Каси Едуардс
Страсти и копнежи (9)

Глава девета

— Шайенска принцеса? — повтори Чарлз.

— Да, баща ми е шайенски вожд. — По очите й личеше колко горда е с това. — Вождът Пламтящ орел. Не си ли чувал за него?

Откритието, че баща й е могъщ шайенски вожд, накара Чарлз да се замисли. Надяваше се, че племето ще й даде възможност да им обясни, че той й е приятел. В противен случай, като я видят с него, могат да предположат, че той я е отвлякъл. Чудеше се дали просто не трябваше да я заведе някъде в близост до селото и да я остави да се прибере сама.

Но не, не би могъл да направи това. Никога не е бил страхливец. А и не искаше да й дава повод да мисли лоши неща за него. Искаше да се ожени за нея. А за да го направи, първо трябваше да се сприятели с народа й!

— Не, не съм чувал за него — каза Чарлз топло. — Но това е, защото не живея в Кентъки. Сигурен съм, че ако бях попитал братовчедката Елиза дали е чувала за баща ти, тя щеше да отговори, че е.

— Братовчедката Елиза? — попита Снежна сърна. — Коя е братовчедката Елиза?

Чарлз погледна към гроба, сведе очи, а след това отново погледна Снежна сърна.

— Дъщерята на вуйчо Хайръм. Тя има голяма конеферма в Кентъки. — Засмя се гърлено. — Елиза знае всичко и познава всеки. Винаги е била прекалено любопитна.

— Любопитна? — каза учудено Снежна сърна и погледна Чарлз в очите. — Тази дума не ми е позната. — Но преди той да й обясни, тя сви рамене. — Всъщност аз не знам много от думите на белите, въпреки че майка ми изгуби доста време да ми разказва за света на тези хора и да ми чете от книгите им.

Очите на Чарлз се разшириха.

— Майка ти е бяла? — Внезапно сърцето му се изпълни с надежда. Ако майка й е бяла, това означава, че баща й не таи злоба към белите хора. Вероятно няма да се ужаси от мисълта, че дъщеря му обича бял мъж. Усмихна се. — Трябваше да се досетя, че някой твой близък е бял. Говориш английски.

— Тя не ми е истинска майка, но аз я обичам като такава — каза Снежна сърна. Чарлз се обърка. Преди обаче да я помоли да му обясни, тя вдигна поглед към небето. — Скоро ще се стъмни. Бих искала да се върна при народа си днес. Но не знам колко се отдалечихме надолу по реката. Може би няма да успея да стигна до селото преди падането на нощта. А предпочитам да се прибера по светло.

— Както искаш. — Чарлз се радваше, че тя му има такова доверие. Погледна към небето. Слънцето беше слязло ниско над дърветата и скоро щеше да се скрие зад далечните хълмове. Чарлз нежно взе ръката на Снежна сърна. — Ще пътуваме, докато се стъмни. След това можем да спрем и да си направим бивак. — Вдигна ръка към бузата й и нежно я погали. — Няма ли да те е страх да останеш през нощта с мен? Все пак съм един непознат, нали?

— Ти не си непознат за Снежна сърна. — Тя погали ръката му. — Ти си някой, който майка ми би нарекла „бял рицар“. Белите рицари спасяват жени. Ти ме спаси, нали?

— Да — усмихна се той на сравнението й. — И ще го правя винаги, когато се налага.

— Тогава, Ваше Височество, водете ме напред в нощта — изкикоти се Снежна сърна.

— Явно майка ти е разказала историята с подробности, а може би и много пъти? — попита Чарлз.

— Майка ми научи на това, което е прочела в книгите, не само семейството ни, но и целия народ. — Снежна сърна се отправи към каруцата. — Очаквам с нетърпение да те запозная с нея. — Тя се усмихна на Чарлз, когато той сложи ръце на кръста й и я вдигна. — А тя винаги се радва, когато се среща с бели хора.

Тя се настани на капрата. Чарлз заобиколи каруцата и седна до нея.

— Татко също ще се радва да се запознае с теб — каза тя и скръсти ръце в скута си. — Той ще поиска да те възнагради богато за това, че си спасил живота на дъщеря му.

Чарлз взе юздите. Погледна към Снежна сърна, изплющя с камшика и подкара конете. Този път в обратната посока.

— Не очаквам подаръци за това, че те спасих — каза той меко. — Единственото, което има значение за мен, е, че си жива и здрава. Как е главата ти?

Тя попипа цицината.

— Още ме наболява, но съм толкова щастлива, че съм жива, че почти не усещам болката.

