Кони Брокуей
Египетски нощи (14)

13

— Липсваше ми. — Беше го казала. Толкова несигурна Марта не се бе чувствала от десетилетия. Тя вдигна поглед.

Хари я погледна с лъчезарните си, непроницаеми очи и с небрежен, успокоителен жест посегна към дланта й, при което трябваше да се наведе през малката масичка, край която седяха.

— Ти си прекалено добра, Марта.

Той дори и не се опита да си даде вид, че не е разбрал поканата, съдържаща се в признанието й. Това бе едно от нещата, които го правеха толкова привлекателен в нейните очи.

— Наистина ли? — без да се замисли, отвърна Марта. Тя внимаваше да не насилва нещата — от страх, че ако го принудеше да вземе решение, резултатът можеше да не е в нейна полза. — Никой още не ме е упреквал в този грях.

— Добра и очарователна — допълни той. — Не искаш ли чаша шери?

— Много мило от твоя страна — отвърна тя.

Хари се надигна и се отправи към бюфета, където, без да бърза й наля чаша шери.

Марта се запита дали не използва възможността, за да измисли някакъв отговор, и пулсът й се ускори. Завладя я непознато чувство на неувереност. Просто не трябваше да идва. Не биваше да се появява на вратата му неканена и без да го извести предварително. Не и толкова скоро, след като той цяла вечер бе наблюдавал Дездемона Карлисъл по онзи странен и болезнен начин.

Но Хари наистина й бе липсвал. Той бе пламенен и нежен любовник, който се стараеше повече да доставя радост, отколкото да получава. Но повече от физическата връзка — колкото и да й се бе наслаждавала винаги — й липсваше интимността след любовната игра.

— Питието ти.

Той застана пред нея и й подаде чашата. Марта съвсем ясно можеше да види къде се бе порязал по време на бръснене. Тя пое чашата, постави я на масата пред себе си и импулсивно посегна към ръката му. Привлече го към себе си и се примоли:

— Моля те, Хари, седни до мен.

Той изпълни молбата й и взе дланта й в големите си, топли длани.

— Ние сме си нещо като двойка, какво ще кажеш, Хари? — рече тя. След като не получи отговор, продължи: — От колко време сме в Египет, Хари? Аз съм тук вече почти десет години, а ти пристигна малко след смъртта на Нед. Колко прави това? Осем години?

— Не е за вярване.

— Спомни си само за всичко, което сме преживяли заедно. Как винаги сме се присмивали на благоприличието и нормите. Бяхме доста необуздани! — Тя направи опит да се засмее.

— Наистина.

Просто не ставаше. Каквото и да си мислеше той, изглежда изобщо не гледаше на нея като на своя партньорка. Дори и в мислите си. Имаше само още една възможност да го убеди. Тя се наведе към него, така че гърдите й докоснаха ръката му над лакътя. Усети как мускулите му се напрегнаха. Ако успееше да разбуди тялото му… може би след това щеше да постигне същото и със сърцето?

— Хари — прошепна тя, издърпа дланта си и я постави на гърдите му. Сърцето му биеше равномерно. — Беше ни добре заедно, нали, Хари?

— Да. — Гласът му прозвуча тъжно. — Беше ни добре.

Не й харесваше това „беше“. Тя сведе глава и докосна с устни гърлото му.

— Би могло да се повтори. — Тя го наблюдаваше внимателно в очакване зениците му да се разширят, издавайки растящата му възбуда.

— Не се и съмнявам. Просто…

— Мастър Хари!

Нечий задъхан глас накара Хари да подскочи. Марта го погледна въпросително, но не понечи да се отдели от него. В рамката на вратата се бе появило слабо арабско момче, което дишаше шумно и ги гледаше с големите си тъмни очи.

— Какво има, Дураид? — попита Хари по-скоро раздразнен, отколкото загрижено.

— Идвам заради сит.

— Какво? — Хари скочи, очевидно напълно забравил за Марта.

— Сит е на пазара.

— Е, и?

— Мисля, че има нужда от помощта ви. Тя е…

— Ще ми разкажеш по пътя — прекъсна го Хари.

