Кони Брокуей
Египетски нощи (22)

21

Потънала в мисли, Дездемона се отправи към дневната. Винаги бе смятала, че Хари е бил обожаваният и разглезен галеник на родителите и сестрите си. Поне до такъв извод я бе довела показната му самомнителност.

Но подобна самоувереност не се връзваше с едно толкова нещастно детство, за каквото бе говорил Блейк. Дизи недоумяваше защо Хари е бил тормозен от съучениците си. Той притежаваше такъв чар, че ако си наумеше, можеше да накара някой лешояд да започне да пости. И наистина ли Хари е искал да стане учен? Нима е имало случай, в който той не бе постигнал онова, към което се бе стремил?

Хари бе експерт. Той можеше да датира някое произведение на изкуството само след един-единствен бегъл поглед. Въпреки това е бил изгонен от Оксфорд, трябвало е да бяга от Англия и да се прости с мечтите си. Макар и да твърдеше, че причината за това били парите, Дездемона не му вярваше. Тук се криеше още нещо. Разочарование, напразни усилия, предадени мечти… провали.

Един неуспял Хари й изглеждаше много по-човешки. От друга страна й бе трудно да повярва, че жизнерадостната му невъзмутимост е преструвка, която… прикрива чувствителност и ранимост? Тя се усмихна на собствената си наивност. Отново — за кой ли път — идеализираше Хари. Щом останалите момчета в „Итън“ се бяха отнасяли така с него, то той навярно си го бе заслужил. Тя вирна брадичка. Просто отказваше да повярва в това. Трябва да имаше някакво друго обяснение.

— … от птицефермата. — Дураид стоеше мрачен пред нея и й подаваше някакво парче хартия.

— Какво казваш, Дураид?

— Миналата нощ няколко кучета са влезли в птицефермата. Половината от кокошките са избягали, а повечето от останалите са мъртви.

Мисълта, че кокошките ръсеха малки скарабеи из целия град, накара Дездемона да се подсмихне неволно.

— Повечето от момчетата се били върнали на улицата, защото мислели, че с птицефермата е свършено.

— Глупости. — В гласа й имаше нотка на несигурност.

— Матин казва, че подмяната на птиците и поправката на кокошарниците щяло да струва поне петдесет лири.

— Но аз нямам петдесет лири. — Тя нямаше дори десет.

— Да, сит. — Дураид кимна, но очите му все още я гледаха умоляващо. — Но на сит все ще й хрумне нещо, или?

— На сит трябваше да й хрумне нещо. Децата имаха нужда от тази ферма. — Сит ще измисли нещо, да? — настояваше той.

На времето Дураид бе живял на улицата. Много от някогашните му другари по съдба живееха от фермата.

— Разбира се, че ще измисля нещо. — Някак бе успяла да придаде на гласа си оптимистична нотка. — А сега върви в кухнята и кажи на Маги да направи чай на господин Паже. — Тя отвори вратата и влезе в дневната.

Жорж се надигна от креслото, в което удобно се бе настанил, и я поздрави.

— А, госпожице Дездемона. Чувам, че имате гостенин.

— Да. Неотдавна Хари имаше неприятности и сега се възстановява.

Дребничкият французин поклати глава.

— Неприятности, казвате? Ах, Хари е непоправим. Нищо сериозно, надявам се?

— Ще се оправи. — Тя му направи знак да седне отново и се настани в креслото срещу него. — Дураид каза, че сте тук по работа.

— Да. Снощи споменахте за някакъв папирус.

— Папирус? А, имате пред вид стиховете. Но, господин Паже, вече ви казах, че става дума за фалшификат. Нищо, което би представлявало интерес за музея.

— Не говоря за музея, госпожице Дездемона — каза той със заговорническо изражение.

— А, така ли?

— Понякога, когато задълженията ми позволяват, сключвам по някоя и друга сделка като частно лице, нали разбирате. Сигурен съм, че бих могъл да намеря купувач за подобно нещо.

Макар Дездемона да знаеше за това от години, това бе първият път, в който Жорж признаваше неофициалните си сделки.

— Ще ви платя добра сумичка за фалшивия папирус. Навярно за един колекционер — Жорж повдигна тънките си устни — той притежава известна стойност. Между другото, възможно ли е да го погледна?

