Кони Брокуей
Египетски нощи (2)

1

1890

„Ясно и звездно среднощно небе висеше над огромната египетска пустош. Надлъж и шир, докъдето поглед стига, се простираше пустиня, която не бе отбелязана на никоя карта. Ако някой искаше да се скрие, идваше тук, на това място, което му предлагаше така желаната забрава.

Сгушен в подножието на една пясъчна дюна, лагерът на търговците на роби бе подслонил точно такива хора — мъже, които искаха да се скрият.

Беше малък лагер — оградено пасище за камилите, половин дузина скупчени около един огън шатри и около двайсетина отворени сандъци, струпани в осветеното от огъня пространство.

Две-три дузини мъже оглеждаха съдържанието на сандъците. Някои от тях без съмнение бяха търговци, дошли в пустинята от разположени на десетки мили градове, за да купят предлаганата контрабанда стока. Това бяха араби, на които в Египет все още гледаха като на пришълци. Защото какво бяха четиринадесет века за тази древна земя? Другите — забулени дори по това време на деня — бяха туареги, истинските наследници на старите египтяни. Те бяха продавачите. А там, където светлината на огъня едва достигаше, криеха рядка и скъпоценна стока: млада, руса англичанка.

Робиня.

Бледата горда жена седеше срещу похитителите си и не си правеше труда да скрие изпълнения си с презрение поглед. Непосредствено след отвличането й от пазара в Кайро обикновено толкова живата й интелигентност бе парализирана от страх, а борческият й дух — парализиран от ужасната мисъл, че съвсем скоро ще се превърне в играчка в ръцете на някой жесток пустинен шейх.

Но оттогава бяха изминали четири дена, а още никой не бе дошъл за нея, така че сладкото нежно създание установи, че първоначалният ужас — притъпен от силната напитка, която я принуждаваха да пие — бавно е отстъпил място на… на известно… отегчение?“

Замаяна, Дездемона Карлисъл се облегна на един топ персийски килими и остави тази дума да отеква в съзнанието й. При нейното положение тя й се струваше малко неуместна, но би било пресилено да каже, че се чувства особено застрашена от нещо. Тя пъхна пръст под мръсното фередже, което не биваше да сваля и се почеса.

Нетърпелива? Да!

Горда и смела, каквато си бе, младата жена нямаше търпение да срещне съдбата си.

Но преди това, мислеше си Дездемона, щеше да отпие още глътка от онова необикновено — но в никакъв случай неприятно — подобно на мляко питие, което вечно намръщеният Раби постоянно й наливаше.

И наистина, освен да седи отегчена, да си води бележки в един въображаем дневник и непрестанно да отпива от питието, нямаше много какво да се прави. Фалшивият папирус, който Раби й бе дал, за да се намира на работа, наистина бе очарователен, но… прекалено увлекателен, за да може в момента да му обърне подобаващо внимание. Това бе по-скоро четиво за лични покои.

Беше убедена, че из струпаните около огъня сандъци можеха да се намерят и други интересни неща. Но всеки път, когато се приближеше към тях, пазачите й я извикваха обратно. Опиташе ли се да избяга, я залавяха и връщаха в лагера, а понечеше ли да завърже учтив разговор с похитителите си, получаваше в отговор само нямо презрение.

Единственото обяснение, което й хрумваше, бе, че искаха да я запазят недокосната, за да получат по-добра цена. Тя потрепери и потърси опипом в пясъка тенекиеното си канче.

След като го намери и вдигна поглед, видя Раби да я зяпа. Забелязал, че го гледа, той извърна поглед и се отдалечи крадешком като кученце. „Умно момче“ — мрачно си помисли тя.

Раби бе онзи, който я отвлече. Тъкмо разглеждаше една красива урна, която изглеждаше почти автентична, когато неочаквано устата й бе запушена с някакъв противен парцал, на главата й бе надянат не по-малко противен чувал и тя се оказа на нечие кокалесто рамо. След миг похитителят й я бе стоварил върху нещо, което — съдейки по миризмата — можеше да бъде само камила.

Бе се наложило цял ден да лежи преметната пред него на гърба на камилата и да се поти в дебелия чувал, при което освен всичко друго бе порядъчно поразтърсена. Едва пристигнали, той грубо я бе свалил на земята и с преливащ от гордост глас бе извикал нещо на арабски, събирайки около себе си целия лагер. След това с един замах смъкна чувала от главата й.

Объркана, уплашена и замаяна от пътуването върху поклащащия се гръб на камилата, Дездемона дълго бе мижала срещу ослепителната светлина, взирайки се в мълчаливите, скрити в сянка лица на мъжете около себе си. Някой бе казал нещо, което й прозвуча като арабската версия на „опа“. В последвалата суматоха мъжете трескаво бяха забулили лицата си. Оттогава не бе видяла нито един незабулен мъж.

Малко по-късно мъжете бяха отвели Раби настрана и му бяха метнали хубав пердах. Предполагаше, че той се бе опитал да предяви претенции към нея. При тази мисъл устните й се разтеглиха в усмивка. Един петнадесетгодишен хлапак не бе идеалът й за… за какво всъщност?

Поднесе канчето към устните си, но то бе празно.

