Каси Едуардс
Страсти и копнежи (6)

Глава шеста

Колелата на каруцата тракаха. Чарлз бавно караше покрай Охайо и търсеше брода, където да пресече реката и да мине от Кентъки в Илинойс.

Чу слабо стенание и бързо погледна през рамо към вуйчо Хайръм. Чарлз беше постлал няколко одеяла в каруцата и го беше положил върху тях. Вуйчо му бе твърде слаб, за да седи с него на капрата.

Чарлз го бе занесъл внимателно до каруцата, за да го настани колкото е възможно по-удобно. След това го бе завил с едно одеяло почти до брадата. За да не бъде изложен вуйчо му на жаркото слънце, Чарлз бе приспособил едно платно за покривало на каруцата, но така, че вътре да има достатъчно въздух.

Сега той погледна под покривалото. Вуйчо му изстена.

От гърдите му излизаха хриптящи звуци. Обхвана го паника. Вуйчо Хайръм умираше! Хриптенето беше явен признак за приближаващата смърт. А той не можеше да му помогне по никакъв начин.

— Моля те, вуйчо, дръж се! — молеше Чарлз. — Не умирай!

Откъм реката се дочу плясък на весла и Чарлз бързо се извърна натам. Рязко дръпна юздите и каруцата спря.

Той се намръщи при вида на тримата пътници в кануто. Двама бяха мъже. Голямата камара от кожи подсказваше, че са трапери.

Чарлз погледна към спътничката им, седнала в задната част на лодката, и видя, че е индианка. Очите му се разшириха, когато забеляза, че устата й е завързана.

— Господи! — прошепна той. — Та те са я отвлекли!

В този момент един огромен клон се приближаваше към кануто. Когато клонът се блъсна в задната му част, сътресението изхвърли индианката и голяма част от кожите в реката. Чарлз скочи.

Траперите крещяха и правеха отчаяни опити да се задържат в кануто. Очевидно бе, че съвсем са забравили за жената.

Но не и Чарлз. Той вече беше във водата и плуваше към нея. Виждаше я как потъва и отново се появява на повърхността. Струваше му се, че е зашеметена. При падането главата й се бе ударила в един голям камък, който стърчеше над водата.

Чарлз стигна до жената точно навреме. Протегна ръка и я сграбчи. Очите й се отвориха и тя впери обезумял поглед в Чарлз.

— Всичко е наред — увери я той. Опита да развърже въжето, стягащо китките й. Най-после то се смъкна и водата го отнесе. — Само се отпусни. Аз ще те измъкна на брега.

Тя не опита да се бори. Затвори очи и се отпусна.

Когато стъпи на каменистото дъно, той се изправи, нежно я взе в ръце и я изнесе от водата.

Остави я на земята и зачака отново да отвори очи. Но тъй като тя не го направи, той се обезпокои, да не би да е загубила съзнание. Чарлз изпадна в отчаяние — не знаеше какво друго да направи. Коленичи до нея и я загледа.

Никога не бе виждал толкова красива жена.

Никога преди не бе бил толкова близо до индианка!

Гарвановочерната й коса беше сплетена в дебели плитки, които сигурно стигаха до земята, когато тя беше права. Лицето й имаше идеални черти. Той бе завладян — и тялом, и духом — от очарованието й.

Пъхна ръката си под нея и я повдигна малко.

— Чувате ли ме? — нежно попита той, а погледът му не се откъсваше от прекрасното й лице. — Мис, чувате ли ме!

Изпита облекчение, когато очите й затрептяха и се отвориха.

Когато тя отново ги затвори, Чарлз не се разтревожи толкова. Очевидно бе, че е изтощена от приключението във водата.

Тя облегна глава на гърдите му и той видя раната от удара в скалата. От нея течеше кръв.

Чарлз извади кърпичка от задния си джоб. Беше мокра. Внимателно избърса кръвта от раната й.

Момичето още беше в безсъзнание. Чарлз хвърли един поглед към каруцата, в която може би вуйчо му умираше.

После отново погледна индианската девойка. Нямаше никаква представа откъде е, нито от кое племе е била отвлечена.

