Каси Едуардс
Страсти и копнежи (1)

Глава първа

Блумфийлд, Илинойс, 1881 г.

— Мисля, че това е последната, Си Си^[1] — каза Бил Екерт и подхвърли към Чарлз Клайн чанта с писма. — Изглежда, че през последните няколко месеца за пощенския клон на баща ти има доста повече писма от обикновено. Но иначе не забелязвам населението да се е увеличило. Блумфийлд си е все още едно малко градче.

Чарлз сложи на земята трите чанти с писма, които Бил му хвърли, и му се усмихна, когато железничарят скочи от вагона.

— Не, в Блумфийлд не идват заселници — каза Чарлз и присви очи. — Повечето отиват във Виена, която е малко по-нагоре по пътя. Хубав град, особено новите къщи.

— Виена май се опитва да имитира големите градове, а? — засмя се Бил под мустак. След това сложи ръце на хълбоците си и се намръщи. — Си Си, ако носеше проклетите си очила, нямаше да присвиваш очи, за да ме видиш. — Той погледна очилата със златни рамки, които се показваха от джоба на ризата на Чарлз. — Сложи ги, Си Си, преди да си съсипал очите си. Аз не съм някоя красавица, която трябва да впечатлиш.

— Мразя тези очила — изръмжа Чарли и прокара дългите си пръсти през гъстата си кафява коса. — Кълна ти се, Бил, наистина смятам, че ако не ги нося, ще възвърна способността си да виждам както преди.

— Доста лошо те удариха в главата, когато играехте софтбол миналата година. Бях сигурен, че досега зрението ти ще се е възстановило напълно. Може би все още има надежда.

Бил извади от джоба на жилетката си златен часовник и го погледна. От локомотива се чу изсвирване и той се обърна към машиниста.

— Мисля, че Джордж Уесли се опитва да ти каже нещо — каза Чарлз и му махна.

— Време е да тръгваме. — Бил изтри дебелите си ръце в черното си плюшено палто. След това намигна на Чарлз: — Си Си, знаеш ли, че в края на пътуването ме очаква най-красивата жена? Мисля, че скоро пак ще се оженя.

Бил тръгна, но се обърна и погледна отново Чарлз.

— Кога ще забият сватбени камбани и за теб, Си Си? — попита той и зелените му очи светнаха закачливо. Кимна към малката бяла църква на половин миля надолу по пътя. — В неделя идват ли хубавици в тази баптистка църква?

— Да, идват много хубави момичета — каза Чарлз, взе една от чантите с писмата и я метна на рамо. — Но те са просто момичета, Бил. Не са много тези, които са на възраст за женене.

— Какво ще кажеш за баптистката църква във Виена? — попита Бил и се затича към служебния вагон, защото влакът тръгна.

— Ще остана верен на моята — каза Чарлз, вдигна втората чанта и я метна на другото си рамо. — Не виждам причина да давам една десета от парите си на църква, към която не принадлежа.

— Ако там можеш да си намериш подходяща жена, по-добре е да забравиш коя църква ти взема десетте процента всяка неделя — каза Бил, скочи на стъпалото на вагона и махна на Чарлз. — Си Си, знаеш, че не си в първа младост и по-млад няма да станеш. Аз мисля за втора жена, а ти не си се женил и веднъж.

— Знам! — извика Чарлз и помаха на Бил, докато влакът се отдалечаваше.

След това вдигна третата чанта и бавно се запъти към голямата къща на родителите си.

Замисли се върху думите на Бил. Двайсет и осем годишен, висок, с широки рамене и силни мускули, Чарлз привличаше вниманието на жените. Повечето открито флиртуваха с него.

Харесваше му да бъде забелязван, но беше твърде зает, за да се занимава с жени. Имаше си градина и ковачница, за които да се грижи. Помагаше и на баща си, когато пощата беше твърде много.

— А сега и вуйчо Хайръм — промърмори Чарлз на себе си и бутна вратата на оградата.

Потънал в мисли, той влезе в огромния двор. Днес тръгваше за Кентъки, за да докара вуйчо Хайръм — брата на майка му, който скоро щеше да навърши осемдесет и една.

Чарлз смяташе да доведе вуйчо си в Блумфийлд, за да може майка му да се грижи за него. Преди няколко дни се получи писмо от дъщерята на Хайръм, Елиза, с което тя ги уведомяваше за влошеното му здраве. От думите й ясно личеше, че тя не иска повече да се занимава с него.

