар без съмнение да имаше и желание. Желание и… Тя тръсна глава, за да подреди мислите си. Без съмнение бе прекалила с пиенето.

„Да — помисли си тя и обви ръце около свитите си колене, — това е заради проклетото ферментирало козе мляко.“ Това бе единственото обяснение за особения израз, който й се бе сторило, че забелязва на продълговатото лице на Хари — да, би могла да се закълне, че го видя.

Тя затвори очи и притисна пръсти към слепоочията си. Когато отново ги отвори, на лицето на Хари нямаше нищо друго, освен обичайната иронична самоувереност. Точно както и бе предполагала, тъжно кимна тя.

— Що за подарък е това? — попита Хари.

— Фараонски саркофаг — отвърна тя, но гласът й не бе толкова непринуден, колкото трябваше да прозвучи. — И какво значи, че ти принадлежа? — Тя се изправи с усилие.

— Принадлежиш ли ми или не? — тихо попита той. — Аз те спасих. А ти още дори не си ми благодарила.

Тя занемя, схванала пълното значение на дилемата, пред която се намираше. Той бе прав, дяволите го взели. Беше я спасил, може би дори й бе спасил живота и затова вероятно му дължеше нещо.

Тя му хвърли един поглед. Хари я погледна с предизвикващ състрадание израз, който не успя да я заблуди нито за миг. Нищо в Хари Бракстън не бе такова, каквото изглеждаше. Той бе чакал и като всеки чакал — роден опортюнист. При все това, бог знае колко дълго я бе търсил, скитайки сред дюните под палещото слънце на пустинята, и колко често бе спал под открито небе сред тази нечовешка природа.

Тя усети как омеква.

Неимоверно глупаво. И неизбежно. За съжаление.

— Навярно е трябвало доста да се поизръсиш за мен — сломено каза тя.

— О, да.

Какво ли му бе струвало да я откупи от тези търговци на роби? Очевидно цяло състояние. Допускаше, че руси бели робини не се намираха лесно.

— Ще намеря начин да ти се издължа, Хари. Може би дори ще намеря време да преведа папирусите, които си измъкнал от онзи американски археолог. Така поне ще знаеш колко да искаш на… своите клиенти.

Тя се изправи, залитайки, и застана лице в лице с красноречивото му мълчание. Не биваше да подема този разговор. Тя бе толкова уязвима в момента, че той не би се посвенил да използва предимството си.

— Хари — жално рече тя, — знаеш, че нямаме пари. Счетоводството на дядо е в ужасно състояние. Винаги съм подозирала… — Тя се приближи и се огледа на всички страни, за да се увери, че никой не може да ги чуе, като при това едва не политна напред.

Хари я улови над лакътя и й помогна да се задържи на крака. Прокара ръка по бузата й, отмятайки един кичур от лицето й. Тя потрепери, почувствала топлото пулсиране, което докосването му събуди у нея. Устните на Хари леко се разтвориха и тя можеше да види блещукането на зъбите му.

Дъхът му нежно галеше челото й, сякаш Хари умишлено се опитваше да я замае. Той се наведе към нея, така че сега поглъщаше дъха й. Неволната реакция на тялото й я уплаши. Той веднага отстъпи назад и макар да бе само на няколко сантиметра, на Дездемона й се стори, че се е отдалечил на мили.

— Тъкмо се канеше да кажеш нещо…? — помогна й той да излезе от неловката ситуация. Между веждите му се бе образувала дълбока бръчка, а в гласа му имаше болка.

Миглите й пърхаха смутено. Нещо за дядо й… Ах, да!

— Винаги съм подозирала, че една от решаващите причини дядо да приеме този пост, бе желанието му да се изплъзне от кредиторите си.

Не че Хари не знаеше това. Всеки в Кайро знаеше, че сър Робърт Карлисъл, шеф на античния отдел на Британския исторически музей, забележителен археолог и сносен администратор, във финансовите дела бе неумел като дете.

— Никога не можа да разбере всичките тези загуби и печалби.

— За разлика от теб.

— Да. Когато събера достатъчно пари, дядо ще може да заеме поста, който музеят му предложи в Лондон.

— А това вече е важно. Триумфалното завръщане на дядо ти.

Дездемона кимна усърдно.

— Вече двадесет години той пропилява тук своя талант, Хари. Когато се върнем в Англия най-сетне ще получи признанието, което заслужава. Можеш ли да си представиш колко болезнено е за него да вижда археолози-любители, които ровят наоколо едно-две лета, а след това се връщат в Англия и веднага получават международно признание.

— Мисля, че да.

