Каси Едуардс
Страсти и копнежи (3)

Глава трета

Чарлз пристигна в дома на братовчедка си Елиза тъкмо за вечерята и сега седеше притеснен до великолепната дъбова маса, отрупана с вкусни ястия. Из въздуха се носеше ароматът на желирана печена пуйка, масло, ябълково вино и мед.

Чарлз погледна към храната, която при други условия би го изкушила да се нахвърли отгоре й. Освен пуйката, пълнена с царевица и наденички, на масата имаше и от любимия му царевичен сос, пълнено зеле, сос от боровинки и орехи и желиран чесън. Имаше и овесени ядки, пушени стриди, желирани зеленчуци и пържен пащърнак.

Той очакваше също да бъде изкушен и от един от великолепните десерти на Елиза — например пресни малини, плуващи във винен сос.

Масата беше застлана с колосана бяла ленена покривка. Имаше и подходящи салфетки, обточени с дантела. Сервизът беше от бял китайски порцелан с красиви виолетки. От двете страни на масата бяха поставени сребърни свещници, които пръскаха мека златиста светлина. В средата имаше две стъклени графи — едната с портвайн, а другата — с тъмно шери.

Чарлз не се нуждаеше от подкана при наличието на такива великолепни блюда, а и би трябвало да е много изгладнял след дългото пътуване от Илинойс. Но сега нямаше апетит. Беше се обезсърчил, когато пристигна и видя колко лошо бе състоянието на вуйчо Хайръм. Страхуваше се дори, че той няма да понесе пътуването до Блумфийлд.

— Чарлз, едва си докоснал храната — сгълча го Елиза. — Това не е обичайно за теб. — Тя поспря, но тъй като той не й отговори, опита друг начин да разсее лошото му настроение. — Чарлз, защо не сложиш малко боровинков сос на пуйката? Сосиерата е вляво от подноса. — Тя я посочи.

— Как можа да допуснеш състоянието на баща ти да се влоши толкова? — внезапно каза Чарлз и се втренчи в братовчедка си през масата. — За бога, Елиза, той е твой баща. Как можа да го оставиш да лежи толкова дълго, че тялото му да се израни.

— Чарлз, моля те — прекъсна го тя, като ровеше храната в чинията си със скъпата сребърна вилица и избягваше укорителния му поглед. — Не бързай да ме обвиняваш.

— Може би въобще не би трябвало да имам причина за това — каза Чарлз през зъби и бавно се обърна към братовчед си Джералд. — Джералд, очаквах повече от теб. Бях сигурен, че след като вуйчо Хайръм дойде в твоя дом, няма да му се налага да се притеснява за каквото и да било. — Чарлз въздъхна дълбоко. — Сега знам, че много съм се заблуждавал.

Елиза отново се опита да обясни състоянието на баща си, но Чарлз едва я слушаше. Той се вгледа в нея, като се чудеше това ли е същата Елиза, която познаваше от дете. Тя не беше претенциозна и обичаше обикновения начин на живот.

Сега живееше разкошно, в огромна къща с френски прозорци, които откриваха изглед към далечните хълмове.

Богатството на Елиза и Джералд беше изложено на показ из цялата къща — като се започне от картините с позлатени рамки по стените и се стигне до скъпите вълнени килими, покриващи дъбовия под. Дори камините не бяха обикновени — всяка беше със сребърна решетка.

За разлика от родната къща на Чарлз, която беше удобна, гостоприемна и непретенциозна, домът на Елиза и Джералд го караше да се чувства така, сякаш дори не бива да кихне, за да не повреди нещо скъпо. Още с влизането човек се чувстваше притеснен не само от вида на плюшените завеси и тапицерии, но и от иконома с бяла яка и чуждестранен акцент.

— Чарлз, слушаш ли ме? — обезпокоеният глас на Елиза го извади от унеса му.

— Казваше, че…

— Но, Чарлз, имам чувството, че напразно съм хабила думите си да ти обяснявам състоянието на татко — сопна се Елиза.

