Кони Брокуей
Египетски нощи (19)

18

— Госпожо Дъглас, опитайте този плод. Много е освежаващ и с чудесен вкус — рече Джабар, секретарят на хедифа, прекъсвайки Саймън Честъртън насред изречението.

Марта инспектира отрупания с плодове сребърен поднос, държан от един от многобройните, мълчаливи прислужници.

С напредването на вечерта отчаянието, изписано на тъмното лице на Джабар, ставаше все по-явно, тъй като пламенната реч на Саймън относно несправедливото разпределение на античните богатства между французи и англичани не обещаваше да свърши скоро.

— Или малко сирене?

Марта взе парченце пъпеш и го поднесе към устата на Коул Смит.

— Искаш ли?

Очите на Коул грейнаха, но вместо да вземе зрелия свеж плод, той я улови за китката и дръпна ръката й заедно с пъпеша към устните си.

— С удоволствие, скъпа.

В много отношения младият американец бе също толкова зрял, колкото и тя. През последните няколко дена я бе преследвал с настойчивост, която тя отначало намираше за забавна, а сега — за очарователна. Прямостта и наивният му материализъм контрастираха освежаващо на английските превземки. И макар и да му липсваше известна начетеност, вродената му хитрост до голяма степен неутрализираше този недостатък.

Коул пусна ръката й и намигна.

Но независимо от това, колко привлекателен бе, той, разбира се, не можеше да се мери с Хари. Хари, чиято интелигентност бе гарнирана с хаплива ирония, а образоваността му се подчертаваше от известна безогледност. Хари бе живял. Наистина, тя не бе съвсем наясно какви следи бе оставил у него животът, но ни най-малко не се съмняваше, че той го бе белязал. Белезите му не се виждаха от пръв поглед, но… съществуваха и Марта ги намираше особено привлекателни.

— Моля, полковник Честъртън, хапнете нещо! — прекъсна мислите й гласът на Джабар.

Жорж Паже, който бе поканен като представител на интересите на Франция, не обръщаше никакво внимание на тирадите на Саймън, още повече, че бе прекалено зает с вечерята.

— Ако султанът благоволи да повери ръководството на музея в Кайро на англичаните, вместо на тези французи…

— Ето, полковник Честъртън, опитайте от смокините.

Джабар натъпка един доста голям плод в устата на Саймън. Въпреки че този жест трябваше да бъде израз на симпатия и близост, а освен това бе в тон с турския етикет, Марта бе сигурна, че домакинът им преследваше и друга цел. Смокинята бе доста голяма.

Видимо доволен, Джабар се облегна в украсения си със слонова кост стол. Той плесна с ръце, в отговор на което се появи група прислужници. Снежнобялата ирландска покривка бе вдигната от масата и всеки от гостите получи по една кристална купа с благоуханна топла вода, в която плуваше по един морски зюмбюл.

— Чувал съм невероятни истории за лингвистичните ви умения, госпожице Карлисъл — поде друга тема Джабар, като потопи във водата пръстите си, които след това бяха подсушени от един прислужник. — Има ли нещо вярно в това?

Сега всички любезно насочиха вниманието си към Дездемона, която седеше до следящия я със собственически поглед Блейк.

— Ако е така, трябва да сте много горда с това, прав ли съм? — настояваше Джабар.

Дездемона разкриви устни в неодобрителна гримаса. „Една жена не бива да гримасничи в присъствието на мъже — помисли си Марта. — Жалко, че майката на това момиче не е живяла достатъчно, за да я научи на елементарни маниери.“

— Тъй като самата аз никога не съм се стремяла към подобни умения — бавно отвърна Дездемона, — нямам правото да се гордея с тях.

— Прекалено сте скромна.

— Не, не съм. Просто ми се удава да чета на различни езици.

— Много интересно — отвърна Джабар.

Той щракна с пръсти и веднага се появи друга група прислужници, които поднесоха чаши за вино и шампанско. За секретар на един източен деспот Джабар имаше доста европейски вкус.

Дездемона приглади муселинената си рокля. Някога, най-малкото преди три лета, за нея е можело да се каже, че е „с цвят на шампанско“, но сега бе просто мръснобяла. Марта потръпна вътрешно. Независимо от това, колко зле финансово бе, една жена винаги можеше да си позволи нова рокля. Освен това, ако искаше да държи буден интереса на лорд Рейвънскрофт, Дездемона трябваше да се облича по-предизвикателно.