Без нито дума повече той излетя през вратата, следван от момчето. „Дори не се сбогува“ — помисли си Марта. Значи толкова много го занимаваше мисълта за Дездемона Карлисъл. Проклятие! Сякаш целият му свят се въртеше около нея. Марта взе чашата с шери, вдигна я срещу светлината и се вгледа в нежните отблясъци, които кехлибарената течност хвърляше на светлината на късното следобедно слънце. Хари Бракстън, спасителят. Защо оная идиотка не проявеше интерес към лорд Рейвънскрофт? Марта гневно запокити чашата срещу стената.

 

 

Тази непоправима жена бе тръгнала съвсем сама. Йосиф бе неутешим. Докато Хари го затрупваше с въпроси, той не преставаше да се извинява, кършейки ръце.

— Но тя ми каза, че вече е пушила наргиле! — Сълзите бяха на очите му.

— Да, но пълно с тютюн, магаре такова! Тютюн!

— Това също беше тютюн. Преди два дена с наргилето бе пушен хашиш, но аз не можех да зная, че от остатъците ще я хване толкова силно! Откъде можех да зная, Хари? Отначало ми се стори, че й е много приятно. Изобщо не се боеше. Ни най-малко.

— Откъде е можела да знае, че трябва да се бои. Особено с нещо подобно… — Той не довърши изречението си. Макар да съзнаваше, че Йосиф не е виновен, изпитваше желание да го удуши. — В каква посока пое?

— Не зная! — Йосиф отчаяно вдигна ръце. — Мислех, че телохранителят й е с нея.

— Телохранител? — Хари подскочи, а Дураид се сниши.

— Знаете каква е, мастър Хари. Убеден бях, че няма да ме послуша. И си мислех, че ако си е втълпила да извърши нещо опасно… Знаете я каква е!

— Определено. — Хари се опитваше да се отърси от мисълта за всички онези опасности, които можеха да я сполетят в сегашното й състояние. При други обстоятелства здравият й разум вземаше надмощие над импулсивността й, но под влиянието на хашиша навярно всичките й задръжки се бяха изпарили. Само мисълта за това накара кръвта във вените му да кипне. — Дураид, ти тръгваш по посока на реката. Аз ще тръгна на изток, за в случай, че си е наумила да обикаля сама из тази част на града. Но чак толкова лекомислена не може да е — каза той повече на себе си.

— Не се знае — плахо отвърна нещастният Йосиф. — Чувстваше се доста самоуверена. И макар и да се тревожеше за момчето…

— По дяволите!

Хари изхвърча през вратата и се втурна в лабиринта от тесни улички. Ако я беше… Той изруга. Нямаше смисъл да започва с това. Все едно, късмет или нещастие, че бе влюбен в една независима, непредвидима романтичка, едно беше сигурно — той я обичаше. Обичаше Дездемона Карлисъл с цялото си сърце и цялата си душа.

Той тичаше из опустяващите улици, задушаван от въпроси, на които не намираше отговор. Никой не бе виждал млада англичанка и с всяка минута страхът му растеше. Въпреки че Кайро бе доста по-безопасен от повечето големи градове и фактът, че бе европейка и англичанка, можеше да я предпази от повечето опасности, имаше една категория мъже, които бяха достатъчно отчаяни и пропаднали или достатъчно глупави, за да не могат да устоят на изкушението на една толкова лесна плячка.

Хари забави крачка и се опита да задуши надигащата се в гърдите му паника. Може би Дураид я бе открил. Може би в този момент тя вече си бе в къщи и се бореше с обичайното изтощение, настъпващо след употребата на хашиш. Може би имаше главоболие. „Мили боже, нека главоболието да е ужасно.“

Тъкмо се канеше да свие по някаква тясна уличка, когато видя едно малко момченце да си играе само и спря. Детето изглежда бе тук от часове.

— Търся красива, руса, млада англичанка — лаконично рече той на арабски. — Виждал ли си я?

Момчето кимна, без да се поколебае нито за миг.