Не й отговори веднага. Твърде много се радваше на раздразнението й, за да я улеснява, по какъвто и да е начин. Изгледа я бавно, сякаш я виждаше за първи път. На години тя беше колкото него. Преди време той я обожаваше, дори тайничко беше влюбен в нея. Беше средна на ръст, косата й червеникаворуса, бе прибрана в красив кок. Кръглото й лице, с малък, почти чип нос, беше загоряло. Явно прекарваше по-голямата част от времето си навън.

Тази вечер беше облечена в сатенена рокля с дълбоко изрязано деколте, което разкриваше твърде много от млечнобялата кожа на гърдите й. Носеше диамантена огърлица и обици, които проблясваха на светлината на свещите.

Чарлз бавно премести поглед върху Джералд. Той го дразнеше още повече. Беше един надут досадник, облечен тази вечер в скъп костюм, а на вратовръзката му блестеше диамантена игла. Тъмната му коса беше пригладена назад и откриваше тясно лице. Брадичката му беше винаги вирната нагоре. Това явно бе неговият начин да покаже, че всички останали стоят по-долу от него.

Чарлз въздъхна. Пръстите му силно стиснаха столчето на гравираната чаша с позлатен ръб. Изгаряше от нетърпение да се завърне в Блумфийлд, където животът беше толкова прост и уютен. Надяваше се и се молеше да успее да закара вуйчо Хайръм жив. Може би, ако вуйчо му почувства отново любящата прегръдка на сестра си, ще може да излезе от черната дупка, в която бе попаднал.

— Чарлз, ти си груб с жена ми — каза Джералд и присви очи. — Държанието ти е обидно. Трябва ли да ти напомням, че си гост в дома ни?

— Веднага щом се уверя, че вуйчо Хайръм се е нахранил прилично, ще го отведа далеч от това място. — Чарлз дръпна стола си назад и се изправи рязко.

— Ще тръгнеш още тази вечер? — Елиза бавно се надигна от мястото си.

— Струва ми се, че колкото по-скоро, толкова по-добре — каза Чарлз и спокойно излезе от стаята.

Изправи се на просторната веранда, стисна здраво парапета и се взря в тъмнината. Нямаше намерение да тръгва още тази вечер. Щеше да намери някоя подходяща странноприемница в покрайнините на Падука, в която да остане с вуйчо си през нощта, и рано сутринта щяха да тръгнат към Блумфийлд.

Чарлз се напрегна, като чу шумоленето от роклята на Елиза. Братовчедка му застана до него и нежно сложи ръката си върху неговата. Той се отдръпна и стисна зъби, когато тя започна да говори.

Този път я слушаше, защото му заприлича на момичето, с което като деца играеха, смееха се и яздеха из полето. Опита се да не мисли, че вече са възрастни хора, които се чувстват неловко в присъствието на другия, че техните неизказани мисли ги карат още повече да се затварят в себе си.

— Чарлз, има много неща, за които съжалявам — промълви Елиза, вдигна ръка и погали бузата му. — Моля те, Чарлз, обърни се и ме погледни. Моля те, изслушай ме!

Той отчаяно искаше да я обича така, както през невинното им детство, затова се обърна към нея. Когато очите им се срещнаха, за миг в съзнанието и на двамата изплуваха едни и същи спомени.

— Елиза, как можа да се промениш толкова много? — смотолеви Чарлз. — Как можа богатството да те преобрази в човек, когото не познавам? Как можа да те накара да пренебрегнеш баща си? За бога, Елиза, вуйчо Хайръм е достоен за съжаление!

— Прав си, Чарлз, наистина е достоен за съжаление. — Тя отдръпна ръката си и сведе поглед. — Но той е в такова състояние много преди аз и Джералд да забогатеем. Дори когато прекарвам всяка възможна минута в опити да пробудя съзнанието на татко, той ми е като чужд човек. Разсъдъкът му го напусна много отдавна, Чарлз. Способността му да мисли, да говори, да ходи… всичко това го напусна, преди аз и Джералд да забогатеем.

— Не ти вярвам. — Той повдигна брадичката й с ръка, за да може тя да види питащия му поглед. — Не беше толкова отдавна времето, когато за последен път видях вуйчо Хайръм. Тогава всичко беше наред, Елиза.

