Кони Брокуей
Египетски нощи (7)

6

Какво целеше Хари с този поглед? Запленена от очите му, Дездемона с недоумение забеляза, че умишлено е пуснал в ход целия си чар. Той бе прекалено сигурен в обаянието си. Вероятно когато напуснеше някое помещение, оставаше известно време зад вратата, за да чуе колко пъти ще бъде споменато името му.

Нямаше да му достави удоволствието да я види как губи самообладание от една негова дяволита усмивка и един пламенен поглед — колкото и гладко да бе избръснат и колкото и неустоимо снежнобялата му риза да подчертаваше кафявия загар на кожата му. Тя тръсна незабележимо глава, надигна се на пръсти и направи опит да зърне през рамото му неговия братовчед. Онова, което видя от лорда, не бе много и тъй като не можеше просто да отстрани Хари, за да огледа знатния му роднина, трябваше да почака да му бъде представена.

Жорж Паже галантно се наведе над дланта й, а Коул Смит я поздрави с широка усмивка.

— Радвам се да ви видя отново, госпожице Карлисъл!

— Госпожице Дездемона — с лек поклон каза Саймън, — колко е хубаво, че ви виждам отново. — После, след една прекалено дълга изкуствена пауза, посочвайки с брадичка дядо й, добави: — Също и него.

— Виждам, Хари, че сте започнал да представяте на братовчед си една твърде съмнителна част от тукашното общество. — Сър Робърт погледна Саймън с вкаменена гримаса. — Просто случайност? Или този пладнешки разбойник ви е натрапил присъствието си?

— Вие, лицемерен…

— Жалък дърт боен кон!

— Дядо! — Дездемона решително застана между двамата мъже. — Как сте, полковник Честъртън?

— Чудесно. Великолепно. Напоследък събирам антики с такова темпо, че чак главата ми пуши.

Лицето на сър Робърт придоби пепеляв цвят. Двамата със Саймън отдавна се състезаваха кой от тях ще събере повече реликви.

— Още не съм имал възможност да ви благодаря за превода, който направихте за мен миналата седмица, скъпа — продължи Саймън. Малките му сини очички блеснаха ехидно.

Дездемона изпита желание да удуши старото чудовище. Дядо й изрично й бе забранил да работи като преводачка — занимание, което било под достойнството на „една Карлисъл“. За него бе без значение, че това беше един от основните им източници на доходи.

Сър Робърт смръщи чело.

— Дездемона, обеща ми да не…

— Боя се, че вината е моя — намеси се Хари. — Помолих Дездемона да погледне няколко дреболии, които бяха мое притежание, преди… е, преди да станат притежание на Саймън.

— Какви дреболии? — попита сър Робърт, който бе налапал примамката. Той ревностно следеше всички чужди завоевания. — И защо Хари сам не си е направил преводите?

— И на мен би ми било интересно да узная — промърмори Блейк, хвърляйки неприкрито враждебен поглед към Хари.

— Новото царство — широко се ухили Саймън като някое бълващо вода чудовище. — Стъклени витражи.

— Много ли са редки? — попита Коул Смит.

— Да — изръмжа Марта Дъглас и разколеба самообладанието на Дездемона.

В присъствието на Марта, която с бледото си тяло и изразяващи превъзходство грациозни движения винаги я караше да се чувства прекалено незначителна и неопитна, на Дездемона й се струваше, че тази жена притежава някаква тайна, в която тя никога няма да бъде посветена.

— И вие ли колекционирате антики, госпожо Дъглас? — с възхита попита Коул.

— Опазил ме бог, не. Но когато живееш сред кучета, рано или късно се научаваш да лаеш — отвърна тя, при което присъстващите господа избухнаха в смях.

Сър Робърт не се предаваше така лесно.

— Боже мой, Бракстън — изригна той. — С каква съвест допускате да бъдат крадени предмети, които принадлежат на вашето отечество? На отечеството ви, което се представлява от мен… и музея!

— Моето отечество? — попита Хари с престорена изненада. — Винаги съм мислел, че сме в Египет, господине.

Дездемона с мъка преглътна една усмивка. Хари беше невъзможен.

— Много добре знаете какво имам предвид, Бракстън!

