Кони Брокуей
Египетски нощи (11)

10

— Няма ли някаква възможност да получа чаша кафе? — попита Хари.

Маги промърмори нещо, в смисъл че, разбира се, кафето скоро щяло да дойде, сладко и силно, и се запъти да даде нужните нареждания.

Едва бе изчезнала, когато Хари се обърна към Дездемона и попита:

— Къде е то, Диз?

— То?

— Миналата нощ Раби дойде при мен и — ни повече, ни по-малко — твърдеше, че си отмъкнала от лагера нещо важно. Каза също, че не си искала да говориш с него, нито да върнеш отмъкнатото.

— Отмъкнала? — възмутено извика Дездемона. — Той сам ми го даде!

— Раби твърди, че това… нещо — той повдигна въпросително вежди — притежавало много висока сантиментална стойност.

— Ха!

Хари се ухили.

— Поне така казва Раби…

— Значи затова обикаля наоколо. Добре, можеш да съобщиш на Раби, че гледам на това… нещо като на обезщетение задето бях отвлечена и че ако ще и да застане на глава, няма да го види повече.

Изглежда момчето бе взело папируса от частната еротична колекция на предишния си господар. Дездемона потисна импулса да върне свитъка. Понякога най-добрите уроци бяха онези, които човек не забравяше твърде бързо.

Хари вдигна примирително ръце.

— Хей, не си го изкарвай на вестоносеца. Казах на Раби единствено, че ще опитам.

Той се приближи към прозореца, погледна навън и направи жест с ръка, който сред всички народи означаваше само едно — прерязване на гърлото.

Утринната светлина, все още бледа и колеблива, позлати чертите на Хари. Тя се заигра около устните му и направи дори внушителния му нос да изглежда по-благороден. Първите ясни слънчеви лъчи се отразяваха от ирисите му, които заблестяха като цветни витражи.

Дездемона се запита дали Хари съзнаваше този ефект и дали не бе инсценирал всичко умишлено. Но суетността, поне що се отнася до външния вид, не бе сред слабостите на Хари.

Той се извърна и се приближи към писалището.

— Раби спешно се нуждае от това нещо. Какво е то? — След като не получи отговор, той се облегна на писалището. — Мога да чакам тук толкова време, колкото ще ти е необходимо, за да ми отговориш. Какво ти е дал Раби?

Ако Хари научеше, че е притежавала недвусмислено еротична поезия, до края на живота й нямаше да престане да й се присмива. Само мисълта за това бе достатъчна да я накара да се изчерви.

— Един скарабей^[1].

Хари улови с два пръста брадичката й и внимателно я повдигна, така че Дездемона се видя принудена да го погледне в очите. Той я гледа дълго, а в очите му се отразяваше същата нежност, с която я бе докоснал.

— Ти… ме лъжеш? — Гласът му бе тих и въпросителен.

Дланите му — подобно на всичко останало в него — свидетелстваха за странна смесица от елегантност и несгоди. Макар и с чисти и с изрязани нокти, пръстите му бяха осеяни с мазоли, а опакото на дланите му — с йероглифи, разказващи неговата собствена история: всевъзможни белези и едно прекомерно голямо кокалче на единия от пръстите, който бе счупил по време на едни разкопки. Към всичко това и две бели точици, напомнящи за злополучния ден, в който бе ухапан от една кобра.

— Дизи, погледни ме — гальовно рече той.

Как щеше да се измъкне сега? Все едно колко безсмислен или безполезен щеше да се окаже опитът… Тя поклати глава. Маги бе събудила у нея забравени мисли, уж преодолени заблуди, които човек предпочита да не разравя.

— Какво? — попита тя. — Нали не искаш да узнаеш всичките ми тайни? Така бих изгубила чара на женската си загадъчност.

— Никога.

— А ти би ли ми разкрил в замяна своите тайни?

— Наистина ли искаш да ги знаеш? — попита той и Дездемона бе изненадана от сериозността, с която каза това.

Забеляза признаците на колебание у него, но не им отдаде достатъчно значение, тъй като бе прекалено заета със ситните бръчици около очите му, с тънките червени нишки под…

Тя се стъписа.

— Порязал си се!

Без да се замисли, докосна прясно избръснатата кожа на врата му, къде зееше малка, но дълбока рана. Кожата му бе топла и мека, със съвсем малки порички. Той преглътна. Зениците му се бяха разширили, а устните му леко се бяха отворили.

Дездемона отпусна ръка и той направи същото.

— А, нищо особено… от бръсненето.

— Би могло да се възпали. Трябва да наредя на Маги…

— Няма нужда. — Хари изправи рамене. — Трябва да замина за няколко дена и бих искал да се пазиш.

— Заминаваш да търсиш бика? Намерил ли си вече някой, който би могъл да продадеш на господин Смит? — попита тя и видя всичките си надежди да рухват като пясъчни замъци. Ако Хари вече разполагаше с някой бик, как можеше да го конкурира тя с оскъдните си познанства в Кайро?