— Ти беше толкова зает, Чарлз. Освен това те нямаше известно време. Си Си, осем години минаха, откакто за последен път видя мен и татко. И доколкото си спомням, тогава той положи доста усилия, за да не забележиш, че вече е започнал да губи разсъдъка си. Наблюдавах го. Стараеше се да внимава, да отреагира на това, което му казваш. Скоро след това целият му свят се срути.

— Но, Елиза, раните по тялото му не означават ли, че твърде рядко става от леглото — глухо каза Чарлз. — Как ще обясниш това?

— Си Си, наела съм болногледачки, които го къпят всеки ден и го извеждат с количката на разходка из гората. — От очите на Елиза бликнаха сълзи. — Всеки ден го водят да види конете. Въпреки че дори и те не могат да предизвикат блясък в очите му, аз съм сигурна, че ги вижда. Някога той обичаше конете с цялото си сърце.

— Раните по тялото му, Елиза — настояваше Чарлз. — Те доказват, че всичко, което ми говориш, е само куп лъжи.

— Си Си, толкова ми е мъчно, че не ми вярваш — изхълца Елиза. — Не знаеш ли, че само няколко часа на ден, прекарани в леглото, са достатъчни, за да се образуват такива рани? Нито аз, нито болногледачките или лекарите знаят как да ги предотвратят. Много ми е мъчно. Сърцето ми се къса, като виждам как татко бавно умира пред очите ми. — Тя избърса сълзите от бузите си. — Си Си, аз знам, че не му остава много време на тази земя, и не мисля, че мога да го понеса. Точно затова те моля да го заведеш у вас. Болката няма да изчезне, но може би поне малко ще намалее. — Отново погали нежно бузата на Чарлз. — Може би майка ти ще успее да възстанови част от разсъдъка му. Моля те, разбери, че трябва да направим този последен опит да му дадем малко щастие в края на земния му път.

Като чу неподправената молба в гласа й, Чарлз протегна ръце и я прегърна силно:

— Елиза, Елиза, знаех си, че не може да си се променила!

— Си Си, животът ми може и да ти се струва лесен, но въобще не е такъв — промълви тя. — Вярно е, имам огромна къща. Имам много земя. Имам много красиви коне. Може да се каже, че аз и съпругът ми са богати. Но всичко на този свят се заплаща. Толкова много труд вложих, за да създам тази конеферма, че сега ми е трудно да й се радвам.

Чарлз се отдръпна от нея, но задържа ръцете й.

— Какви ги говориш? — попита я дрезгаво.

— Аз не съм добре, Чарлз — въздъхна тя. — Преди да си позволим да наемем хора за отглеждането на конете, аз по цял ден се грижех за татко, а нощем вършех това, което трябваше да свърша през деня. Не си почивах достатъчно. Аз, а не Джералд, работех през дългите студени нощи. И сега си плащам за това. — Тя преглътна и отмести поглед от него. — Аз съм в начален стадий на туберкулоза, Чарлз — нещо в гласа й се пречупи. — Не съм сигурна даже колко ми остава да живея.

Чарлз пребледня и стисна силно раменете й. Тя бавно го погледна.

— Да, Чарлз, аз умирам. — Неконтролируем спазъм премина през цялото й тяло. — Истинско щастие е, че татко не разбира какво става. Той би бил загубен, ако знаеше състоянието ми.

Чарлз я придърпа към себе си и я прегърна.

— Има ли нещо, което все още може да се направи? — съкрушено попита той.

— Когато състоянието ми се влоши дотолкова, че всички да разберат, че съм болна от туберкулоза, бих могла да отида в санаториум. Но не искам. Толкова много обичам конете си и искам да бъда с тях колкото е възможно по-дълго. Те са моето сърце и душата ми, Чарлз.

— Господи! — възкликна Чарлз. Беше почти невъзможно да го проумее. Бавно се отдръпна от нея. — А Джералд? Как приема той всичко това? Какво смята, че трябва да се направи?

— Джералд много се е променил напоследък — каза Елиза и очите й отново се напълниха със сълзи. — Започна да играе комар. През по-голямата част от нощта не се прибира. Подозирам дори, че има връзка с друга жена.

Гняв обзе Чарлз.

— Не мога да те оставя тук с него! — Погледът му мина покрай нея и се насочи към прозореца на гостната. Джералд седеше вътре, пушеше безгрижно и отпиваше портвайн.