— Е, господине, ако моето отечество плащаше за задигнатите съкровища така добре както Саймън…

— Исках да кажа, че като историци трябва да мислим далновидно. Египтяните не могат да си позволят да се грижат за своите национални съкровища. Та те не са в състояние дори да се управляват сами…

— Ако им дадем и най-малката възможност да го сторят, вместо да позволяваме на тези турци… — поде Дездемона, преди да види как една от тънките вежди на Марта се повдигна. Тя усети антипатията, която струеше от Марта толкова осезаемо, сякаш я бе ударила през пръстите.

— Наш дълг е — настояваше дядо й — да опазим културното наследство на египтяните, до момента, в който те сами ще бъдат в състояние да се погрижат за него.

— Ах, наистина ли? — възкликна Жорж и опита от турския мед. — Значи, когато Англия благоволи да признае на египтяните правото да се управляват сами, ще пакетирате всички предмети на изкуството, които се намират в музея в Лондон и ще ги върнете обратно в Египет…? — Той се ухили. — И сам не вярвате в това. Британският музей не е нищо друго, освен най-преуспяващият грабител на света. А сам вие сте също такъв обирджия на гробници като… като… бедният Бракстън!

„Бедният Бракстън?“ — гневно си помисли Дездемона. Бедният Бракстън седеше и се хилеше като крокодил.

— Мисля, че тук Жорж е прав — каза Хари. — Дори принцът не е опазил ръцете си чисти от… обир на гробници. Според последни данни той притежавал около петнадесет мумии, които е раздал като армаган на различни свои приятели.

— Откъде знаете това? — попита сър Робърт.

— Последната мумия купи от мен…

Жорж избухна в звучен смях, Коул и Марта се закискаха, а този път и Дездемона не можа да се въздържи. Нейният и този на Хари погледи се срещнаха и между тях припламна нещо интимно, пронизващо и опасно, което я накара да изтръпне.

Как — и най-вече защо — отношенията им отново бяха излезли от релси? Беше сигурна, че сама е виновна, че Хари така си играеше с нея. Реши повече да не му дава да забележи чувствата, които събуждаше в нея. Каква глупачка бе само!

Лицето на дядо й се бе зачервило опасно. Сега сър Робърт се опитваше да намери някакъв отговор на тази чудовищна — и без съмнение сполучлива — забележка.

— Във всеки случай е жалко — почти без да иска, каза тя, — че всички тези чужди правителства се ширят из Египет като мухи на мед и грабят страната. Хари поне не дава вид, че онова, което прави, служи на някаква благородна цел.

— И какво, ако смея да попитам, разбира една млада дама като вас от национални интереси? — прозвуча един дълбок глас.

Всички се извърнаха, дори Хари. Сега тя най-сетне видя братовчед му. Очите й се разшириха. Лорд Рейвънскрофт бе неотразим. Най-добрата противоотрова срещу Хари.

Дори любимата й писателка, неповторимата Уида, не би могла да създаде мъж, който да изглежда по-тайнствен и по-привлекателен. Защото дори любимецът на Дездемона сред героите на тази забележително продуктивна авторка, мъжественият и изпитан в страдания Берти Сесил трябваше да положи доста усилия, за да издържи сравнението с неотразимия лорд Рейвънскрофт.

Лордът бе малко по-висок от среден ръст, а безупречният смокинг бе прилепнал към широките му гърди. Снежнобялата му риза контрастираше с гарвановочерните къдрици, които се спускаха по бледото му, благородно чело. Той я гледаше… с онзи… онзи…

… онзи напрегнат и буден поглед, който бе присъщ на соколите. Черните му очи блестяха под тъмните извити вежди. Устните под орловия нос бяха строги и прави, а чертите на лицето му — благородни и сякаш изваяни…

— Това е заради многобройните езици, на които може да чете — тъкмо обясняваше дядо й. — Когато била дете, всички вдигали толкова шум около нея, че сега си мисли, че може да изразява мнението си по всички въпроси и по всяко време, без значение дали на място, или не — мърморейки добави той и придоби изражението на човек, който току-що е изтървал някоя семейна тайна.

— Ах, така ли било? — Гласът на лорд Рейвънскрофт прозвуча топъл и развеселен.

Дездемона се покашля и хвърли на Хари изпълнен с укор поглед.