— Но той не би се върнал, ако това би означавало да живея при по-лоши условия. Само да можехме да се отървем от тези дългове. Сигурна съм, че би могъл да живее доста добре от заплатата от музея и от лекциите…

— Да, да — прекъсна я Хари, — а какви са твоите желания?

— Моите? — Миглите й трепнаха. — Там ще ми хареса. Разбира се. Ще имаме малка къщичка със сламен покрив, обвита със слез и птичи дрян и…

— … покрив, който тече и някоя стара мома в съседство, която да цъка с език всеки път, когато се появиш на вратата със своите шалвари.

— О — спокойно отвърна Дездемона, — само щом се върнем в къщи — край на шалварите.

Хари поклати глава.

— Наистина ли искаш да се върнеш в Англия?

— Каква алтернатива предлагаш? — Тя се опита да прикрие безнадеждността на този въпрос, като изпуфтя презрително. — Наистина ли мислиш, че възнамерявам да прекарам остатъка от дните си тук като мишена на хорското любопитство? Много благодаря, до гуша ми дойде. — След това припряно добави: — Искам най-сетне нормален живот. Бих искала да се срещам с хора, които се интересуват от нещо различно от мъртви култури, мъртви хора и мъртви езици. Бих искала да се запознавам с млади мъже и при това да мога да се надявам интересът им към мен да се дължи на нещо различно от желанието да им преведа някой мръсен папирус, който, разбира се, „случайно им е попаднал“. Тук това със сигурност няма да ми се случи.

— Е, добре, но преди да си започнала да плетеш дантелени перденца, ще трябва да ми преведеш онзи папирус — невъзмутимо рече Хари, който очевидно ни най-малко не бе трогнат от патетичните й думи. — Това е цената, която сама определи за положените от мен усилия.

Тя долови упрека в гласа му и веднага реагира.

— Ще са ми нужни седмици — рече тя и за момент напълно забрави Англия. — Не смяташ ли, че това е достатъчно обезщетение?

Той кимна колебливо.

— О, разбира се. Какво са за мен четири дена ужасен пек и жажда? Да не говорим за разходите, които ми коства тази малка спасителна акция. Това е кръстът на обикновените смъртни, Диз. Усмивката на една девойка… — лицето му помръкна и той погали бузата й с опакото на дланта си, — … колкото и ощастливяваща да е усмивката, тя не може да нахрани никого. Дребни грижи, наистина, но какво да се прави.

Когато я докосна, тя остана като парализирана. Странно. Хари я бе докосвал и друг път — по един познат, почти братски начин. Но това докосване по странен начин се различаваше от братска ласка — примесено с мъчително прозрение, колебливо обожание или… признание.

Тя чувстваше потребност да потъне в прегръдката му, но убедена, че това желание е било пробудено от алкохола и от шокиращата форма на устата му, направи точно обратното. Ядосана на собственото си лековерие и наивност, тя му се тросна:

— Хари, не можеш ли поне веднъж да направиш нещо достойно за възхищение, без веднага след това… — тя дълго търси подходящ израз — да се опиташ да извлечеш изгода и за себе си. Защо поне веднъж не постъпиш благородно?

— Защото ще си помислиш, че наистина съм благороден. — Думите излязоха дълбоко от сърцето му и прозвучаха по-грубо, отколкото вероятно бе възнамерявал, защото той сведе поглед и незабележимо тръсна глава. — Не бих искал да си създадеш погрешна представа за мен. — Той вдигна очи, а устните му се разтеглиха в самоиронична усмивка. — Е, Диз, какво ще правим сега? Героят ще си остане без възнаграждение въпреки значителните разходи на средства и усилия?

Колкото и голям да е бил откупът, Хари със сигурност можеше да си го позволи. Той бе на път да се превърне в един от най-преуспяващите авантюристи в Египет.

Дездемона въздъхна, по странен начин облекчена и същевременно ядосана, че напрежението на последните няколко мига бе изчезнало.

— Ще видя дали Хамад няма да се съгласи да ти продаде онази огърлица от деветнадесетата династия — предложи тя. — Хари, наистина бе много доблестно от твоя страна да тръгнеш да ме търсиш и да направиш всичко това… макар и с користна цел.

— Забрави за това — каза той.

— Ще ми се да можех — промърмори тя под носа си, съзнавайки колко неискрено трябва да бе прозвучала благодарността й. — Просто мразя да се чувствам задължена на някого, още по-малко пък на теб.

Хари оказваше странно въздействие върху нея. С всички останали хора тя можеше да общува сдържано, зряло и изключително любезно.

Той, напротив, изваждаше на бял свят най-лошите й черти — сарказъм, импулсивност, желание да упорства. Винаги правеше на пух и прах опитите й да се държи като добре възпитана млада англичанка.