„Сделката си е сделка“ — помисли си Дездемона. Точно в този момент имаше крещяща нужда от пари. Беше се надявала да продаде папируса на някой мил издател в Ню Йорк, далеч от Кайро, но при положение, че Жорж й предложеше добра цена, щеше да го получи. Тъкмо се канеше да кимне, когато й хрумна, че свитъкът беше в библиотеката. А там бе Хари. Дездемона нямаше намерение да разкрива тайното си скривалище, така че Жорж трябваше да почака.

— За съжаление в момента това е невъзможно — отвърна тя. — Може би утре? Или вдругиден?

— О! — Разочарованието му бе направо комично. Ласкателският му поглед внезапно се смени от болезнено изражение.

— Съжалявам, господин Паже — рече тя.

— Аз също — нещастно отвърна Жорж, докато Дураид внасяше чая. — Аз също.

 

 

— Как са могли да те настигнат? — попита Блейк, докато наблюдаваше братовчед си с мъка да излиза от своя… ковчег и да прекосява стаята, накуцвайки.

Хари спря до писалището на сър Робърт и започна да рови из пръснатите върху него предмети.

— Да ме настигнат? — унесено промърмори той и изкриви лице от болка при опита да стегне чаршафа около кръста си.

Изглежда бе открил онова, което търсеше, защото стисна в ръка една малка фигурка и повика Дураид.

— Искам да зная как мъжете, които те преследваха, са успели да те настигнат — повтори Блейк. — Винаги си бил дяволски бърз. Как успяха да те спипат?

Хари му хвърли сърдит поглед.

— Откъде да зная, Блейк? Просто ме пипнаха. Не съм гледал часовника. — Говореше с тон, с който един възрастен разговаря с някое хленчещо дете.

Раздразнението на Блейк растеше. Как смееше да говори с него с този пренебрежителен тон? Как смееше да се прави на герой, оставяйки за него ролята на страхливеца?

— Изобщо не си избягал!

Хари държеше малката статуйка в ръка и внимателно я оглеждаше.

— Проклятие. Казах, че изобщо не си избягал!

Стреснат от тона на Блейк, Хари вдигна поглед. Той се втренчи за миг в братовчед си, след което отново насочи вниманието си към фигурката.

— Не — промърмори накрая. — Нямаше и къде да бягам. Другият изход завършваше в задънена улица.

— И ти си знаел това, нали?

— Да. Ако ме извиниш… — Хари с мъка прекоси стаята, подаде глава в коридора и извика: — Маги!

— По никакъв начин не се чувствам задължен да ти благодаря — рече Блейк. — Навярно смяташ, че си се доказал, принуждавайки ме да те изоставя в беда… след като ти разказах колко зле се чувствах след онзи случай навремето в „Итън“… — Той спря, за да събере мислите си, след което продължи: — Нищо не си доказал, нито на мен, нито на Дездемона. Постъпката ти е жалка и с нищо не доказва, че си по-добър от мен.

— Маги! — още веднъж отекна по коридора гласът на Хари, преди той да се извърне. На лицето му бе изписана неприкрита антипатия.

Блейк му отвърна със също толкова враждебен поглед.

— Нямам време да се занимавам с омразата, която очевидно храниш към мен — каза Хари. — А и честно казано, Блейк, дори и да имах, едва ли бих го сторил. Не давам и пет пари за това.

Начинът, по който бяха изречени тези думи, ясно показа на Блейк как гледаше на него Хари, а това направо го вбеси. Хари бе виновен Блейк да изгуби благосклонността на жената, която обичаше. Той бе заплаха за всичко онова, което Блейк ценеше. Хари бе родоотстъпник, неудачник, жертва, която противно на всеки здрав разум се правеше на победител.

— Хари? — На вратата се появи Маги. — Викал си ме?

Без да удостои Блейк с поглед, Хари изведе икономката в коридора. Блейк остана на мястото си. Не желаеше да си тръгне, преди да е отворил дума за онова, заради което бе дошъл в Кайро. Щеше да уведоми Хари за промяната в завещанието. Честта го изискваше.

Докато чакаше, Блейк наблюдаваше как Хари се навежда над слабата, тъмна египтянка. Той чуваше мелодичния поток на арабските думи, който изричаше Хари и едносричните отговори на жената. Хари напъха фигурката в ръката й, жестикулирайки оживено. Тя кимна със сериозно изражение и изчезна по коридора.

Хари се върна в стаята и въздъхна дълбоко, заварвайки Блейк вътре.

— Блейк, защо не си тръгнеш най-сетне?

— Дойдох в Кайро, за да се срещна с теб.

