Каси Едуардс
Страсти и копнежи (34)

Глава тридесет и четвърта

Беше привечер. Слънцето беше слязло ниско над хоризонта и здрачът започваше да пада, когато Чарлз и Снежна сърна се върнаха от пътуването си до Кентъки. Те прибраха конете в конюшнята и внесоха чантите си в къщата. После тръгнаха, хванати за ръце, към къщата на родителите на Чарлз.

— Липсваха ми — каза той, давайки си сметка, че никога не е напускал родителите си за дълго. — Нямам търпение да ги видя.

— И на мен ми липсваха — обади се Снежна сърна. — Те не са ми само свекър и свекърва. Те са ми приятели. — Усмивката й угасна. — Въпреки че в началото баща ти ми причини доста болка. — Но после пак се усмихна широко. — Но това много бързо се промени. — Тя въздъхна. — Оттогава не ме е карал да се чувствам чужда за семейството ви.

— Има едно нещо, което ме притеснява — каза Чарлз и хвърли един поглед през рамо към градината си. — Никой не се е грижил за градината, докато ни нямаше. Въпреки че му казах, че не е необходимо, татко смяташе да я прекопае. Поне фасула и граха. — Той разсеяно се почеса по главата и погледна към Снежна сърна. — Но не е направил нищо.

— Може би те е послушал или е преценил, че градината може да почака, докато се върнеш — предположи Снежна сърна. — Той е толкова зает със собствената си градина и работата си в пощата.

— Да, а също и с животните — кимна Чарлз. — Майка не се занимава с друго, освен с домакинството. — Той се ухили. — Дори и с цветната леха. Мрази да се докосва до мръсотия. Казва, че така може да зарази с нещо храната, която готви.

Той се усмихна при мисълта, че скоро ще хапне пържено пиле, кнедли и ябълков пай. Майка му беше съхранила много ябълки в мазето. С месеци щяха да ги ядат, приготвени по най-различен начин.

— Голяма чистница е майка ти — каза Снежна сърна.

Вече бяха съвсем близо до къщата и тя се взря в нея. Стори й се някак зловеща. Прозорците не светеха, а дим излизаше само от един комин — този на спалнята.

— Чарлз, не ти ли се струва, че къщата на родителите ти изглежда странно? — попита тя, като продължаваше да оглежда прозорците. — Никъде не свети. И защо не излиза дим от комина на кухнята? Мисля, че майка ти би трябвало да е там и да приготвя вечерята.

Чарлз изведнъж спря, давайки си сметка за това, което му каза Снежна сърна. През ума му пробягаха тревожни мисли. Спомни си за неотдавнашната болест на майка си и за това, че напоследък баща му изглеждаше много уморен, въпреки че по принцип беше здрав и жизнен.

— Това не ми харесва — каза Чарлз и пусна ръката на Снежна сърна. Продължи в същата посока, като колкото повече приближаваше, толкова повече ускоряваше крачка.

Когато стигна до тясната пътека, която водеше към входната врата, той спря внезапно, задъха се и изведнъж му призля. На вратата имаше черен венец. Черният венец означаваше, че някой в семейството е починал.

— Не! — извика той и се затича към къщата.

Снежна сърна го погледна за момент, после хукна след него.

— Чарлз! — повика го тя. — Почакай! Кажи ми какво толкова те разтревожи?

Изплашеният глас на жена му накара Чарлз да спре.

Обърна се и я изчака.

Когато тя го настигна, той отново хвана ръката й и тръгна по-бавно към къщата.

— Чарлз, кажи ми какво не е наред! — молеше Снежна сърна. — Ръката ти трепери. В очите ти има сълзи. Защо, Чарлз? Видя ли нещо, което аз не съм видяла?

Опитвайки се да изглежда спокоен, Чарлз преглътна, после спря и погледна Снежна сърна.