— Но това е изумително, госпожице Дездемона — рече Коул. — Вярно ли е, че можете да четете на дванадесет езика?

Тя се изчерви. Добре! Мъже като лорд Рейвънскрофт обичаха розовобузести момичета.

— Да — скромно отвърна тя.

— Дори латински?

— Да. Също и гръцки, иврит…

— Колко странно! — извика Марта, с което си заслужи един сърдит поглед от страна на Блейк. — И очарователно едновременно. Никога не съм чувала за нещо подобно.

— Така си е — важно закима Саймън, при което брадата му подскачаше нагоре-надолу. — Това е от англосаксонската кръв. Тя е много по-подходяща за научна дейност от горещата кръв — той хвърли унищожителен поглед към Жорж — на някои други народи.

— Почакайте малко — възрази Коул. — И вие самият не вярвате в това, нали?

— Вярвам и то как! Колко френски хлапета, мислите, на осем години вече знаят пет езика? Как по друг начин ще го обясните?

— С интелигентност може би? — сухо вметна Блейк.

Марта се усмихна доволно. Всичко вървеше като по ноти. Тя се облегна назад и отново посвети вниманието си на Коул. Погледът й обаче попадна на Жорж, чието търпение явно се бе изчерпало. Той отпи една последна глътка шампанско, за да остави чашата си с трясък на масата.

— Англичаните не се славят с особена интелигентност!

Без да му обръща внимание, Саймън продължи:

— Интелигентност, съчетана с британски бистър разсъдък. Хедифът няма да сгреши, ако…

Джабар пъхна в устата му още една смокиня.

— Много бих искал да науча нещо повече за вас, госпожице Карлисъл — рече Коул. — Как е възможно човек да говори език, който е мъртъв от хиляди години? Бихте ли могла да ни го демонстрирате?

Той се облегна назад и кръстоса пръсти в очакване.

— О, не, за съжаление не бих могла. Виждате ли, аз мога да превеждам, но не и да говоря на всичките тези езици — отвърна Дездемона, която неспокойно се въртеше на стола си.

„Глупаво дете! Тя трябва да използва всяка възможност, за да събуди интереса на лорд Рейвънскрофт. Тъкмо тук и сега, когато Хари го няма — мислеше си Марта. — Какво да се прави, ще трябва да поема всичко в свои ръце.“

— Скъпа — намеси се тя. — Една демонстрация на вашите способности би внесла приятно разнообразие в този… разговор. Сигурна съм, че за всички присъстващи би било интересно да надникнат в египетската душа.

— Но аз не зная еги…

— Каквото и да ни поднесете, то без съмнение ще хареса на всички — неумолимо отвърна Марта и хвърли многозначителен поглед към Саймън, който току-що бе преглътнал смокинята.

Колкото и сляпа да бе по отношение на Хари, Дездемона не бе глупава и щеше да отстъпи, ако решеше, че по този начин ще избави домакина им от неловка ситуация.

— Разбира се. Почакайте. — Тя се замисли за момент, очевидно в търсене на нещо подходящо, което да е същевременно достатъчно забавно. — Ах, да. Преди време четох едно очарователно любовно стихотворение. Новото царство. — Тя се ухили дяволито. — Поне така мисля. — След това се покашля и поде:

„Когато трябва да се разделим,

осиротявам аз без теб

и сал смъртта е тъй самотна.

Сладкишът с мед — така желан —

сега горчи,

защото няма я

на твоите устни сладостта.

И виното любимо киселее,

че ме измъчва споменът.

При всяка мисъл, всеки дъх

сърцето ми напомня,

че трябва да те усещам,

за да живея, за да ме има.

Че ти си дар на любовта,

животът ти си, навеки, слава на Атон.“

— Атон ли казахте? — затаил дъх, попита Саймън.

Жорж се бе вцепенил с поднесена към устата вилица.

— Откъде е това изключително стихотворение? — прошепна той.

— От един папирус, който уж бил създаден по нареждане на самата Нефертити. — Дездемона изрично подчерта думата „уж“.

— Нефертити? — попита Коул.

