Кони Брокуей
Египетски нощи (4)

3

„Когато си отида, скъпи,

къде ще пъхнеш сгорещеният си жезъл?

Когато вече не мога да те приема в мен,

кой ще дели със теб насладите на любовта?

Дали тогава твоите пръсти ще спят на нечие бедро,

дали ще следват извивките на нейните гърди…

и нещо повече?

Туй всичко, скъпи, сега е тук за теб

и бързо вехне.“

Дездемона се въртеше в леглото. Думите не й даваха мира и караха тялото й да излъчва горещина, която идваше някъде много от дълбоко. Бе прекарала цялата вечер над папируса. Той, разбира се, бе фалшив, тъй като гробовете на Ехнатон и Нефертити все още не бяха открити.

Тя можеше да остави върху свитъка няколко отпечатъка от пръсти, които щяха да му придадат по-древен вид. Този тук бе прекалено чист, извлеченото от растения мастило — прекалено свежо, и всичко — прекалено добре запазено. Нещо съвсем друго бе въображението на автора.

Стиховете бяха не просто еротично-чувствени и живописни, не, те говореха не само на сърцето, но възбуждаха също и… е, духа.

Около десет вечерта ръкописът я бе заинтригувал, около полунощ бе запленена, а около един сутринта имаше такова сърцебиене, че почувства известно облекчение едва след като се потопи в студената вода. Сега вече от час лежеше в леглото и не можеше да заспи, тъй като стиховете не й излизаха от главата. Те бяха толкова различни от романтичните книги, които криеше из библиотеката на дядо си, и доста по-живи от всичко, което бе в състояние да й предложи въображението й.

На дванайсет години заедно с родителите си бе гостувала на един професор по древни езици и култури, който имаше дъщеря на нейната възраст на име Мария. В нейно лице Дездемона за пръв път бе намерил истинска приятелка. Под предлог, че си учат уроците, денем двете момичета редовно с часове лежаха в голямото легло на Мария, зяпаха през прозореца и си споделяха детските блянове. Измисляха си истории, които нямаха нищо общо със заниманията им в училище. Вместо това си представяха благородни дела на героични мъже, които обичаха прекрасните си жени повече от всичкото злато и слава на света.

Това бяха невинни забавления, които Дездемона си измисляше, докато родителите й посещаваха безчислени симпозиуми и конференции. Тя вземаше незначителните, отегчителни произшествия от живота си и ги превръщаше в чудни истории.

Когато порасна, просто запази този навик, сигурна, че да си романтичен, не означава непременно да си глупак. Знаеше, че героите на нейните блянове не съществуваха в действителност, но какво лошо имаше в това, че с помощта на няколко цветисти думи успокояваше безименните копнежи, които я измъчваха…

Тя се въртеше неспокойно в леглото. Може да бе романтичка, но не и екзалтирана мечтателка. Да, да, ще ти се. Ако продължаваше така, накрая щеше да убеди сама себе си, че Хари е просто един неразбран човек, а не безскрупулният, чаровен мошеник, за какъвто сам се представяше. Тя се опита отново да се съсредоточи върху папируса.

Подобно нещо човек не си купуваше на тротоара пред „Шепърдс хотел“. Това бе по-скоро за една специална категория колекционери. Мъже-колекционери.

Мъжете, Дездемона бе разбрала това, често страдаха от особен вид заслепение. Един мъж, на който нито за миг не би хрумнало да се занимава с подобен род неприлично четиво, докато то се намира между кориците на някоя съвременна книга, без да се поколебае би заплатил за същите стихове десеторно по-висока цена, ако бяха надраскани от древна ръка върху бавно пожълтяващ къс пресована целулоза. И един подобен мъж далеч нямаше да е очарован да научи, че малко ново мастило върху стар свитък като този още не прави антика.