На Чарлз му стана криво, като си помисли за Елиза. Явно доста се бе променила напоследък. Не можеше да повярва, че момичето, което някога познаваше, сега иска да се отърве от баща си. Никога нямаше да повярва, че би могла да се отнася зле със стария човек, макар че от писмото точно това ставаше ясно. Чарлз изяви желание да доведе вуйчо Хайръм. Работата в ковачницата и градинката можеше да почака.

Неговият парцел беше надолу по пътя, между къщата на родителите му и църквата. Беше си построил удобна къщурка. Ковачницата беше отзад, а цялата останала площ беше заета от градина.

„Да, нещата се нареждат добре — помисли Чарлз. — Единственото нещо, което ми липсва, е съпруга. Да, може би трябва да отида във Виена и да се поогледам.“

Той знаеше, че църквата е най-доброто място за това. Дамите, които ходеха там, бяха честни и почтени християнки, за разлика от тези, които посещаваха бара или показваха бедрата си в публичния дом.

„Искам съпруга, почтена като майка ми.“ Чарлз се усмихна при мисълта за изключителната доброта на майка си. Тя никога не мислеше за себе си и винаги защитаваше интересите на другите.

Чарлз вдъхна дълбоко аромата на пържено пиле, който се носеше от майчината му кухня. Нищо не можеше да мирише така, както пържено пиле. Можеше да го яде всеки ден, без да му омръзне.

Знаеше, че майка му прекара последните два дни в приготвяне на храна за пътуването му до Кентъки. Каруцата вече беше натоварена с консерви, плодове, сирене и самуни пресен хляб, а на перваза на кухненския прозорец изстиваше черешов пай.

Като заобикаляше къщата, той за кой ли път се удиви на спокойствието и тишината, които царяха в градината с плодни дръвчета. Черешите вече бяха узрели, а другите дървета все още бяха покрити с цвят.

— Чарлз! Чарлз Франклин!

Гласът на майка му го накара да се обърне. Погледна към верандата. Тя беше там и му махаше.

— Какво има, майко? — попита и ускори крачка.

Топло чувство изпълни сърцето му. Тя беше жена, която винаги намираше добра дума за всеки. Беше на петдесет. Кестенявата й коса, прибрана в стегнат кок, беше започнала да посивява. Кафявите й очи бяха нежни и топли.

Тя обичаше да си похапва и вече бе загубила крехката си фигура. Но по лицето й все още личеше каква красавица е била преди години, когато се бе омъжила за бащата на Чарлз.

— Синко, ще ми се да тръгнеш за Кентъки, преди да се е стъмнило — каза Патриша и пъхна в кока си един паднал кичур. — Изпържих пилето и го сложих в багажа. Черешовият пай също е готов. Приготви ли дрехите си?

— Да, всичко е готово. — Чарлз се изкачи по стълбите към верандата. — Исках само да помогна на татко за пощата.

Джейкъб отвори вратата и излезе на верандата.

— Синко, дай да ти помогна за чантите — каза той и взе една от рамото на Чарлз. Намръщи се. — Си Си, не си сложил очилата си. Знаеш какво каза лекарят. Трябва да пазиш очите си, единственият начин е да носиш очилата си.

— Мразя… — започна Чарлз, но баща му го прекъсна.

— Не го казвай пак, Си Си — скара се Джейкъб и пак се намръщи. — Моля те само да се вслушаш в гласа на разума, Чарлз Франклин Клайн!

Патриша се промъкна до Чарлз и когато Джейкъб влезе вътре, тя се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Чу баща си — прошепна тя. — Носи ги, синко, моля те! Носи ги по време на пътуването!

— Добре — обеща Чарлз, мина покрай майка си и влезе в кухнята, от която се носеха най-различни благоухания. Огледа се.

Тъй като Патриша обичаше да готви и прекарваше голяма част от времето си в кухнята, баща му й беше създал всякакви удобства. Тя имаше една от най-съвременните готварски печки с фурна, разполагаше с много вградени шкафчета, дълъг плот, където да приготвя храната, и голяма дъбова маса, около която можеха да седнат петнайсет човека. Тя предпочиташе да кани гостите си в кухнята, а не в трапезарията.

— Чарлз, трябва да ми обещаеш, че много ще внимаваш по време на пътуването. — Патриша мина покрай него и влезе в стаята с кладенеца.

Когато бащата на Чарлз бе строил къщата, направи така, че дълбокият кладенец да остане вътре, за да бъде по-удобно на жена му през дългите зимни месеци. Ако й потрябваше вода за готвене или къпане, винаги можеше да си извади, без да излиза на студа. Тя съхраняваше там и някои малотрайни продукти в кофи, потопени в студената вода.