— Хей, Раби! — извика тя. — Бих пийнала още малко от… е, ти знаеш от какво. — Сякаш с магическа пръчица думите й в миг накараха всички разговори да секнат. Мъжете — търговците от града преди всички останали — се извърнаха към нея и я зяпнаха. Само след пет минути от арабите не бе останала и следа. Похитителите й я стрелкаха сърдито с очи и изглеждаха всичко друго, освен развеселени. — Какво ме зяпате така? Тези и без това нямаше да ме купят. Обзалагам се, че сред тях няма нито един истински шейх — заключи тя с окрилено от алкохола остроумие. И наистина, току-що избягалите мъже приличаха повече на търговци на средна възраст — при това не особено преуспяващи — отколкото на бели търговци на роби. Тя се огледа и направи опит да установи в каква посока бяха поели и дали не би могла да тръгне с тях. Може би всичко онова, което бе чувала за белите робини…

Тогава го видя.

„Един ездач, който така се бе слял с коня си, че приличаше повече на кентавър, отколкото на човек, изкачваше посребрения от лунната светлина връх на една дюна. Наметалото му се вееше на вятъра като голямо черно крило. Той се приближаваше все повече, това оживяло божество, галопираше по обляния от среднощна светлина пясък, насочвайки се право към нея.

Нейната съдба!“

Тя се изправи, олюлявайки се. Раби пусна козия мех, от който тъкмо пълнеше чашата й, улови я над лакътя и се опита да й помогне да се задържи на крака.

— Кой е той? — изхриптя тя, неспособна да откъсне поглед от силуета, който вече почти бе достигнал лагера.

— Дошъл е за теб — отвърна Раби.

Тя се извърна така рязко, че едва не падна — толкова голяма бе изненадата й. През цялото време си бе мислела, че „пий, само пий“ е всичко, което Раби бе в състояние да каже на английски.

— Искаш да кажеш… тази нощ… той ще ме вземе… със себе си?

— Да, да — каза Раби и я побутна напред. — Тази нощ ще тръгнеш с него. И всички ще бъдат доволни. — След това я дръпна към лагерния огън, при което тя се спъна и падна на колене.

— Стани, хайде, мърдай — изрева един от забулените мъже и спря на крачка от нея.

Тя дръзко вирна брадичка.

— Защо пък?

Мъжът се опита да я улови, но тя го изпревари и побърза да се изправи. Нямаше да позволи повече да я подмятат като чувал с картофи и да я държат в горещата, задушна шатра, както досега бяха наказвали непокорството й.

Тя беше англичанка, имаше своята гордост. С предизвикателен жест отметна коса назад и се втурна в осветения от огъня кръг.

— Ето я сит — промърмори стоящият пред нея мъж, посочвайки я. Той посегна припряно към козия мях на Раби и отпи голяма глътка, от която изглежда имаше нужда.

Дездемона се огледа и впери поглед в непознатия. Сърцето й заблъска лудо, а дъхът й секна. Не се усъмни нито за миг. Просто го знаеше — един ден този мъж щеше да я притежава.

Непознатият бе останал извън светлината на огъня и сега я оглеждаше щателно. След това пристъпи напред с гъвкавата, сигурна походка на пантера. Приближи се, наклонил глава на една страна, и продължи да я наблюдава. Дездемона успя да издържи острия му, изпитателен поглед.

Сега той отметна наметката си, придържаната си от инкрустирана със скъпоценни камъни тока, и подпря юмрук на хълбок. Виждаха се единствено очите му. Лицето му бе скрито зад було с цвят на индиго, което той бе подпъхнал под тюрбана си.

„Още един туарег“ — затаила дъх, си помисли Дездемона. Това бяха най-дивите пустинни номади.

Очите над булото бяха присвити и проблясваха опасно на неспокойната светлина на огъня. Сега мъжът пристъпи към нея. Тя нервно преглътна и при вида на хищническата му походка изгуби самообладание и отстъпи назад. Мъжът се засмя. Жесток и варварски смях, който накара кръвта във вените й да замръзне. Гордостта на поколения доблестни британци се пробуди в нея и тя предизвикателно отвърна на погледа му. Със смъртоносната бързина на кобра мъжът протегна ръка, сграбчи я за китката и я дръпна към себе си. Тя се бранеше отчаяно с ясното съзнание, че търговците на роби не биха помръднали и пръста си, за да й помогнат. Опърничавостта й сега бе заменена от страх.

Мъжът я задържа почти без усилие и с грубия си, гърлен арабски извика нещо над главата й към шушукащите търговци на роби. Защо, защо, по дяволите, най-сетне не се бе научила да говори този проклет език, вместо само да чете на него?

Единият от мъжете, някакъв мърляв негодник с килнат на една страна тюрбан, махна с ръка към шатрата, в която бе пренощувала последните две нощи. След още една широка усмивка непознатият я сграбчи и дръпна в полутъмната вътрешност на шатрата.

Внезапната сериозност на ситуацията я изтръгна от апатията и почти я отрезви. Това не бе някой романтичен принц на пустинята, а безскрупулен дивак, който възнамеряваше да използва тялото й така, както някой англичанин използваше салфетката си, за да я захвърли веднага след това.

Тя извика. Голямата му длан запуши устата й. След това мъжът я обърна към себе си и — без изобщо да се впечатли от съпротивата й — и я придърпа на гърдите си. Просъска нещо в ухото й, но тя не можа да разбере нито дума. Задушените викове отекваха твърде силно в главата й. Тя се мяташе отчаяно и диво удряше около себе си.

— По дяволите, няма ли да престанеш най-сетне с това? — изрева в ухото й той.

Дездемона се вкамени. Изненадата й от факта, че я бе заговорил на английски, при това с този акцент, бе толкова голяма, че напълно я парализира. Мъжът свали ръка от устата й и я извърна към себе си. По време на боричкането булото му се бе свлякло и откриваше част от лицето му.

Тя се взираше в него — отначало невярващо, след това смутено, а накрая гневно:

— Хари Бракстън, ако ти си онзи, който ме е купил, ще те убия!