— Къде? — Сърцето на Хари щеше да се пръсне. Той извади от джоба си един пиастър^[1].

— Да, да! — усърдно закима момчето, без да изпуска монетата от поглед. — Жена със златни коси. Тя плачеше.

— За бога… Къде?

Момчето посочи с палец уличката зад себе си.

— Преди четвърт час. — Хари му подхвърли монетата и понечи да тръгне. — Беше преследвана, сит.

Преследвана? Хари се втурна нагоре по стръмната уличка, обзет от смътно предчувствие. Някакъв шепнещ глас, още един ъгъл и…

Шестима мъже стояха сред издължени сенки като чакали, дебнещи около светлината на някой лагерен огън. С търпение на хищници те наблюдаваха някакъв свит на кълбо силует, който клечеше до стената, пред която уличката неочаквано свършваше.

Дизи.

Хари мина между тях, без да обръща внимание на ръмженето им, наведе се и взе Дизи на ръце, като да бе някое малко момиченце. Слепоочията му пулсираха от страх и гняв едновременно.

— Дизи, наред ли е всичко? — настойчиво попита той.

Почака, докато му се стори, че долови нещо като кимване от нейна страна, след което се обърна.

Мъжете го бяха наобиколили. Той не ги поглеждаше, нещо повече, не смееше да ги погледне. Мускулите на брадичката му се свиха, когато се опита да вдигне Дизи още по-високо. Ръцете й бяха обвити около врата му, а лицето й — притиснато към гърлото му. Приличаше на дете, което търси закрила. Той усети по кожата си солената влага на сълзите й. Тогава се насочи право към мъжете. Горната му устна трепереше, докато се опитваше да гледа право пред себе си от страх, че би могъл да се взриви от гняв и с това още повече да увеличи опасността, в която се намираше Дизи. Усещаше кръгът около него да се стеснява, чувстваше тежестта на свъсените им злобни погледи и едва устояваше на порива да се обърне и заотстъпва.

„Как смеят? — Тази мисъл го накара да кипне. — Как смеят дори да си помислят да й причинят болка?“

Тогава внезапно всичко свърши. По някакъв невидим знак мъжете се отдръпнаха — мълчаливи, навъсени, дебнещи.

Хари понесе Дездемона по уличката, покрай момчето, по още дузина други улици и знаеше, че би могъл да я носи така вечно. Едва малко преди дома й се огледа за някоя пуста странична уличка. Колкото и смешно да й стореше притеснението му, той просто не искаше дядо й да я види в това състояние.

Хари спря с надеждата, че тя ще се овладее, но не можеше да се реши да я свали на земята. Още не. Жадуваше да усеща грациозното й, леко тяло, тъканта на измачканите й дрехи и топлата кожа под тях. Да вдишва уханието на влажното й чело и да се наслаждава на лекия мирис на тютюн, който носеше дъхът й. Всеки миг с нея бе скъпоценен, дори жизненоважен. Той имаше толкова малко възможности да я докосва — макар да се възползваше от всяка от тях, макар винаги да намираше някакъв претекст да го прави — че сега просто не можеше да я пусне.

— Дизи. Добре ли си? — Гласът му прозвуча дрезгав и чужд дори за самия него.

Тя вдигна глава, а в тъмните й очи имаше някакъв странен блясък.

— Защо се забави толкова много? — проплака тя. — Толкова се уплаших!

Той понечи да се усмихне.

— Няма нужда да се хилиш. Наистина много се уплаших. Бях се загубила.

— Изобщо не е трябвало да напускаш магазина.

— Зная — призна тя. По един колкото неповторим, толкова и очарователен начин винаги бе искрена — дори и пред себе си. — Но Дураид бе изчезнал и аз се безпокоях за него, а освен това мислех… мислех… О, Хари!

— Шшт — накара я да замълчи той и потърка устни в копринената й, блестяща коса, докато не усети слаб дъх на хашиш. Когато си спомни за състоянието й, изражението му помръкна. — Прииска ти се малко хашиш, а?