— Снежна сърна, има само една причина на вратата да има черен венец — каза той с измъчен глас. Видя как тя поглежда към венеца и после отново въпросително към него. — Снежна сърна… венецът е там, за да покаже, че някой… в… къщата… е… умрял. — Гласът му се пречупи. Главата му клюмна, после той отново погледна към къщата. — Господи, кой?

— Трябва да влезем и да разберем — каза Снежна сърна. Внезапно гласът й се изпълни с тъга. Стисна ръката на съпруга си. — Ела, Чарлз! Хайде да влезем! Който и да е останал сам, има нужда от теб. Има нужда от нас!

Чувство на вина заля Чарлз, докато се изкачваше по стълбите. Когато най-много е бил необходим на родителите си, него го е нямало!

Но никога не би хвърлил вината върху жена си, заради която предприе това пътуване.

Съдбата беше виновна. Само съдбата.

Той погледна към небето, чудейки се защо бог позволява такива неща да се случват. През целия си живот не се бе отдалечавал от родителите си, особено когато започнаха да остаряват и той се почувства отговорен за благополучието им.

Но все пак той не можеше да обвинява никого за това, което се е случило. Нито Бог, нито красивата си сладка съпруга.

Такъв беше животът… Такива бяха превратностите на съдбата.

Ръцете му трепереха, когато натисна бравата на входната врата.

Вътре цареше пълна тишина. Когато не усети познатия аромат, идващ от кухнята на майка му, той предположи, че тя е починала.

Нощта вече се беше спуснала и в къщата беше тъмно. Чарлз държеше ръката на Снежна сърна, докато опипваше пътя си през дневната към малката площадка пред спалнята на родителите му.

Когато стигнаха до отворената врата, Чарлз чу тихо ридание.

Позна го.

Майка му плачеше.

Сърцето му сякаш спря при мисълта, че е загубил баща си. Буца заседна в гърлото му. Той затвори очи и хвана главата си с ръце. В паметта му пробягаха едни от най-хубавите моменти, споделени с баща му.

А сега него го нямаше!

Чарлз никога вече нямаше да види усмивката му. Никога нямаше да чуе смеха му. Никога повече нямаше да почувства силата на прегръдката му.

— Татко — изхълца той. От очите му се стичаха сълзи. — О, Господи, татко!

Снежна сърна почувства отчаянието му, сякаш беше нейно. Защото неговото отчаяние беше и нейно. Тя споделяше всичките му чувства така, сякаш тя и съпругът й бяха едно цяло, с едно сърце, с една душа!

— Чарлз? Ти ли си?

Като чу гласа на майка си, Чарлз вдигна глава.

Сърцето му прескочи един удар. В гласа на майка му имаше толкова мъка… толкова самота и отчаяние!

— Иди при нея! — каза Снежна сърна и нежно побутна Чарлз към вратата на спалнята. — Аз ще дойда след малко. Ще ви оставя да си поговорите сами.

Чарлз хвана ръката й.

— Не. Не мога да го направя без теб. Снежна сърна, моля те, ела с мен. Аз… имам нужда от… теб.

Снежна сърна кимна, преглътна и го поведе през площадката към спалнята.

Патриша седеше на ръба на леглото и тъкмо палеше фитила на газената лампа. Очите й бяха пълни със сълзи. Тя сложи лампата на нощното шкафче и светлината й заля стаята.

Чарлз не можа да повярва на очите си, когато видя майка си. Изглеждаше така, сякаш е отслабнала много. Дрехите висяха около тялото й. Косата й беше посивяла. Очите й бяха подути и зачервени от плач. Бузите й бяха хлътнали.

— Синко! — промълви Патриша и се надигна от леглото. Протегна ръцете си към Чарлз.

Той изтича към нея и я взе в прегръдката си. Струваше му се, че напипва костите й през кожата. Усещаше я как трепери от слабост.

Той едва сдържа риданието си. Разбираше колко много майка му има нужда от него.

Той трябваше да бъде силен!