Тя погледна през рамо към гроба, който оставяха след себе си. Чарлз направи същото.

— Почивай в мир, вуйчо Хайръм — каза той тихо. — Ще те обичам и ще си спомням за теб.

Снежна сърна се обърна към Чарлз:

— Най-святото място за шайенския народ е ота-та-вуум — синята небесна колиба, синьото пространство на небето. Твоят вуйчо е там сега. — Тя спря и му се усмихна. — Разбираш ли, Чарлз, синият цвят е цветът на махео, Великия дух. Вуйчо Хайръм сега е при махео и двамата заедно яздят облаците, все едно, че са едно същество, въпреки че са с различен цвят на кожата.

— Ти смяташ, че Великият дух, вашият Бог, е червенокож? — попита Чарлз.

— Ха, сигурна съм, ти смяташ, че вашият бог е бял — промърмори тя.

— Да, винаги така си представям Бог, когато му се моля — кимна Чарлз в отговор.

— Той не е бил обикновен човек, нали? — попита Снежна сърна.

— Бог? — Чарлз повдигна вежди.

Тя се засмя:

— Не, вуйчо ти Хайръм.

Той също се засмя и кимна:

— Да, вуйчо Хайръм беше добър човек. Той винаги ми обръщаше внимание, когато бях малък и всички смятаха, че съм истинска напаст. — Кимна отново. — Да, Снежна сърна — той преглътна, — вуйчо Хайръм въобще не беше обикновен човек.

Те разговаряха така, докато небето започна да потъмнява.

Чарлз продължи още малко и спря, когато стигнаха до една надвиснала скала, която можеше да им послужи за убежище. Из тази земя бродеха вълци, а в горите често се срещаха глигани.

По време на излетите си Чарлз се бе научил да бъде нащрек дори когато спи.

— Мисля, че мястото е добро — каза той и погледна Снежна сърна. Очакваше да види в очите й страх, че ще прекара нощта с мъж, когото едва познава. Но не забеляза нищо подобно. Не бе го излъгала, когато му каза, че му вярва.

Почувства се горд, че има доверието на такава жена. Закле се никога да не я разочарова!

Помогна й да слезе от каруцата. Сърцето му прескочи няколко удара, когато гърдите й се допряха в него, преди да я пусне на земята.

После разговаряха и се смяха, докато събираха дърва за огъня.

Жълтите пламъци на огъня поглъщаха клоните и към небето се издигна черен дим. Конете бяха разпрегнати от каруцата и завързани близо до реката, за да могат да пасат от свежата трева и да пият вода. Чарлз и Снежна сърна отидоха на лов.

— Аз не съм воин, но баща ми често ме взима със себе си на лов — каза Снежна сърна, вървейки до Чарлз през гората. — Обичам всичко, което се прави навън, освен лова.

Чарлз я погледна, отново впечатлен. Съмняваше се, че има нещо, което тя да не може да прави.

— Виж! — извика Снежна сърна и сграбчи ръката му. — Виждаш ли сърната ей там? Виждаш ли колко съсредоточено гледа нещо, че дори не усеща приближаването ни?

— Да, виждам я — каза Чарлз и се намръщи. — Снежна сърна, не сме тръгнали на лов за толкова едър дивеч. Трябва да уловим нещо по-малко.

— Точно затова ти показах сърната — каза Снежна сърна и дръпна Чарлз, за да спре. — Само спри и гледай. След малко ще видиш и заек.

Чарлз се втренчи през очилата и вдигна вежди, когато един заек подскочи до сърната и безгрижно започна да яде от същата трева, която пасеше и тя.

— Заек! — Очите на Чарлз се разшириха. Погледна към Снежна сърна. — Как разбра? — Попита той тихо, за да не изплаши животните.

— Добрият шайенски ловец наблюдава всички животни, защото често едно животно издава присъствието на друго. — Тя сви рамене. — Като видях, че сърната гледа някъде близо до земята, а не се страхува, реших, че другото животно най-вероятно е заек.

Чарлз се усмихна, вдигна пушката си и стреля.

Заекът падна в меката трева. Сърната се обърна и бързо се скри в храсталака.

След малко заекът бе набучен на шиш и се печеше на огъня. Върху въглените сложиха канче с кафе и ароматът му изпълни нощния въздух.

Снежна сърна обви едно одеяло около раменете си.

— Разкажи ми за семейството си. — Тя погледна Чарлз, който седеше от дясната й страна. — После, ако искаш, и аз ще ти разкажа за моето.

— Да, бих желал да узная всичко за теб и семейството ти — каза Чарлз, като не можеше да откъсне очи от красивото й лице.