„Добре тогава, Хари“ — помисли си тя и докосна с пръсти свития на руло папирус, който бе пъхнала под колана на полата си. Макар да бе противно на природата й, можеше да се опита да извлече някаква изгода и за себе си. Все някъде трябваше да има купувач за онова, което криеше под блузата си. Щеше да бъде трудно да го открие, но все пак…

В този момент египтянинът с килнатия тюрбан вдигна чергилото на шатрата и нетърпеливо им даде знак да излязат. Хари се наведе, за да се провре през отвора, а Дездемона го последва. Египтянинът жестикулираше по неин адрес и очевидно сипеше проклятия, на които Хари реагира остро.

Нещо не бе наред. Може би търговецът на роби бе решил да я задържи или бе намерил някой по-заможен купувач.

— Какво се е случило? — Тя посегна към ръката на Хари. — Какво казва той?

— Нищо. Абсолютно нищо. Върви при коня ми и ме чакай там — отвърна Хари. Старият египтянин продължаваше да вдига врява. — Хайде, тръгвай най-сетне.

Тя тъкмо се канеше да се шмугне покрай мъжете, когато египтянинът неочаквано бръкна под одеждите си. Дездемона изтръпна от ужас, сигурна, че мъжът ще извади нож. Вместо това обаче в ръката му се появи една препълнена копринена кесия, с която той замери Хари. Когато Хари я улови, от нея се изтърколиха няколко златни монети.

— Вземи ги! — извика египтянинът. — Вземи и сит! Вземи ги за труда си, но си я вземи обратно!

Дездемона настръхна. Трябваше да се досети. От всички хора на тази земя тя трябваше да се досети първа. Страст и нещо необяснимо! Боже мой, колко глупава бе! Тя опря ръце на кръста, след което се спусна към него.

— Дездемона — рече Хари и отстъпи назад, — сега нямаме време за това. Абдул наистина е много сърдит, задето все още сме тук. Той иска да си тръгнем… да си тръгнеш… веднага.

— Ха! — Тя спря и хвърли поглед към Абдул. Египтянинът изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да получи удар.

— Честно, Диз — умоляващо рече Хари. — Казва, че имало няколко купувачи, които го чакали от два дена. Нямало да чакат още дълго… а докато ти си тук, едва ли ще припарят до лагера.

— А, така ли? — сухо отвърна тя. — Защо пък не? А ти, Абдул… — Тя прониза търговеца на роби с гневен поглед. — Затваряй си устата… Няма да тръгна с Хари, преди да съм получила няколко разумни отговора. — Абдул трябва да я бе разбрал, защото ругатните му преминаха в тихо мънкане. — Обясни ми всичко това, Хари!

— Ти си една неверница, Ди… Дездемона. Скъпият ни сър Баринг може и да не е законен владетел на Египет, но все пак в момента управлява страната. Мислиш ли, че Абдул би рискувал да предизвика международен скандал за няколко жалки фунта?

Няколко жалки фунта. Значи това бе нейният кралски откуп. Радваше се, че бе тъмно и Хари не можеше да види как бе пламнало лицето й.

— Помисли — продължи Хари. — Ако се разчуе, че си била отвлечена, срещу Абдул ще се обърне не само всеки порядъчен английски джентълмен — саркастично рече Хари, — но и собствените му сънародници. Отвличането на млади английски госпожици вреди на търговията. Така че той изпрати да ме повикат. Тези пари са просто нещо като „Бог да ви възнагради“.

— Защо тогава му е притрябвало да ме отвлича? — хладно попита Дездемона.

— Не е бил Абдул, а Раби. Направил е грешка. Освен това ти е много ядосан, задето така си го водила за носа.

— Аз съм го водила за носа…?

Хари кимна, докато зад тях Абдул продължаваше да мънка.

— Раби казва, че си го подвела да мисли, че си някоя бедна, изплъзнала се от надзор робиня. Чувствал се като благороден рицар, който те е измъкнал от ноктите на някой немарлив собственик. А когато те метнал на рамо, подозрението му се потвърдило. Толкова кльощава, кокалеста и изпосталяла…

— Достатъчно…

— Това са думи на Раби, не мои. Той се чувства използван. Имал, казва, само най-добри намерения.

— Двамата с него да не сте роднини?

— Как ти хрумна? — Хари наклони глава на една страна.

— Просто така. — Тя отново погледна към Абдул. С издутите си бузи и придобило пепеляв цвят лице, той изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се пръсне. — Цяла нощ ли ще стоим тук?

Хари изпусна въздишка на облекчение.

