Кони Брокуей
Египетски нощи (16)

15

— Будна ли сте вече?

Дочула гласа на Маги, Дездемона се обърна на друга страна и зарови лице във възглавницата. Чувстваше се ужасно слаба, главата й бе замаяна и я измъчваше неопределено чувство за срам.

— Виждам, че многоуважаемата сит наистина вече е будна.

— Не, не е.

— Напротив — дръзко отвърна Маги. — Будна е. Мога да позная по стоновете й. Звучат доста по-различно от онези, които издаваше, докато все още спеше. Макар, че „сън“ не е най-подходящата дума. „Безсъзнание“ би подхождала повече.

Дездемона обърна глава към нея. Останалата част от тялото й отказваше да й се подчини.

— Наистина не се чувствам много добре, Маги.

— Ах, наистина ли? — прошепна Маги. — Много ми е неприятно да го чуя. И съм сигурна, че страданието ти далеч надвишава онова на някои други хора, научили от Дураид, че си се мотала из пазара и си пушила хашиш. — Дездемона простена. — Или че си била спипана от търговци на роби. — Дездемона стисна очи. — Или че си се напила с ферментирало козе мляко. — Маги замълча в очакване.

— Имах тежка седмица.

— Как си могла да го направиш? — остро попита Маги.

Този път Дездемона успя да се обърне на другата страна. Маги стоеше заплашително над нея с ръце на кръста и блестящи очи. Макар фактът, че лежеше по гръб, да я поставяше в доста неизгодна позиция, Дездемона така и не успя да седне в леглото.

— Не знаех, че е хашиш.

— Хм! Ти не си глупава, Дездемона. Трябва да ти е ясно, че не е било просто малко шийша.

Шийша. Тютюн. Хари също бе споменал тази дума… или? Но Йосиф я бе уверил… Йосиф! Къде бяха остраконите? При тази мисъл тя подскочи и веднага бе наказана с пронизваща болка в слепоочията.

— Ох! Маги, къде са остраконите?

Маги я натисна обратно във възглавниците, нетърпеливо цъкайки с език.

— Нищо им няма. Хари ги донесе и ги даде на сър Робърт. Дядо ти много се зарадва, Дездемона.

Проклятие. Не вървеше просто да помоли дядо си да й ги върне. Трябваше да се раздели с мисълта за очакваната печалба от пет фунта.

„Много благодаря, Хари!“ — гневно си помисли тя. Понякога й минаваше през ума, че той правеше всичко възможно да саботира плановете й да се завърне в Англия. Дездемона тръсна глава.

Целият предишен ден бе неразличима смесица от образи, гласове и усещания, най-смущаващите от които бяха свързани с Хари. Помнеше някаква целувка. Или това бе спомен отпреди три години? Възможно ли бе въздействието на хашиша да е било толкова силно, че така живо да бе съживил миналото?

Трябва да бе онази целувка — разочарованието бе същото, същото бе и чувството, че е изоставена. Нима всичко не бе свършило по същия начин както и преди три години? Господи, в главата й бе такава бъркотия!

— Не мога да бъда наблизо винаги, когато се забъркаш в някоя глупост — отново дочу гласа на Маги.

— Съжалявам. Няма да се повтори повече.

— Добре би било. Хашишът е за глупаците — страстно извика Маги. — В сарая имаше доста жени, които пушеха хашиш и опиум. Правеха го, за да избягат от скуката и поне в бляновете си да попаднат там, където в действителност никога нямаше да бъдат. Бедни създания, чиято единствена истина бе фантазията.

— Не се безпокой, Маги. — Говореше сериозно. Никога повече нямаше да докосне наргиле. Не можеше да си спомни някога да се е чувствала с толкова притъпени сетива, трудноподвижна и… глупава. Защото, ако онова, за което смътно си спомняше, бе истина поне отчасти, тя се бе държала наистина глупаво.

— Трябва да ми обещаеш нещо…

— За бога, да, Маги, обещавам. Двамата с Хари трябва да сте се наговорили. Нищо чудно, че делата му вървят толкова успешно. Той тормози клиентите си дотогава, докато не отстъпят.

— Радвам се, че мастър Хари те е смъмрил — въздъхна Маги. — Не се опитвам да ти бъда опекун, просто бих искала да зная, че си в безопасност.