Блясъкът на огъня върху медните й бузи и тъмните й очи я правеха да изглежда като въплъщение на прелестта.

Беше разплела косата си, за да я измие в реката. Сега тя се спускаше като лъскав поток по раменете, по гърба й, чак до земята.

На Чарлз му хареса времето, прекарано в гората, когато ловуваха. Никога нямаше да забрави нежния й, лиричен смях. Никога нямаше да забрави как се усмихна, когато внезапно го погледна и после се умълча.

Да, нещо се беше случило с тях, никой не би могъл да отрече. Надяваше се само, че чувствата й са достатъчно силни, за да напусне племето си и да обещае да се омъжи за него веднага щом стигнат в Блумфийлд.

Усмихна се при мисълта за малката бяла баптистка църква, по-нагоре от къщата му. Никога не беше мислил, че когато реши да се ожени, ще избере индианка!

Молеше се да му каже „Да“, когато я помоли да му стане жена!

Трябваше да прогони желанието да я прегърне, да я целуне. Чарлз преглътна и се загледа в танцуващите пламъци.

— Баща ми е пощаджия — каза той.

— Какво е пощаджия? Тази дума също не ми е позната.

— Майка ти получава ли писма от роднините си? — попита Чарлз, като си мислеше, че така би могъл да й обясни най-добре.

— Да, получава. И много обича да им изпраща написани върху хартия думи — промълви тя. — Особено на вуйчо Едуард, брат й. Той живее в Сейнт Луис. Жена му се казва Мерилин. Вуйчо Едуард и майка ми доста често си изпращат написани върху хартия думи. Дори аз знам как да пиша думи. Доста е забавно. — Тя сложи пръст върху бузата си и се замисли. После продължи, преди той да успее да й отговори. — Семейството ми получава такива думи и от съдията Нюман и жена му, Водопад, които живеят някъде в Бостън. — Усмихна му се. — Да, много написани страници си разменят майка ми и нейните приятели и роднини. — Засмя се. — Баща ми остана много изненадан, когато един ден получи написани думи от Водния ястреб, неговия най-добър приятел от детството.

— Изглежда, родителите ти имат много роднини и приятели, с които си кореспондират. Това е хубаво, Снежна сърна. Нищо не може да е толкова приятно, колкото да получаваш писма от хората, които обичаш.

— Кореспондират? — попита Снежна сърна.

— Да, кореспонденция и поща е едно и също — отговори той, вдигна едно дебело дърво и го сложи в огъня. — А баща ми прави така, че хората, които си кореспондират, да получават пощата си. Затова се нарича пощаджия. — Усмихна й се и се облегна на лакът. — Когато баща ми строил къщата си в Блумфийлд, направил пощенска служба в едната част и помещения за живеене в другата. Така е много удобно за него и майка ми.

— Харесваш ли баща си? — попита Снежна сърна, обърна се по корем върху одеялото, подпря брадичка с ръцете си и го погледна с обожание.

Чарлз се усмихна.

— Някои казват, че приличам на него, други — че приличам на майка си — каза той меко. — И в двата случая мога да го приема за комплимент, защото обичам родителите си от цялото си сърце.

— Ти си много обичлив, нали? — попита Снежна сърна. Чувствен трепет премина през тялото й, когато очите му срещнаха нейните. — Срещала съм много мъже през живота си, но никой не е бил толкова мил и добър, колкото теб. — Тя се засмя. — Освен баща ми и брат ми. В много отношения ми напомняш за тях.

Чарлз щеше да се пръсне от гордост, като чу такъв комплимент от жената, която толкова искаше да впечатли. Толкова бе трогнат от думите й, че не знаеше какво да й отговори.

Снежна сърна разбра какво бе въздействието на комплимента й върху Чарлз. За да облекчи напрежението, тя побърза да го улесни:

— Имаш ли брат или сестра? — Тя седна и придърпа одеялото плътно около раменете си — въздухът край реката ставаше доста влажен през нощта.

— Не, бог не ме е благословил с брат или сестра — отговори Чарлз. — Но никога не съм чувствал някаква празнота в сърцето си заради това. Родителите ми изпълват живота ми. Ние бяхме много близки. А сега, когато те остаряха, аз станах тяхната опора, докато в детството ми те бяха моята.

— Говориш за родителите си с такава топлота. Разбирам, че сте свързани по особен начин. Такава връзка съществува и между мен и моите родители и между мен и сестра ми и брат ми.

— О! — възкликна Чарлз. — Значи имаш брат и сестра? Как се казват? По-големи ли са от теб? Или по-малки?