Някъде там навън имаше купувач. Само трябваше да го открие. По дискретен начин, разбира се — не можеше просто да застане на ъгъла и да започне да предлага египетски порнографски стихове. Една подобна постъпка би унищожила всичките й шансове за успех в обществото. Поне в обществото, в което желаеше да намери място, когато се завърнеха в Лондон.

Тази мисъл извика у нея полъх на раздразнение, който тя веднага потисна. Бе просто безсмислено да желае един мъж, без ни най-малка надежда да го има някога. А откакто се бе научила да цени усета към практичното, бе решена, ако съдбата й я отведе в Англия, да намери някого, в когото би могла да се влюби.

Без дядо си не можеше да остане в Египет, а той си бе наумил да се върне в Англия. Вече бе прехвърлил петдесетте и заслужаваше през остатъка от земните си дни да се наслади на плодовете от дългогодишния си труд.

Дездемона въздъхна и притисна лице към възглавницата, облечена в калъфка от най-фин египетски памук — толкова фин, че човек почти би го взел за коприна. Египетският памук щеше да й липсва.

„Можеше да усети как устните на Хари, които сякаш бяха създадени за екстаз и грях, обсипаха шията й със забранени нежности, спуснаха се по ключицата, проследиха нежните извивки на гърдите й, докато накрая…“

Галена от лекия, топъл бриз, проникващ през опънатата над леглото й мрежа против комари Дездемона бавно се събуждаше. Прекрасно чувство, макар съвсем ясно да помнеше, че вечерта Маги бе затворила капаците на прозореца. Вниманието й бе привлечено от някакъв съвсем тих шум.

Без да помръдва глава, тя отвори очи.

През тънкото було на мрежата видя някакъв мъж безшумно да се движи из стаята. Беше Хари Бракстън, който тайно — и както изглежда, с рутина — ровеше из скрина й.

Беше време, когато Хари можеше да намери нещо из бельото й. Това време обаче отдавна бе отминало. Петте години, откакто се бе запознала с Хари, я бяха научили на някои неща за него, които, независимо от това колко прекипяло козе мляко бе изпила, никога не би пренебрегнала.

Един от първите уроци бе никога да не оставя ценни неща на леснодостъпни места. Като например в шкафа за бельо. „Така, добре“ — помисли си Дездемона, когато Хари се изправи, подпря ръце на кръста и се огледа из стаята. Първият урок обаче, който бе научила на времето, гласеше: външният вид лъже.

Преди пет години, непосредствено след пристигането си в Египет, без много да му мисли страстно и безнадеждно се бе влюбила в Хари. Току-що бе попаднала в непозната страна, при един дядо, когото никога преди не бе виждала. Бе толкова лековерна, колкото можеше да бъде само едно дете на професори — с други думи: ужасяващо лековерна. Хари Бракстън, млад, чаровен и атлетичен, й се бе сторил някой оживял герой.

Днес, обръщайки поглед назад, обогатена с опита от последните пет години, осъзнаваше, че всеки друг би бил по-подходящ за тази роля, по-добре казано, че всичко друго — дори един крокодил в Нил — повече би подхождало за ролята на герой, отколкото Хари Бракстън. „Той дори не е чак толкова хубав“ — мислеше си тя, наблюдавайки го през полуспуснатите си клепачи.

Преди време би го сравнила с някой гръцки или римски бог. Едва успя да потисне едно иронично изпухтяване. Единственото класическо нещо във външния му вид бе носът — един наистина внушителен, достолепен екземпляр. Остатъкът от лицето му бе решително северноевропейско, без нищо средиземноморско. Имаше високи скули и изсечена челюст. Освен това лешниковокафяви коси и бледосини очи, обрамчени от гъсти мигли с цвят на бронз. Понякога Дездемона се съмняваше дори в това, че Хари изобщо притежаваше нещо като душа. „Не, не — помисли си тя доволно, когато Хари изчезна в гардероба й, а след няколко секунди отново се появи, — с това детинско увлечение отдавна е свършено.“ Какво от това, че сънищата й погаждаха номера и пренебрегваха уроците, които бе научила през деня. Не стигаше ли, че по цял ден бе достатъчно разумна, за да прави разлика между фантазия и действителност.

