Кони Брокуей
Египетски нощи (21)

20

— Виждам, че си буден.

Хари се обърна и удари носа си в нещо. Той отвори очи и пред себе си видя… дърво.

Беше го напъхала в някакъв сандък.

Той се извъртя обратно по гръб и зяпна тавана.

— Надявам се, че си е струвало.

Дизи. Той запремига срещу болезнено силната светлина, а от гърдите му се отрони въздишка на облекчение. Несъзнателната сила, подтиквала го през изминалата нощ да я търси, се бе изпарила в мига, в който я бе открил. Това обаче бе само временна отсрочка. Проблемът с Морис Шапе си оставаше. Хари нямаше да намери мира, преди да е отстранил надвисналата не само над него, но и над Дездемона опасност.

— Е? — попита тя. — Струваше ли си?

— Какво да си е струвало? — промърмори той и се опита да прецени състоянието си.

Лявото му око бе толкова отекло, че почти не виждаше с него. Внимателно опипа зъбите си, за да установи дали някой от тях не липсва или не се клати. Когато установи, че всичко е наред, въздъхна с облекчение.

— Просто не мога да повярвам, че си бил толкова безразсъден, толкова невероятно глупав. И толкова непредпазлив.

— За какво, по дяволите, говориш? — попита Хари.

Лицето на Дездемона изчезна от погледа му. Тя се подпря с две ръце на ръба на сандъка, наведе се по-ниско и внимателно се взря в Хари. Слънчевата светлина, която я осветяваше в гръб, правеше косата й да изглежда като разтопено злато, което се стичаше по раменете й и нежно докосваше голите му гърди.

— Надявам се, че си си взел поука, Хари — тъкмо казваше тя. — Дори гробът на Ехнатон не си струва подобна жертва.

— Можеш да го кажеш високо.

— Можеше да умреш. — На лицето й бе изписан гняв.

— Зная.

— Какво си направил? Измамил си някой от съмнителните си приятели?

Горчивината в гласа й му причиняваше болка. Каква ирония. Очевидно Дизи смяташе, че състоянието му е резултат от някоя не особено почтена сделка. Не можеше да й се сърди, защото сам я бе научил да мисли за него по този начин.

Не разполагаше с отговор за разочарованието й. Вместо това каза:

— Напъхала си ме в някакъв сандък.

— Не — отвърна тя, — това е саркофаг. В момента притежателят му няма нужда от него.

Няколко мига той безмълвно се взира в нея.

— Не можа ли да намериш поне едно походно легло?

Най-сетне устните й се разтеглиха в обичайната усмивка.

— Обикновена предвидливост — сухо рече тя. — Нали това казваш винаги. Просто последвах съвета ти.

— Как така?

— Така щяхме да си спестим доста ядове, в случай че не беше оживял. Тогава просто щяхме да затворим капака и да те изпратим за Англия.

Хари прихна смутено.

— Такава прозорливост. Трябва да призная, че съм горд с теб, Диз. — Смехът му бе заглушен от пристъп на кашлица.

Дездемона веднага се наведе по-близо.

— Дездемона — унесено го поправи тя и погали устните, страните и отеклото му око с нежност, от която му секна дъхът. — Трябваше да му сложим лед.

— Как изобщо се оказах тук?

— Братовчед ти те донесе.

По дяволите Блейк. Изглежда братовчед му не се задоволяваше с това да пръска около себе си романтичния си чар, а бе решил да се прави на благороден рицар.

— Поне веднъж широките му рамене да послужат за нещо.

— Как можеш да бъдеш толкова неблагодарен. Блейк…

— Блейк? — Хари подскочи.

Дездемона се изчерви, а той изпита желание да я вземе в обятията си и с устни и език да заличи предателската руменина по страните й.

— От мен да мине: лорд Рейвънскрофт. — Тя отбягваше погледа му. — Той те носи по целия път от двореца на Джабар до тук. Е, добре, не по целия. По-голямата част изминахме с карета. Но той те качи в каретата, а след това те свали и внесе в библиотеката. Това прави около двадесетина метра.

— Напомни ми да му дам бакшиш, когато се видим следващия път — рече Хари и направи опит да се повдигне на лакът. Усети пронизваща болка в хълбока. — Божичко… Да не са пуснали някое магаре да се разхожда върху ми? — промърмори той със стиснати зъби.