— Синко, той си отиде — проплака тя. — Сърцето му се оказа слабо! Толкова бързо стана всичко! Бяхме заедно до огъня, играехме на дама, шегувахме се и се смеехме. Тогава изведнъж… той… се хвана за гърдите и…

Чарлз беше толкова шокиран, че не можа да намери думи да успокои майка си. Затвори очи и я прегърна.

Снежна сърна стоеше зад тях и ги наблюдаваше. От очите й се стичаха сълзи. Искаше й се да отиде и да ги прегърне и двамата, но тяхната обща мъка ги отделяше от нея в този момент.

Тя разбираше.

Къщата изглеждаше изоставена. Беше влажно и студено и настъпващата нощ изглеждаше тъмна и зловеща. Сянката на смъртта се усещаше навсякъде.

Снежна сърна разбра, че може да свърши нещо полезно, докато съпругът й и майка му изплачат мъката си.

Тя се обърна и тръгна из стаите. Запали навсякъде лампите и върна къщата отново към живота.

После запали огън във всички камини и печки и къщата отново стана топла и уютна.

Най-накрая отиде в кухнята и докато стоеше до печката и се наслаждаваше на топлината й, бавно огледа всичко наоколо. Беше чисто и прибрано, сякаш не беше готвено нищо с дни. Това означаваше, че Патриша не е яла с дни!

— Ще оправя това — прошепна Снежна сърна.

Тя взе една купа и отиде в мазето. Взе картофи, лук и един буркан консервиран зелен фасул и се върна в кухнята. Скоро картофите и лукът се пържеха в един тиган. Изпразни буркана в една тенджера и сложи и нея върху печката.

После направи нещо, което много мразеше — излезе навън и хвана едно пиле. Закла го и го приготви за пържене. Изми го и го сложи в тигана. Не след дълго къщата се изпълни с аромата на пържено пиле.

Горда от извършеното, Снежна сърна сложи три прибора на масата. Сложи и кафеника на печката. После нагледа картофите и пилето.

Чарлз заведе майка си в дневната. Седнаха на дивана пред камината. Той държеше ръцете й, докато тя му разказваше какво се беше случило след смъртта на баща му.

— Умрял е в деня, в който тръгнахме? — попита Чарлз и преглътна.

— Да, а нямаше никакъв начин да се свържа с теб, за да се върнеш за погребението — каза Патриша и потупа ръката на Чарлз. — Синко, не се чувствай виновен за това, че не беше тук. Ти не можеше да го предотвратиш. Бог е Този, който определя кога изтича времето ни на тази земя.

— Толкова ти е било трудно през тези дни! — каза Чарлз, придърпа я по-близо до себе си и я прегърна. — Как си издържала сама?

— Както виждаш, едва оцелях — промълви тя. — Ако не бяха приятелките ми, може би щях да умра от глад. Не съм влизала в кухнята от деня, в който баща ти умря. Носеха ми храна всеки ден. Аз… ядях колкото мога, но само за да не ги обидя.

Чудесният аромат, който се носеше от кухнята, изпълни сърцето на Чарлз с любов към жена му. Тя се беше погрижила за всичко!

Разпозна миризмата на пържено пиле и се усмихна при мисълта какво е преживяла Снежна сърна, докато го заколи и изчисти. Въпреки че тя беше свикнала да убива и дере горски животни, все още й беше трудно да се справя с домашните. Струваше й се някак по-различно.

Беше очевидно, че тази вечер бе направила всичко възможно, за да е полезна. Майката на Чарлз беше станала толкова безпомощна през тези дни, изпълнени с мъка по обичния й съпруг. Снежна сърна беше разбрала колко е важно да й приготви вечеря. Това беше един от начините, по които можеше да помогне по време на траура за семейство Клайн.

— Снежна сърна е толкова добра — каза Патриша и се отдръпна от Чарлз. Избърса сълзите си. — Тя е в кухнята и приготвя вечерята, Чарлз. — Тя бързо се надигна от дивана. — Трябва да отида и да й помогна.