Устните на Маги се разтегнаха в болезнена гримаса и Дездемона изведнъж осъзна колко неблагодарна се бе показала. Тя посегна към дланта на Маги и я стисна. Маги бе за нея почти като майка, каквато никога не бе имала.

— Зная това, Маги. Не се безпокой. Нямам намерение отново да пуша хашиш.

— Много добре — доволно рече Маги.

Едва бе получила отговора, който искаше да чуе, и угриженото изражение вече бе изчезнало от лицето й. Тя издърпа дланта си и делово се зае да шета около леглото.

— Дездемона? — долетя гласът на сър Робърт от другата страна на вратата.

Дездемона хвърли умоляващ поглед към икономката. Ако дядо й дочуеше нещо…

— Той не знае нищо — прошепна Маги.

Дездемона въздъхна с облекчение. Ако научеше нещо за вчерашното й приключение, не само щеше да претърси цяла Европа за някой забравен роднина, при когото може да я изпрати, но и щеше да бъде сломен.

— Да. Влез, дядо! — отвърна тя и успя да седне в леглото, докато сър Робърт влизаше в стаята.

— Дездемона… — поде той, преди да спре до леглото и да я погледне съчувствено. — Не ти ли е добре, скъпа? Изглеждаш малко болнава.

— Главоболие — отвърна тя. — Канеше се да кажеш нещо?

— Ах, да, вярно. Представи си, Дездемона, мисля, че открих един бик. В Ел Миня.

— Наистина ли? — Тя скочи, игнорирайки бученето в главата си.

— Да… и аз съм първият в Кайро, който знае за това. Трябва да замина колкото е възможно по-бързо, преди ужасният Честъртън да е научил.

— Разбира се, че трябва.

Дядо й я дари с доволна усмивка. След това изражението на лицето му помръкна.

— Сигурно съзнаваш, че това означава, че няма да мога да те съпроводя на вечерята у онзи турчин в петък вечер.

— Но това е секретарят на хедифа^[1]. — Когато сър Робърт я погледна недоумяващо, тя добави. — Хедифът е човекът, който управлява тази страна.

— Както и да е — отвърна дядо й. — Боя се, че няма да съм подходяща компания за теб и младия лорд Рейвънскрофт. Но дори и да не беше така, аз просто нямам право да пропусна подобен шанс. Толкова бих искал да те видя в някоя прилична лондонска къщичка.

— Лондонска къщичка? — Дездемона повдигна вежди. — Ако успеем да продадем някой бик, най-напред ще изплатим дълговете ти, а след това ще те изпратим за Англия заедно с колекцията ти.

— О, да, би било хубаво. Но не колкото да те видя в собствената ти градинка, наобиколена от шпаньоли и кърмачета с розови личица.

— Да. — Мили боже, той все още мислеше за нейното бъдеще повече, отколкото за своето. — Би било добре, но не колкото това, да те видя пред Националното географско дружество.

Сър Робърт се изчерви.

— Да, би било чудесно. Но щом си представя бузестия ти палавник, всяко лично честолюбие ми изглежда суетно.

— Да. Децата са едно от нещата, за които копнея повече от всичко, но когато човек може да сподели с другите плода на цял един отдаден на науката живот…

— Достатъчно! — намеси се Маги. — През цялото време правите опити да се убедите един друг колко чудесно е в Англия. Направо да се побърка човек. Въпросът сега е, че днес няма кой да съпровожда Дездемона.

— Ах, така ли — рече Дездемона. — Не се безпокой, скъпа. Ще се оправя и сама.

— Разбира се, че ще се оправиш — отвърна дядо й, вдигайки очи към тавана. — Не става дума за това, дали ще се оправиш, а дали подобава на една млада дама да се разхожда сама. Човек трябва да спазва благоприличието. Като граф, лорд Рейвънскрофт навярно е особено чувствителен към етикета. Не бива да го разочароваме в това отношение.

— Не мисля, че лорд Рейвънскрофт е толкова педантичен, колкото го изкарваш.

— Може и да си права. Въпреки това трябва да се запитаме прието ли е да се постъпва така. Искам да кажа, с какво око биха погледнали на подобна постъпка в Англия. Нали не искаме лорд Рейвънскрофт да си помисли, че само защото живеем в Египет, сме забравили добрите обноски. — Той сбърчи чело. — Така че все още стои въпросът кой ще ви съпроводи днес до Гиза.

