Каси Едуардс
Страсти и копнежи (2)

Глава втора

Кентъки

Селото на шайените беше разположено в широка долина, заградено от три страни с гъста гора, а от четвъртата — с река Охайо.

Беше месецът на „Узрелите череши“, когато повечето от жените правеха годишното почистване на колибите си. Типитата се белееха на късното следобедно слънце. Пред всяко беше запален огън. Пламъците ближеха дърветата и към небето се издигаше дим.

Между лагера и реката непрекъснато сновяха жени, които носеха вода за приготвянето на вечерята.

В най-отдалечената част на селото, в едно голямо типи, се бяха събрали вождовете на Съвет. Снежна сърна седеше с гордо вдигната глава до баща си — вожда Пламтящ орел. От другата страна на огъня беше седнал вождът на племето шони — Дъждовно перо.

Дъждовно перо говореше, а стиснатите му юмруци издаваха растящия гняв от хладното посрещане на шайените. Снежна сърна нито за миг не показа притеснението си от острите думи, с които той отново повтаряше за какво е дошъл.

За разлика от по-младите си воини, Дъждовно перо беше дребен, набит мъж. Имаше малки очи, а кожата на лицето му беше силно изпъната върху високите скули.

Снежна сърна го намираше за отвратителен. Беше се женил три пъти, но и трите му жени бяха поели пътя към отвъдното, без да му родят деца. Снежна сърна беше млада, силна и жизнена и според него беше последната му възможност да се сдобие с наследник.

Момичето засега нямаше намерение да се омъжва за когото и да било и беше доволна, че баща й застана на нейна страна, така че не се налагаше да разговаря с дребния застаряващ вожд. Погледът му я дразнеше, самото му присъствие я отвращаваше, но тя не го показа. Гледаше през него, сякаш въобще не беше в колибата.

Монотонният му глас й обещаваше щастлив живот в селото на шоните, но тя беше много по-развълнувана от залеза на слънцето, чиито последни лъчи обливаха с мека кехлибарена светлина върховете на дърветата.

Погледът й бавно се премести към вътрешността на колибата, в която се провеждаха Съветите. На някои от стените й бяха нарисувани горски животни. Други бяха покрити с красиви одеяла. По гредите висяха обработени кожи. Това беше колибата, в която се събираха жителите на шайенското село, за да решават важни въпроси. В нея се правеха сватбите, а понякога беше и арена на ожесточени спорове.

Пламтящ орел повиши глас и това я върна към разговора. Тя се изчерви, като чу решителния отказ на баща си да я омъжи за човека, когото нито една шайенска жена не би пожелала, а още по-малко — самата принцеса.

— Дъщеря ми е млада жена със силна воля и благ характер и носи радост на цялото племе — остро каза вождът и се облегна на възглавница от бизонска кожа. — Тя иска да остане тук, при своя народ, и няма да отиде в селото на шоните, където не познава никого. Милите й думи са като балсам за възрастните шайени. Тя дава вяра и прави приятен живота дори на хора, които не могат вече да говорят и виждат.

— Ха, дъщеря ти притежава всички тези качества и може да накара някой да се чувства отново млад и жизнен. — Вождът Дъждовно перо й хвърли такъв поглед, че тя внезапно потрепери. После отново погледна към Пламтящ орел. — Точно затова предпочетох нея пред другите шайенски жени. Аз също мога да се радвам на благия й характер и моето племе би било щастливо, ако тя се присъедини към него.

— Обсъждаме живота на моята дъщеря — рязко каза Пламтящ орел. — И тя ще го изживее така, както на нея й се иска.

На Пламтящ орел не можеше да се повлияе лесно. Погледна към дъщеря си. Преди да умре, майка й я изпрати при него. Снежна сърна беше на осем зими. Тогава той я видя за първи път. Днес малкото момиченце беше станало красива жена.

Преди много луни първата му жена, чието име дори не искаше да си спомня, изостави Пламтящ орел и техния син — Свирещия лос.

Никой не бе съобщил на Пламтящ орел, когато тя роди дъщеря. Чак когато бе разбрала, че дните й са преброени, тя му доведе Снежна сърна. Чак тогава.

Пламтящ орел обикна дъщеря си от мига, в който я видя. И днес, когато тя беше на двайсет зими, той я обичаше по същия начин. Беше добра и щедра по душа, с красиви класически черти. Очите й бяха толкова тъмни, че изглеждаха почти черни.