Чарлз посегна да я спре, като мислеше, че тя не е достатъчно силна за това, но се отказа, защото през ума му мина друга мисъл. Ако се хванеше да върши нещо, може би щеше да се разсее и да прогони мъката по съпруга си. Поне временно.

Той също стана и я последва към кухнята. Застана до вратата и погледна това, което беше направила Снежна сърна. Преди майка му да успее да предложи помощта си, Снежна сърна вече беше сервирала всичко на масата. От чашите с кафе се издигаше пара. А жена му стоеше усмихната до масата, лицето и роклята й от еленова кожа бяха целите в брашно.

— Съпруже, мисля, че успях да направя чудесно пържено пиле тази вечер. — В гласа й звучеше гордост.

Патриша бавно заобиколи масата и огледа всичко. После се усмихна одобрително, отиде при Снежна сърна и я прегърна.

— Благодаря ти, скъпа — промълви тя. — Благодаря ти, благодаря ти.

Снежна сърна се притисна към нея.

— Толкова съжалявам за Джейкъб — прошепна тя. — Толкова много съжалявам.

— Той е на много по-хубаво място от мен и теб. Чак сега мога да кажа, че съм се примирила със смъртта му. — Патриша се отдръпна от Снежна сърна и хвана ръцете на Чарлз. — Синко, баща ти е на едно по-хубаво място — промълви тя. — Вече мога да се примиря със загубата. Трябваше ми доста време, за да проумея, че той е по-добре там, при Господ.

Чарлз я прегърна и затвори очи.

Тя се притисна към него, после се обърна и погледна към сервираната на масата храна. Усмихна се на Снежна сърна.

— За първи път, откак погребах Джейкъб, изпитвам глад — каза тя и въздъхна.

Чарлз издърпа един стол и помогна на майка си да седне.

После отиде при Снежна сърна. Очите му заблестяха, когато посегна към бузата й. Почисти с палец брашното от гладката плът.

— Ти си ангел — прошепна той и нежно я целуна по устните.

Те изядоха всичко, освен костите на пилето. После отново станаха сериозни, когато Патриша посегна и хвана Чарлз за ръката.

— Синко, ние с баща ти разговаряхме дълго преди няколко седмици — каза тя, а гласът й пресекваше. — Решихме, че има нещо, което трябва да ти кажем. — Тя сведе поглед. — Преди смятахме, че е по-добре да го запазим в тайна — промълви тя и отново бързо погледна към Чарлз. — Но все пак решихме, че няма да е честно, ако не ти кажем. Сега още по-ясно разбирам, че е така, особено след толкова ранната смърт на баща ти. Може Господ съвсем скоро да извика и мен при себе си, но преди това да стане, искам да ти кажа истината.

— Истината? — попита Чарлз и повдигна вежди. — Каква истина?

Патриша измъкна ръката си от тази на Чарлз. Изтри устата си с бялата ленена салфетка, после бавно стана от масата.

— Ела с мен, Чарлз — каза тя и остави салфетката си настрани. Погледна към Снежна сърна. — Скъпа, ти също трябва да присъстваш. Заради Чарлз, защото, когато му кажа…

През ума на Чарлз минаха какви ли не мисли. Изпитваше някакъв странен страх от това, което ще му каже майка му. Тя се държеше така, сякаш това, което има да му казва, може да промени отношенията им. Не можеше да се сети за нищо, което може да предизвика отчуждение между него и майка му.

Те седнаха на дивана в дневната — Снежна сърна от лявата страна на Патриша, а Чарлз от дясната. Започнаха да разглеждат един албум. Патриша бавно разгръщаше страниците. Тя посочваше ту този роднина, ту друг и сякаш нарочно се бавеше да каже това, което имаше да казва на Чарлз.

Когато стигнаха до една страница, на която снимките бяха пожълтели от времето и лицата върху тях едва се различаваха, Патриша подаде албума на Чарлз.

— Синко, разгледай добре снимката на Франклин — на баща ти — каза Патриша предпазливо.