— С удоволствие ще вляза в ролята на компаньонка — предложи Маги.

— Не, благодаря, Маги — бързо отвърна Дездемона.

— Много мило от твоя страна, Маги, но аз също мисля, че идеята не е добра — неочаквано се съгласи с нея дядо й. — Утре сутринта чакам съобщение от Англия. Някой трябва да стои тук и да внимава нещо да не се обърка. — Той замислено се потърка по носа. — Дали не бих могъл да попитам Хари…?

— Не! — извика Дездемона. Дядо й мигаше смутено. — Искам да кажа, не, благодаря! — Тя не можеше да си спомни много от случилото се между нея и Хари предната вечер, но онова, което помнеше, правеше мисълта да прекара деня с Хари не само абсурдна, но и унизителна. Ако добре помнеше, тя го бе попитала дали иска да спи с нея. Не, и дума да не става. Хари не бе подходящ.

— Намирам, че идеята е добра, господине — изгука Маги.

Дездемона я прониза с поглед.

— Не мисля така.

— И защо не? — попита дядо й.

— От пет години се радвам на свободата да се ръководя само от собствения си здрав разум. — Дездемона игнорира саркастичната гримаса на Маги. — Не мога изведнъж да започна да се държа така, сякаш се съобразявам с нормите за приличие, от които никога не съм се интересувала и няма да се интересувам. Дори и заради нашия гост. — Думите й, първоначално замислени като претекст да отклони предложението на дядо й, бяха самата истина.

— Изглежда си права, Дездемона. През последните няколко години разполагаше с прекалено голяма свобода. — Той приглади с длан косата си. — А и аз не бях особено добър закрилник.

— Глупости, винаги си бил чудесен.

— Не — отвърна той и тъжно поклати глава. — Не съм. Изпратих да те доведат в Египет, забърках те с невменяеми като Честъртън и престъпници като Паже и в някои отношения ти оставях прекалено голяма, в други — прекалено малка свобода. Това не са идеалните условия, при които би могла да израсне една млада дама. Но веднъж върнала се в Англия, със сигурност бързо ще свикнеш. В момента обаче…? — Той изпусна една въздишка. — Направих всичко възможно. Сега вече е прекалено късно да те спирам.

— Правилно.

— Пак си била с онези американци, прав ли съм? — Той въздъхна отново, без всъщност да очаква, че ще получи отговор. — Е, добре. Имаш позволението ми да заминеш сама с лорд Рейвънскрофт.

Той я погледна крадешком с бялото на очите си.

— Не трябва ли вече да се погрижиш за пътуването си? — попита Дездемона. Тя отново се отпусна назад във възглавниците и затвори очи.

— За бога, да, имаш право. Ако всичко е наред, ще замина още тази вечер.

— Все още мисля, че Дездемона не бива да заминава сама с този Рейвънскрофт. Какво всъщност знаем за него? — продължаваше да протестира Маги.

Сър Робърт помълча един миг. Когато отговори, Дездемона ясно долови искрената изненада в гласа му:

— Но, Маги, той е граф.

 

 

Пред вратата на Карлисълови Хари спря и изтри ръце в панталона си. Пулсът му бе прекалено учестен, а устата — пресъхнала. Хари се боеше. Не знаеше какво помни Дизи от вчерашното им приключение и за какво от всичко случило се щеше да го упрекне. Не можеше да забрави и отчаяния израз на лицето й, когато го бе упрекнала, че отново я бил отблъснал.

Обзе го вълна от омраза към самия себе си. Тя се бе оставила в обятията му, а той се държа като някой дяволски горделив рицар. Какво магаре само беше! Дизи бе готова да му се отдаде, собственото му тяло копнееше за нейното, но въпреки това той се бе въздържал, възпиран от някаква налудничава представа за рицарство.

Бе обзет от нещо като слабоумие, обсебен от идеи, които бяха не по-малко смехотворни от тези на Дизи.

Хари почука енергично на вратата и зачака. След миг се появи Маги, която го покани да влезе. Потънал в мисли, той плъзна поглед по овехтялата мебелировка, изтърканите килими, ронещия се таван. Почти цялото състояние на сър Робърт бе погълнато от скъпата му страст към египетски антики. Оставаха средства единствено за най-необходимото, а за удоволствия и разкош и дума не можеше да става.