— Там искам да бъда — каза Елиза, след като проследи погледа на Чарлз. Загледа се в мъжа си. — Но вече не ме интересува какво прави Джералд. Както вече ти казах, най-важни за мен са конете ми. Толкова се гордея, когато се ражда конче, защото знам, че може би един ден ще стане добър състезателен кон. Много внимавам за чистотата на породите, затова винаги отглеждам победители.

— Конефермата ти носи доста печалби — каза Чарлз.

Той се обърна и се загледа в сенките, които покриваха обширното пасище. Видя как конярите водят конете, един по един, към конюшните. Виждаше запалените фенери в оборите и чуваше доволното цвилене на конете, които вече бяха прибрани за през нощта.

— Тези животни ми носят такова удовлетворение — кимна към тях Елиза. — Обичам да ги яздя просто така, за удоволствие. Има някаква връзка между мен и конете ми. Те повече от моя съпруг ще почувстват отсъствието ми, когато Господ ме прибере при себе си.

Чарлз отново я придърпа в прегръдката си.

— Като знам какви чувства изпитваш към конете си, ще ми е по-лесно да те оставя тук. Но преди да си тръгна, мисля, че трябва да поговоря сериозно с братовчеда Джералд.

Елиза бързо се отдръпна от него и го погледна с топлите си, нежни очи.

— Не, по-добре недей. Няма смисъл. Просто остави нещата такива, каквито са. Аз не се нуждая от него.

Чарлз не каза нищо повече, но някъде дълбоко го заболя при мисълта, че Джералд с нетърпение чака да доведе друга жена в къщата, построена с потта, кръвта и сълзите на Елиза.

Все пак Чарлз знаеше, че не може да се меси в това, което Джералд прави сега, или ще направи в бъдеще. Единственото важно за него бе, че Елиза приема нещата такива, каквито са.

— Моля те, не тръгвай толкова скоро! — Елиза се изправи на пръсти и го целуна по бузата. — Моля те, остани тази нощ, Си Си! Това ще е последната ни нощ заедно.

Като чу това, което не искаше да повярва, но знаеше, че е истина, нещо в него се скъса. Той грабна Елиза и я притисна в прегръдката си.

— Ще остана толкова, колкото поискаш.

— Една нощ ми е достатъчна — промълви Елиза. — След това ще е най-добре да тръгнете с татко за Блумфийлд. Толкова много искам да прекара известно време с майка ти, преди да умре.

Чарлз затвори очи, за да се отърси от мъката, защото беше почти сигурен, че вуйчо му няма да преживее дългото и трудно пътуване до Блумфийлд. Но ако все пак успееше, Чарлз се опасяваше как майка му ще приеме влошеното състояние на брат си. Тя често говореше за него, за смеха му и за умението му да разказва вицове.

Но това беше само далечно минало за вуйчо Хайръм.

— Ще остана и тази нощ. Ще тръгнем утре сутринта веднага след закуска — дрезгаво каза Чарлз.

— Благодаря ти, Чарлз — промълви Елиза. — Благодаря. — Тя се отдръпна и му се усмихна. — Си Си, знаеш ли, че ако не ми беше братовчед, отдавна щях да се омъжа за теб. — Очите й се впиха в неговите. — Щях да предпочета теб пред Джералд.

— За мен би било голяма чест да си ми съпруга — отвърна й топло Чарлз.

— А кога ще намериш достатъчно време, за да си потърсиш жена?

— Мислех за това, Елиза — засмя се Чарлз.

— Си Си, някоя щастливка те чака някъде — усмихна му се Елиза. — Сигурна съм, че е красива.

— Не търся само красотата в една жена, но не мисля, че бих могъл да я пренебрегна.

— Така вече звучиш като моя Чарлз. Когато бяхме деца и ходехме на пикник, наблюдавах как очите ти оглеждат най-красивите момичета. Още тогава ги преценяваше.

— Толкова добре ме познаваш — ухили се той, доволен, че смениха темата. Но мисълта, че Елиза е толкова млада, а вече умираше, го накара да осъзнае колко кратък е животът. Не можеше да губи повече време.

Имаше намерение веднага да започне да си търси съпруга.