Днес лъскавата й гарвановочерна коса беше сплетена на дълги, дебели плитки, украсени с ресни от еленова кожа. Към тях бяха привързани и клонки от градински чай. Роклята й от щавена еленова кожа стигаше до средата на прасеца. По средата между долния й ръб и талията беше пришита широка декоративна ивица. На врата й висяха два наниза от сини мъниста и таралежови бодли. Гамашите й, боядисани в жълто, също бяха украсени с ресни от долната страна и отстрани, а малките й крака бяха обути в мокасини.

Пламтящ орел бавно премести поглед към Дъждовно перо и строго каза:

— Шайенският народ често е бил принуждаван да върши неща против волята си. Но аз, като негов вожд, сега и завинаги, ще пазя честта и достойнството на този народ, така че нито той, нито моята дъщеря да бъдат отново унижавани. Ще го защитавам не само от белите, но и от хората с червен цвят на кожата, които носят подаръци и смятат, че могат така да заблудят шайените, че те да не са в състояние да преценят кое е най-доброто за тях.

— Грешиш, като сравняваш вожда Дъждовно перо, с който и да е от червенокожите или белите хора — отвърна Дъждовно перо. Гневът му нарастваше и той присви очи. — Моите подаръци за дъщеря ти идват от сърцето ми… от самата ми душа. — Дъждовно перо премести погледа си от Снежна сърна върху баща й и след това отново се втренчи в нея. — Снежна сърна, ти видя подаръците. Видя кануто, което направих специално за теб. Не видя ли елените върху брезовата му кора? Издълбаването им ми струваше много дни и нощи усилен труд. Сам ги издълбах, за да бъде подаръкът ми още по-специален и скъп за теб. — Той изпъна гръб и скръсти ръце на голите си гърди. — А не видя ли кожите в кануто? Те също са приготвени специално за теб. Кожите от бели зайци могат да се обличат при специални случаи или през… първата ти брачна нощ. Предлагам ти и други неща. Ти сама видя подаръците, които наредих по брега на реката, нали? Коя жена би ги отказала? — Дъждовно перо премести поглед върху Пламтящ орел. — Кой баща би отказал тези подаръци за дъщеря си? — каза той със стиснати зъби.

— Бащата и дъщерята оценяват твоите усилия и времето, което си загубил за приготвянето на тези подаръци, но ние желаем да ги върнеш в селото си и да си потърсиш жена другаде — каза Пламтящ орел, протегна ръка към Снежна сърна и вплете пръстите си в нейните. Така той й даваше допълнителна увереност, че няма да я даде лесно на който и да било мъж.

— Грешиш, като се отнасяш към вожда на шоните с такова неуважение — изсъска Дъждовно перо. — Вие сте преселници на тази земя, а аз съм роден тук. Как можеш да смяташ, че имаш право да отхвърляш предложението ми, сякаш говоря празни приказки? Най-добре ще е, ако обмислиш нещата по-внимателно, отколкото го направи днес, или…

— Нима заплашваш вожда на шайените? — каза Пламтящ орел, а очите му искряха. — Ако е така, по-добре е да премислиш. Не ще позволя на никого да ме заплашва. Смятах, че като местя народа си от място на място, ще можем да живеем в мир, но сгреших. Първо напуснахме нашата родина Уайоминг, за да се преместим в Канада, но студът и вятърът се оказаха смъртоносни за много от нас. След това заведох народа си в Канзас, близо до Додж Сити, но там престъпниците са повече от звездите на небето. Накрая дойдохме в тази прекрасна земя, наречена Кентъки, и тук ще останем. Тази земя ни обещава плодородна почва, която да обработваме, и богати на дивеч гори. Никой не може да ни принуди насила да я напуснем!

Пламтящ орел се изправи бавно. Носеше само една набедрена препаска и мокасини. Раменете му все още бяха широки и мускулести, както по времето, когато беше млад воин и се влюби в красивата бяла жена. Прав, той беше много по-висок от дребния вожд на шоните.

— Съветът ни свърши — каза той и кръстоса ръце на гърдите си. — Повече няма за какво да говорим. Иди и прибери подаръците, които донесе за дъщеря ми. Натовари ги в кануто и ги закарай някъде далеч от бреговете на моя народ.

Като чу как Дъждовно перо си пое рязко въздух, сякаш се задушава, Снежна сърна внезапно изпита страх при мисълта, какво би могъл да стори, за да си отмъсти за днешното унижение. Тя се вгледа в него и бавно се изправи до баща си. Скри треперещите ръце зад гърба си, когато Дъждовно перо бързо скочи на крака, с очи, пълни с омраза не само към Пламтящ орел, но и към Снежна сърна.

— Сгрешихте, като дойдохте в земята на шоните — изсъска Дъждовно перо, протегна се и взе от земята одеялото, което беше донесъл за Съвета. Бързо загърна с него тесните си рамене. Хвърли последен поглед на Пламтящ орел, а после и на Снежна сърна и излезе с тежки стъпки.