— Ах, да — рече той. — Сър Робърт Карлисъл, братовчед ми лорд Рейвънскрофт. Дизи, това е лорд Блейк Рейвънскрофт. Блейк, госпожица Дездемона Карлисъл.

Точно сега ли трябваше…

Блейк — какво мъжествено име! — се пресегна покрай Хари и взе дланта на Дездемона в своята. Той я поднесе към устните си и настойчиво погледна младата жена.

— Очарован съм от възможността да се запозная с вас, госпожице Карлисъл. — Той докосна с устни кокалчетата на ръката й, преди бавно да я пусне и да се обърне към сър Робърт. — Няма ли да седнете, сър Робърт? — Блейк посочи празния стол на другия край на масата, а след това енергично издърпа стола до себе си: — Госпожице Карлисъл? — Това бе по-скоро настояване, отколкото покана или въпрос.

— Много благодаря — промърмори Дездемона и с достойнство седна на предложения й стол.

Отдавнашният спор за отношението към изровените произведения на изкуството, който обичайно започваше и се развиваше с монотонността на някой ритуал, не бе повдигнат повече и през останалата част от вечерята разговорът се въртеше около повече или по-малко неутрални теми.

Тъй като храбро се опитваше да не поглежда към лорд Рейвънскрофт, през цялото това време Дездемона бе необичайно спокойна. Това бе почти непоносимо тежка задача, защото лорд Рейвънскрофт бе като излязъл направо от някой неин блян: висок, тъмнокос, уравновесен и замислен.

— Кой би помислил — поде най-сетне Блейк с присъщия си аристократичен начин на изразяване, — че на хиляди мили от родината ще попадна на една толкова съвършена английска роза, цъфтяща насред пустинята?

Дездемона му се усмихна.

— Красиво е… как цъфти всичко, нали? — каза Коул Смит и хвърли поглед към прочутите градини на Езбекия, които се простираха точно под тях.

— Говорех за едно цвете, което цъфти непосредствено до мен — отвърна Блейк.

— О, да, разбира се — рече Коул, опитвайки се да подели вниманието си между Марта и Дездемона. — Въпреки че, честно казано, лично аз не разбирам особено от рози. Виж, кактусите са друго нещо! Е, докато ги откъсне човек, се озорва доста повече, отколкото с някоя роза. — Дездемона тъкмо се канеше да се изкиска, когато забеляза сериозното изражение на лорд Рейвънскрофт и се престори, че се е задавила.

— Рибена кост — рече тя и посочи гърлото си, борейки се с лек порив на разочарование. Е, какво от това, не бе задължително романтичният й герой непременно да притежава и чувство за хумор.

Дездемона хвърли бегъл поглед към Хари. Видимо развеселен, той й се ухили широко, и тя с мъка се сдържа да не му отвърне. Хуморът на Хари бе заразителен, особено когато бе неуместен.

— Ах, да — кимна Хари с вид на познавач. — С рибените кости шега не бива. Като ти заседне в гърлото, може здравата да те уплаши. Но с голям залък хляб на човек обикновено му се удава да преглътне някоя кост, която му ходи по нервите. Ще видиш, глътни един залък и веднага ще се оправиш! — Той размаха панерчето с хляба под носа й.

— Не, благодаря, вече съм по-добре.

— Защо не пийнете малко от това превъзходно вино, госпожице Карлисъл? В това отношение „Шепърдс“ се радва на заслужена слава! — рече Блейк. Тъмните му очи не се откъсваха от нея. — Избата им е от най-добрите. — Той премести стола си по-близо до нейния.

Около тях останалите продължаваха да разговарят за най-новите находки от археологически разкопки. Блейк вдигна чашата си с рубиненочервено бургундско вино и подканящо й я поднесе. Момичето се усмихна плахо и пое дълбоко дъх. Превъзходен букет, предполагаше. Тя самата предпочиташе лимонада.

— Използват за изба старите тъмници — рече Дездемона.

— Тъмници? — попита Блейк. — Какви тъмници?

— Тъмниците на Мамелюк бей — намеси се Хари. Дездемона изобщо не бе забелязала, че той следи разговора им. — Един от дворците му бил преустроен и превърнат в хотел.