— О! — Мълчаливото неодобрение на Дездемона го свари неподготвен.

Тя се изправи неочаквано с пламнали страни, а блясъкът в очите й не бе дяволит, а гневен. Сега Хари бе напълно объркан и я гледаше отчаяно.

— Съжалявам, Дизи — каза той. — Наистина съм благодарен на Блейк. Ще му го кажа при първа възможност.

Тя извърна лице, сякаш не можеше повече да понася вида му. Това пък той не можеше да понесе, както сам с горчив хумор установи.

— Диз, моля… — повтори Хари.

Той протегна ръка и я улови за китката. Нежно поднесе дланта й към устните си и едва доловимо я целуна по кокалчетата. Пръстите й трепереха.

— Моля те, Диз — повтори той. — Не ме гледай така. Ако престанеш да се мръщиш, ще напиша на Блейк един сонет. Никога не си ме гледала с такова презрение. С разочарование и недоверие — да. Но не и така. — Той се усмихна криво. — Това никак не ми харесва.

Тя издърпа дланта си.

— Ти, идиот такъв! — Дездемона закри лице с длани.

Господи, тя плачеше. Пренебрегвайки болката, Хари се изправи с мъка и протегна ръка към нея.

— Диз…

— Идиот! — още веднъж гневно избълва тя и отстъпи назад. — Ако искаш, изпрати стотици благодарствени писма на Блейк, но никога повече не смей да рискуваш живота си заради някое безполезно парче старо желязо. Можеше да си докараш отравяне на кръвта и да умреш, проклет идиот! — Хари бе зяпнал от изумление. — И преди съм превързвала ръцете ти и съм се грижила за раните ти, а от време на време се е налагало и да позакърпя клетата ти кожа. Но подобно нещо не е имало никога. И не мисли, че ще го направя за теб още веднъж. Разбра ли ме добре? — попита тя с висок, режещ глас. — Раз-бра-ли-ме-доб-ре?

— Мили боже, да. Мисля, че… Надявам се.

— Уплаши ме — проплака тя. След това се отпусна в едно кресло, сви се в него и отново зарови лице в шепите си.

— Дизи, не съм мамил никого. Наистина! — Той спусна единия си крак от ръба на сандъка и… замръзна. Веднага го прибра обратно и слисано огледа тялото си. Беше напълно гол, с изключение на един прикриващ слабините му чаршаф. — Кой ми е събул панталона?

Тя игнорира въпроса му.

— Все едно как ще го наречеш — измама, укривателство, кражба, сделка… всичко свършва по един и същ начин.

— Не съм откраднал нищо и никого не съм измамил.

— И искаш да ти повярвам? Може би трябва да вярвам на всичко, което ми разказваш? Имам чувството, че изобщо не те познавам. — Тя изпуфтя шумно. — И тази странна враждебност между теб и Блейк, внезапните намеци за твоето тайнствено, привидно нормално детство, в което обаче нищо не е както трябва… а сега тази лудост!

— Какви намеци? Нищо не било както трябва…? — Хари занемя. — Не е вярно, че съм се забърквал в някаква непочтена сделка. — Поне това можеше да се опита да й обясни. — Спомняш ли си за един тип на име Морис, който навремето работеше като надзирател на Жорж Паже?

— Един такъв висок, с малко женски черти? — попита тя, сякаш се предаваше.

— Същият. Е, миналата година, по време на едни разкопки, двамата с него се спречкахме.

— Да, спомням си. Казват, че си му хвърлил добър пердах. — Тя разкриви устни. — Не знаех за какво е било всичко, затова и не проявих интерес към произшествието. — Тя го погледна. — Трябваше ли?

— Сбихме се — лаконично отвърна Хари — и той го отнесе.

— Значи сега те е пребил, за да си отмъсти? — Тя повдигна вежди. Очевидно все още гледаше доста скептично на обяснението. — Хайде, не ми ги разправяй, Хари. Зная, че отмъщението зрее дълго, но… оттогава е минала цяла една година.

Хари се ухили. Тя беше просто неустоима.

— Отмъщението само привнесе вдъхновение в начина, по който си свърши работата. Някой му беше платил да ме убие.

Тъмните й очи се разшириха.

— Защо?

