Кони Брокуей
Египетски нощи (8)

7

— Защо ме гледаш така? — попита Хари.

Въртеше я толкова бързо по дансинга, че тя бе останала без дъх. Сега Дездемона се засмя жизнерадостно, щастлива, че двамата с Хари отново стояха на познат терен, а от друга страна, че в лицето на лорд Рейвънскрофт най-сетне бе намерила мъж, който можеше да замести Хари в романтичните й фантазии.

— Е? — подкани я той с въпросителен поглед.

— Тъкмо се питах защо подобно на останалите не се втурна да търсиш някой от биковете на Апис — излъга тя.

— Много просто. Дядо ти ме помоли да се погрижа най-напред да се забавляваш, а след това да се прибереш невредима в къщи. Свикнал съм да вземам отговорностите си на сериозно — отвърна той, докато обхождаше с поглед множеството из залата.

Тя използва възможността да разгледа профила му — чувствената извивка на горната му устна, гъстите мигли и силния, гладко избръснат врат. Хари, който бе забелязал, че е наблюдаван, я погледна с благо, почти нежно развеселено изражение.

Тя се покашля.

— Аз зная защо.

— Какво защо? — Той наклони глава.

— Защо не обикаляш из улиците на Кайро, за да търсиш бика на господин Смит.

— А, така ли?

— Защото някой от тях ти е почти в джоба. Очевидно по време на вечерята, някъде между плодовете и сиренето, си изпратил съобщение на своя чирак Раби. Бих могла да се закълна, че го видях да се мотае около хотела.

Той се ухили.

— Ха, Дизи. Още един обожател, който те следва по петите.

Тя се закиска кокетно.

— Не ти вярвам нито за секунда.

— Зная, в това е част от чара ти. — Хари й обърна внимание на няколко млади офицери, които не ги изпускаха от поглед. — Ето я вярната ти свита.

Тя поклати глава усмихнато.

— Те ме следват, но за съжаление това е всичко… Досега не е било някой от тях да се приближи, за да ме поухажва. Само от време на време някой се осмелява да ме покани на танц. Единственият, който ме извежда, освен дядо ми, си ти.

— Надявам се, не се оплакваш?

— Разбира се, че не! — напълно сериозно извика тя. — Ако се случи някой от тях да ме изведе, то в най-добрия случай ще е за някоя разходка из градините. Никой не би ме взел със себе си там, където ме водиш ти, на наистина интересните места.

— Забранените места — помогна й той.

— Хари, знаеш, че не бих отишла никъде, в случай че ми е забранено изрично.

— Знаеш ли, Диз — той се приближи толкова много, че устните му почти докосваха ухото й, — ти самата си един малък мошеник.

— Пфу! — Тя не успя да се пребори с чувството, че думите му са намерили потвърждение някъде дълбоко в нея, така че прикри объркването си с едно многозначително, макар и нищо не казващо възклицание. — Тези опити за отвличане на вниманието няма да ти помогнат, Хари. Както вече казах, причината за това, да не обикаляш наоколо, препъвайки се по кривите и тъмни улички подир Саймън, дядо и Жорж, е или това, че Раби вече го прави вместо теб, или че възнамеряваш да купиш бика, за който спомена. Знаеш, онзи от… — Тя замълча в очакване.

— Ти си най-нетактичната жена, която познавам. И второ, бикът, за който говориш, е прекалено малък, за да се хареса на Коул.

— Но ти знаеш къде може да бъде намерен някой подходящ, права ли съм? — не се отказваше тя.

Той сви рамене и Дездемона почувства как мускулите на рамото му под дланта й се напрегнаха.

— Надценяваш ме, Дизи. Биковете на Апис не се въргалят на всяка крачка. Не и такива, които да подхождат за една тексаска камина. Питам се какво още има върху перваза на камината на добрия Коул — някоя антична статуя на колос? Може би някоя от Елджин Марбълс?

Дездемона не можа да не се засмее. Сякаш за възнаграждение, той я завъртя още няколко пъти по целия дансинг. Тя вече се задъхваше, но го гледаше с ведър и жизнерадостен поглед — отдавна не се бе чувствала толкова весела и непринудена.

— Аха — подразни го тя, когато отново успя да си поеме дъх. — Тогава ще бъде чудесна изненада за Хари Бракстън, когато дядо ми го изпревари и му измъкне под носа една добра сделка.

— Права си. Това наистина ще бъде чудесна изненада. Не че ме е грижа, както навярно вече си забелязала…

Той я завъртя още няколко пъти, а тя се вкопчи в раменете му, наслаждавайки се на усещането — сякаш бе попаднала в някакъв водовъртеж и се въртеше в обятията му, лека като паче перо. Хари не бе съвършен танцьор, но се движеше с грация.

— Дядо ти наистина е чудесен учен, но, за щастие, не разбира нищо от сделки.