Можеше да си признае дори нещата, в които Хари почти не отстъпваше на някой гръцки бог…

Устата например. Хари имаше хубава уста. Не, честността изискваше да признае, че той имаше дори изключително красива уста — широка, с твърди чувствени устни.

Усмивката му бе също толкова обезоръжаващо прелъстителна. Наистина, миналата нощ Дездемона бе пияна, но нима и най-беглата му усмивка не бе достатъчна, за да я прелъсти и да я накара да почувства топлина и близост, каквито между тях всъщност не съществуваха. Жалко, че той не само знаеше това, но и безсрамно го използваше. Ако за всяка жена, запленена от небрежната усмивка на Хари, бе получавала по един фунт, три живота би могла да яде само хайвер, вместо да трябва да предлага услугите си като преводачка и секретарка.

Накрая трябваше да признае също, че Хари имаше добра фигура. При положение, разбира се, че човек си падаше по-скоро по един малко по-модерен вариант на класическия идеал за телесно устройство, какъвто — дяволите я взели — бе случаят с нея. Беше гъвкав, подвижен и силен. „Като дива котка“ — помисли си тя, когато Хари внезапно се наведе и опипа долната страна на писалището й.

Тук Дездемона си позволи една малка триумфална усмивка. „Там няма нищо, стари мошенико.“

Хари се изправи ядосан, скочи пъргаво на един стол, който преди това безшумно бе преместил до стената, и огледа газовите лампи.

— За толкова глупава ли ме мислиш? Ако бях скрила нещо там, то веднага щеше да пламне, щом някой запалеше лампата — спокойно каза Дездемона.

Хари се извърна и изненадано впери поглед в нея.

— Дизи, скъпа, ти си будна — рече той. Радостта в гласа му бе досущ като истинска.

— Какво правиш тук, Хари?

— Наминах да видя как си — увери я той, но думите му звучаха като въпрос. — Идвах днес сутринта, но Маги ми каза, че все още си похърквала. Следващия път, когато посещаваш някой лагер в пустинята, стой настрана от прекипялото козе мляко. Тази пущина може за цяла седмица да извади от строя дори възрастен мъж.

Тя смутено извърна поглед, фактът, че бе пийнала, обясняваше всички онези глупости, които си бе въобразила, преди да схване що за принц бе дошъл за нея — принцът на чакалите.

„Митична фигура, изваяна от мрак и вятър, но всъщност…“

Пийнала? Трябва да е била напълно пияна. Тази мисъл я успокои.

— Е, както сам виждаш, съм добре. Така че би ли могъл да ми обясниш защо тършуваш из нещата ми?

— Тършувам? Каква грозна дума — отвърна Хари. — Просто чаках да се събудиш и междувременно се поогледах наоколо.

— Краденето изглежда интересно занимание.

— Ах — нежно въздъхна той, — някога бе толкова сладко създание. Толкова доверчиво. Какво се е случило с теб?

— Ти ми се случи.

— Дизи, нараняваш ме. Наистина. Всъщност — побърза да каже той, видял заядливия блясък в очите й, — дойдох заради папируса, който обеща да преведеш.

— Обещах, когато все още мислех, че си рискувал живота си, за да ме освободиш от ноктите на ужасни негодници, а не просто си се отзовал на повикване на продажните си съучастници, които са искали да се отърват от мен — срещу огромна сума, забележи… — мрачно завърши тя.

— Абдул си навлече много неприятности, за да се погрижи да бъдеш върната по безопасен и дискретен начин.

— Абдул е вонящ пустинен плъх, който се сдушва само със себеподобни. — Тя присви очи недоверчиво. — Как всъщност се забърка в тази история?

