Каси Едуардс
Страсти и копнежи (5)

Глава пета

— Мамо! Мамо! — извика развълнувано Горящ сняг и влезе в типито на родителите си. — Виж какво съм донесла! Много корени! Дори няколко репи!

Беки седеше върху рогозка от върбови клонки. Погледна към по-малката си дъщеря и се усмихна на въодушевлението й. Веднага разбра, че Снежна сърна отново се е погрижила по-малката й сестра да донесе вкъщи толкова корени, колкото и останалите момичета.

Беки се радваше, че макар и полусестри, двете й дъщери са толкова близки. Това, че бяха от различни майки, нямаше значение за тях. Те имаха баща си и голямата си взаимна любов.

Горящ сняг се настани до Беки и тя забеляза, че мислите на дъщеря й са вече далеч от кошницата с корени. Горящ сняг гледаше като хипнотизирана прекрасните мъниста, които Беки нанизваше. Щеше да използва наниза за украса на новата рокля на дъщеря си.

— Майко, мънистата са много красиви — каза Горящ сняг и остави кошницата си настрани. Дългите й тънки пръсти погалиха мънистата. Беки ги вдигна, за да ги види по-добре.

— Скъпа, мънистата са за роклята ти от еленова кожа, която ти уших — каза Беки.

— Рокля? — Очите на Горящ сняг се разшириха от удивление. — Благодаря ти, мамо. Толкова обичам новите рокли!

— Но, дъще, не си ли спомняш кога ти уших роклята? — попита Беки отчаяно. — Не помниш ли, че и ти самата направи няколко бода?

— Не, не си спомням нито за някаква рокля, нито че съм ти помагала — отговори Горящ сняг, скръсти ръце в скута си и се усмихна на Беки. — Но с удоволствие ще ти помогна, когато започнеш да пришиваш мънистата върху роклята. Може ли?

— Да, може. — Беки преглътна трудно. Сърцето й беше изпълнено с мъка за детето й, което не можеше да осъзнае толкова много неща. Рядко Горящ сняг задържаше достатъчно дълго вниманието си върху каквото и да било. Явно съзнанието й не можеше да се спре върху нещо определено, защото непрекъснато скачаше от мисъл на мисъл. Понякога се концентрираше върху нещо само за няколко мига.

На Беки й беше трудно да повярва, че Горящ сняг не помни как й помогна за ушиването на роклята! Бе останала толкова възхитена от мекотата на бялата кожа!

Въпреки това Беки знаеше, че нещата никога няма да се променят. Тя и съпругът й, Пламтящ орел, трябваше да се грижат за нея. Беше малко вероятно тя някога да се омъжи или дори да има нормални взаимоотношения с мъж.

— Значи днес добре се забавлявахте в гората? — попита Беки и продължи да ниже мънистата.

Горящ сняг я наблюдаваше с широки, любопитни очи.

— Да, аз винаги се забавлявам, когато съм със сестра ми — каза момичето и отново се протегна да докосне цветните мъниста. — Снежна сърна също ще хареса мънистата, нали, мамо?

— Да, ще ги хареса. — Беки погледна към покривалото на входа, а след това към Горящ сняг. — Къде е сестра ти? Обикновено се отбива за малко, след като те изпрати.

Горящ сняг се намръщи. Опитваше се да си спомни кога за последен път видя сестра си. После сви рамене.

— Не знам къде е Снежна сърна — каза тя безгрижно и погледна майка си с огромните си невинни очи. — Трябва ли да знаем?

Беки въздъхна. Протегна ръка и нежно погали Горящ сняг.

— Скоро ще се върне — промълви тя. — Сигурна съм, че се е спряла да побъбри с приятелките си, преди да дойде при мен.

Пламтящ орел влезе в колибата. Носеше лъка, върху който работеше, докато седеше и разговаряше с останалите мъже отвън.

Беки го погледна и се усмихна, след това се взря с възхищение в лъка.

— Толкова добре украсяваш лъковете! — възкликна тя. — Нашият син, Свирещия лос, се е метнал на теб. Но къде е той? Не съм го виждала цял ден.

— На гости е в покрайнините на Падука — каза Пламтящ орел и остави лъка си настрана. — В една ферма там живее бяла жена, която Свирещия лос видял един ден, докато яздил. Спрял я и се запознали. Мисля, че доста се интересува от нея.

— Не ми е казвал нищо за тази жена. — Беки вдигна учудено вежди.

— Синовете не обсъждат любовните си връзки с майките си — усмихна се Пламтящ орел и коленичи до Горящ сняг. — Дъще, къде е сестра ти? Тя трябваше да те изпрати до тук.

Горящ сняг погледна баща си с празни очи.

— Не знам — каза тя. Погледът й мина покрай Пламтящ орел и спря върху входа на колибата, след това тя отново го погледна. — Няма ли я? Защо я няма, татко?

Пламтящ орел не искаше дъщеря му да види колко го дразни неспособността й да помни дори важни неща, затова я потупа по рамото. Обърна се разтревожен към Беки:

— Страхувам се, че нещо се е случило със Снежна сърна. — Като видя, че очите й се изпълниха със страх, той взе ръката й. — Ела. Да отидем да попитаме другите. Сигурно Розова върба има какво да ни каже. Тя е най-добрата приятелка на Снежна сърна.

— Пламтящ орел, не мислиш сериозно, че нещо лошо се е случило със Снежна сърна, нали? — попита Беки и остави ръкоделието си настрани. После се изправи.

— След като я няма, какво друго да си мисля? — попита Пламтящ орел с отчаян глас.

Горящ сняг също се изправи.

— Къде е Снежна сърна? — Очите й гледаха диво. — Къде е сестра ми?