— Къде, по дяволите — Саймън отблъсна ръката на Джабар, който се канеше да пъхне в устата му още една смокиня, — достатъчно, Джабар, къде, по дяволите, сте намерила това, госпожице Дездемона?

— Сдобих се с папируса преди седмица в един лагер в пустинята.

— Какъв лагер? — Саймън се наведе през масата, облегнат на месестите си ръце, при което краят на брадата му се потопи в купата с вода.

Марта наостри уши. Възможно ли бе момичето наистина да е попаднало на нещо ценно? Тя внимателно отблъсна дланта на Коул от коляното си и втренчено започна да следи реакциите на Саймън и Жорж.

— Ах, полковник Честъртън — засмя се Дездемона. — Съжалявам, ако съм ви подвела. Мога да ви уверя, че папирусът е фалшификат.

— О, да, разбира се. — Саймън и Жорж се отпуснаха обратно на столовете си, а разочарованието им можеше да се пипне с ръка. — Бих се учудил, ако беше иначе — рече Саймън. — Защо един търговец ще продава подобно нещо на едно младо мом… — Той замълча с червено като на рак лице. — Ако беше истински, сега дядо ви триумфиращо щеше да се пъчи тук около масата, а не да тършува из Миня.

— Въпросната Нефертити е жената на онзи… Ехнатон, нали? — попита Коул с вяла усмивка. Той протегна крака под масата и интимно ги отърка в тези на Марта.

Жорж замислено наблюдаваше празната си чиния.

— Да, великата владетелка и жена на еретика.

Саймън кимна.

— Ако някой наистина открие нещо подобно… — Той погледна Дездемона и направи гримаса. — Не бива да причинявате такова сърцебиене на един стар човек като мен.

— Простете — разкая се Дездемона. — Това е много добър фалшификат. Авторът е имал чудесен усет за стихосложението в Новото царство… Образността и подборът на думите също са удивително сполучливи. Само съдържанието е прекалено светско, за да произхожда от обкръжението на владетеля. На места е дори подчертано чувствено.

— Ама наистина ли? — с интерес попита Жорж.

Ако човек притежаваше проницателен поглед, какъвто бе случаят с Марта, щеше да забележи, че всички присъстващи мъже, от Джабар до Коул, бяха силно заинтригувани.

— Да.

— Знаете ли, въпреки това не бих имал нищо против да хвърля един поглед на този папирус — рече Саймън. — Разбира се, от чисто научен интерес.

— Аз също — присъедини се Жорж.

— Не е необходимо, господа — отвърна Дездемона. — Изпратих стиховете на един нюйоркски издател. Но вие ми върнахте надеждата, че е възможно те да предизвикат известен интерес… имам пред вид академичен интерес, разбира се — ухилено добави тя.

„Малката изобщо не забелязва неодобрението в ледения поглед на Блейк — помисли си Марта. — Прекалено дълго е живяла сред възрастни хора и е била свидетел на прекалено много разговори, които не са за ушите на изискано младо момиче. Просто е натрупала прекалено много… «опит».“

— Глупости — каза Коул.

— Жалко — промърмори Саймън.

— Сигурна съм, че няма да поискате да пилеете времето си за подобна дреболия. — Дездемона продължаваше да размахва стръвта под носа на господата.

— Разбира се, че няма да го направят — намеси се неочаквано Блейк. — Кой би помислил, че подобни цинични дрънканици биха могли да събудят интереса на толкова… образовани мъже?

Образованите мъже се отпуснаха на столовете си като сритани кучета.

— Колко рицарски от ваша страна да защитите честта на госпожицата, лорд Блейк — промърмори Марта, макар момичето да изглеждаше смущаващо безразлична към безстрашната намеса на Блейк.

Кое романтично момиче би устояло на чара на такъв рицар?

Марта се усмихна.

Никое.

 

 

Дездемона благодари на домакина и заедно с Коул Смит и Марта напусна двореца по широкото каменно стълбище, извеждащо в градината. Зад тях идваше Жорж, следван по петите от Саймън. Тя спря, за да изчака Блейк и се огледа усмихната.

Млечнобялата луна тъкмо се бе скрила зад облаците с цвят на индиго, а хладният въздух бе наситен с уханието на цветя. На равни интервали в мрака се обаждаше черна каня.