— Доста си арогантен, Хари. Минало ли ти е през ума, че бих могла сама да се отправя в търсене на някой бик… а аз разбирам от сделки! — Каза го на инат, но идеята, която й бе хрумнала преди малко, й изглеждаше все по-привлекателна. Какво имаше за губене?

— Признавам, че умееш да се оправяш с продавачките на плодове — отвърна Хари и се ухили снизходително. — Но един търговец на антики е нещо съвсем друго.

— Знаеш ли какво? Възнамерявам да ти докажа обратното.

— Моля те да го направиш.

— О, понякога си най-потайният и надменен човек, когото…

— Искаш да кажеш, че аз съм надменен…? — неочаквано сериозно попита той. — Ти, скъпа моя, изобщо нямаш представа какво значи надменност. Но когато се завърнеш в Англия, бързо ще го разбереш.

— Какво имаш пред вид?

— Животът ти тук е особен, Дизи, необикновен. Хората държат на преценката ти, интересуват се от мнението ти. В Англия никой няма да те зачита за пет пари.

— Не.

— Никога не си живяла в английското общество, Диз. То не е свободно, космополитно и забавно, а тесногръдо и дребнаво, и наказва всеки, който не се вмества в представата му за нормалност.

— Ще трябва да рискувам.

— Защо? — Той неочаквано спря в средата на дансинга, улови я над лакътя и я погледна настойчиво.

Тя се извърна и Хари веднага я пусна, улови я под ръка и я отведе от дансинга. Навсякъде, откъдето минеха, танцуващите се разделяха, а след това отново се събираха след тях — така, както водните птици отлитат и отново се връщат, когато покрай тях мине някоя бърза гемия.

— Защо? — още веднъж попита той, този път с по-тих глас.

Тя се замисли как да му обясни копнежа, който извикваха в нея думи като „родина“, „Англия“ и… „нормален“.

— Госпожице Карлисъл?

Тя се извърна. Пред нея като стълб стоеше Гюнтер Конрад и поглаждаше с обратната страна на показалеца си своите бодливи червени мустаци.

— Господин Конрад — отвърна тя, за да покаже, че е забелязала австриеца. След това се усмихна и демонстративно погледна Хари, за да го накара да предприеме нещо и да я отведе. Преди около година, малко след като й бе представен, Гюнтер публично се бе обявил за неин роб.

При други обстоятелства тя навярно би го съжалила, но неговата — изключително вежлива — „отдаденост“ прекалено откровено бе средство да се добере до археологическия елит. Дездемона намираше за противен начинът, по който той използваше „обожанието“ си като претекст, за да бъде в близост до дядо й, Саймън и Жорж.

— Тази нощ сте просто прекрасна, малко мое момиче — изрева Гюнтер. — Не знаете каква радост ми доставихте. Вече си тръгвах, когато Бракстън ми донесе радостната вест.

— Каква вест?

— Че вие и многоуважаваният ви дядо ще бъдете мои почетни гости на празника на полката в австрийския клуб утре следобед. Ще падне веселба. Ракия и музика… може би господин дядо ви ще доведе още някой приятел? Директорът на музея? Поканих го, но той не отговаря…

— Какъв празник на полката?

— Аха. — Гюнтер вдигна показалец и го размаха с престорено възмущение пред лицето й. — Срамувате се, задето сте казала на Бракстън, че много бихте искала да дойдете на празника с мен. Тази срамежливост наистина ми харесва.

— Хари ви е казал, че искам да отида с вас на някакво празненство?

Беше ужасена.

— Да, каза, че всички вие много ще се радвате — вие, господин дядо ви… Бракстън… — Гюнтер се опита да прикрие неудоволствието от споменаването на името на Хари.

Погледът, с който Дездемона прониза Хари, притежаваше смъртоносната непогрешимост на ножа на някой дервиш. О! Тя трепереше от гняв от откритието, че предателствата на Хари все още са в състояние да я наранят. Разбира се, той я бе използвал. Иначе нямаше да е Хари.

— Ах, Гюнтер, на ваше място не бих бил толкова…

— Мълчете, Бракстън. Имате късмет, че ми донесохте толкова добри новини, иначе щях да ви размажа като муха заради номера, който ми свихте! Негодник такъв, само посмейте още веднъж да ме измамите, тогава вече ще ви размажа. Този път ви прощавам, но следващия няма да съм толкова великодушен!

— Обещал си на Гюнтер да отида на неговия празник на полката само за да избегнеш отмъщението… за което той навярно има съвсем основателни причини? — каза тя, снишавайки глас.

Разбрал колко е наранена, Хари придоби напрегнат вид. Той повдигна вежди и понечи да се оправдае:

— Диз, аз…

Тя си пое дълбоко дъх, отметна глава назад, за да погледне Гюнтер в очите, и каза с твърд глас:

— Господин Конрад, съжалявам, че трябва да ви го кажа, но никога не съм твърдяла пред господин Бракстън, че желая да отида с вас на някакво празненство.