— Интересно откъде научаваш всичко това. — На иначе малко скованото му лице се появи самодоволна усмивка.

Хари обаче ни най-малко не бе умилостивен, напротив. Очите му проблеснаха, а обикновено толкова откритото му и жизнено лице бе покрито от непроницаема студенина. Хари демонстративно обърна гръб на Блейк.

— Сигурна съм, че ще бъдете очарован от престоя си в Египет, лорд Рейвънскрофт. — Дездемона опита да разсее възникналото между двамата мъже напрежение.

— Вече съм очарован — отвърна Рейвънскрофт. — Направо съм запленен.

Хари направи кисела гримаса. Това че той не смяташе за необходимо да изтъква женските й прелести, още не означаваше, че и другите мъже трябва да го правят.

— Не знаех, че проявяваш интерес към Египет, Блейк — каза той.

— Напротив, напротив. Успехите, които си постигнал тук, събудиха интереса ми. Надявам се, че ще успея да те придумам да ме съпроводиш на малка обиколка из местните забележителности — отвърна лорд Рейвънскрофт и отново се обърна към Дездемона. — Изгарям от нетърпение да видя пирамидите. Само си представете хилядите години, през които те са били ням свидетел на човешкото суетене. Човекът е преходен, но сътвореното от него остава. Само да можех… — Той замълча неочаквано.

Внезапно обзелата го тъга бе необяснима. Веждите му се събраха над носа, а устните му изтъняха и побеляха.

Какво измъчваше този невероятно красив мъж? Хари бе казал, че той лекувал разбитото си сърце. Е, това чувство й бе познато. Дездемона импулсивно докосна ръката му. Малко разбиране щеше да облекчи болката му, каквато и да бе тя.

Той се наведе към нея.

— Само да можех…

— Съжалявам, старче — намеси се Хари с глас, който бе студен и режещ като вятъра през някоя ясна лунна нощ в пустинята. Дездемона подскочи, а когато се овладя, интимността помежду им се бе изпарила. — През идните дни не мога. Трябва да свърша една работа в Луксор. Един бик…

— Бик? — намесиха се Саймън и дядо й.

— Честна дума — отвърна Хари.

— Ех и ти — сардонично отвърна лорд Рейвънскрофт. — В такъв случай ще трябва да разгледам забележителностите на Кайро сам.

— Що за бик е това? — попита сър Робърт.

— Ах, просто един бик. Един… много… стар… бик — провлачено отвърна Хари и доволно се облегна назад. Със същия успех можеше да хвърли над масата някой фойерверк.

— За какво става дума? — попита малко обърканият Коул Смит.

— Навярно има предвид някой бик на Апис! — обясни на Саймън дядото на Дездемона.

— Наистина ли? — попита Жорж. — Знаете нещо за някакъв бик на Апис? На времето тукашният музей притежаваше един такъв, който за съжаление се… ъ-ъ… изгуби.

Дездемона с въздишка се облегна назад. От години бе свикнала с подобен род фанатични разговори. Спокойно можеше да измине половин час, преди темата да бъде сменена.

— И тези бикове са редки? — пожела да знае Коул Смит.

— Много редки — отвърна Марта с присъщата си лаконичност.

— И как изглеждат? — попита американецът.

— Като бикове, как иначе — сухо отвърна Марта.

— Обичам бикове. Сам аз отглеждам чистокръвни екземпляри за родео — обясни Коул.

Останалите не обърнаха внимание на забележката му и настояха Хари да сподели нещо повече.

— Но бик с толкова старо родословно дърво, за какъвто говоря, едва ли имате — замислено рече той.

— Извинете, госпожице Карлисъл. — Лорд Рейвънскрофт докосна ръката й. Тя го погледна, приятно изненадана. Поне той не се интересуваше от бикове — каквито и да са те. — Имам нужда от надежден англоговорещ водач — опита се да надвика шума той. — Бихте ли могла да ми препоръчате някой?

Дездемона погледна към дядо си, който тъкмо убеждаваше нещо Хари.

— Хари, най-напред трябва да дадете възможност на отечеството си…

— Слушайте, Хари, ако наистина притежавате…

— Сигурна ви е ясно, mon ami, че всеки…

— Можете ли да ми помогнете, госпожице Карлисъл? — Лорд Рейвънскрофт я гледаше въпросително.