— Не, разбира се, че не…

Без да удостои Абдул дори и с поглед, той се запъти към арабската си кобила. Метна се на гърба й и Дездемона трябваше да признае, че изглеждаше доста внушителен. Хари сръга коня с пети и й подаде ръка. Тя я пое и, без много да се церемони, той я вдигна и я сложи странично на седлото пред себе си.

След това обви ръка около кръста й и я притисна по-плътно.

— Сигурна ли си, че няма да се почувстваш по-добре, ако ми дадеш онова, което криеш под полата си? — промърмори той току до ухото й, а устните му бяха кадифено-нежни и топли.

Въпреки че кожата й бе настръхнала от допира на устните му, тя поклати глава.

— Напълно съм сигурна, Хари. — Гласът й прозвуча неестествено пискливо. — Благодаря за загрижеността.

Трябва да бе по-изтощена, отколкото искаше да признае, защото сега, когато хладният нощен бриз диплеше косата й, а бедрата на Хари докосваха нейните, тя се почувства много сънена и… доволна. Светът, който през последните дни й се бе струвал нереален и — да, сега можеше да си признае — плашещ, постепенно отново започваше да става сигурен и познат. Тя затвори очи и облегна глава на рамото на Хари. Той може и да бе строен и слаб, но имаше широки — и удобни — рамене. Във всеки случай много по-удобни от прашната, задушна шатра, в която бе прекарала последните три нощи.

— Диз?

— Хм?

— Какво ти даде Раби?

— Любовни писма — прошепна тя.

Той се засмя и пришпори коня.

 

 

Когато Дездемона влезе през вратата, сър Робърт Карлисъл вдигна поглед от книгата, която четеше, и надникна над очилата си.

— О! Здравей, Дездемона.

Здравей? Бяха я отвлекли, бе прекарала четири дена и три нощи в една задушна шатра и едва не бе продадена в робство. Беше уморена и мръсна и чувстваше главата си така, сякаш някакъв демон я бе използвал за наковалня. А склеротичният й дядо я посрещаше само с едно „здравей“.

— Дядо, даваш ли си сметка…

— Добър ден.

Дядо й вдигна поглед и присви очи. Лицето му придоби строг израз.

— Ах, вие ли сте, Бракстън? Какво правите тук?

— Срещнах Дизи по пътя насам. — Дядо й затвори очи. Прозвището, което Хари й бе дал, му допадаше също толкова малко, колкото и на нея. — Така че реших да ви засвидетелствам уважението си.

Дядо й изпуфтя презрително, а Дездемона последва примера му.

— Дядо, бях…

— Дизи ми разказа колко чудесно била прекарала при Комптънови.

— Наистина ли? — отвърна дядо й. — Но, моля те, следващия път, когато ходиш някъде, да ми се обадиш лично, вместо да оставяш съобщение на икономката.

Съобщение? Маги? Един скрит поглед към невинното изражение на Хари й даде да разбере кой бе авторът на нейното „съобщение“. Тя въздъхна вътрешно. Колкото и да мразеше това, сега за добро или за зло трябваше да излъже дядо си. Иначе щеше да се наложи да прекара цялата следваща година в стаята си. Проклятие. Сега бе задължена на Хари за още нещо.

— Забелязах, че вие, днешните млади, сте по-различни — започна обичайното поучение дядо й, — и се опитах да свикна с това. Но все пак външната форма трябва да бъде спазвана. Като стана дума, що за дрехи са това? — Той неодобрително огледа облеклото й, което се състоеше от широка местна роба в окаяно състояние.

Дездемона трескаво търсеше някакво правдоподобно обяснение.

— Карнавал — каза Хари.

— Ах, така ли? — недоверчиво попита дядо й.

Очите й се присвиха до тесни цепки и тя се взря в Хари, който видимо се забавляваше. Почти можеше да види как прави поредната отметка в графата „Дългове на Дездемона Карлисъл“.

— Карнавал ли, Дездемона?

Тя кимна навъсено.

— Следващия път, когато ходиш на карнавал, сложи нещо по-чисто. Скъпа Дездемона, какво си си въобразявала, че правиш? Вониш като камила.

— Това е от козето мляко… прекипялото козе мляко — обясни Хари.

Поруменелите й страни сега направо пламнаха.

— Отивам да си легна — обяви тя.

— Добра идея. Ще намерите изхода, нали, Бракстън?

Дядо й изчезна в задната част на къщата и отново потъна в книгите си.

Без да дочака излизането на Хари, Дездемона се помъкна нагоре по стълбите. Щеше да се изкъпе, да хапне нещо, и да си легне, а след това… тя опипа свитъка под полата си… след това щеше да препрочете шокиращите, възбуждащи и дори неприлични стихотворения на „Нефертити“.