— Не зная. Но имам едно предчувствие…

— Какво? Само не ми казвай, че подозираш Блейк. — Тонът й го накара да потръпне. — Явно е, че се конкурираш с него и би искал да му навредиш. Какъв по-лесен начин от това, да го обвиниш, че стои в дъното на тази история?

— Не мисля, че Блейк има нещо общо с това — отвърна Хари. Беше разтърсен от ледения й тон и пропастта, която неочаквано бе зейнала помежду им. Той отчаяно се опита да я преодолее. — Морис не ми каза кой му е платил — беше прекалено зает със задачата си, която очевидно му доставяше огромно удоволствие. — Той сви рамене. — За щастие не нося много на бой и доста бързо губех съзнание.

— Ах, Хари. Щеше ми се да знаех какво да мисля за всичко това. — За миг в погледа й се появи сянка на състрадание, която обаче изчезна веднага щом Хари се засмя. — О, не. Няма да се хвана на този поглед на настъпено по опашката кученце. Прекалено много време съм прекарала в грижи по теб. По-добре ми кажи как успя да избягаш?

— Подкуп. — Тя смръщи въпросително чело. — Честна дума.

— Не се ли боиш, че може да ти пораснат магарешки уши… както с лека ръка си играеш с думите?

Той се ухили.

— Наистина, Морис не е човек, който предразполага към лоялност. Просто обещах на един от хората му двадесет лири и… ето ме тук.

Нямаше нужда тя да узнава, че почти целия път бе изминал пълзешком, нито колко дълго Морис му бе „вгорчавал живота“, преди да отиде да хапне нещо.

— Двадесет лири? И той ти повярва? — смаяно попита Дездемона.

— Каквото и да си мислиш за мен, Дизи, аз съм успял да си спечеля славата на човек, който държи на думата си.

Дездемона бавно се приближи до писалището и унесено взе в ръка парче от една погребална урна.

Хари я проследи с поглед. Приличаше на съвършена кехлибарена богиня, но бе много по-крехка и ранима. Морис можеше да й причини болка, без изобщо да трябва да се напряга.

— Бих искал да се пазиш, Дизи.

Тя престана да си играе с парчето от урната.

— Моля?

— Бих искал да бъдеш много предпазлива, Дизи. Не излизай сама. Остани при мен.

— За какво говориш, Хари?

— Морис знае, че… — Не знаеше как да й обясни. Нямаше да повярва, ако й кажеше, че я грози опасност, защото той я обичаше. Щеше да се ядоса и да реши, че й се присмива. — Възможно е Морис да дойде тук, за да ме търси.

Дездемона се върна при него и потупа ръката му.

— Нищо не може да ми се случи, Хари. — Звучеше така, сякаш успокояваше някоя истерична стара мома. — Сам си ми казвал, че никой египтянин, който е с всичкия си, няма да посегне на една англичанка.

— Първо, никой не е казал, че Морис е с всичкия си, и второ, той не е египтянин.

— Отново тази дребнавост. Не се безпокой за мен — рече Дездемона с глас като мехлем, който сякаш казваше: Да не се безпокои пациентът. Тя дори и за миг не си бе помислила да вземе на сериозно предупреждението на Хари.

— Добре — каза Хари, без ни най-малко да се е успокоил, и отново легна в саркофага си. Той трескаво започна да крои планове за гарантиране сигурността на Дизи. Трябваше да действа бързо, преди Морис отново да изчезне в подземния свят.

— Хари… — Каквото и да бе искала да каже, Дездемона замълча, прекъсната от тихо почукване на вратата. — Влез! — извика тя.

На прага се появи Маги, следвана по петите от Блейк, чието лице грейна при вида на Дездемона. Тя отвърна на усмивката му и Хари усети леко пробождане.

— Лорд Рейвънскрофт, колко мило от ваша страна да наминете.

— Дездемона. — Блейк прекоси тържествено стаята и взе дланите й в своите. — Изглеждаш толкова очарователна и свежа, сякаш току-що си се събудила от хубав сън, а не си прекарала часове в грижи за братовчед ми. Надявам се, пациентът ти… — Той хвърли поглед към Хари. — Кой е събул панталона му?