Снежна сърна чувстваше, че ще се случи нещо, от което Чарлз много ще го заболи. Усещаше го от начина, по който майката на Чарлз го гледаше, от треперещия й глас. Като разбра това, Снежна сърна бавно плъзна ръката си зад гърба на Чарлз, уверявайки го, че тя ще го подкрепи, каквото и да се случи.

— Не виждам много добре чичо Франклин — каза Чарлз и приближи албума към светлината. Той премести албума, докато най-накрая го нагласи така, че да вижда добре чертите на чичо си и леля си. Те бяха убити, когато Чарлз е бил още бебе, затова и не ги познаваше. Беше чувал някои неща за тях и знаеше, че са били добри и мили хора.

— Сега виждаш ли добре лицето му? — попита Патриша и привлече погледа му към себе си. Разбираше, че Чарлз е объркан от настоятелността й да види добре чертите на чичо си. Въпреки това тя изчака да разгледа снимката добре, преди да му каже защо го кара да прави това.

Чарлз гледаше лицето на чичо си — тъмните му очи и коса, формата на челюстта му, правия му нос.

Също така и устните му. Те, както и всичко останало, му изглеждаха много познати. И причината не беше в това, че е разглеждал тези снимки. Всъщност ги беше виждал само веднъж, и то като малък. Спомни си, че тогава майка му бързо прибра албума и му се скара, че е пипал в чекмеджето на скрина й. Никога не му разрешиха да отвори това чекмедже отново.

Сърцето на Чарлз прескочи един удар. Очите му се разшириха.

Пулсът му запрепуска с шеметна бързина, когато той разбра защо лицето на чичо Франклин му е толкова познато.

Все едно, че гледаше собствената си снимка.

— Майко, не съм знаел, че толкова много приличам на чичо Франклин — каза той бързо и се втренчи в майка си. — Ти никога не си ми казвала, а и никога не си ми позволявала да разгледам тези снимки. Защо сега ми позволи, майко? Защо е толкова наложително да разгледам тези снимки сега?

Патриша го гледа известно време, сякаш беше хипнотизирана от въпроса му. После бързо се изправи и застана с гръб към него, втренчена в камината.

— Чарлз, Чарлз… — каза тя тихо.

Чарлз погледна към Снежна сърна и видя колко широко отворени са очите й, как седеше безмълвно и слушаше, сякаш по-добре от него разбираше какво става.

Той захвърли албума настрани и отиде при майка си. Нежно сложи ръце на раменете й и бавно я обърна към себе си.

— Майко, кажи ми какво става — дрезгаво каза той. — Кажи ми!

Патриша посегна ръка към лицето му и бавно го погали.

— Синко, ти приличаш толкова много на чичо си Франклин, защото… защото той е твоят баща, не Джейкъб.

Тя трепна, когато видя недоверието, изписано по лицето на Чарлз.

Сърцето му щеше да изскочи от гърдите.

— Какво каза? — Той отстъпи една крачка назад.

— Когато твоите родители бяха убити, ние с Джейкъб те взехме и те отгледахме като наше собствено дете. — Патриша хълцаше. — Тогава вече знаех, че никога няма да имам свои деца. Ти стана нашето дете.

Снежна сърна гледаше и слушаше безмълвна. Беше изумена от тайната, която се разкри тази вечер пред съпруга й. Когато Патриша каза, че никога не е могла да има деца, ръката на Снежна сърна се плъзна нагоре към огърлицата. Виждаше, че Чарлз стои като втрещен, изумен от думите на майка си.

— Ти не си ми майка? — изстреля той пребледнял. — Татко не ми е баща?

— В нощта, когато убиха родителите ти, ти беше останал у нас, защото, скъпи, ние още тогава те обичахме като наше собствено дете — каза топло Патриша. — Майка ти и баща ти знаеха, че ние не можем да имаме деца. Те често… те споделяха с нас. Дори когато беше още съвсем мъничък, те често те оставяха у нас за през нощта. Понякога и за по-дълго. Ти беше у нас и в неделята, когато престъпниците нападнаха дома на родителите ти и… и ги убиха, оставяйки те сираче.