— Не ме гледай така. Не съм заръчвал да те отвлекат.

— Ах, така ли? Но доста бързо ти хрумна как бих могла да ти се отплатя за героичната постъпка.

— Трябва да си доволна, че не настоявам да бъда възнаграден по обичайния начин за разплащане между една жена и мъж, който й е спасил живота. — Сега той стоеше до леглото и като се наведе към нея, придърпа завивката нагоре към брадичката й и се подпря с ръка току до ханша й. Лицето му внезапно помръкна, а изразът му бе станал непроницаем. Един дълъг миг се взираше в нея, докато накрая не промърмори: — Ти, малка свещена котко. — Гласът му бавно се просмукваше в мислите й като мъгла — опасна, топла, опиваща мъгла. — Казах, че ми принадлежиш. — Той се наведе още по-ниско, така че Дездемона можеше да чуе спокойното му дишане.

Възбуда и смущение се бореха в нея. Едва предната нощ си бе въобразявала, че той изглежда някак променен, а ето че днес отношенията им отново бяха излезли от релсите.

— Или аз принадлежа на теб? — прошепна той с хипнотизиращ глас, а в погледа му имаше ирония и желание. Желание.

Тя затвори очи. По гърба й премина тръпка. Направи усилие да успокои дъха си и да убеди сама себе си, че реакциите й са последните остатъци от изтощението и махмурлука.

Бавно преброи наум до десет. Мисълта, че трябваше да се наведе само няколко сантиметра, за да докосне устните, които я бяха ласкали в съня й, накара мускулите й да се напрегнат.

Това обаче не бе сън и за нечуваните й мисли — за разлика от предната нощ — нямаше никакво извинение. Тялото си може и да не бе в състояние да контролира, но мислите…

— Дали бих приел възнаграждението, ако ми се предложи? — В иначе небрежно звучащия му глас се долавяше нотка на отчаяние.

Ето какво било. Дездемона направи усилие да се усмихне и отвори очи. Той само си играеше с нея.

— Много добре знаеш, че нямаш никакви шансове за подобно възнаграждение.

— Наистина ли? — отвърна той и сянка на самоирония — или може би изтощение? — покри лицето му. Той се изправи неочаквано, опитвайки се да изглежда безразличен. — Е, да. Във всеки случай, не съм поръчвал да те отвличат. Сериозно ли мислиш, че бих прибягнал до подобни средства, да те накарам да ми преведеш няколко драсканици?

— Да.

— Тогава се лъжеш. Ти не си единствената преводачка в Кайро. Тук гъмжи от такива като теб.

— Но аз съм най-добрата.

— Как е възможно човек да бъде толкова самомнителен…? — Той поклати глава. — Това не подхожда на една толкова симпатична, чувствителна и ранима жена като теб.

Забелязала иронията му, Дездемона се изчерви. Хари се ухили.

Тя го прониза с — както се надяваше — хладнокръвен поглед.

— Аз съм най-добрата и ти го знаеш. Бях детето чудо на египтологията. Бяха само на шест години, когато баща ми ме караше да…

— … превеждам йероглифи. Да, да, зная — отегчено довърши изречението й Хари. — Вече съм го чувал. Не ми се мисли какво би станало с теб, ако родителите ти бяха довършили започнатото.

— Какво искаш да кажеш? — Тя се изправи и завивката се свлече в скута й.

Погледът на Хари се плъзна по тялото й, след което се отмести.

— За бога, Дизи, нямаш ли поне малко свян? — Той вдигна свляклата се от рамото й презрамка на обшитата с дантела нощница. Когато докоснаха рамото й, пръстите му потрепериха. Или това бе нейната собствена реакция? Мускулите на корема й се напрегнаха. — И изобщо, нямаш ли някоя порядъчна пижама?