— Заминавам и въпреки че се съмнявам, че Раби ще извърши някоя глупост, той все още е достатъчно млад и зелен, за да го стори. Така че, щом не желаеш да върнеш този… подарък, поне ми обещай да не се впускаш в търсене на приключения.

— Разбира се, че няма да го правя — каза тя и веднага почувства угризения на съвестта. Онова, на което възнамеряваше да посвети следобеда си, нямаше толкова общо с приключенията, колкото със сделките.

— Независимо от онова, което си мислиш сега за мен… просто не бих искал, да… ти да… ти си просто прекалено… — Гласът му заглъхна.

Дездемона можеше да чуе дъха му. В стаята бе станало неестествено тихо. Въздухът бе натежал от мирис на цъфтящ жасмин, а някъде в далечината воят на някакво куче прорязваше утринната тишина.

Тя се изправи. Дали нещо в отношенията им не се бе променило в посока на…?

Не. Тя сведе глава и затвори очи. Всичко това ставаше само във въображението й. Веднъж вече си бе въобразила нещо подобно… и се бе излъгала. Сега се насили да се усмихне и отново вдигна поглед. Той стоеше пред нея със смръщено чело. Стоеше напълно неподвижно.

— В случай че възнамеряваш да се мотаеш из пустинята със своите съучастници, не мисля, че си облечен по най-подходящия начин.

Отначало Хари погледна малко смутено към ленения си костюм, а след това вдигна поглед към нея.

— О. Да, да, все ще намеря нещо подходящо.

— Предлагам отново да облечеш онези одежди на пустинен принц — класически, внушителни и много елегантни.

— За какво, по дяволите, говориш? — неуверено попита Хари.

Какво можеше да му отговори? И сама не знаеше. Знаеше само, че изведнъж стаята й се бе сторила прекалено малка. Можеше да усети как мирисът на използвания от Хари антисептичен сапун се смесваше с този на кожените подвързии на книгите и все още усещаше палеца му върху брадичката си и топлината, която се бе вляла в пръстите й от кожата му.

— Говоря за твоето пътуване — отвърна тя накрая. — За какво друго?

Челото му се покри с още по-дълбоки бръчки.

— Бих искал да можех да те взема със себе си.

— Нима? — без да се замисли отвърна тя. — Навярно имаш нужда от някой и друг превод?

— Не, просто не бих искал да те оставя тук сама.

Дездемона неочаквано усети, че я обзема гняв заради учестения й пулс, заради бащинската загриженост на Хари, заради измамния образ, зад който се бе скрила.

— Но аз няма да съм съвсем сама! В края на краищата имам дядо, а освен това възнамерявам да прекарам доста време с братовчед ти.

— А, наистина ли?

— Да. Днес ще обядваме заедно, а по-късно ще отпътуваме за Гиза. Сам виждаш, че има кой да се грижи за мен. Не че мисля, че ще се стигне дотам… но ако се наложи, лорд Рейвънскрофт със сигурност ще бъде в състояние да се погрижи за мен.

— Да, със сигурност — изръмжа Хари. — Той е въплъщение на всичко онова, което се очаква от един млад аристократ без фантазия.

— На него не му липсва фантазия. Той е изключително…

Маги попречи на разгарящия се спор. Икономката се бе вмъкнала в стаята и сега с блага усмивка подреждаше сребърния сервиз за кафе върху масичката. Тя се забави още малко с препечените филийки и бурканчето с мармалад, след което хвърли към Дездемона строг, но окуражаващ поглед и отново се изниза през вратата.

Хари се настани удобно и напълни двете чаши с кафе. След това се облегна назад, поднесе своята към устните си и отпи една глътка.

— Изглежда си доста хлътнала по многоуважаемия граф — отегчено попит той.

— Хлътнала?

— Запленена. Влюбена.

— Изобщо не зная за какво говориш. Та аз дори не познавам лорд Рейвънскрофт. И престани най-сетне да ми приписваш низките си инстинкти. Това, че си неспособен да останеш насаме с някоя привлекателна млада жена, без да й се нахвърлиш, не означава, че и аз трябва да притежавам същия навик.

Хари избухна в звучен смях.

— Да се нахвърлям?

— Да, добре чу.

— Ах, Дизи, мисля, че някой ден трябва да ти покажа какво означава да се нахвърля на някого.

— Изобщо не си прави труда.

— Въпреки че снощи двамата с Блейк дадохте нагледен пример за това…

— Лорд Рейвънскрофт се държа като джентълмен във всяко едно отношение и се надявам, че и аз съм се държала като дама.

— Във всеки случай на нашата маса имаше повече пърхане, отколкото ако всички бабишкери на парахода на господин Кук бяха размахали носните си кърпички от палубата.

— Изобщо не съм пърхала.

— А какво ще кажеш за Блейк? — Хари поклати погнусено глава. — Такова маниерничене и превземки.