— Нима? — отегчено отвърна Хари. — Майка ти изтъкна друга причина.

— И каква беше тя?

— Каза, че си страдал от разбито сърце.

— Развален годеж — поправи го Блейк.

— Виж ти?

Презрителният тон на Хари извади Блейк от равновесие и провали намерението му да се държи като джентълмен.

— Искаш ли да знаеш защо Ленор Дюкамп развали годежа ни? — гневно избълва той, изненадан от собственото си избухване.

— За какво ми е да зная? — все така невъзмутимо попита Хари.

— Заради теб, скъпи ми братовчеде!

Хари се засмя, при което Блейк пристъпи към него и сви ръце в юмруци.

— Я стига, Блейк — развеселен каза Хари, но с остра нотка в гласа. — Приписвали са ми много неща, при това в повечето случаи с право, но госпожица Дюкамп… Та аз дори не съм я виждал.

— Не е необходимо. Достатъчно бе тя да узнае за твоя недъг, за да развали годежа.

Най-сетне Блейк имаше удоволствието да види как въпреки загорялата си кожа Хари пребледня като платно и сведе поглед.

— Така беше, Хари. — Блейк направи опит да се усмихне. — Разказах й за теб. Нямах право да постъпя иначе. След това тя ме посети от учтивост още един последен път и замина. Изрично ми призна, че не можела да понесе мисълта да роди не съвсем нормално дете. А с това петно… родословното ни дърво, меко казано, е подозрително.

— Божичко.

Още докато изричаше последните думи, Блейк вече съжаляваше. Досега стриктно бе пазил в тайна причината за отказа на Ленор да се омъжи за него. Не бе разказал за това и на дядо си, дори и след като той, научавайки за нейното заминаване, го бе лишил от наследство.

Хари изглеждаше като поразен от гръм. Виждаше се как с мъка овладя болката си, запазвайки известно достойнство. За разлика от Блейк, когото дългите месеци на тихо страдание ни най-малко не бяха направили по-достоен. Времето само го бе изпълнило с огорчение. И той знаеше това.

За пореден път се почувства по-слаб и недостоен от Хари. Обзе го заслепяващ гняв, който превърна самопрезрението му в пламтяща решителност.

Достатъчно. Никога повече нямаше да позволи на слабоумния си братовчед да тържествува над него.

Блейк се подпря с побелелите си от напрежение кокалчета върху делящото ги писалище и просъска:

— Няма никакво значение.

— Не ставай глупак. Разбира се, че има значение.

— Не. Вече не.

— Знае ли госпожица Дюкамп, че е възможно двамата с теб да нямаме един и същ дядо?

— Не! Между другото вече съм си намерил по-добра съпруга. — Не бе възнамерявал да го каже, но сега се радваше, че го е сторил.

Хари изглеждаше така, сякаш бе пред сърдечен удар. Той се олюля леко…

— Не.

— Да не си посмял — избухна Блейк. — Бъдещето ми и това на жената, която съм избрал или ще избера за своя съпруга, изобщо не те засягат! Разбра ли? Да не си посмял!

— Ти ще я съсипеш! — изтръгна се от устата на Хари. — Тя е безхитростна, искрена и наивна. Ти никога няма да й простиш, че е нещо повече от теб, че притежава благородство, което ти е непостижимо. Ще я тормозиш, докато не я съсипеш, докато…

— Затваряй си устата! — Блейк затвори очи.

Не понасяше Хари да говори за Дездемона. Мисълта, че между тях двамата съществува някаква близост, го влудяваше. Мразеше беглите им докосвания и начинът, по който Хари следеше с поглед всяко нейно движение…

— Затваряй си устата! — повторно изкрещя той. — Ти имаш всичко! Всичко!

— Всичко? — беззвучно повтори Хари.

— Всичко! Дядо те обяви за свой единствен наследник. — Блейк изправи рамене и отвори очи. Хари го гледаше невярващо. — Стана заради Ленор — продължи той, решен да доведе нещата докрай. — Дядо си бе изгубил ума по нея и когато тя ме напусна, направо побесня. За наказание те обяви за свой единствен наследник. Той знаеше колко много държа на имението и колко малко означава то за теб.

Хари скептично смръщи чело. Изглежда не му вярваше.

— И защо дойде в Кайро? За да ми предадеш лично вестта за постигналото ме… щастие?

— Копеле!