— Ти и татко сте ме… осиновили? — промълви Чарлз.

Сякаш светът се сгромоляса. Почувства се замаян. Целият му живот беше изграден върху една лъжа.

Всъщност целият му живот беше една лъжа!

Но въпреки това нищо не се променяше. Тези хора, които са го взели и са го отгледали, бяха изпълнили живота му с грижи и любов. За него те винаги щяха да останат истинските му майка и баща.

Изведнъж спря да изпитва огорчение, че не са му казали по-рано. Той беше щастлив с тях. Беше обичан. Бяха го възпитали като добър християнин.

Не можеше да си спомни нито един момент от живота си, в който да не се е чувствал благословен от Бога с такива родители като Джейкъб и Патриша.

— Майко! — От очите му се стичаха сълзи, когато протегна ръце към нея и я прегърна. — Благодаря ти, че ми каза.

— Аз и баща ти още от самото начало решихме да не ти казваме, но това сякаш ни разяждаше отвътре — каза тя, а риданията я задушаваха. — Знаехме, че не ни остава още много време на тази земя. Ако не бях ти казала сега, ти никога нямаше да разбереш. Защото не мисля, че има някой, освен членовете на семейството, който да си спомня онези далечни години, когато те осиновихме.

— Семейството? — Чарлз се измъкна от ръцете й. — Искаш да кажеш, че Елиза знае?

— Не, тя не знае — отговори Патриша. Тя нежно погали с ръка бузата му и изтри сълзите му. — Но баща й знаеше. Ние често си пишехме и в писмата ни понякога ставаше дума, че си осиновен. Това беше наша тайна — моя и на Хайръм. Трябваше да кажа истината на още някого, освен на Джейкъб.

— В такъв случай Елиза не знае — каза Чарлз и въздъхна.

Сега осъзна, че ако тя знаеше, че ако той знаеше, нещата може би щяха да бъдат съвсем различни. Те всъщност не бяха кръвни роднини. Биха могли да се оженят!

Снежна сърна се изправи и застана между него и Патриша. Хвана ръцете му и го погледна в очите.

— Мили съпруже, добре ли си? — попита тя топло.

Елиза веднага изчезна от мислите му. Чарлз погледна жена си и разбра, че никога не е обичал Елиза така, както обича Снежна сърна, и че никога не би могъл да я обича толкова много, дори и да знаеше истината!

Той се беше родил на тази земя, за да обича Снежна сърна! Любовта му към нея беше толкова силна и неповторима, че чувствата му към Елиза бледнееха.

— Добре съм — отговори той и въздъхна дълбоко. После й се усмихна и я придърпа към себе си, протягайки другата ръка към майка си.

Патриша се отпусна в прегръдката му. Загледа се в огъня и изведнъж се разсмя.

— Ако баща ти беше тук, щеше да ни напука огромна купа с пуканки — промълви тя. После погледна към Чарлз. — Синко, помниш ли как седяхме до огъня и ядяхме пуканки, докато вятърът свиреше в комина и навън снегът падаше на парцали?

— Да, в такива моменти татко ме караше да извадя дамата — отговори Чарлз и се усмихна.

— Имаш само хубави спомени от баща си, нали, синко? — Патриша сподави едно ридание.

— Да, само хубави. Аз много го обичах. Моят баща бе винаги мил и внимателен. Спомням си как седях в църквата, докато татко помагаше на проповедника за даването на първо причастие. Тогава мислех, че той е най-добрият от всички църковни настоятели, които служеха с него.