„Значи все пак не е толкова недосегаем, колкото би желал да бъде“ — триумфиращо си помисли тя. Дяволите го взели — отначало я провокираше, а след това я мъмреше за някаква мнима непристойност! Е, тя не бе единствената, която имаше своите човешки слабости и бе чувствителна за една необяснима, но несъмнена привлекателна сила. И ако можеше да се вярва на слуховете, Хари бе още по-_чувствителен_ от повечето мъже.

— Позволи ми да ти напомня, че току-що се вмъкна без позволение в спалнята ми. Ако се чувстваш засегнат от липсата на свян от моя страна или от неподходящото ми облекло, просто си върви откъдето си дошъл. — Сега тя се изправи още повече и забеляза гърдите й свободно да се полюляват под тънката, износена нощница. Съзнанието за тази необичайна дързост накара страните й да пламнат.

— Ако благопристойно останеш под завивките си, вместо в тази прозрачна… — Той замълча и се втренчи в някаква въображаема точка над лявото й рамо. — Позволи ми да ти напомня, Дизи, че не съм нито някой достопочтен евнух, нито проклетият ти брат, а още по-малко немощният ти дядо. Аз съм мъж — гневно каза Хари, чието дишане вече бе трескаво и неравномерно. — Просто един мъж. Но това понякога е достатъчно.

От тихия му, настойчив тон пулсът й се ускори. Цяло Кайро виждаше в негово лице мъж, с когото човек трябваше да се съобразява, а по-голямата част от женската половина от жителите на града го намираше изключително привлекателен. Включително и самата тя, дяволите я взели.

Но, както й бе обяснила веднъж Маги, да бъдат пробудени низките инстинкти у един мъж, не бе същото, като да се спечели сърцето му. А това бе, за което копнееше Дездемона — един мъж, който да я обича също толкова, колкото я желае. Този мъж обаче със сигурност не бе Хари.

Отдавна й бе дал да разбере това, затова и толкова лесно можеше да я вбеси.

— Тогава просто не идвай тук, без да си поканен — гневно му се тросна тя. Бе се отказала от намерението си да му отмъщава, събуждайки в него същото желание като онова, което я изгаряше. Каква полза от това? — И престани да ме подиграваш за някогашната ми… лудост. Един ден, скъпи Хари Бракстън, острието ще се обърне и ти ще бъдеш поставен на колене от някоя от самото начало обречена на неуспех любовна история.

— Вече няколко пъти си ми го обещавала…

Тя се отпусна върху възглавницата и придърпа завивката чак до брадичката си.

— Един ден ще лазиш на колене заради някоя жена… на колене, Хари…

— Звучи наистина болезнено.

— … а когато това стане, ще бъда там, за да те видя.

— Не се и съмнявам — каза той с неочаквана сериозност, за да се преобрази веднага след това в предишния безогледен и чаровен мошеник и да я обърка и смути. — Ти си наистина очарователна жена, Диз. — Тя изпуфтя презрително. — Говоря сериозно. Погледни се само — отвърна Хари с жест, който с малко повече фантазия можеше да бъде взет за израз на одобрение. — Ти си самоуверена, способна и жизнена. Египет е направил от теб жена. Защо, по дяволите, ти е притрябвало да се връщаш в тази фабрика за мижитурки, наречена Англия? Египет ухае на романтика, а междувременно навярно повече от половината офицери на Нейно Величество са безумно влюбени в теб…

— Боже мой, Хари, сериозно ли мислиш, че можеш да ме въртиш на пръста си, подхвърляйки ми блудкави тиради? Искаш да остана тук, за да разполагаш с евтина преводачка.

— Искам да останеш. — Погледите им се кръстосаха и за миг й се стори, че светлите му очи помръкнаха. — Поне докато свършиш превода, който ми обеща. — Той я улови за брадичката, при което пръстите му докоснаха бузата й. — Да, да, да. А сега не ме гледай така. Сама си си виновна. Защо ти трябваше да се преобличаш в арабски дрехи и да се мотаеш из пазара, при това с вид на бяла робиня или на жената на някой беден ирландец… — Той се надигна, пъхна ръце в джобовете и се отдалечи от леглото.