— Имат ли нужда от нещо? — попита той Маги. — Имат ли нужда от пари?

— Винаги имат нужда от пари. Но — тя сви извинително рамене — нямам представа дали финансовото положение е по-лошо от обикновено. Дездемона вече не ме допуска до счетоводните книги. Не иска да се безпокоя.

Той обаче се безпокоеше.

— Дошъл съм, за да я видя.

— Още не е станала. — Сбърченият нос на Маги му даде ясно да разбере какво мислеше тя по въпроса.

— Тогава бих искал да видя сър Робърт.

— Той излезе. — Маги очевидно не бе особено добре разположена към него. Обикновено тя бе една от най-сговорчивите жени, които Хари познаваше.

— Добре, тогава ще се кача горе, за да видя какво… — Маги застана пред него и му препречи пътя към стаята на Дизи. — Виж какво, Маги, не съм я замъкнал насила в магазина на Хасам, нито съм я принуждавал да пуши наргиле.

— Трябваше да внимаваш.

Той вдигна ръце.

— Какво според теб трябваше да сторя?

— Да се ожениш за нея.

Хари поклати глава.

— Но тя не ме иска. Иска някакъв приказен принц, такъв един глупав рицар с блестящи доспехи. А тя, дявол го взел — горчиво промърмори той, — заслужава да види желанията си изпълнени. Ако изобщо някой го заслужава, то това е Диз. Сър Робърт ми разказа — сега Хари с мъка сдържаше гнева си — за детството й.

Никой от смътните спомени, за които Дизи от време на време споменаваше, не го бе подготвил за онова, което научи от сър Робърт. След като бе чул разказа му, Хари осъзна, че вместо истинското детство, каквото никога не бе имала, Дизи си бе измислила едно… и че приятелите от детинство, за които му бе разказвала, също така съществуваха само във въображението й.

Тъжната истина бе, че Дизи бе прекарвала с часове зад писалището си в наизустяване на древни текстове.

Един спомен за отдавна отминали дни изплува в съзнанието на Хари: кожени ремъци, с които е завързан за облегалките на един стол в някаква празна класна стая, струяща под грубата плетена жилетка пот, и един глас, който от часове реве на ухото му все същите думи: „Прочети това изречение, глупако! Прочети го най-сетне!“.

Почти не бе за вярване, че едно дете-чудо — значи неговата пълна противоположност — е могло да понесе подобна самота. Но Дизи я бе понесла. В гърдите на Хари се надигнаха жалост и гняв. Неговата жизнерадостна Дизи бе…

— Божичко…

Той се взря над рамото на Маги навън, към светлия, огрян от слънцето вътрешен двор. Пред очите му изникна Дизи като дете — седнала с кръстосани под себе си крака да чете забранени книги, написани единствено за развлечение, и да се опитва да узнае нещо за света и за живота. Едно знание, което заради необичайната й дарба й бе отказано. Слънцето така го заслепяваше, че от очите му рукнаха сълзи.

— Мисля, че ще направиш грешка, Хари, ако я пуснеш да се върне в Англия. Мисля, че сър Робърт и ти… и двамата ще направите голяма грешка. — Тя внимателно го докосна по рамото. — Тук, в Египет, Дездемона участва в живота, а не е просто зрител. Тя е някой и дарбите й са търсени и ценени. Тя се нагърбва с все нови и нови отговорности така, както другите момичета събират панделки — грижи се за домакинството, за Дураид, за уличните деца… А сър Робърт не вижда каква радост й доставя това. Той вижда единствено само работата. — Маги поклати глава. — Знае само, че е израснала при тежки и необичайни обстоятелства и иска да поправи това. Също като теб. И двамата постъпвате несправедливо с нея.

Думите й не донесоха на Хари така желаната утеха. Маги обичаше Дизи като дъщеря и затова не искаше тя да си замине. Той също не искаше, бог му бе свидетел, не искаше. Но думите на сър Робърт от преди няколко дена бяха изиграли своята роля. Освен това Египет не бе толкова безопасен като Англия — последната седмица го бе доказала.

— Съжалявам, Маги — каза той и се шмугна покрай нея в коридора.

Чуваше я да мърмори подире му.