— Разбира се, лорд Рейвънскрофт — отвърна тя. — Самата аз с удоволствие бих ви показала това-онова.

— Зная, че не би трябвало да отнемам от скъпоценното ви време, госпожице Карлисъл, но не мога да устоя на изкушението да прекарам известно време с вас. Предложението ви е чест за мен.

— Кога бихте искал да започнем? — попита Дездемона. — Трябва да видите пирамидите в Гиза по изгрев-слънце…

— Изгрев-слънце? — Тя едва не падна от стола при този неочакван въпрос от страна на сър Робърт. Изобщо не бе забелязала, че дядо й следи разговора им. — Какво беше това за изгрев-слънце?

— Предложих на лорд Рейвънскрофт да му покажа някои от местните забележителности, дядо — рече тя.

Разговорът около тях постепенно замря.

— Великолепна идея. Чудесно — рече дядо й. Чак беше изпъчил гърди, толкова горд бе.

Дездемона прочете изписаните на лицето му мисли като на книга и усети, че се изчервява.

Сър Робърт се усмихваше, Марта се усмихваше и лорд Рейвънскрофт също се усмихваше.

— Да, великолепно — тихо рече Хари. Обикновено спокойните черти на лицето му бяха станали още по-спокойни, а погледът му бе ясен и студен, като този на някой бог.

— Знаете ли какво — неочаквано рече Коул, привличайки вниманието на всички. — Искам да имам един от тези бикове. Като собственик на ранчо, мисълта да се сдобия с бик на три хиляди години, доста ме блазни.

— Наистина ли? — попита Марта.

— Да. А когато си наумя, че искам да имам нещо — той поклати глава и се усмихна, — тогава просто трябва да го имам… така си е. Така че ви казвам, който ми донесе един наистина хубавичък бик, дето да мога да го сложа на перваза на камината си — на камината си в Тексас — та значи, който ми донесе такъв античен бик, ще му броя на ръка десет хиляди американски долара.

На всички маси в радиус от пет метра се възцари такава тишина, че можеше да се чуе бръмченето на муха.

— Десет… хиляди… долара ли казахте?

Дездемона беше ококорила очи. Хари се хилеше като идиот. Дори Блейк изглеждаше слисан.

— Да, точно така, драга госпожо.

Десет хиляди долара щяха да стигнат за изплащането на всички дългове, които имаше дядо й, а също и на онези, които още нямаше. С тях можеха направят ремонт на къщата, да си купят билети за първа класа до Англия, да купят нов костюм на дядо й, а освен всичко това една или може би дори две рокли за нея.

— За един бик на Апис? — невярващо попита дядо й. — Тези бикове са рядкост, но толкова… Ау! — Той хвърли обиден поглед към Дездемона и се улови под масата за глезена. Най-сетне бе схванал. — Съжалявам, ударих си глезена. Докъде бях стигнал? Ах, да. Десет хиляди долара. Е, предполагам няма да са малко кандидатите, които ще пожелаят да опитат късмета си. — В това време Дездемона си мислеше, че навярно щеше да й се удаде да намери този бик и същевременно да… да разведе наоколо симпатичния граф.

Тя обаче не бе единствената, която си мислеше, че десет хиляди долара си струват труда.

Жорж подскочи на място толкова високо, че столът му се обърна. Той се запрепъва заднешком, измънка, заеквайки, някакво извинение, за да се обърне в следващия миг и да изчезне. Сър Робърт се изправи доста по-достолепно, макар лицето му да бе придобило алчно изражение.

— Ах, Бракстън… Бъдете така добър да изпратите Дездемона. Имам… имам силно главоболие и не искам да ви развалям вечерта. Забавлявайте се! Лека нощ!

Саймън се изправи последен. Лицето му грееше.

— Ах, как летят часовете. Вече е крайно време един стар скитник като мен да… — Той смръщи чело, забелязвайки с каква скорост се отдалечаваше сър Робърт. Още веднъж напразно се опита да измисли някакво извинение, обърна се и хукна към изхода, оставяйки слисания Коул Смит, който безпомощно гледаше полупразната маса.

— Нещо неподходящо ли казах?