— Свирещия лос е по-големият ми брат, а Горящ сняг е по-малката ми сестра — каза гордо Снежна сърна.

Но усмивката й изчезна, когато си спомни за Горящ сняг и за нейното нещастие. Снежна сърна винаги се тревожеше за нея, като се замислеше за бъдещето си и за вероятността да заживее надалеч, когато се омъжи. Горящ сняг бе израснала, разчитайки на нея. Дори сега бе сигурна, че момичето е съсипано от изчезването на сестра си и вероятно се обвинява за това.

Погледна към Чарлз. Вече бе сигурна, че това е мъжът, чиято съпруга иска да стане. Той беше този, заради когото щеше да се откаже от привилегията да е принцеса.

Но за да го направи, трябваше да отиде да живее далеч от родителите си. Особено трудно щеше да й бъде да напусне Горящ сняг.

Но пък може би така щеше да е най-добре за Горящ сняг. Ако Снежна сърна не е непрекъснато до нея, може би щеше да стане по-самостоятелна.

Чувствайки се неловко от мислите си, Снежна сърна извърна поглед от Чарлз. Може би бе твърде самонадеяно от нейна страна да смята, че този бял мъж би искал индианка за жена.

— Месото е готово — каза тя, доволна, че може да смени темата на разговора.

Чарлз почувства, че й е неловко, както всъщност и на него. Изправи се, отиде до каруцата и извади няколко тенекиени прибора от една пътна чанта. Усмихна се и взе парче черешов пай в другата си ръка. Чудеше се дали Снежна сърна някога е яла черешов пай.

Сложи пая и приборите на едно одеяло до огъня. Видя как очите на Снежна сърна се разшириха при вида на пая.

— Черешов пай! — възкликна тя и се усмихна на Чарлз. — Това е любимият сладкиш на майка и татко. Майка ми го прави през „Луната на узрелите череши“.

— „Луната на узрелите череши?“ — учуди се Чарлз.

— Да, сега, месецът, който по календара на белите се нарича август — каза Снежна сърна и кимна.

— О, да, разбирам — засмя се Чарлз. После кимна и той. — Черешовият пай е любим и на моите родители. И на мене.

Ледът между тях бе отново разтопен. Те похапваха печен заек и пай и си посръбваха кафе.

— Мисля, че забравих да ти кажа с какво се занимавам аз — каза Чарлз и отмести празната си чиния.

— Занимаваш? — попита Снежна сърна. — Какво значи да се „занимаваш“?

— „Да се занимаваш“ означава „да работиш“. — Чарлз се усмихна, защото тя не знаеше дори тази дума. — Означава как изкарвам прехраната си. Професията ми.

— А, да, разбирам — кимна Снежна сърна. След това бутна чинията си настрана и избърса мазнината от устата си с опакото на ръката. — И как изкарваш прехраната си? Ловуваш и продаваш кожи?

— Не, не съм трапер — отговори Чарлз. Отпи от кафето си, мислейки за мъжете, които я бяха отвлекли. Чудеше се къде ли са сега, дали са все още заплаха за някого. — Аз съм ковач и фермер.

Усмихна се, като видя, че тя разбира значението и на двете думи.

Побъбриха още малко. После той видя, че клепачите й натежаха.

— Мисля, че е време да си лягаме — каза той. Отиде до каруцата и донесе няколко одеяла, от които направи две отделни постели.

Снежна сърна се прозя и се протегна.

— Толкова съм изморена — промърмори тя.

Чарлз посочи с ръка една от постелите.

— Разполагай се — каза той и й се усмихна. Взе пушката си. — Аз ще се грижа за безопасността ти през нощта.

Снежна сърна отиде до одеялата и се настани удобно.

— Но ти също се нуждаеш от почивка — каза тя.

— Не се тревожи за мен. — Чарлз отиде до своите одеяла от другата страна на огъня. — Всичко е наред.

Снежна сърна се усмихна отново и въздъхна, когато очите й бавно се затвориха.

Но не можа да спи дълго. Събуждаше се от време на време и поглеждаше към Чарлз през танцуващите пламъци на огъня.

Когато откри, че й той я гледа, се изчерви.

Сърцето й заби бързо от желание, каквото не бе изпитвала досега. После, изплашена от чувствата си, се обърна с гръб към Чарлз.

Тези чувства, които караха сърцето й да бие силно, я учудиха.

Усмихна се и затвори очи, като се наслаждаваше на усещането… като се наслаждаваше на мисълта, че най-после бе открила мъжа, който може да предизвика у нея такива чувства.