А и той не можеше да търси народа й. Нямаше време за губене. Вуйчо му бързо отпадаше. Беше длъжен първо да се погрижи за него. Трябваше да го закара вкъщи жив.

Чарлз отново се обърна към жената и огледа внимателно облеклото й. Носеше красива рокля и гамаши от щавена еленова кожа. Мокасините й имаха сложна украса.

Не посмя да задържи очите си върху мократа рокля, която бе прилепнала плътно към изваяната й фигура и разкриваше красиво заоблени гърди, тънка талия и дълги бедра.

Почувства, че ако продължи да гледа съблазнителните извивки на тялото й, ще се възползва от положението. Тя вече бе насилена от двама бели мъже, а той не искаше да попада в категорията на хората, които вземат това, което не им принадлежи.

Но, о, тя бе толкова пленително красива!

А като се изключи забранената любов от миналото му, тази жена бе първата, която го развълнува. Разбра, че ако му се даде възможност, би могъл да се влюби в нея.

Загледа се в реката, където бе видял кануто, и си спомни за траперите. Чудеше се колко ли дълго бе останала с тях.

Колко ли мили е била принудена да пропътува с тях като тяхна пленница?

Бяха ли й сторили зло?

Последната мисъл го ядоса. Ако траперите бяха опозорили индианската девойка, когато се събуди, тя със сигурност ще се страхува от него.

Докато Снежна сърна лежеше в тъмнината на полусъзнанието, чу шум от крилете на орел, спускащ се от небето. Той идваше все по-близо и по-близо и стесняваше кръговете на полета си. Когато орелът беше съвсем близо, тя дойде в съзнание.

Бързо осъзна, че това е пулсирането в главата й. Тя изстена, протегна ръка и трепна, когато напипа подутината.

Почувства, че не е сама, погледна нагоре и видя белия мъж, който се взираше в нея. За миг й се стори, че мъжът е застинал като омагьосан.

Когато той понечи да й заговори, всичките й сетива се пробудиха. Отдръпна се от него.

Огледа бавно непознатия и видя, че дрехите му са мокри. Както всъщност и нейните.

— Къде съм? — промърмори тя и Чарлз се изненада, че тя говори перфектно английски. — Кой сте вие? Защо и двамата сме мокри?

Очите на Чарлз трепнаха и сърцето му се отпусна, когато осъзна, че тя не помни нищо. Дори падането в реката! Тя не помнеше, че той я бе спасил. Сигурно нямаше да си спомни и че е била отвлечена.

— Знаеш ли как се казваш? — попита меко.

— Не, не знам името си — отговори Снежна сърна, притеснена от неспособността си да разсъждава ясно. Дали това се дължеше на страха?

Или пък беше нещо друго, защото в действителност тя не усещаше никаква заплаха в присъствието на белия мъж. Изглежда, бе загубила паметта си.

Тя изстена и затвори очи, защото болката в главата й се усили. Наведе глава и бавно я раздвижи напред-назад. Отново попипа цицината.

— Как съм се ударила? — попита тя с глух глас.

— Не си спомняш падането от кануто, нали? — Чарлз се осмели нежно да повдигне брадичката й с ръка, за да може да види очите й. „О, Господи! — помисли си. — Тя е толкова красива, с големи, нежни очи, като на антилопа!“

— Нищо не си спомням — изхълца Снежна сърна. — Кажи ми как попаднах тук. Защо си с мен?

Той внимателно й обясни как я е видял в кануто с двамата трапери. Каза й, че устата и ръцете й са били завързани. Обясни й как клонът бе ударил в кануто от брезова кора и как сътресението я бе изхвърлило във водата.

Каза й също, че я бе спасил.

— Ще ми се да мога да те отведа вкъщи, при народа ти, но след като ти не си го спомняш, не знам къде да те заведа — каза Чарлз притеснено, като приглаждаше с пръсти влажната си коса. Погледна нервно към каруцата, след това отново към Снежна сърна. — Трябва да заведа вуйчо си вкъщи, а не мога да те оставя тук.

Все още объркана, Снежна сърна се уплаши, да не би да я остави сама и сграбчи ръката му.

— Искам да дойда с теб — промълви тя. — Аз… аз се страхувам да остана сама. Толкова съм объркана, а нищо не си спомням.