— Хашиш? — попита тя, а тъмните й очи блуждаеха. Сега Хари за пръв път забеляза, че тя очевидно още бе под въздействието на дрогата. — Не съм пушила никакъв хашиш.

— Какво мислиш, че си пушила с Йосиф?

— Тютюн. Поне така каза той.

— Не дрънкай глупости.

— Така да бъде. Признавам, помислих си, че навярно става дума за доста интересен тютюн, но се кълна, че никога… е, веднъж… добре де, половин дузина пъти съм пушила тютюн. Откъде тогава бих могла да знам?

— Да бе попитала здравия си разум! — сардонично рече той.

Тя се опита да се освободи от прегръдката му, но Хари не възнамеряваше да я пусне толкова скоро. Всъщност, ако зависеше от него, не би я пуснал никога.

— Не би ли могъл да се държиш малко по-рицарски? — попита тя с обиден глас и след един не особено енергичен опит да се освободи отново се настани удобно в обятията му.

— Аз не съм рицар — глухо каза Хари.

Отново все същата стена, която винаги ги бе разделяла — любовта на Дизи към принцовете от приказките. Не кой да е приказен принц. Трябваше да е някой английски принц, а историята да завърши с едно английско „честити до края на дните си“. А това бе роля, която той нито можеше, нито желаеше да изпълнява. — Аз съм безскрупулен, недодялан и неблагонадежден.

— Няма нужда да ми го напомняш. — Тя се изви в ръцете му и го погледна обвинително. — Дължиш ми пари.

— Ах, наистина ли?

— Да. Трябвало е да ми ги дадеш.

Той я залюля на ръце.

— Когато една жена настоява за възнаграждение, по правило това е заради някаква услуга или удоволствие, което е доставила някому. Понякога и двете заедно. А аз не мога да си спомня да съм получавам от теб нито едното, нито другото. Но навярно ти ще ми помогнеш…

— Ха! — възкликна тя, игнорирайки ироничната нотка в гласа му. — Напротив, напротив!

— Така ли? Странно, че не мога да си спомня нищо подобно.

Тя изглежда не забелязваше, че той така я бе притиснал към себе си, сякаш от това зависеше животът му. Трябваше да продължи да й отвлича вниманието, за да открадне още няколко минутки от тази опиваща близост.

— Точно така. Дължиш ми пари за всички онези преводи и експертизи, които съм направила за теб.

— Но аз вече съм ти ги заплатил.

— Да, но твърде недостатъчно.

— Какво целиш? — развеселен попита той. — Винаги съм ти плащал толкова, колкото си ми искала.

— Ти си ме използвал. Не знаех, че съм можела да поискам повече. — Той все повече губеше интерес към разговора, разсейван от начина, по който Дездемона несъзнателно си играеше с яката на ризата му. Пръстите й, които при това небрежно докосваха кожата му, го възбуждаха почти непоносимо.

— Трябва да ми обясниш по-подробно, защото схващам бавно. — Внезапно почувства, че му е дошло до гуша да се преструва на приветливия и безскрупулен мошеник, който тя искаше да вижда в него. Той имаше нужда от нещо повече.

Ъгълчетата на устните й невярващо увиснаха надолу. Тя бе грациозна и гъвкава като свещена котка и Хари изпита желание да я погали, но не можеше. Можеше единствено да затаява дъх всеки път, когато тя притиснеше гърдите си към неговите, всеки път, когато дъхът й погалеше устните му. Тя се изви и успя да бръкне в джоба на полата си, приближавайки се по този начин до една част от тялото му, която и без това бе в бойна готовност. Когато намери онова, което търсеше и отново извади ръка, от устните на Хари се отрони едва доловима въздишка на облекчение.

Господи, тя дори и не подозираше какво правеше с него. Никога не бе подозирала.

— Ето! — триумфиращо извика тя и размаха под носа му някакъв измачкан лист хартия.

— Какво „ето“?

Тя разгърна листа и го тикна още по-близо.

— Прочети това, негоднико!

Хари нямо зяпна листа. С удоволствие би се лишил от някоя част на тялото си, само и само да можеше да последва подканата й. Но не можеше.

Той не можеше да чете.