— Не съм се мотала. Опитах се да се смеся с множеството.

— Това казвам и аз — промърмори под носа си той. — Добре знаеш, че в подобно облекло не си защитена от някои рискове, които ще ти бъдат спестени, ако се обличаш като англичанка. Нямаш представа колко попарен е бил Абдул, когато открил какво, или по-добре казано кого, му е донесъл най-малкият му син. — Той спря до клатушкащото се писалище и се облегна на него.

— Защо не дойде веднага и не ме отведе?

— Аз изобщо не знаех къде си. Едва не се побърках… — За миг в израза на лицето му се появи нещо като болка. Не, беше по-скоро разочарование. Хари мразеше някой да проваля плановете му. — Абдул беше толкова объркан, че забрави да сподели с мен тази немаловажна информация. — За нейна изненада сега той бе този, който избягваше да я погледне в очите, сякаш се чувстваше неловко. — Така че търсих наоколо, докато накрая не те открих.

— Трябваше ти доста време.

— Започнах на север от града, а той те бе отвел на юг. Бедният Абдул…

— Обърни внимание на нещо, Хари. Това са търговци на роби!

— Не и Абдул — отвърна Хари. — Предприемчивият Раби е инициаторът на всичко това.

— Учудвам се, че не ти е хрумнало нещо подобно.

— О, напротив — отвърна той.

Дездемона изкриви лице в израз на погнуса.

— Изобщо ли нямаш съвест?

— Имам — рече Хари, — но предпочитам да забравя за нея. Също като теб, когато си използвала бедния Раби и… — Гласът му заглъхна в очакване на отговор.

— Аха — възкликна Дездемона. — Идваме си на думата. Значи това е истинската причина, поради която си се промъкнал тук.

— Какво търси Бракстън тук? — прокънтя откъм вратата нечий строг глас.

Фактът, че, заварвайки Хари в спалнята на внучката си, дядо й само повдигна вежди, красноречиво говореше за доверието, което хранеше към него. Самият Хари се държеше така, сякаш в някакъв смисъл бе член на семейството.

— Защо сте тук, Бракстън? — повтори дядо й.

— Дойдох, за да се осведомя за здравето на Дездемона и да ви поканя на вечеря в петък вечер в „Шепърдс“.

— Това пък защо? — недоверчиво попита сър Робърт.

— Братовчедът ми пристига от Англия, за да лекува разбитото си сърце — поне така ми писа майка му. Обещах й да го представя на някои изискани дами и господа, каквито тук има в изобилие.

— Братовчед ти? — попита Дездемона.

— Лорд Блейк Рейвънскрофт.

Дездемона го погледна с пробуждащ се интерес. Знаеше, че Хари има семейство в Англия, изключително голямо и любящо семейство. Всяка година около Коледа в продължение на седмици Хари ежедневно се появяваше с нова риза. Не знаеше обаче, че сред роднините му има и лорд.

— Ах, наистина ли?

Хари се засмя подигравателно.

— О, ти ще го обикнеш, Дездемона. Той е англичанин до мозъка на костите си. Няма да се учудя, ако за талисман носи със себе си парченце от Бъкингамския дворец. Освен това е и романтичен! Широкоплещест, тъмнокос… и твърдоглав. Мисля, че прекарва доста голяма част от времето си в бърчене на чело, но ти вероятно ще наречеш това „задълбоченост“. Такъв поне бе като дете. Най-отегчителният, лишен от чувство за хумор човек, с когото е трябвало да прекарам лятото си. Почти не вярвам дузина години да са го променили съществено.

Хари изглежда не можеше да търпи братовчед си, а Дездемона вече бе наполовина влюбена в него.