— А, Блейк. — Хари седна в саркофага, при което чаршафът се смъкна чак до хълбоците, оголвайки гърдите му. Прозявайки се, Хари протегна над главата си най-напред едната, а след това и другата си ръка. След това, въпреки че тялото му се съпротивляваше на всяко движение, се усмихна широко. — Диз казва, че трябвало да ти благодаря. Е, благодаря!

— Върви и му намери една риза — тросна се Блейк на Маги.

Тя го стрелна сърдито с поглед, но все пак изпълни нареждането му.

— Изглежда не зачиташ особено свенливостта на госпожица Дездемона, Хари.

Погледът му срещна този на Дездемона, в който прочете безмълвен укор. Проклятие, отново точка за Блейк.

— Всичко е наред — каза Дездемона и вирна брадичка. — Това си е просто Хари.

Блейк го прониза с триумфиращ поглед.

— Ах, така ли? „Просто Хари“. Е, тогава… — Той огледа с развеселен поглед саркофага на братовчед си и внезапно Хари осъзна колко комично изглеждаше, застанал полугол пред тях. — Наистина поразително, Хари. Не изглеждаш дори и наполовина толкова зле, колкото си мислех. Струва ми се, че вече си в състояние да се върнеш в малкото си гето.

— Мисля, че…

— Не! — Маги се бе върнала с една от ризите на сър Робърт. — Все още е възможна инфекция — многозначително рече тя.

— Маги е права — съгласи се Дездемона. — Хари трябва да остане тук известно време. Той си няма никого.

— Със сигурност има някой прислужник, който да се грижи за него?

Дизи поклати глава.

— Не, никого. Разчита единствено на самия себе си. Секретарите му живеят в собствените си домове и дори икономката идва само три пъти в седмицата.

— Да — решително каза Маги. — Мастър Хари трябва да остане тук на всяка цена. Вижте само колко е червена тази рана. — Тя се наведе над саркофага и светкавично — така че отстрани не можеше да бъде видяно — плесна Хари по бузата.

— Ох!

Дизи също побърза да се приближи.

Докато обличаше ризата, Хари стенеше високо.

— О, това изглежда ужасно. — Пръстът на Дизи докосна челото му. — Целият гори. Маги, донеси малко вода!

— Това навярно са естествени реакции на тялото му — рече Блейк, след като Маги бе излязла. — И не забравяй, че дядо ти го няма. По време на отсъствието на сър Робърт не можеш да му позволиш да остане тук за по-дълго.

— Сър Робърт го няма? — попита Хари.

Ако това бе истина, той в никакъв случай не можеше да остави Дизи сама, само с Маги и Дураид.

— Високото мнение, което имаш за моята мъжественост, ме ласкае, Блейк — със слаб глас каза той и, докато закопчаваше копчетата на ризата си, се опита да придаде на лицето си будещ състрадание вид, което му се удаде доста по-лесно, отколкото мислеше. — Но мога да те уверя, че последното нещо, което би ми хрумнало, е да се задявам с Дизи.

Обяснението му изглежда не се стори много убедително на Блейк. Той се усмихна подигравателно, показвайки кучешките си зъби.

— Тогава значи сме на едно мнение — каза Дизи. — Но макар и без особено желание, аз трябва да изпълня дълга си към него. Своя християнски дълг. Не мога да залагам на карта здравето му.

Тя се обърна към Блейк, но пръстите й все още нежно галеха бузата и отеклото око на Хари. Ако не престанеше веднага, той щеше да замърка.

— Вярно — кимна Хари. — Това е твой християнски дълг. Между другото, гърбът също ме боли.

— Нищо чудно. — Ръката й се плъзна от лицето към раменете му. — Още имаш синини. Имаме един крем, с който аз… ъ-ъ… с който Маги ще те намаже.

След като опитът му да прогони Хари от къщата се провали, Блейк придърпа един стол до саркофага и седна.

— Какви си ги надробил? — попита той.

Сега, когато Блейк беше толкова близо, а освен това слънцето огряваше лицето му, Хари забеляза, че братовчед му е бесен. Просто бесен. Въпреки че гласът му имитираше спокойствие, черните му очи бяха пълни с гняв, а смехотворните му аристократични ноздри трепереха. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне.

— Е? — повтори въпроса си Блейк. — Как, за бога, си успял дотолкова да разгневиш някого, Хари?

— Имам си начини.