След заплашителното му напускане, за известно време единственият звук, който се чуваше в типито, беше пукането на дървата в огнището.

Отвън Дъждовно перо крещеше на хората да се отстранят от пътя му. Той се отправи към кануто, за което допреди малко се надяваше, че ще принадлежи на шайенската принцеса.

Снежна сърна погледна баща си.

— Той е обиден, може би ще търси отмъщение — каза тя и потръпна при тази мисъл.

Пламтящ орел се обърна към нея и нежно сложи ръце на раменете й:

— Не се страхувай от този мъж, така ще си навредиш дори повече, отколкото ако се беше омъжила за него. Не разбираш ли, че той иска да те сплаши, да всее страх в сърцето ти, така че след време да се омъжиш за него само заради опасенията какво би могъл да причини на теб или на народа ти.

Снежна сърна се хвърли в прегръдките на баща си.

— О, нехио, не мога да не се страхувам — изплака тя. — Толкова скоро дойдохме тук. Ще бъде ужасно, ако отново трябва да се местим. Надявах се, че това място ще остане завинаги нашия дом. Толкова ми харесва тук!

— На мен също — каза Пламтящ орел и нежно я погали. След това се отдръпна от нея и я погледна в очите. — Отново те умолявам да не позволяваш на този човек да насажда страх и съмнения в сърцето ти. Забрави го! Забрави всичко, което се случи днес! Помни, че си моята най-голяма дъщеря и че няма да позволя на никого да ни прогони от тази благодатна земя. Ако трябва да тръгнем по пътеката на войната, за да защитим правото си да останем тук, ще го направим!

— Война ли? О, нехио! — възкликна Снежна сърна и пребледня. — Никога преди не си споменавал за война. — Тя се отдръпна от баща си и сви юмруци. — Мразя вожда на шоните! Мразя го!

Снежна сърна бързо се обърна, когато чу един нежен глас зад гърба си. Тя погледна жената, която я беше отгледала като собствена дъщеря след смъртта на истинската й майка. Снежна сърна обичаше тази бяла жена, втората съпруга на баща й. Беки беше всичко за нея, тя й беше като майка.

— Дъще, „мразя“ е дума, която никога преди не съм чувала от устата ти — каза Беки, излезе от сянката на вратата и влезе в типито за Съвети. Застана между Снежна сърна и Пламтящ орел, като гледаше ту единия, ту другия. — Нарочно не дойдох на Съвета, съпруже, защото знаех какво възнамеряваш да кажеш на Дъждовно перо. Скъпи, за всички е ясно колко обиден е бил за него отказът ти. Видях вожда как профуча през селото. Беше груб с всички. Дори блъскаше децата, изпречили се на пътя му. — Обърна се към Снежна сърна и я погали по бузата. — Дъще, съжалявам, че трябваше да изпиташ такива чувства към вожда на шоните — меко каза Беки и я прегърна. — Омразата е разрушително чувство. Тя разяжда душата. Моля те, изхвърли я от сърцето си. Забрави вожда на шоните, все едно не съществува. Върни се към ежедневните си задължения. Дъждовно перо скоро ще преглътне гнева си и ще си потърси другаде съпруга.

— Страхувам се, че няма — каза Снежна сърна и се отдръпна от прегръдката на Беки. — Ако не го направи, ще…

— Както ти казах, ще направим необходимото, ако продължи да настоява — прекъсна я Пламтящ орел.

Беки се обърна към него:

— Когато ходих да пазарувам, поразпитах пощаджията Клифтън Уайз за шоните. Той ме увери, че племето им е миролюбиво. По тези места никога не са се водили войни. Чудя се дали някой е давал такъв повод на Дъждовно перо, какъвто му даде ти днес.

Пламтящ орел взе ръцете й в своите:

— Жено, да не се притесняваме за тези неща, без да имаме основателна причина.

Снежна сърна ги прегърна нежно и двамата, излезе и отиде в колибата си. Тя живееше там сама, както се полага за шайенска принцеса. Слънцето беше слязло ниско на хоризонта, а въздухът бе твърде хладен за августовска вечер.

Тя потрепери и запали огън в огнището си, след това седна върху дебелите кожи и се загледа в пламъците. Независимо какво казваше баща й, тя не можа да изтрие от съзнанието си гневните думи и пламтящия поглед на Дъждовно перо. Тя и баща й бяха унизили вожда на шоните! Той със сигурност щеше да си отмъсти!