— Разочарован съм. — Напереният тон на Хари контрастираше с напрегнатото му държание. — Досега винаги си внимавал епитетите, които ми прикачваш, да отговарят на истината. Идиот, глупак, слабоумен… Би трябвало да знаеш, че съм законно дете.

— Не разбираш ли? Ти ще притежаваш Даркмуур!

— Разбирам много добре! — отвърна Хари и замислено стисна очи. — Дядо е избрал мен за свой наследник, за да ти отмъсти, задето си позволил на годеницата си да те напусне въпреки неговото одобрение за този брак. Госпожица Дюкамп навярно е била някое дебелобузо момиче. Дядо винаги е имал слабост към закръглените жени. Онова, което не разбирам, е защо си дошъл тук. Само за да ми разкажеш това? На твое място — продължи Хари — щях да претърся цяла Англия за някоя подходяща заместничка на госпожица Дюкамп, така че да успея да му се подмажа навреме, преди да е пукнал.

За бога, Блейк никога не бе помислял, че дядо му може да умре и да не успее да промени завещанието си… Той вдигна поглед. Хари се хилеше многозначително.

— Върви по дяволите.

— Повтаряш се.

— Ще направя всичко, за да си върна онова, което ми принадлежи по право — каза Блейк. — Но първото ми задължение е да се погрижа за имението Даркмуур. Затова съм тук.

— Е, и? — Интересът на Хари растеше.

— Имението бавно пропада. Ако в най-скоро време не бъде направено нещо, основите ще поддадат и къщата ще се срути в морето. — Блейк се опитваше да прецени реакциите на Хари. — Трябват ми пари, за да започна необходимите ремонтни работи. Много пари.

— Искаш аз да…

— Не — възмутено го прекъсна Блейк. — Не. Опитах се да получа кредит от банката, но те ми отказаха. Средства в подобен размер можели да отпуснат само на някой, който разполага с необходимите гаранции, ще рече — на наследника на Даркмуур. А това си ти. Затова дойдох. Бих искал да подпишеш документите. — Той бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади банковите документи, както и копие от завещанието, определящо Хари за наследник на имението.

Хари пое документите и каза с мрачен хумор:

— Значи очакваш от мен да подпиша нещо, задължаващо ме да върна кредит, който ще бъде използван за привеждането в ред на моето наследство. А когато това стане, ще направиш всичко възможно да ми го отнемеш? — Блейк кимна. — Поне си честен. Може би наистина сме роднини. — Хари хвърли документите на писалището.

— Не бих стигнал дотук, ако имах друг избор. Парите ми трябват веднага.

— Откъде всъщност мога да зная, че това са документите, за които говориш. Навярно не си забравил, че не мога да чета. Това може да е признание, че някъде в Англия съм извършил ужасно престъпление. Блейк, да не би случайно да си Джак Изкормвача?

Блейк се взираше в него недоумяващо.

— Давам ти честната си дума, че това са точно документите, за които ти говорих. Ако се съмняваш, можеш да накараш някой да ти ги прочете. Навярно често ти се налага да го правиш.

— Така си е. И точно това и ще направя. Но дори това, което казваш, да е истина, не виждам какво бих спечелил аз от цялата тази история. Имам пред вид, че поемам целия риск… а за теб остава удоволствието да насъскваш предполагаемия ми дядо срещу мен. Една доста позорна роля — роля, която, ако смея да забележа, много повече би подхождала на мен.

Блейк настръхна.

— Аз, разбира се, ще поема цялата отговорност за връщането на кредита.

— Разбира се. — Хари държеше всички козове… и си даваше сметка за това.

— За теб имението Даркмуур не означава нищо.

— Много вярно. Но аз съм търговец, Блейк. Не е необходимо човек да умее да чете, за да бъде търговец. Трябва само да знае таблицата за умножение и да умее да сравни печалбите и загубите. И аз се питам къде е за мен тук печалбата?

— Какво искаш?

— Изчезни от Кайро — грубо отвърна Хари.

— Копеле!

Този път Хари не се усмихна, а отвърна на гневния поглед на Блейк.

— Това е всичко, което искам.

— Не мога да повярвам, че изобщо таиш някакви надежди във връзка с Дездемона Карлисъл. Не можеш да принудиш момичето да прекара остатъка от живота си тук като някой арабски номад. Госпожица Дездемона е нещо особено.

— Това е, което искам — повтори Хари и шумно си пое дъх. — Ще подпиша, когато се качиш на кораба.

Блейк грабна шапката си от масата.

— Няма да позволя да ме изнудваш.