— Ударът в главата е причина за временната липса на памет, но съм сигурен, че скоро ще се възстановиш.

Чарлз я погледна. Беше учуден, че тя така безрезервно му се доверява. Вероятно затова траперите са успели да я отвлекат. Тя бе толкова сладка и доверчива!

— След като закарам вуйчо си при родителите си, ще се опитам да ти помогна да възстановиш паметта си — каза той топло. — А когато това стане, вярвай ми, аз ще те заведа при народа ти.

Снежна сърна го погледна. Изучаваше лицето на този бял мъж, чиито думи бяха толкова мили, чието сърце изглеждаше толкова чисто и всеотдайно. Усмихна се и продължи да го гледа, омагьосана от красотата му. Почувства странен трепет някъде долу, ниско в корема.

— Чарлз ли се казваш? — попита тя меко.

— Да, Чарлз Клайн — отговори й той. — Но някои ме наричат Си Си.

— Си Си? — Снежна сърна повдигна присмехулно вежди. — Доста странно име.

Чарлз се разсмя гърлено.

— Да, и майка ми смята така.

Той отиде до каруцата и отмахна покривалото така, че да вижда добре вуйчо си.

Изплаши се, защото състоянието му се влошаваше.

Предсмъртните хрипове се чуваха още по-ясно. Кожата му бе посивяла. И от двете страни на устата му се стичаше слюнка.

— Той е болен — каза Снежна сърна, след като видя вуйчо Хайръм. — Умира ли?

— Страхувам се, че да — каза Чарлз дрезгаво и я погледна. — Това е вуйчо ми… вуйчо Хайръм.

— Вуйчо Хайръм — повтори Снежна сърна натъжено. — Ще ми се да знаех как да му помогна.

— Да, и на мен. — Чарлз върна покривалото на мястото му.

Отиде до задната част на каруцата и свали една от пътните си чанти. Отвори я и извади един кат дрехи. Погледна към Снежна сърна:

— Имам достатъчно дрехи, за да се преоблечем и двамата. Искаш ли да свалиш тази мокра рокля? Всичко, което мога да ти предложа, е чифт бричове и риза.

— Не си спомням много, но със сигурност знам, че жените не носят мъжки дрехи — каза Снежна сърна и се покатери на капрата. — Едно одеяло ще свърши работа.

Чарлз бръкна в каруцата, извади едно одеяло и го занесе на Снежна сърна. Наблюдава я, докато се загърне, след това отиде зад едни храсти и се преоблече. Погледна ботушите си и въздъхна. Най-хубавите му кожени ботуши бяха мокри! Но понеже нямаше друг чифт, той отново ги нахлузи.

Хвърли дрехите си отзад в каруцата, погледна още веднъж вуйчо си и се качи. Протегна се към дъното на каруцата, където бе оставил очилата си, преди да тръгне да спасява жената. Поколеба се дали да ги сложи, защото мислеше, че може да направи лошо впечатление на момичето. Но все пак ги сложи на върха на носа си, защото се нуждаеше от тях, за да вижда по-добре.

Преди да вземе юздите, той погледна прекрасната жена и се усмихна, защото с очилата виждаше по-ясно чертите й. Сега той успя да види колко красива е тя! Толкова бе красива, че почти му спря дъхът.

Беше се свила до него и почти бе заспала.

Тогава една мисъл го стресна. Сигурно тези, които я обичат, вече я търсят. Какво ще стане, ако дойдат и я видят с него? При положение, че не си спомня миналото си, как ли ще реагира тя? Дали нямаше Чарлз да бъде обвинен за всичко?

Изплашен, той изплющя с юздите и подкара бързо конете покрай реката. Разбираше колко важно е да премине на другия бряг възможно най-бързо.

Въпреки това въобще не бе сигурен кой бряг е по-безопасен. Не знаеше къде беше лагерът на народа на индианката. В Илинойс? Или в Кентъки? Не бе сигурен дори от кое племе беше — на шайените или на шоните.

Нямаше представа откъде трябва да мине, за да бъде в безопасност сега, когато вече бе въвлечен в живота на индианската девойка.

Погледна я отново. Някъде дълбоко в него, където се формираха желанията му, той знаеше, че би направил всичко за нея!