Пламтящ орел осъзна, че Горящ сняг е почувствала тревогата му. Обърна се към нея и стисна раменете й.

— Горящ сняг, няма за какво да се притесняваш. На всичко ще се намери обяснение. Сигурен съм, че нищо лошо не се е случило на сестра ти.

Момичето преглътна, усмихна се и кимна:

— Всичко ще се оправи.

— Да, всичко ще се оправи — каза Пламтящ орел и погледна Беки в очите. — Жено, мисля, че ще е най-добре да останеш тук с Горящ сняг, докато се върна. Може би ще отсъствам за известно време.

Сякаш лед скова сърцето на Беки. Сега тя знаеше, че Пламтящ орел наистина мисли, че нещо ужасно се е случило на Снежна сърна. Той бе видял, че момичетата са се върнали от гората без нея.

— Да, ще остана тук с Горящ сняг. — Беки едва контролираше чувствата си. Знаеше, че трябва да остане заради по-малката си дъщеря. Горящ сняг лесно се разстройваше. Беки и Пламтящ орел отдавна бяха разбрали, че трябва да я пазят от силни емоции.

Пламтящ орел отиде в ъгъла, където държеше оръжията, и взе карабината си. Спря се до Беки, целуна я нежно и излезе от колибата с решителна крачка.

Беки придърпа Горящ сняг в прегръдката си. Тя почувства отчаянието на момичето. Малката й дъщеря знаеше повече, отколкото каза! Явно този път Горящ сняг разбираше, че едно избухване от нейна страна би било напълно безполезно.

Пламтящ орел отиде в колибата на родителите на Розова върба. Извика момичето, което бързо се появи и застана пред него с питащи очи.

— Снежна сърна не се върна с теб и останалите момичета от гората. Защо?

Тъмните очи на Розова върба се разшириха.

— Не знаех, че не се е върнала с нас. Ние говорехме и се смеехме. Не съм обърнала внимание.

— Видях ви, като се връщахте — каза Пламтящ орел и стисна здраво карабината си. — Тя не беше с вас. — Нервно прочисти гърлото си. — Кога за последен път я видя?

— Когато свърши играта със залагането. Снежна сърна и аз се уговорихме да направим така, че Горящ сняг да се върне вкъщи с толкова корени, колкото и останалите. След като й дадохме корените, продължихме към селото. Помня, че Горящ сняг тичаше пред нас. Всички се забавлявахме. Аз… мислех… че Снежна сърна е с нас и също се забавлява.

Пламтящ орел гневно присви очи.

— Приятелите се грижат един за друг — каза той през стиснати зъби. — Снежна сърна не е ли най-добрата ти приятелка?

Розова върба отстъпи една крачка назад и кимна:

— Да, най-добрата ми приятелка. Не… бих искала… да й се случи нещо лошо.

Пламтящ орел видя колко много гневът му изплаши Розова върба и съжали, че не се е държал по-внимателно с момичето. Нежно сложи ръка на рамото й:

— Върни се в колибата си. Помогни на майка си в домакинската работа, а баща си изпрати при мен.

Розова върба бързо кимна. Обърна се и влезе в голямото типи. Баща й, Червения лък, излезе бързо.

— Какво е станало със Снежна сърна? — попита той.

— Страхувам се, че нещо лошо й се е случило — каза мрачно Пламтящ орел. — Вземи карабината си. Трябва да съберем много воини и да тръгнем да я търсим.

Червения лък кимна.

Скоро след това Пламтящ орел поведе групата воини по стъпките на момичетата, които се бяха върнали от гората, където бяха събирали корени.

Когато забелязаха, че на едно място тревата встрани от пътеката е стъпкана, те тръгнаха по тази следа, като се оглеждаха внимателно. Стигнаха до гъст храсталак от форзиция.

Намериха огледалце.

Намериха следи от скорошна борба.

Намериха и разсипаната кошница за корени на Снежна сърна!

Сърцето на Пламтящ орел кървеше. Сега вече беше сигурен, че нещо лошо се е случило с обичната му дъщеря.

Той поведе хората си край форзицията по пътеката от стъпкана трева към гората, а след това обратно към реката.

Пламтящ орел се обърна към Червения лък. Очите му бяха пълни с мъка.

— Отвели са я по реката — каза той тъжно. Но гневът измести мъката му. — Само един човек може да отвлече дъщеря ми от племето й — извика той и вдигна карабината високо над главата си. — Дъждовно перо! Той е обиден! Той се чувства унизен от отказа на Снежна сърна! Обидата му го е накарала да постъпи подло! Той е отвел дъщеря ми! Той я е отвлякъл!

— Със сигурност не е толкова глупав — каза Червения лък и проследи с поглед течението на реката. — Някой друг я е отвлякъл. Дъждовно перо знае, че ако заведе дъщеря ти в селото си, ти ще отидеш да я потърсиш.

— Унижението го заслепява и той не може да мисли разумно — каза Пламтящ орел през стиснати зъби. Огледа воините си. — Трябва да тръгнем с канутата си надолу по реката, към селото на Дъждовно перо. Горко му, ако е отвлякъл Снежна сърна, моята дъщеря, вашата принцеса!

Те забързаха обратно към селото си.

Дори не обясниха на жените къде отиват. Качиха се в канутата от брезова кора и отплуваха по течението.

Мускулестите ръце на Пламтящ орел не гребяха толкова бързо, колкото му се искаше. Той знаеше, че дъщеря му е в беда, че е изложена на милостта на един луд. Защото всеки, който смяташе, че може да я отвлече и да му се размине, беше най-малкото луд.

Той вдигна очи към небето и безмълвно се помоли на Великия дух да успее да стигне навреме, преди красивото тяло на дъщеря му да бъде опозорено от човек с черна, зла душа.