Очите на Гюнтер се разшириха и трескаво заоглеждаха хората наоколо. Той се опита да заличи впечатлението от думите й с груб смях, но звукът, който излезе от гърлото му, приличаше повече на скърцане.

— Няма значение. Гюнтер и сам вижда как го гледа малкото девойче. Да не мислите, че не съм забелязал как „случайно“ се появявате навсякъде, където е Гюнтер — с ненужно висок глас каза той.

С всяка дума Дездемона все повече се безпокоеше, че ще изгуби самообладание. Цяла година Гюнтер я следваше по петите, а сега бе дръзнал да обяви на всеослушание, че тя го преследвала.

— Въпреки това ще отидем да потанцуваме полка. И дядо ви… и директорът, който дядо ви навярно ще покани.

— Не, господин Конрад. Аз няма да дойда. Вече имам важни ангажименти.

— Наистина ли? Е, може би поне господин дядо ви или директорът…?

— Ох! — До гуша й бе дошло да бъде използвана — като преводачка, като залог или като средство за постигането на нечии кариеристични планове. — Господин Конрад, дядо ми също няма да може да дойде. А що се отнася до господин директора, предлагам да го попитате сам. И накрая веднъж завинаги искам да ви заявя, че никога не съм проявявала и няма да проявя някакъв интерес към вас — нито от частно, нито от професионално естество. Ако при тези условия продължите да таите някакви надежди, това си е ваша работа, но ви моля да ме оставите на мира!

Тя се бе опитала да сдържа гласа си, но все пак някой от стоящите наоколо бяха подочули това-онова. У нея веднага се надигна чувство за вина, подсилвано от вида на Гюнтер, който стоеше пред нея като поразен от гръм, неспособен да каже каквото и да било.

— Госпожице Карлисъл, може би трябва да размислите още веднъж… — заеквайки, успя да промълви накрая той, но Хари застана между тях.

Той не бе толкова висок, колкото Гюнтер, но все пак достатъчно. Иначе толкова гъвкавата му фигура сега изглеждаше доста внушителна и — нещо, което й се стори смешно — готова да я защити. Гюнтер по-скоро би ял натрошено стъкло, отколкото да сплаши някоя дама, какво остава да я застраши в действителност. Поне в това отношение госпожа Конрад бе възпитала сина си добре.

— Чухте какво каза дамата — любезно рече Хари.

Дланите на Гюнтер се свиха в юмруци и той с недвусмисления израз на омраза погледна благото лице на Хари, който невъзмутимо издържа погледа му.

За един дълъг миг, докато двамата стояха така един срещу друг и се измерваха с очи, се възцари тишина, нарушавана само от дишането на Гюнтер, който хъркаше като астматичен дракон… След това всичко отмина. Гюнтер отстъпи крачка назад, а Хари се усмихна.

— Съжалявам, старче. Трябва да съм си мислил за някоя друга Дездемона.

— Ще ми платите за това, Бракстън! — избълва Гюнтер. — За втори път ме премятате. Този път скъпо ще си платите!

— Изпратете ми сметката — невъзмутимо отвърна Хари и улови Дездемона под ръка. След това, без да бърза, я поведе към масата, където ги очакваха останалите.

Дездемона през цялото време държеше лицето си извърнато и се бореше с острата болка от неочаквания начин, по който бе сложен край на удоволствието от танца с него.

Вече почти бяха стигнали масата, когато Дездемона забеляза лорд Рейвънскрофт да оглежда с поглед помещението. Когато ги забеляза, на лицето му се появи радостна усмивка.

Тя вирна брадичка и се обърна към Бракстън.

— Как си посмял да кажеш на Гюнтер, че съм искала да отида някъде с него, Хари?

— Боже мой, Диз. Това беше покана за полка, а не за някой бордей. Дядо ти искаше да отиде, аз също. Просто един обяд, нещо съвсем безобидно. Просто казах на Гюнтер онова, което той искаше да чуе… и то в твърде подходящ момент. А именно малко преди той здравата да ме напердаши. А когато разбрах, че наистина нямаш желание да ходиш с него там, веднага застанах на твоя страна, не е ли така? Никога не бих накарал някого… — Той замълча. — Ако одобряваш само онова, което се прави по навик, вместо от разумни съображения, никога няма да одобриш онова, което правя. Аз съм си такъв, Диз.

Тя почти не го слушаше, защото все още бе прекалено разгневена.

— Не е трябвало да обещаваш нищо!

— Откъде можех да зная, че дори заради мен, за да ме спасиш от няколко синини, не си готова да подскачаш няколко часа с онзи рогоносец. В края на краищата той искаше да ми натрие носа!

— Вечно някой иска да ти натрие носа, Хари — промърмори Дездемона.

Блейк се надигна от мястото си, докато Хари й държеше стола и рече през зъби:

— Вярно, но досега никой не е успял.