— Това ми напомня за времето, когато бяхме ученици — рече Блейк. — Постоянно се появяваше с нови белези. Момчетата доста ти вгорчаваха живота, нали? Прекарваше повече време при лекаря, отколкото в клас. Не че имаше голямо значение.

По дяволите Блейк.

— Ходили сте заедно на училище? — попита Дизи. — Мислех, че ти си бил в християнски колеж, а той в Оксфорд?

— Двамата с Хари бяхме заедно в „Итън“ — отвърна Блейк. — За съжаление Хари бе мишена за жестокостта на останалите ученици.

— Да, така беше — тихо промърмори Хари.

— Причинявали са ти болка? — В гласа на Дизи звучеше потрес.

По дяволите Блейк…

— Да — отвърна Блейк вместо него, а гневът в очите му бе заменен от други чувства — съжаление, състрадание, задоволство — истинска черна клоака. — Най-сетне си намери мястото — с приглушен глас каза той. — Дездемона мисли, че си си създал име на един вид египтолог.

— Дездемона мисли много неща — успя да остане спокоен Хари.

— Престани, Хари. Видях как живееш. Тук тежиш на мястото си. Не мога да си представя, че би пожелал да се върнеш в Англия. Тук си успял човек. Там… — Блейк сви рамене. — Просто не те виждам да се върнеш в Англия, какъвто и да е залогът.

— Ах, така ли? — отвърна Хари с вежливо и непроницаемо изражение. Много рано се бе научил да не доставя на другите удоволствието да станат свидетели на болката му.

Сега му достави удоволствие да види как състраданието на Блейк се превръща в разочарование.

Бедният Блейк. Нямаше никакъв шанс. Навремето Хари се бе учил от истински майстори на блъфирането. А Блейк бе просто един начинаещ.

— Животът там не би бил лек за теб — каза Блейк с дрезгав глас. — Всички онези спомени за неща, които ти никога… не можеш да имаш.

— Какво не може да има Хари? — попита Дизи и смръщи чело.

— Навярно има пред вид Даркмуур? — иронично попита Хари.

Блейк преглътна гнева си.

Не, той никога нямаше да се върне в Англия. Но нямаше нужда Блейк да знае това. Братовчед му се взираше гневно в него, докато лицето на Дизи бе напрегнато и неподвижно.

— Ти — каза Блейк и направи внезапно движение с глава по посока на Дизи, — ти ще обикнеш Лондон. И Лондон ще обикне теб. Съвсем ясно мога да си представя как яздиш през Хайд Парк, разхождаш се в някоя галерия или седиш в ложата си в „Аскът“ или в театъра.

Дездемона се усмихна, омагьосана от тази картина.

Блейк се облегна назад и спря поглед върху Хари. Още не бе свършил с него.

— Доколкото си спомням, навремето имаше доста смели мечти. Искаше да станеш учен, не съм ли прав? — Гласът на Блейк трепереше от злорадство и изведнъж Хари разбра защо братовчед му реагираше толкова остро.

Блейк, съвършеният джентълмен, бе раздиран от вътрешно противоречие. Той смяташе за свой дълг да опази Дизи от братовчед си, но същевременно съзнаваше, че това би било проява на нелоялност към семейството. Затова за него бе едновременно радост и мъчение да разказва за Хари.

— Искал си да станеш професор? — попита Дизи.

— Нещо такова.

— Защо тогава се отказа? От теб би излязъл превъзходен учен. Ти знаеш повече от девет от всеки десет души, които идват тук.

Хари я прекъсна.

— Просто видях колко смешно е това желание. Каква полза от академичните титли, когато човек не може да си позволи да поправи течащия си покрив… да не говорим за това, да плати шампанското, с което празнуват собствения му успех. — Намерението му бе да затвори устата на Блейк. Осъзна грешката си едва когато видя Дизи да се задъхва от гняв. Не бе възнамерявал да й напомни за собствените й материални лишения. — Дизи, извинявай.

— Всичко е наред. — Страните й бяха пламнали.

— Моля, нямах това предвид…

— Сит — каза влезлият в стаята Дураид. — Някой си господин Паже иска да говори с вас. Казва, че идвал по работа.

— Така ли? Въведи го в дневната. — Дизи се надигна. — Извинете ме, господа.

Блейк също се изправи.

— Разбира се. Ще позволите ли да правя компания на инвалида?

— Би било мило.

Хари не бе убеден в това.