— Може ли да поседя с теб до огъня? — Един сладък гласец накара Снежна сърна да вдигне очи към покривалото на входа. Там стоеше и се усмихваше Горящ сняг, нейната дванайсетгодишна сестра.

— Да, ела и седни до мен. Точно от теб имам нужда сега. Ти винаги ме караш да се смея.

Прегърнала куклата си от еленова кожа с царевична коса, Горящ сняг влезе в типито, седна до Снежна сърна и каза:

— Този лош вожд на шоните ме блъсна на земята, когато отиваше към кануто си. — Тя се нацупи. — И с теб ли беше толкова лош, Снежна сърна?

— Той блъсна на земята теб, дъщерята на вожда? — Снежна сърна се задъхваше от гняв.

— Да, може би защото му се изпречих. — Горящ сняг сведе очи. — Май винаги се пречкам на някого.

Снежна сърна почувства внезапна болка и гушна сестра си и куклата й. Понякога наистина не знаеше какво да й каже, а не искаше думите й да я наранят. Горящ сняг така си беше родена — с бавен ум. Грубото отношение я караше да се чувства глупава. Но никой от селото на шайените не се отнасяше с дъщерята на вожда обидно. Така се държаха само белите хора по пазарите. Те правеха за посмешище всеки, който не разбира достатъчно бързо за какво става дума.

— Никога не мисли, че не те обичат — нежно й говореше Снежна сърна. — Не се пречкаш на никого. Толкова се гордея, че си ми сестра. Майка и татко също се гордеят с тебе.

Горящ сняг се измъкна от прегръдката й.

— Наистина ли се гордеете с мен? — Очите й молеха за потвърждение, че е необходима някому.

— Много — каза Снежна сърна и махна един паднал кичур коса от лицето на сестра си. — Толкова много те обичаме.

Горящ сняг въздъхна доволно и погледна сериозно Снежна сърна:

— Вождът на шоните беше побеснял, защото отказа да се омъжиш за него, нали?

— Да — кимна Снежна сърна, наведе се към огъня и прибута още едно дърво в пламъците. — Сигурно и аз бих се разгневила, ако някой се отнесе с мен така, както аз се отнесох с него. Дори не мога да си представя колко ли време му е било необходимо, за да издълбае прекрасните фигури върху кануто, което ми донесе като сватбен подарък. Само това би било достатъчна причина, за да се разсърди на мен и татко.

— Кануто беше красиво — съгласи се Горящ сняг. — Аз ходих до реката и го разгледах. Пипнах издълбаните фигури на елени. Аз бих била щастлива да го притежавам.

— Аз също — въздъхна Снежна сърна. — Но не бих го взела, само защото е било направено за мен. Не бих се омъжила за Дъждовно перо заради каквото и да било.

— Някой ден мъжът, който можеш да обикнеш, ще се появи — каза Горящ сняг и се изкиска. — Чудя се как ли ще изглежда? Сигурно ще е як и красив. Като татко.

— Да, може би някой ден ще открия такъв мъж — усмихна се Снежна сърна на сестра си. — Но докато този ден дойде, ще съм щастлива да си остана принцеса на шайените.

— Ако утре дойде някой и ти се влюбиш в него, ще се омъжиш ли?

— Утре? — Снежна сърна се замисли, като леко потри челото си. После се разсмя. — Нито утре, нито вдругиден ще дойде някой, който да отговаря на представата ми за съпруг. Така че по-добре да спрем да говорим за това.

Горящ сняг притисна куклата до гърдите си, седна в скута на Снежна сърна и се сгуши в нея.

— Изпей ми една песен или ми разкажи приказка — прошепна тя. — Толкова много обичам да сме само двете — ти и аз.

— Аз също — каза Снежна сърна и я притисна още по-силно. — Ще ти разкажа една приказка за звездите в небето и какво представляват те.

Горящ сняг се усмихна доволно, затвори очи и се приготви да слуша.

В този момент Снежна сърна забрави за вожда на шоните и страха, който предизвика у нея. Любимата й сестра и нейните желания бяха по-важни от собствените й страхове.

Но Горящ сняг й бе подхвърлила нещо, което не й даваше мира, докато разказваше приказката. Чудеше се дали въобще ще намери някога мъж, в когото да се влюби. Мъж, за когото би поискала да се омъжи.

Напоследък Снежна сърна непрекъснато си фантазираше какво ли е да си прегръщана, целувана, обожавана. Така, както баща й обожаваше майка й.

Напоследък тя забелязваше някакво странно непознато усещане ниско долу в корема си, когато се замисляше над значението на думата „любов“.

Усмихна се, като усети накъде върви мисълта й, докато едно дете слушаше невинната й приказка.