— Ти ли казваш това? — попита тя и повдигна вежди. — Ти, който имаш нужда от две секретарки — една за арабските и една за английските писма? Ти, който си прекалено изнежен, за да водиш собствената си кореспонденция?

Хари се ухили.

— Това е друго. Поне не ръся изтъркани глупости и не те наричам „роза“ и още по-малко „английска роза“. Трябва да му простиш тези досадни комплименти. Добрият стар Блейк не се слави с оригиналност.

— Аз лично го намирам за много чаровен. — Хари даде воля на раздразнението си. — Наистина. Но изглежда ти би могъл да се справиш по-добре…?

— Виж какво, ако някога си направя труда да възхвалявам достойнствата на една жена, ще измисля нещо по-добро от изтъркани клишета за някакви рози.

— Наистина не познавам никой, който да е така дяволски самовлюбен — рече Дездемона, опитвайки се да прикрие нотката на възхищение в гласа си.

— Значи не ми вярваш? — попита Хари, отпи глътка кафе и кръстоса крака. — Тогава ми позволи да опитам… и не забравяй, че просто импровизирам.

Той намаза мармалад на една препечена филийка и погледна Дездемона с изпитателен поглед. Тя се отпусна в креслото до него и с изключително безразлично изражение също започна да си маже филия с мармалад.

— Чакай да помисля. Никакви цветя. Предлагам да оставим растителните асоциации настрана. Може би някое животно? — попита той. — Газела? Не — веднага отхвърли идеята, — прекалено е кротка. Прекалено маловажна. Не било толкова просто, Диз… Да ласкаеш една жена само от гледна точка на външността й, е доста ограничаващо.

— Така изглежда — сухо рече тя, жегната от констатацията, че не му хрумва никакъв комплимент.

— Добре тогава — рече той накрая. — Ще започна с осанката ти.

— Осанката? — смутено попита тя.

— Изящна. Изправена. Вирнала лице нагоре, така че богът Слънце да може да го гали — замислено промърмори той сякаш на себе си. След това наклони глава и обходи тялото й с поглед. Сега Дездемона си помисли, че е разбрала какво толкова привличаше жените в погледа на Хари — сякаш целият му свят се въртеше около нея, сякаш я оби… — Виж се само — тихо рече той, а в гласа му имаше едновременно изненада, болка и радост. — Дори великият Ра не може да ти устои. Само виж как гали с горещия си език страните и челото ти — той погали с пръст загорялата от слънцето й кожа — и те белязва със златната си целувка.

Думите му бяха прекалено образни, прекалено прями… и тя прекалено ясно осъзнаваше движението на пръста му по бузата и брадичката си. Никога преди не й бе говорил така. Сърцето й лудо заблъска в гърлото. Полази я тръпка.

Той се усмихна и отдръпна ръка.

— Какви шансове може да има един обикновен смъртен, когато дори боговете са запленени от теб? — прошепна той. — И как един-единствен образ би могъл да предаде неземната ти прелест? Ти си пейзаж, пейзаж от неведоми усещания и настроения на фона на изгряващото слънце, което обагря всичко в нова светлина и го кара да блести. Виждаш ли как дългата, грациозна линия на шията ти се спуска към нежните овали на гърдите? — В случай че Хари бе забелязал, че е затаила дъх, той по нищо не даде да се разбере. — Или как хвърлящите им сини сенки възвишения се издигат над равнината на корема ти?

Трябваше да го спре. Беше отишъл прекалено далече. Но гласът му, топъл и напевен, я омайваше като сладко като мед вино.

— Устата ти. — Той спря, а когато насочи поглед към устните й, те внезапно я засърбяха. — Устата ти е сладък извор, който е запечатан за мен и ме кара да жадувам освежаващата сладост на твоите целувки. Кожата ти е като пясъка на пустинята, скрила под златната повърхност топлина и една странна неуловима сила. Когато отвориш дланите си, разперените ти пръсти са изящни като минарета. А тялото ти… то е самият Нил, който по протежение на нежните извивки на гърба, през хълбоците, бавно се влива в пищната делта на ханша ти.

Той замълча и Дездемона можа да го чуе как поема дъх.

— Ти си моят пейзаж, Дездемона — изрече той дрезгаво с глас, пълен с горчиво желание, и Дездемона усети как се олюлява към него. — Моят Египет. Моята гореща, немилостива пустиня и моят хладен, зелен Нил — безкрайно красив, неизмерим и даряващ живот.

Дездемона усети, че се задушава.

Хари сведе поглед и около устните му се заигра странна, полунасмешлива усмивка.

— Никога няма да чуеш нещо подобно от добрия Блейк.

Тя преглътна, неспособна да каже каквото и да било. Сетивата й бяха напълно замаяни от възбуждащите му думи, а пулсът й препускаше… Радостно предчувствие? Страх!

— Така че следващия път, когато някой те сравнява с глупава английска роза, спомни си думите ми!