— Знам, че се притесняваш заради индианците. Но, майко, шоните живеят по тези места от години и досега не са причинявали неприятности. Сигурен съм, че и шайените, които наскоро се заселиха в Кентъки, са също толкова миролюбиви.

— И все пак, не поемай рискове, ако видиш индианци — глухо каза Патриша.

— Ще внимавам. — Чарлз смъкна и другата чанта от рамото си, след като влязоха в стаята за пощата, където пратките се сортираха в малки кутии покрай стената.

Бащата на Чарлз се занимаваше с пощата за региона — не само за Блумфийлд, но и за всички ферми наоколо. Дори и от предградията на Виена идваха при него. При строежа на къщата Джейкъб я беше разделил на помещения за живеене от едната страна и пощенска служба от другата.

— Единственият начин да разпознаеш приближаващи индианци е, като си носиш очилата, синко — погледна го Патриша умолително.

Като не искаше да показва колко се разстройва от непрекъснатото напомняне за лошото му зрение, Чарлз спря да слуша майка си. Свали чантата с писмата от рамото си и я сложи на един тезгях, след това вдигна и другата до нея.

Но тъй като знаеше, че майка му продължава да го наблюдава, Чарлз въздъхна и за да й достави удоволствие, извади очилата от джоба си и ги сложи.

Обърна се и й се усмихна:

— Така по-добре ли е? — Очите му заблестяха, като забеляза облекчението й.

Патриша нежно потупа сина си по бузата.

— Не си мисли, че очилата те загрозяват — промърмори тя. — Само се погледни! Толкова добре изглеждаш в тези дочени дрехи. И ботушите ти са така лъснати, че човек може да се огледа в тях. С този бронзов загар и красиво лице, коя жена няма да пренебрегне очилата и да те оцени по достойнство?

— Патриша, не си ли вече достатъчно разглезила Си Си? — подсмихна се Джейкъб и започна да разпределя пратките в кутиите. — Нищо чудно, че е толкова взискателен в избора си на съпруга.

— Ако обичаш, престани да го наричаш Си Си! Мразя прякорите, Джейкъб. Много ги мразя.

— Нямам нищо против прякора, майко. — Чарлз я притисна в прегръдката си. — И не се притеснявай толкова за мен.

Младият мъж я разбираше. Той беше единственото й дете и трудно би понесла да го загуби. Всяка майка изпитва необходимост да се грижи за детето си. Дори ако това дете е вече един пораснал син. Изглежда, за Патриша прегръдката му бе много важна. Той винаги щеше да бъде до нея. Винаги.

Прегърна я още веднъж и отиде при баща си.

— Трябва да тръгвам, татко.

Джейкъб го удостои с една мечешка прегръдка.

— Сложил съм пътната ти чанта в каруцата. Моля те, синко, бъди внимателен!

— А сега кой се притеснява? — усмихна се Чарлз. — Същият си като мама.

— Да, знам. — Джейкъб се освободи от ръцете на Чарлз, усмихна се широко и сивите му мустаци трепнаха.

Излязоха навън. Джейкъб и Патриша застанаха на голямата веранда, докато Чарлз се разполагаше удобно на седалката.

Погледна през рамо и се усмихна при вида на огромното количество провизии, които майка му бе подредила в каруцата. Пърженото пиле и черешовият пай вече караха устата му да се пълни със слюнка.

След това погледна за последно родителите си:

— Ще се върна възможно най-бързо — усмихна се той на майка си, която му изпрати въздушна целувка.

Изплющя с камшика. Конете направиха голям завой и се насочиха към пътя.

— На добър път, сине! — извика баща му.

— Ще се моля за безопасното ти завръщане! — почти изплака майка му.

Най-после тръгнал на път, Чарлз мина покрай къщурката си, а след това и покрай бялата баптистка църква, чиято камбанария се извисяваше към небето. Той й хвърли един поглед, като си спомни какво му беше казал Бил за жените.

Чарлз поклати глава и се загледа пред себе си в пътя, който се простираше между редици бряст и клен.

Наистина беше време да се ожени. Но първо трябваше да доведе чичо си.

Усмивката му изчезна, защото си помисли колко много се притесняваше майка му заради индианците. Вярно е, че и той се притесняваше, но имаше и друга причина. Из щатите Илинойс и Кентъки бродеха много безскрупулни разбойници и трапери.

Той сложи ръка върху кобура на левия си хълбок.

До него, на седалката от дясната му страна, лежеше карабина.

В задната част на каруцата, затрупана под одеяла, беше ловджийската му пушка.

— Който и да се осмели да ме доближи, аз съм готов — устните му се разтегнаха в усмивка. — Само елате!