— Спомням си веднъж, пак беше в църквата, ти и аз седяхме на една пейка, а баща ти стоеше в средата на църквата. Свещеникът казваше молитвата, след която баща ти трябваше да му помогне за причастието. — Очите на Патриша сияеха, когато погледна към Чарлз. — Ти беше на две годинки и беше толкова палав, че понякога ми беше трудно да те удържам. А като видя баща си в средата на църквата, ти реши, че точно тогава трябва да отидеш при него. Преди да разбера какво става, ти се измъкна от ръцете ми и се втурна към баща си, като крещеше и привлече вниманието на всички. Баща ти можеше страшно да ти се ядоса. Вместо това той остави подноса с нафората на земята, взе те на ръце, взе и подноса и така изкара цялата служба. — Тя се засмя. — Аз в началото доста се притесних, но после се почувствах много горда. Любовта между баща и син изглеждаше по-важна от проповедта на свещеника. Беше красиво, Чарлз. Наистина красиво.

— И аз имам много скъпи спомени — каза Чарлз и погледна през рамо към прозореца. Видя колко се е стъмнило. После се обърна към майка си. — Искам да видя гроба.

— Иди, скъпи, но не мисля, че аз искам да дойда с теб. Много ми е трудно да знам, че Джейкъб лежи вътре. — Тя потрепери. — Минало е съвсем малко време. Когато се поуспокоя, ще ходя там всеки ден и ще нося цветя. Но не и сега, синко. Не и сега.

Чарлз се обърна към Снежна сърна.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Сам знаеш, че не е необходимо да задаваш този въпрос — отговори Снежна сърна и го хвана за ръката. — Да тръгваме. — Но се спря и повдигна вежди. — Но къде е гробът?

— В гробището зад църквата. Там, където погребваме членовете на семейството — отговори й Чарлз.

Погледна бързо към майка си. Спомни си колко много пъти беше посещавал гробовете на чичо Франклин и леля Катрин. Оказваше се, че тогава е посещавал гробовете на истинските си родители, без да знае това.

— Да, синко, иди и посети гробовете и на истинските си родители. Те са точно до този на Джейкъб.

Чарлз кимна. Той прегърна майка си и заедно със Снежна сърна излезе от къщата.

— Добре ли си? — попита Снежна сърна и го погледна.

— Да — отговори й той. — Скъпа, за мен тези чудесни хора, които са ме взели и са ме отгледали като свой собствен син, винаги ще останат моите родители. Разбира се, всичко това ще ме накара да мисля по малко по-различен начин за Франклин и Катрин. Ако ги помнех, ако ги познавах, всичко щеше да бъде различно. В известен смисъл така е по-лесно за мен, защото нямам никакви спомени за тях.

Те стигнаха до гробището. Някакво спокойствие обзе Чарлз, когато застана до гроба на баща си.

Когато погледна към гробовете на Франклин и Катрин, му се стори, че нещо докосна бузата му. Беше му се случвало и друг път, когато идваше тук с майка си. Винаги бе имал чувството, че има още някой! Потрепери, когато разбра какво е било това! Небесната милувка на истинската му майка!

Той бързо се изправи и отстъпи една крачка назад.

— Чарлз? — обади се Снежна сърна, като го видя да се държи толкова странно.

Той се обърна към нея. Отвори уста, за да й обясни чувствата си, но реши, че е по-добре, ако останат несподелени.

— Снежна сърна, хайде да се връщаме в къщата на майка ми — каза той, сграбчи ръката й и почти я извлече през малката желязна врата на гробището. — Имаме какво да обсъдим. Майка има нужда от нас. От двамата. Искам тя да знае, че ние винаги ще бъдем с нея, сега и завинаги.

Снежна сърна кимна, но знаеше, че нещо се беше случило в гробището.

Изглежда, беше свързано с отвъдното, но тя никога нямаше да го попита. Тези чувства й бяха познати. Понякога ги беше изпитвала, но не знаеше, че и белите хора могат да контактуват с предците си.

Тя се усмихна при мисълта, че духовният свят на съпруга й не е кой знае колко по-различен от този на шайените, в края на краищата. Малко по малко техните култури се смесваха в нещо прекрасно, нещо, за което преди тя не смееше дори да се надява!