Коул спря в подножието на стълбището и се заигра с джобния си часовник. Инкрустираните в това истинско бижу скъпоценни камъни хвърляха червеникави отблясъци. На лицето на Марта, която вече бе забелязала скъпата играчка, се появи хищническа усмивка.

— Хубаво им пуснахте фитила на онези двамата — рече Коул. — Кой би предположил, че под тези златни къдрици се крие един малък дявол?

Дездемона се засмя. Тя не можеше да устои на безгрижния хумор на американеца, който бе просто заразителен.

— Вижте какво, госпожице Карлисъл. Колкото повече мисля за онези бикове на бог Апис, толкова повече искам да имам някой от тях. Казахте, че сте била в някакъв лагер на търговци. Да сте видяла там нещо подобно?

— Съжалявам, господин Смит. Щеше ми се да бях. — Той наистина нямаше представа колко много й се искаше.

— О, няма значение. Доколкото зная, господин Паже и господин Бракстън правят всичко възможно да открият хубав екземпляр. Допускам, че скоро някой от господата ще ми намери онова, което искам. — Той се обърна към Блейк. — Кажете, лорд Рейвънскрофт, не бихме ли могли да обединим джобните си пари и заедно да наемем една карета?

— О, господин Смит — рече Марта и увисна на ръката му. — Всъщност се надявах да се поразходим. Вечерта е прекрасна, а вие сте толкова висок и силен мъж, че с вас винаги се чувствам в безопасност.

— Но, госпожо, домът ви е на цели две мили от тук — каза американецът.

— Наистина ли? Но ако не ме лъже паметта, вашият хотел не е толкова далече…

Американецът избухна във вежлив смях, а Дездемона усети кръвта да нахлува в главата й. Толкова безсрамна жена! Как е могъл Хари…

— Да вървим, госпожице Карлисъл — изтръгна я от мислите й Блейк, улови я за лакътя и я поведе по алеята.

До портата, извеждаща на улицата, той спря и се огледа за карета. Правеше всичко, което би трябвало да прави един герой. А освен това бавно бе започнал да се влюбва в Дездемона.

Беше чудесно. Или може би не?

— Може би трябва да почакаме малко, Дездемона. — Сега Блейк бе толкова близо до нея, че тя можеше да помирише парфюма му и да види наболата му брада. Той се приближи още повече, взе ръката й и я стисна.

— Може да походим — предложи тя.

— Да. — Гласът му бе странно дълбок. Тъмната му глава се склони към нея и Дездемона усети дъхът й да секва от вълнение, което много приличаше на страх.

В този миг вниманието й бе привлечено от внезапен тъп звук. Със странно чувство на облекчение тя отстъпи назад и се огледа, опитвайки се да открие откъде бе дошъл шумът.

— Проклятие — изтръгна се от устните на Блейк.

От сянката на едно дърво изникна нечий тъмен силует, осветен за секунда от светлината на уличните фенери, преди Дездемона да се запрепъва към него.

Макар мракът да скриваше чертите на лицето му, младата жена можа да види, че ризата на мъжа бе разкопчана и висеше на парцали по слабото му тяло. Раздърпаният тюрбан бе увит около врата му като змията на някой заклинател. С всяка крачка походката му ставаше все по-неуверена. Той извика нещо с дрезгав, хриптящ глас, но думите му бяха толкова провлачени и неясни, че тя не можа да разбере нищо. Понечи да се приближи към него, но Блейк я улови и я задържа.

— Мили боже — задъха се Блейк. — Джабар би трябвало да се погрижи да държи просяците настрана от двореца.

Луната неочаквано се освободи от прегръдката на облаците и освети чертите на мъжа, който изглеждаше подпухнал, насинен и някак…

— Боже мой! — възкликна Дездемона. — Хари!

Той се запрепъва към нея, но се олюля и се свлече на колене.

— Диз — с натежал език промърмори той. — Никой не те е наранил.

— За бога, Хари. Какво се е случило?

На отеклото му лице се появи разкривена усмивка. На лунната светлина върху устната му можеше да се различи тъмна ивица кръв.

— Е, Диз… — Той се закашля. — Винаги си казвала… че искаш… да ме видиш… на колене. — Той политна напред и Дездемона го улови точно преди да се строполи по лице.